Шърли Конран
Дивачки (7)

Седма глава

Понеже тичаше най-бързо, Пати първа достигна мрачното спокойствие на джунглата, но след няколко крачки трябваше да спре, защото в тъмнината не виждаше нищо. Къде се губеше проклетият скипър? Кеъри я настигна отзад и се бутна в Пати. Двете жени се хванаха една за друга, потънали в пот и треперещи от страх, докато чакаха другите да ги настигнат.

В тъмната гъста растителност жените се чувстваха по-малко изложени на опасност и по-малко уязвими. Сузи заплака.

— Млъкни, Сузи! — прошепна Кеъри. — Не трябва да вдигаме никакъв шум. Хайде да се отдалечим колкото се може повече.

Движеха се възможно най-бързо по тясната пътека. Вече не обръщаха внимание на треперещите си крака, мравките в обувките, пълзящите растения, които се протягаха към лицата им, тръните, които издираха ръцете, краката и дрехите им. Миризмата на собствената им пот се смесваше с нощната миризма на плесен и изгнило в джунглата. Размекнатата мръсотия по пътеката им стигаше до колене. Те се препъваха една след друга в опит да прескачат коренища и мъртви клони, които проскърцваха под краката им и ги драскаха.

Сложила ръка пред лицето си, Кеъри водеше напред с фенера и утъпкваше пътека между ниските храсти. Някой настоятелно прошепна:

— Стой! — Беше Ани. — Силвана вече не е зад мене.

— Не можем да спрем — изсъска Пати. — Ако Силвана не може да върви наравно с нас, това си е неин проблем. Спрем ли, всички ще бъдем хванати.

И те продължиха бавно напред, но внезапно отново спряха. Кеъри бе завила някъде по погрешка и сега стояха пред непроходима стена от гъста черна растителност.

Жените тръгнаха да се връщат. Отново намериха пътеката и тръгнаха по нея, но този път по-внимателно и предпазливо.

Кеъри внезапно се напрегна и угаси фенера. Точно пред себе си чуваше звук наподобяващ дишането на огромно запъхтяно животно. На острова нямаше хищници от семейство котки, поне така пишеше в брошурата, нито пък други видове хищници. Но това звучеше като…

— Dio mio^[1] — чу се хлипане.

Силвана, която бе продължила по пътеката, сега се бе оказала пред тях.

Кеъри включи фенера, внимателно огледа пътеката и освети изцапания спортен костюм и груби маратонки.

— О, слава богу — проплака Силвана, — вече мислех, че съм ви загубила.

— Ако някоя от нас изостане и войниците я хванат, те ще знаят, че другите са напред — каза Кеъри. — Така че трябва да сме неотлъчно заедно. Най-добре Пати да вземе фенера и да води, а Силвана да тръгне след нея. Аз отивам най-отзад.

За съжаление Пати ходеше бързо. За нея бе сравнително лесно, защото държеше фенера. В края на колоната Кеъри не виждаше нищо. Хвана се с една ръка за рамото на Ани. Пред тях Сузи постоянно се спъваше и падаше, като събаряше и другите зад себе си. Всеки път щом паднеха, веднага ги нападаха насекоми от изгнилите остатъци от растителност по пътеката. Когато за четвърти път се изправиха на крака, светлината от фенера вече изобщо не се виждаше.

— Тази кучка! Тази егоистична кучка! — проплака Сузи. — Остави ни без никаква светлина!

Те продължиха, препъвайки се напред като слепи. Сега Ани ги водеше, сложила ръка пред лицето, за да си предпази очите, а другите я следваха опипом. Някакъв трън я одраска по бузата и течността му се изсипа върху страната й. Тя се спря.

— Нищо не виждам. Може би е по-добре да се отбием от пътеката и просто да се скрием.

Отпред нещо прошумоля.

Пати се бе върнала с фенера да ги търси.

— За бога, не изоставайте повече. Извадете си ризите навън и нека да се хванем за тях. За последен път се връщам.

— Дай ми фенера — твърдо каза Кеъри.

— Не, вие не можете да вървите в крак, по дяволите.

— Пати, защо не спрем за малко? Страшно ме сърби бузата — захленчи Сузи.

— Изобщо… няма… да спираме — прошепна злобно Пати. — Сърбежът по бузата ти е нищо в сравнение с това, което направиха с Изабел. Просто си мисли за това и продължавай.

