Шърли Конран
Дивачки (25)

Двайсет и пета глава

Сряда, 6 март 1985 г.

Като огромен огнен чадър висяха черните и оранжеви цветове над главата на пленника, докато лежеше завързан за две дървета и се преструваше, че спи. Когато тъмното небе изсветля до перлено, той вече бе избрал жертвата си. Нямаше съмнение, че ще избяга. Специалността, която с години бе усъвършенствал, беше прелъстяване на не много млади американки.

Когато Карлос чу стъпките, внимателно отвори едното си око. Добре, беше онази мълчаливата, с превръзка на ръката. Той тихо изстена.

— Карлос, донесох ти закуска. — Силвана клекна пред него и опипа хладното му чело, после го нахрани с топла рибена каша, като му даваше в устата от кокосовата черупка с помощта на листо.

След закуска Ани провери краката на затворника и ги намаза с въглен. Пати наблюдаваше операцията с презрение, като държеше пушката готова. Когато Ани свърши, Сузи завърза здраво краката на пленника за едно дърво и му отвърза ръцете. Пати държеше пушката насочена към него, докато се измие с вода от една черупка от костенурка, която бяха поставили далеч от лагерния огън, за да не може да грабне някоя горяща главня и да я използва като оръжие срещу тях. После му позволиха да обуе ботушите си; бяха му взели всичко друго. Сега Сузи носеше панталона му, а Ани горнището на униформата.

Показаха на Карлос как да свързва бамбуковите стебла за сала. Силвана предпазливо стоеше отзад със собствената му АК-47, насочена към него.

Той работеше колкото можеше повече, защото част от плана му бе да изглежда покорен и примирен.

Когато спряха да починат на обяд, всички се съгласиха, че е работил добре. Но Сузи все пак каза:

— Не му вярвам на това копеле. Има нещо в очите му. Напомня ми на една сервитьорка на коктейли, която познавах. Уволниха я, защото крадеше от кутията за бакшиши на персонала.

— Няма да има възможност да играе никакви номера — намръщено каза Кеъри, — а в края на деня ще бъде твърде уморен дори да се движи.

Силвана раздаде печената риба за обяд и каза на Пати:

— Синатра пак умря. Моля те, хвани ми друг.

Синатра беше изял един оранжев плод с големината на череша и впоследствие го бяха намерили вкочанен в клетката. Синатра II една нощ бе изгризал бамбука на клетката си и бе избягал. Синатра III и IV също бяха умрели, след като бяха яли плодове. При вида на всеки труп жените усещаха студени тръпки, осъзнавайки колко близо до смъртта живееха.

Силвана остави остатъците от рибата в бамбуков съд и вдигна окъсаните си рибарски ръкавици.

— Ще го погреба. Мухите вече сигурно са се махнали от него.

— Нека аз погребе — предложи Карлос.

— Не говори, освен ако не те заговорят — озъби му се Пати.

— Той само предложи да помогне — меко каза Силвана.

— Разбира се, същински „бой скаут“ — изсумтя Пати.

Ани погледна бдително, но не каза нищо. Нещо бе започнало да я притеснява още предния ден, почти веднага след като Карлос стъпи в лагера. Защо не бе умрял, когато падна от моста?!

Ани безмълвно се отстрани и отиде да се моли за закрила. Държеше аления швейцарски нож в ръка и погледна нагоре.

— Какво да правя, Джонатан? — прошепна тя. — Какво щеше да направиш ти? Моля те, кажи ми.

„Трябваше да се справиш с него още когато го видя, Ани — чу глас в главата си. — Не е честно да стоварваш такова притеснение на главите на другите. Но понеже те виждам колко ти е жал за него, тогава поне му спукай задника от работа. И, както каза Сузи, не му се доверявай.“

 

 

След вечеря двете ръце на Карлос бяха завързани за две дървета близо до колибите им за спане. Преди да си легне, Силвана му занесе вода в черупка от кокосов орех. Той погледна нагоре с тъжни очи. Не каза нищо.

За Силвана бе трудно да гледа на това момче като на техен враг. В края на краищата той само си бе вървял през джунглата, без да убива когото му попадне. Тя първо го бе видяла не като агресор, а като пленник, почти в безсъзнание, с окървавено и посинено лице. Вярно, че беше взел кутийката с бижута, но… Може би си бе помислил, че лагерът е вече обезлюден.