Когато първият дивашки и дълъг момент на паника отмина, жените започнаха да се придвижват по-лесно. Най-отпред Пати се бореше с въображаеми страхотии. Цялото й тяло бе издрано от тръни и клони и всеки сантиметър гола плът жестоко изпохапан от насекоми. Пати бе убедена, че някое е стигнало и до вагината й, усещаше как я сърби отвътре. Нали насекомите обичат влажни и топли места? Не беше ли слушала история за някакво насекомо, което влязло в ухото на една жена и си пробило тунел през мозъка й? Някаква американка, посланичка в кой знае коя гнусна част на Африка. Колко ли бързо могат насекомите да се придвижат нагоре от вагината? Трябваше да диша дълбоко, само така щеше да спре паниката си.

Вдясно от Пати се чу лай на куче и тя осъзна, че сигурно са близо до онова рибарско село, където по-рано бяха чули виковете.

По-добре да избегнат и това място. През следващите сто метра Пати се движеше по-бавно, за да вдига колкото е възможно по-малко шум.

Парализата на бузата на Сузи почти премина. Докато се препъваше в тъмните неприятни клони и листа, хванала се за ризата на Ани, в съзнанието й бавно изплува споменът, че Брет не беше сред разстреляните на плажа.

Не, със сигурност не бе видяла Брет там.

Ако е успял да избяга от онези черни убийци, можеше все още да е жив. Може би имаше надежда. Може би Брет щеше да ги освободи. Той знаеше, че са излезли на пикник по крайбрежието, така че горе-долу е наясно къде да ги търси. Веднага щом се добере до телефон, ще се обади в най-близкото американско посолство и ще поиска да изпратят военни кораби.

Пати се спря.

— Чувате ли морето? — прошепна тя назад към другите жени. Думите й сякаш се понесоха над малкия лъч светлина. — Струва ми се, че е наблизо. Май стигнахме на плажа. Ще отида да видя. Вие ме почакайте тук.

Тя се върна почти веднага.

— Не може да се мине оттук, джунглата е непроходима. Да продължим нататък.

След пет минути навлязоха във висока до коленете остра трева. Отново виждаха звездите, различаваха очертанията на главите си на фона на черното нощно небе. Можеха да усетят аромата на морето и да чуят нежната покана на вълните.

— Внимавай, Пати — прошепна Силвана. — Нали не искаш да паднеш от канарата.

— Мисля, че сме се отдалечили. Вероятно сме подминали лодката. Ще отида да видя. Стойте тук.

Пати внимателно тръгна напред.

След няколко минути се върна тичешком зарадвана.

— Видях светлини в морето! Моторницата!

Тихи въздишки на облекчение. Най-после в този внезапно объркан свят жените имаха отправна точка.

Последваха Пати до ръба на скалата. Вдясно се виждаха светлините на лодката — едната високо, а другата, по-ярка, в кабината. Бяха само на около двеста метра от нея.

Обнадеждени, жените се заспускаха по осеяния с храсти склон и за втори път слязоха на каменистия бряг. За своя изненада без никакви трудности откриха спасителната лодка. Пет чифта ръце се впиха в пясъка да изровят котвата.

— Дали да не изчакаме скипъра? — прошепна Кеъри.

— Ти луда ли си? — изсъска Пати. — Вероятно вече и него са го застреляли.

Всички заедно завлякоха лодката до водата и с последни сили я избутаха в морето. До колене във водата Пати държеше фенера, а Кеъри придържаше лодката. Другите три жени се качиха. Кеъри се вдигна, качи се и прошепна на Пати:

— Откъде да знаем дали на борда няма терористи? Откъде можем да разберем дали Уинстън е още жив?

— Рискът си заслужава — отвърна Пати.

— Не е ли по-добре само една от нас да отиде до лодката?

— Не се чува шум. Ако терористите бяха на борда, щяхме да ги чуем. — Пати намести двигателя и се качи. Знаеше как се работи с извънборден двигател, запали го и насочи спасителната лодка към „Луиз“.

После една мисъл мина през главата на Пати — Господи, може би Уинстън ще стреля по нас. Тя угаси мотора и настоятелно зашепна:

— Уинстън… Уинстън…

— Скипър? — отвърна един треперещ глас.

— Не. Ние сме американките.

— Бели дами? — В гласа определено се долавяше страх.

Пати отново включи мотора.

Когато спасителната лодка се бутна леко в „Луиз“, Кеъри размота фалина^[2] и го подхвърли нагоре към Уинстън. Една по една жените се качиха на борда на „Луиз“. Временно бяха в безопасност. Чак сега, облечени в мръсните си изпокъсани дрехи започнаха да треперят, върховете на пръстите им бяха изтръпнали. Сузи се отправи към хладилника и измъкна бутилка водка. Грабна картонена чаша и я напълни. После подаде бутилката на Кеъри да пие.

— Това само ще разпали жаждата ви и ще ви напие — обади се Пати. — Няма ли нещо безалкохолно, Уинстън?

— Безалкохолно?

— Лимонада. Кока-кола.

— Не, само вода.

Жаждата надделя над страха за няколко минути и всички жадно пиха вода.

— Само да не се бе счупила тази лодка… — въздъхна Пати.

— Ако не беше — обади се Кеъри, — щяхме да бъдем на плажа при тях.

— Лодката не голям повреден — каза Уинстън.

— Не, лодката не е счупена — съгласи се Пати, — но моторът е.

— Мотор наред. Уинстън оправи мотор.

— Искаш да кажеш, че двигателят работи?

Уинстън се ухили на матовата светлина в кабината и кимна. Изкачи се по брезента и натисна стартера. Двигателят превъртя.

Кеъри бързо заговори.

— Да се махаме веднага навътре в морето. Нека да се отдалечим колкото може повече. — Тя изтича нагоре по стълбата и застана до Уинстън. — Закарай ни навътре в морето! Веднага, Уинстън.

Уинстън изглеждаше озадачен, а после и уплашен. Може би искаха да откраднат лодката. Къде ли бе господарят му?

— Уинстън не… може… не…

— Но нали си оправил мотора! — настоя Сузи. — Нали можеш да караш проклетата лодка?

Уинстън ги гледаше безпомощен.

— Уинстън или не може, или не иска — заключи Пати. — Така че дайте да видим как работи това чудо.

Изпод тъмните води на залива нечий глас надвика двигателя.

— Уинстън!

Уинстън подскочи и загледа ужасен. Може би духовете на водата бяха по-силни от Исус Христос.

— Уинстън, за бога, пусни стълбата, преди да ме е изяла някоя акула — настоя гласът от водата.

Уинстън изтича до перилото и спусна стълбата.

Целият вир-вода, скипърът се качи на борда.

— Радвам се да видя, че всички сте стигнали — изсумтя той.

Без да продума, Сузи му подаде водката, но той си пое дълбоко въздух и поклати глава.

— Останала ли е малко бира? Какво, по дяволите, си направил с мотора, Уинстън? Звучи много добре.

— Проверих бавно време, шефе. От резервоар до мотор. Натиска цапфа^[3], шефе, и няма проблем.

С кутия бира в ръка скипърът изгледа пътничките си. Косите на всички бяха разрошени, лицата мръсни и окървавени.

— Преброих повече от осемдесет от онези копелета на брега — каза той.

— Какво стана с теб? — запита Пати.

— Заобиколих пълзешком отзад по плажа, исках да изненадам някой от тях отзад и да му взема пушката. Тъкмо се приближавах до един с автомат, когато започна стрелбата. След това нямаше смисъл, защото застреляха и жена ми заедно с останалите. Така че изпълзях обратно, видях, че сте тръгнали, и ви последвах по пътеката до лодката. Не ми беше лесно без фенер.

— Слава богу, че си тук — въздъхна Силвана. — Сега ще можеш да ни изведеш в открито море. Ще се обадим по радиостанцията на полицията в Куинстаун.

Скипърът поклати глава.

— Три военни кораба стоят пред хотела. Това значи, че има поне още един навътре от брега, най-вероятно въоръжен. Ако се обадя по радиостанцията, ще разберат къде сме. Както изглежда, ще тръгнат да ни търсят, защото знаят, че сме някъде наблизо. Ще бъде жалко да им кажем точно къде. Вероятно ще ни хванат за двайсет минути.

— Добре, за бога, хайде просто да тръгваме — настоя Силвана.

— Накъде? Щом си покажем носа, вече ще бъдем в опасност. Дори да се насочим на юг, може да ни чуят. Шумът се чува отдалече в спокойно море.

— Но не можем просто да си стоим тук! — възрази Силвана. — Трябва да стигнем до Куинстаун, в полицията!