Не, не бе възможно. Екипировката им беше разпръсната навсякъде и огънят все още гореше. Определено бе взел нещо, без да му принадлежи. Карлос без съмнение бе крадец.

Но докато държеше през деня пушката насочена към него, Силвана го бе наблюдавала. Бе работил усилено върху сала им, тя бе видяла стичащата се по тялото му пот.

Той си е момченце, каза си тя.

Силвана знаеше, че когато напускат острова, няма да позволи на останалите да го оставят вързан за някое дърво, на милостта на джунглата. Щяха просто да го вземат със себе си.

Около огъня всички бяха смаяни от ужас, когато Силвана го предложи.

— По никакъв начин няма да тръгна на сал в пълни с акули води с това копеле до мен, което винаги ще бъде готово да ме хвърли през борда — остро възрази Пати.

Това, изглежда, бе мнението на всички.

— Нечовешко ще бъде да го оставим, освен ако поне не го развържем — укорително промълви Силвана, като огледа лицата им на светлината на огъня. — Всички го знаете.

— Няма да го отвържем! — изкрещя Кеъри. — И ако не спреш да съжаляваш тоя кучи син, ще те оставим и теб с него.

Карлос можеше да чуе последвалата караница от мястото, където бе вързан. По-късно, когато Силвана му донесе вода, той тихо каза:

— Благодаря, мисис. — Кафявите му очи гледаха нагоре с благодарност.

На другия ден Карлос отново работи добре. До вечерта лицето му бе посивяло от умора. Никой не можеше да каже, че не си заслужава яденето.

Същата вечер, когато се отдалечи от огъня, за да занесе храна на пленника, Силвана си мислеше, че е съвсем нормално да проявява съчувствие към Карлос. Чувстваше се като защитница на този младеж, който можеше да й бъде син. Тя трябваше да го храни и бе отговорна за него. Обаче бе изненадана от начина, по който Карлос стоически приемаше отношението им към него. Той заслужава уважение за това, мислеше си тя, докато го хранеше с манго. Избърса сока от устните му.

 

 

— Внимавай за Силвана — каза Сузи на Ани. — Карлос се опитва да я спечели и тя поддава. Не сваля очи от него.

— Ами, разбира се, че няма да сваля очи от него — отвърна Ани. — Той е неин пленник. Нейна работа е, нейна отговорност е да го наблюдава през цялото време и да внимава той да не избяга. — И добави: — Силвана е достатъчно възрастна да му бъде майка.

— Е, и?

— Това момче ви побърка всичките — рязко каза Ани. — Силвана само си върши работата. Тя е негов пазач.

Въпреки това, когато Силвана се върна при огъня, Сузи я попита:

— А защо тоя симпатяга получава специален румсървис?

— Как иначе би могъл да си изяде мангото? — отбранително каза Силвана. — Не виждам защо трябва да се отнасяме с него като с животно. Не трябва ли да се отнасяме милосърдно към военнопленниците? — Когато видя презрителната усмивка на Сузи, Силвана се сопна: — Ти просто се дразниш, Сузи, защото той не те гледа така, както си свикнала да те гледат мъжете.

— Ти полудя ли? — извика Сузи.

— Може и да не го съзнаваш, обаче ти отново започна да ходиш с предишната си походка. И си въртиш задника.

— Забелязвам, че ти си започнала да се гласиш. Видях те да си чистиш ноктите с бамбукова треска — озъби се Сузи в отговор.

— Престанете! — каза Ани. — Престанете и двете! — Това е вече шестата караница за деня, сърдито си помисли тя. — Всички се държим различно. И единствената причина е, че наоколо има мъж.

Ани съзнаваше, че всички бяха започнали да се суетят не защото искаха точно този мъж, а защото той им напомняше за какво копнееха здравите им тела.

— Дори с гръб да сте към него, вие съзнавате, че той е там. Дори ако пренебрегвате някой мъж, не можете да забравите, че го има.

— Днес видях Пати как бърка в джоба си за огледалцето — каза Кеъри. — Вероятно в скоро време всички ще започнем да си вадим червилата.

— Моето е напълно разтопено — засмя се Сузи.