— Та ние дори не знаем какво, по дяволите, става в Куинстаун. Може би в момента воюват с тези копелета или пък копелетата са превзели града. — Той допи бирата си. — Докато идвах насам, си мислех какво може да се направи. Смятам, че най-безопасното нещо, което можем да направим, е да си останем тук.

— Но нали каза, че ще тръгнат да ни търсят? — Силвана беше като обезумяла.

— Няма да си правят труда, ако си мислят, че сме умрели. Смятам да ви оставя на брега с достатъчно инструменти и принадлежности, та да можем да оцелеем. Уинстън и аз ще изкараме лодката в морето, ще разхвърляме банските ви костюми и ще я взривим, добрата стара лодка.

— Но какво ще стане с теб и Уинстън? — запита Кеъри.

— Преди да се взриви „Луиз“, ще тръгнем към брега в спасителната лодка. С малко късмет няма да ни забележат. А пък ако ни видят, може да си помислят, че сме единствените оцелели. Никой не ни е видял, ще мислят, че сме се връщали до плажа. Занимаваха се с други неща.

В един дълъг момент жените си спомниха как мъжете им бяха зверски избити. Всичките им сили се изпариха, очите им се изпълниха със сълзи, включително и на скипъра. Почувстваха, че губят надежда, и изпитаха огромна физическа тежест, която правеше всякакво движение невъзможно.

— Не можем да си позволим това — промълви скипърът, ридаейки. — Ще имаме време да тъгуваме, когато се махнем оттук. Ще приготвя спасителната лодка.

— Но нали ни каза, че не може да се разчита на извънбордния двигател! — каза Пати.

Скипърът вдигна рамене.

— Ако ни изиграе някой номер, просто ще трябва да гребем.

— Нямаш голям късмет с моторите — натърти Пати.

— В момента май с нищо нямам късмет. — Първо загуби жена си, сега щеше да загуби и лодката, а като капак на всичко трябваше да се грижи за няколко префърцунени разглезени жени.

— А после какво? — запита Кеъри. — Как ще се махнем от острова?

— Ще се скрием в джунглата за няколко дни, после ще изпратя Уинстън да разузнае наоколо. Когато се успокоят нещата, трима от нас ще могат да се измъкнат през нощта със спасителната лодка. Тя няма да побере повече от трима, ако е пълна с провизии.

Кеъри кимна. Лодката имаше доста голяма водоизместимост с тежестта на петте жени, когато се връщаха на „Луиз“.

— Аз отивам в малката лодка — каза скипърът. — Кеъри ще остане, защото може да лови риба. Сузи също остава, защото не може да плува. Останалите могат да хвърлят жребий за другите две места в лодката.

— Мое задължение е да остана — неохотно каза Силвана. — Това би искал и Артър.

— От южната страна на Пои до Ирайън Джая са само седемдесет мили по море — каза скипърът.

— Какво е това? — попита Сузи.

— Голям остров. Преди го наричаха Холандска Нова Гвинея. Сега се казва Ирайън Джая и е владение на Индонезия.

— Ако само седемдесет мили ни делят от това сигурно и безопасно място — каза Пати, — струва ли си да рискуваме да хукнем натам в тази лодка още днес?

— Недей да смяташ, че не съм си мислил за това — отвърна скипърът. — Но ние всъщност не знаем какво става, нито откъде са се взели тия убийци, нито колко кораба има навътре в морето. Трите десантни кораба до брега и онзи другият в морето, който вероятно е снабден с радари и оръдия и може да ни взриви още щом се мернем в открито море… Между другото чухте ли как наричаха онзи темерут, дето издаваше заповеди там на плажа?

Със сподавен глас Сузи каза:

— Ед го нарече Роки.

Кеъри заплака.

— Не Роки. Почти сигурен съм, че е Раки — продължи скипърът. — Той беше главнокомандващ на армията по времето на националистите, но когато преди година и половина тях ги изритаха, Раки бе изпратен на заточение. Така че щом е дошъл с войска, това може да значи националистически преврат. И ако съм прав, вероятно в този момент вилнеят в Куинстаун и съвсем сигурно ще поставят охрана на всички места около Пои, където може да се пусне котва. Режа си главата, че там в тъмното има и други кораби.

Пати и Силвана се разплакаха.

— Знам как се чувствате — каза скипърът. — Исусе, та аз току-що изгубих жена си. Но сега не можем да си позволим да мислим за това. Трябва да натоварим достатъчно неща на лодката, за да може да оцелеем. Ще имаме нужда от всички възможни съдове за пътуването до острова.