— Мислите ли, че жените се държат нормално само когато наоколо няма мъж? — запита Ани.

— Трябваше да го убием — прошепна Пати пред трепкащите пламъци на огъня. Гласът й бе нисък, равен и напълно искрен.

 

 

Петък, 8 март 1985 г.

Силвана вече наблюдаваше Карлос с други чувства — внимание, примесено с похот. Всеки път, когато той погледнеше към Сузи, Силвана усещаше остра болка. Съвсем естествено е, мрачно си мислеше тя. Сузи е млада и много привлекателна. Когато аз бях на нейната възраст, също бях привлекателна, тъжно си каза тя. Не е честно!

Слава богу, че като негов пазач можеше да не сваля очи от момчето. Копнееше да докосне гладката му лъскава кожа, да се приближи и да вдъхне мускусната миризма от мишниците му, да избърше потта от голия му гръб и бавно да гали мускулите по задната част на бедрата му. Почти чувстваше, че докосва плътта му с ръка.

Задъхана и отново почувствала острата болка, Силвана се засрами, че на нея, Силвана Кариото Греъм, й трепереха коленете и стомахът й се свиваше при вида на мръсен и гол филипински сервитьор. Слава богу, че никой не бе забелязал.

Карлос знаеше съвсем точно как се чувства Силвана. Също така знаеше, че салът скоро ще бъде завършен.

На другата нощ, когато Силвана завърза двете ръце на пленника за дърветата, наблюдавана от Пати с пушката, Карлос прошепна:

— Когато вие напусне остров, когато си отиде… моля да остави нож, за да може беден Карлос да си пререже въжета, иначе ще хапят мравки, докато умре.

— Обещавам, че няма да те оставя тук да умреш — прошепна Силвана.

— Значи ще остави нож?

Силвана се поколеба. Карлос я погледна с големите си кафяви очи.

— Моля. Аз умолява.

— Да — чу собствения си глас Силвана.

Карлос я гледаше с изгарящо напрежение.

Сякаш привлечена от магнит, Силвана бавно приближи лицето си към неговото. Трябва да е полудяла, Пати ги гледаше. Карлос не помръдна.

— Цяла нощ ли ще се бавиш? — извика Пати сърдито. — Искам да се кача на дървото, докато все още мога да го видя.

— Всичко е наред, само му стягам ръцете. Тръгвай.

Силвана не можа да се въздържи. Бавно наведе лицето си към неговото като хипнотизирана. Почувства как върхът на настоятелния му влажен език прониква в устата й.

Протегна ръка и докосна неговата дясна ръка, така както си бе завързана за дървото. Най-после, макар да бе твърде тъмно, за да я вижда, върховете на пръстите й бавно и нежно проследиха татуираната змия догоре, до твърдото му топло рамо.

— Нещо не е ли наред, Силвана? — Беше гласът на Кеъри от колибата.

— Всичко е наред — извика в отговор Силвана и едва се изправи на крака.

— Върни се по-късно — прошепна Карлос. — Когато те заспи, ние целува.

— Не — тъжно промълви Силвана, изгаряйки от копнеж да го докосне отново, но не смееше. С усилие се извърна и бавно тръгна към намалялата светлина на лагерния огън.

Карлос се усмихна със задоволство. Да, бе направил правилен избор. Тази беше добра жена, имаше черна коса като майка му; не беше някоя упорита стара кучка. Докосването й бе приятно, устата й имаше хубав вкус, миризмата й бе хубава. Подозираше, че беше добра и страстна любовница.

Макар да бе обещала да го направи, Карлос не вярваше на Силвана, че ще му остави нож. Дори да го направи, той знаеше, че Пати или Кеъри ще проверят здраво ли е вързан, преди да напуснат острова. Но това вече нямаше значение. Имаше значение само фактът, че сега можеше да върти Силвана на малкия си пръст. Той се прозина сънливо. По-добре да подремне, защото тя щеше да се върне.

 

 

Силвана лежеше в леглото си, заслушана в тихото равномерно дишане на Пати. Обикновено се наслаждаваше на нощта, вдъхваше миризмата на сухите листа върху покрива и слушаше симфонията на джунглата, но тази вечер тя не я успокояваше, защото тази вечер просто нищо не можеше да я успокои. Беше напълно будна и усещаше тялото си горещо, напрегнато и треперещо върху бамбуковото легло. Изпитваше болезнено желание, разумът я бе напуснал, сякаш мозъкът й бе изрязан — той нямаше никакъв контрол върху собственичката си. Сексуалното напрежение се бе натрупвало цял ден и сега не логиката, а страстта командваше Силвана. Тя си мислеше, че страстта е отслабнала с напредването на възрастта. Мислеше, че никога повече няма да усеща влудяващото и непреодолимо сексуално желание. Този първичен непреодолим импулс, потискането на логиката, поривът да поеме неразумен риск — както се бе чувствала, когато с Артър за първи път… Не, сега е по-силно.

Така ли се чувстваха и мъжете? За това ли я бе предупреждавала майка й преди много години? Така ли се чувства мъжът, когато не може да се контролира?

Докато гледаше как луната се скрива зад черните клони на дърветата при колибата, Силвана сложи двете си ръце на гърдите и потърка зърната си, но собственото й докосване не можеше да облекчи болезненото желание.

Аз съм омагьосана, помисли си тя, обладана от зъл дух. Може би наистина имаше духове в гората…

Тя се измъкна от леглото.

Карлос спеше, дишайки равномерно; Силвана клекна пред него и загледа лицето му на мъждивата светлина. Запази този миг за себе си, без да знае какво щеше да й донесе следващият.

Докосна бузата му с показалец. Карлос се обърна в съня си и го целуна с топли устни. Когато усети слюнката му върху пръста си, тя за малко щеше да изкрещи или да припадне — не бе сигурна кое от двете.

Той засмука ритмично пръста й. Езикът му погъделичка върха на пръста й, после устните му нежно го поеха навътре. Започна да смуче по-силно и по-силно, докато пръстът й потъна целият в устата му. Устните му обхванаха показалеца й и го задърпаха в див ритъм. Беше като настоятелното бозаене на новородените теленца във фермата на баща й, мина й за миг през съзнанието. Усети как зъбите му леко стиснаха. Грубият му език обходи пръста й, после постепенно се отпусна и бавно избута пръста от устата.

Моля те, не спирай! Силвана тихо простена, коленичи до него и хвана с две ръце челюстта му; едва долавяше формата на главата, но ясно усещаше миризмата на тялото му, примесена с уханието, надигащо се от земята, върху която лежеше.

Силвана потърси с устни неговите, чуваше дишането му и усещаше туптенето в голите му гърди под себе си. Потта им се смеси и туптящите им сърца сякаш почти се докосваха. Той бавно целуна устните, после и брадичката й. Езикът му бавно и нежно се спусна по врата й.

Силвана разкъса ризата си с треперещи ръце, после усети как устните му нежно докоснаха зърното й. Най-после почувства как през тялото й започва да се разлива облекчение.

Карлос изцяло се съсредоточи върху гърдата, езикът му обхождаше нежната плът под извивката. Силвана се задъха, когато усети как зъбите му леко докоснаха зърното, после влажният му език премина през него.

Той рязко спря. Тялото й изкрещя в знак на протест. Но той просто се преместваше на другата гърда. Отново пъхна устни под извивката от вътрешната страна. Устните му засмукаха ритмично…

Той отново спря.

— Моля те, не спирай. Моля те. Моля те, не спирай.

— Отвържи ми ръцете — тихо прошепна той, — за да може те люби както трябва.

— Не, не бива.

— Ти казва, че ще остави нож, когато тръгва, тогава защо не развърже поне една ръка сега?

— Не трябва.

Влажният връх на езика му отново се стрелна към зърното й, придвижи се бавно около него и отново започна да гали твърдото зърно. Тя потръпна от удоволствие. Карлос спря.

Силвана изчака, като си мислеше, че той пак я дразни; желанието изпълваше цялото й тяло. Но Карлос не помръдна. Не се шегуваше. Беше напълно сериозен.

Аз наистина му обещах ножа, помисли си Силвана. Значи той няма причина да бяга. А и сигурно знае колко е опасна джунглата нощем.

Силвана бавно се отдели от младото здраво тяло под нея. Пропълзя до дървото, за което бе завързана дясната му ръка и я развърза. Като съзнаваше какво рискува, но обладана от желание, Силвана върна свободата на техния пленник.