— Ако тръгнеш сам — колебливо запита Ани — няма ли да може да се поберат повече вещи в лодката?

— Ще трябва някой да стои на пост, докато спя — отвърна скипърът. — Освен това поне една от вас ще ми е нужна, за да потвърди думите ми. Иначе как вашият държавен департамент ще започне издирване? И друго, ако на мен ми се случи нещо, животът на останалите ще зависи от това кой друг е останал в малката лодка.

— О, за бога — възропта Сузи, — защо не спрем да си приказваме и да направим нещо.

— Най-добре е първо да преценим всичко — отвърна скипърът. — Уинстън ще ви помогне да натоварите нещата в лодката. Аз ще сваля стълбата. Като стигнем на брега, можем да метнем брезента отгоре и да натоварим нещата като на носилка — ще е по-лесно за носене, — докато открием някакво скривалище.

— Къде ще отидем? — запита Пати.

— Колкото можем по на юг, преди да е дошло утрото. Приливът все още настъпва, така че ще можем да се движим по крайбрежието, а лодката с нас, натоварена с провизиите. Призори ще влезем в джунглата. Уинстън ще ни намери скривалище.

— Ами ако… — започна Сузи.

— Виж, не мога да кажа точно какво ще правим — прекъсна я скипърът. — Ще трябва да почакаме и да видим какво ще стане. Но съм намислил приблизително разписание за следващия ни ход. Сега е девет и половина. До десет ще сме разтоварили. Уинстън и аз ще сме готови за тръгване. Трябва да се върнем около единайсет. Остават седем часа и половина непрекъснато ходене, така че сложете нещо в стомасите си, докато аз кажа на Уинстън какво да свали на брега.

Пати натовари брезента, рибарските принадлежности, кутията с инструменти, три мрежи за комари и две кошници за пикник, препълнени с маратонки, рибарски ризи и четири чифта кожени ръкавици на спасителната лодка, и заедно със Силвана и Сузи направи първия курс до брега. Когато се върна, Кеъри й прошепна от перилото:

— Той казва, че не трябва да използваш двигателя, вдига много шум. Ще се наложи да гребеш.

Пати кимна и нежно прегърна преносимата радиостанция, докато чакаше Кеъри да се качи при нея.

— Хей, дръж това — прошепна Кеъри. — За малко да го забравя. — И хвърли аптечката надолу.

В тъмнината тежката чанта удари Пати по главата и малко оставаше да я бутне зад борда. Тя размаха ръце, за да запази равновесие, и изпусна радиостанцията. Чу се тихо цопване и радиопредавателят потъна в черните дълбини.

— Съжалявам — прошепна Пати, вдигнала глава нагоре, — но току-що изпуснах радиостанцията зад борда. Кажи му.

— По дяволите! — Кеъри знаеше, че като изведе „Луиз“ в открито море, вече нямаше да има начин скипърът да им каже какво става с него.

— Добре — прошепна Кеъри, — но не изпускай това, давам ти пушката.

После тя и Ани слязоха в малката лодка. Пати потегли. Докато сивата гумена лодка се движеше към брега, не се чуваше никакъв друг звук, освен нежния плясък на вълните в кила и скърцането на веслата.

С намалени светлини скипърът стартира двигателя. „Луиз“ послушно се насочи на север към невидимия полуостров на Парадайз Бей. Скипърът смяташе, че несъмнено там ще има стражи. Точно преди да подминат, той нареди:

— Уинстън, влез в кабината и легни на пода, докато не ти кажа да дойдеш.

Уинстън скочи от палубата долу, черните му крака бяха изцапани с бяла боя.

Горе скипърът запали една от газовите навигационни лампи.

Нищо не се случи.

Лодката бавно продължи да се движи, люлеейки се настрани в успокояващ приспивен ритъм.

Скипърът чу подсвиркване, незабавно последвано от силна експлозия — чак ушите го заболяха. Вече ги бяха забелязали.

Скипърът веднага изгаси лампата и се насочи навътре в морето с пълна скорост. Сега се чудят дали наистина са видели нещо и ще си напрягат ушите, за да чуят двигателя. Но той не искаше да се отдалечи твърде много от брега, защото можеха да го засекат с радар или дори да се бутне в някой от военните кораби, така че изключи мотора.