Бърз като котка, Карлос разкъса въжето от лико на лявата си ръка. Силвана гузно слушаше звуците, които издаваха неговото освобождаване. Постъпи глупаво. Знаеше го. Изведнъж се зачуди дали щеше да я убие. Не й пукаше.

В тъмнината почувства невидима ръка да я докосва отзад по главата, после пръстите погалиха нежно врата й. Усети върха на езика му в ухото си и влажната топла плът я погъделичка отвътре.

Силвана затвори очи и тихо простена при допира на ръката му върху гърдите си. Двамата паднаха заедно върху горския килим; ръката му бавно обхождаше тялото й.

Тя почувства топлата вълна от щастие, която се разля по тялото й и стигна чак до върховете на пръстите. Карлос беше професионалист.

 

 

Понеделник, 11 март 1985 г.

Експлозията от М-16 вдигна голям шум. Пати щеше за малко да падне от дървото, когато стреля по голия мъж, който избяга в прикритието на джунглата. Той се олюля, но продължи да бяга. Не бе улучила.

Пати се спусна по ствола на дървото. С пушката в ръка хукна към дървото, където бе вързан Карлос. В призрачната мъгла на зората различи нечия гола фигура, легнала по очи на земята. Той я е убил!

— Какво беше това?

— Какво стана?

Кеъри и Ани дотичаха с пушки в ръце, а след тях и Сузи, стиснала мачетето.

Гола и замаяна, все още несъбудила се, Силвана се изправи, започвайки да усеща мравчените ухапвания по цялото си тяло.

— Какво ти направи това копеле? — задъхано запита Кеъри. После разбра, спря се и изкрещя: — Ти, глупава кучко! — Вдигна пушката, за да стреля. Ани скочи напред и я хвана за рамото. Вторият пушечен изстрел бе последван от какофония от викове и крясъци от джунглата.

— Не си губи времето с нея — озъби се Сузи. — Да идем да убием онова копеле, преди да ни доведе още някой в лагера.

Ани хвърли своята пушка на Силвана.

— Стой тук. Пази лагера. Пази сала. Стреляй по всичко, което видиш, и стреляй на месо. Ако не го направиш, обещавам ти, че ние ще те убием. — Тя се обърна към другите. — Той няма да тръгне към моста Бурма, защото знае, че не може да го премине. Така че, Сузи, ти тръгни напряко през джунглата колкото можеш по на юг, за да не може да мине покрай теб и да стигне до селото Катанга. Останалите ще тръгнем под форма на ветрило, няма да се изпускаме от поглед и ще се опитаме да го притиснем към пътеката. После с малко късмет Сузи ще може да тръгне по пътеката и да го хване.

— Ами ако мине отвъд границата, в джунглата?

— Няма да оцелее дълго без дрехи и пушка — мрачно каза Кеъри.

— Защо просто не го оставим, да довършим сала и да се махнем оттук, по дяволите?

Ани поклати глава.

— Той може да докара хеликоптер тук, преди да сме завършили сала. Където и да е, трябва да го намерим, защото той знае къде е лагерът ни и какви са плановете ни. Ако не ни докара войниците на Раки, може да предупреди селяните, че почти сме готови със сала. Не ми се иска на излизане от рифа да ни чакат бойни канута.

— За бога — каза Сузи, — хайде да спрем с приказките и да отидем да го хванем.

Силвана изпитваше желание да забие рибарския нож в собствения си корем, толкова й бе болно, бе ядосана, изпълнена със самопрезрение. Не беше нужно да й казват да стреля на месо.

 

 

След три часа прекарани в усилено търсене жените бяха вече уморени и жадни. Направиха си петминутна почивка. Тръгнаха да се връщат в лагера, но се оказа, че никоя от тях не носеше в себе си компаса, а да се ориентират в джунглата по слънцето бе невъзможно. В единайсет часа сутринта вече не знаеха къде са.

Решиха да следват някой поток, който евентуално щеше да ги изведе до морето.

— Пиявици — напомни Ани.

— Майната им на пиявиците — отвърна Кеъри. — И без това не боли от тях. Като се приберем в лагера можем да си ги махнем. Потоците водят до реки, а реките — до морето.