— Уинстън, скачай в гумената лодка. Приготви се да развържеш фалина. Бързо.

Скипърът внимателно му подаде шестте бутилки от перие, пълни със смес от газ и двигателно масло. Извади пакета със сигналния пистолет и ракети, зареди една ракета, запъна ударника и насочи пистолета към палубата на „Луиз“. Натисна спусъка и скочи през борда в гумената лодка колкото можеше по-бързо.

Уинстън бързо загреба навътре в морето, „Луиз“ остана между брега и спасителната лодка.

Над планшира на „Луиз“ — тя вече бе на около трийсет метра разстояние — се виждаше слаб проблясък. Слава богу, помисли си скипърът. Нямаше да му бъде приятно да се връща, за да го направи отново.

— Добре, Уинстън, остави веслата и легни на пода. И обезателно дръж главата си наведена надолу.

Скипърът отвори първата стъклена бутилка, хвърли я към палубата на моторницата си и клекна ниско в лодката.

Бутилката не достигна и безвредно се приземи във водата.

Скипърът отвори втората бутилка, хвърли я по-силно от предишната и бързо се сниши.

Бутилката се удари отстрани на „Луиз“ и падна в морето.

— Приближи я малко към моторницата, Уинстън.

Третата бутилка падна на палубата, но скипърът не чу звук от счупване на стъкло. Дали се търкаляше по палубата още? Дали я бе отворил твърде рано?

Скипърът отвори четвъртата бутилка и се изправи, за да я хвърли, но преди да успее, моторницата избухна и се вдигна във въздуха. Гледката бе изключителна, пламъци подскочиха чак до небето, трески заваляха върху спасителната лодка.

След първата последва и втора експлозия. Непрогледната нощ се освети от жълти пламъци.

Когато „Луиз“ избухна пред очите му, скипърът загуби равновесие и залитна назад. Уинстън се опита да припълзи до господаря си, но лодката се преобърна и двамата се озоваха във водата.

Когато изскочи над водата, скипърът ясно видя черния силует на малката лодка, очертан на фона на жълтеникавите пламъци. Доплува до нея, повдигна се и затърси долния препасен ремък.

Изправи се и веднага се подхлъзна от гуменизираната материя. Падна обратно във водата.

Отново се надигна върху обърнатата лодка. Този път се придвижваше по-внимателно. Мушна крака си под ремъка и се наведе напред. С две ръце сграбчи другия му край и се отдръпна с всички сили назад, за да преобърне лодката.

Не беше толкова лесно, колкото изглежда, да преобърнеш надуваема лодка, скипърът трябваше доста да се напрегне, за да успее.

Успешният му опит го хвърли обратно във водата, но лодката бе вече наред. Нямаше никакъв шанс да стартира резервния двигател. По-добре беше да го потопи.

Бързо се вдигна на мускули от едната страна на лодката.

— Уинстън — прегракнало прошепна, — Уинстън.

Докато го викаше, скипърът опипа вътрешността, за да види дали веслата са на място. Да, там си бяха.

Въображението ли го лъжеше или предницата наистина бе спаднала?

— Уинстън, къде си, по дяволите? — тихо извика той.

— Шефе! Шефе! — Викът се чу отстрани.

Скипърът бързо освободи веслата и започна да гребе, като тихо викаше:

— Уинстън?

В тъмнината единствено гласовете им можеха да ги насочат един към друг. Скипърът се разтревожи, защото досега вече трябваше да са се отдалечили. Трябва да беше гребал около три минути.

— Уинстън? — отново извика.

— Насам, шефе. — В тъмнината гласът сякаш се чуваше отзад и отляво.

Чу се лек удар, после драскане по кърмата и плясък.

— Удари ме, шефе.

Скипърът с облекчение прибра веслата. Коленичи и внимателно опипа отстрани надуваемата извивка на кърмата. Да, определено спадаше, което означаваше, че отнякъде пропуска. Нещо от експлозията я е пробило. Какъв скапан късмет, помисли си.

Пръстите му докоснаха студена мокра плът, скипърът сграбчи ръката на Уинстън.

— Хванах те! Добро момче си ти, Уинстън. Дай ми и другата си ръка и ще те издърпам.

От водата се чу пронизителен писък и малката мокра ръка се изскубна от хватката му. Последва още един вик на агония, който премина в гъргорене и рязко замря.

В тъмнината вълните нежно се плискаха в гладката кърма на спасителната лодка.