— По-разумно е да следваме някой поток, вместо да ходим безцелно насам-натам — съгласи се Ани. — Така че да тръгваме. От сега нататък ще почиваме на всеки час. Всички имаме ножове. Ще оцелеем, стига да не се изтощим или паникьосаме.

— Нямам сили да се паникьосам — увери я Сузи.

— Да се надяваме, че и Карлос се намира в същото състояние — замислено отвърна Ани.

В два часа жените вече бяха уплашени. Звуците в джунглата бяха различни от онези, с които бяха свикнали. Бляскаво оперени птици прелитаха над главите им и сякаш им се подиграваха.

Постепенно бреговете на реката, която следваха, станаха по-високи и скалисти. Когато спряха да починат, Ани каза:

— Не ми се иска да възбуждам напразни надежди, но не започва ли да ви се струва познато?

— И аз това се чудех — отвърна Кеъри. — Наистина ли мислиш, че може да е Алегени?

— Имаш пред вид нашата река? — възкликна Сузи. — Мислиш си, че може да сме над моста Бурма? Ако това е нашата река, как сме се озовали от другата страна, при положение, че не сме прекосявали никаква вода?

— Спомням си, че Джонатан веднъж обясни, че тези реки понякога течали под земята известно време и после пак се появявали на повърхността. Така че сигурно сме вървели над нея.

— Или пък сме заобиколили извора — предположи Ани.

Кеъри въздъхна.

— Може да сме изминали цели мили или пък да сме се движили в малък район, кой знае? Но наистина прилича на нашата река. Хайде, момичета!

С нови сили изморените и жадни жени отново потеглиха напред, докато след малко Ани, която ги водеше, изправи рязко глава и вдигна дясната си ръка.

Всички моментално спряха. Никой не помръдна, нито проговори. Беше сигналът им за опасност.

Ани се обърна и махна на другите. Те се приближиха до нея.

— Чух лай — прошепна тя. — Чуйте.

— На мен ми звучи като повече от едно излайване — прошепна Кеъри. — По-скоро са няколко кучета.

— Това означава селище — кимна Ани.

— Това пък означава, че не е нашата река — каза Сузи.

— Мълчете! Чух нещо друго. — Кеъри напрегна слуха си, после уморено се усмихна. — Прилича на биенето на далечни барабани.

— Прибоят! — засмяна възкликна Сузи. — Морето!

Всъщност Кеъри наистина бе чула биенето на барабани. Когато малката група се приближи до източника на звука, те започнаха да чуват пеене и възбудените викове на деца.

— Ама че шум вдигат — прошепна Сузи на Ани.

Ани кимна.

— Сигурно празнуват рожден ден. Няма да говорим повече, докато не разберем каква е ситуацията.

— И помнете — предупреди Кеъри, — ако някое куче се появи, или излае, или се опитва да ви захапе за глезените, стойте абсолютно неподвижно.

С Ани начело жените се приближаваха все повече и повече до селото. Най-после Ани вече можа да види сечището пред себе си. Песните се изпълняваха от мъже, чиито стройни черни тела бяха намазани с мас. Докато танцуваха, мидените огърлици по вратовете им подрънкваха, удряйки се една в друга. Лицата на мъжете бяха намацани с бяла и жълта боя, в косите им имаше украса от жълти и яркочервени пера, които се полюляваха, когато танцьорите се завъртаха в кръг.

Около пеещите и танцуващи мъже имаше друга група мъже, насядали в кръг. Те дъвчеха месо, сервирано някъде встрани от сечището. Голи жени бъбреха, приклекнали около очукано корито, потапяха кокосови черупки в него и тичаха да предлагат на мъжете си палмова бира.

Когато едър мъж на средна възраст се появи откъм сечището, всички утихнаха. Той носеше бели пера на главата си, като жрец, главата му бе обръсната, а лицето боядисано с бели хоризонтални ивици; на врата му, окачени на кожена връв, висяха изкуствени зъби. Носеше нещо.

Мъжът се приближи до груб олтар от лявата страна на сечището. Изведнъж музиката спря. Той се поклони пред олтара.

Пристъпи напред и внимателно постави товара си върху олтара. Отстъпи назад и благопристойно се поклони.

— О, божичко! — извика Сузи. — Татуираната змия! Това е ръката на Карлос!