Шърли Конран
Дивачки (29)

Двайсет и девета глава

— Изведи ни бързо в открито море, Пати — каза Ани веднага щом се стъмни. — Давай да се махаме от тук колкото е възможно по-бързо.

Малката надуваема лодка излезе в морето с носа напред през тесния процеп, двете бамбукови весла се люшкаха с вълните. Жените бяха забравили какво усещане създава скоростта. Бяха забравили лукса да бъдеш носен, вместо да носиш. Чувстваха се развълнувани и горди от себе си. Бяха успели! Бяха свободни! Усещаха гъдела и задоволството от задружно свършената работа, от завършената си мисия.

След горещата и буреносна тягост на деня беше облекчение да се плъзгат по хладното море, помисли си Ани, като провлече ръка по водата и наблюдаваше посребрените фосфоресциращи следи зад пръстите си.

— Колко бързо се движим? — запита Силвана.

— Може би с пет възела — отвърна Пати. — Това означава, че пътуваме с малко повече от пет мили в час, така че до Ирайън Джая са минимум четиринайсет възела. — Не искаше да вгорчава настроението, но се почувства длъжна да добави: — Макар че не знаем колко гориво има в резервоара.

— Ако двигателят издържи, докато се влеем в течението, всичко ще бъде наред — каза Ани. — Утре на светло пак ще погледнем картите. — Бяха разгадавали картите от смъртта на Джонатан.

— Джонатан каза, че течението е със скорост един възел — бодро добави Пати, — така че най-бързо можем да стигнем до Ирайън Джая за седемдесет часа, това са три дни.

— А може пък да стигнем и по-рано — с надежда каза Сузи.

Два часа след като лодката бе навлязла в морето, брегът вече не се виждаше. Люлеенето се бе засилило и макар лодката да продължаваше да се движи, не се усещаше голям напредък. Двигателят се задави. Сърцето на Пати подскочи. Въпреки стиснатите й палци двигателят спря. Нямаше смисъл да буди всички, за да им каже, че са свършили горивото.

Пати откри, че без гориво управлението на лодката е изключително трудно. Лодката се люлееше по-осезаемо и вълните се плискаха в кърмата с по-голяма сила. Тя не можеше да понася утихването, което следваше след повдигането, преди лодката да легне на следващата маслена черна вълна. Знаеше, че за да избегне морската болест, не трябва да гледа морето, само хоризонта. Но понеже беше тъмно, не можеше да види хоризонта.

Кеъри внезапно простена, после се хвана от едната страна и се надвеси. Лодката силно се наклони, после се стрелна напред. Тя изстена и потърси кофата. Потопи я в морето и започна да пръска лицето си с вода. После хвърли кофата и отново се отпусна над водата. Звездите се наклониха.

В девет часа вече на всички им беше много лошо. Ани сега можеше да разбере нещо, което бе чела преди: когато човек има морска болест, губи волята си за живот. Тя повръщаше ли повръщаше, макар че в стомаха й вече нямаше нищо.

Вълните ставаха все по-големи и заливаха лодката. Морската вода отначало им се струваше студена, но когато върху им се изля порой от леден дъжд, водата в лодката им се стори просто хладка.

Замаяна, Кеъри изхвърляше вода с кофата с бавни изтощени движения. Силвана изгребваше водата с ръце, колкото можеше по-бързо. Успя да изхвърли изненадващо голямо количество по този начин.

— Дай няколко от съдовете за вода, за да можем всички да изгребваме — извика Ани на Сузи.

Дъждът се стоварваше в лодката, а изтощените объркани жени го изхвърляха. Отначало изгребваха внимателно, като пълнеха догоре бамбуковите си съдове, преди да хвърлят водата зад борда. Но със засилването на бурята и те увеличиха скоростта си, употребявайки два пъти повече сила от необходимото.

Посинели и останали без дъх, те трябваше да викат, за да се чуват. Ако някоя не изкрещеше в студеното мокро ухо на другата, вятърът отнасяше думите им.

— Кеъри, как се управлява претоварена лодка по време на буря? — опита се Пати да изкрещи през вятъра. — Насрещно на вълните? Или странично? Или пък трябва да бягаме пред тия проклетии?

— Представа нямам — извика в отговор Кеъри. — Опитай всичко. Бързо! Мислех, че си наясно как да се оправяш с лодки. Нали знаеше как се включва двигателят!

Да управляват насрещно, посрещайки вълните с носа, се оказа най-добре, но човек трябва да има здрав стомах, помисли си Пати.

Силният вятър ги блъскаше в лицата, отнемаше им дъха и изсмукваше топлината от телата им. Издухваше волята и силите им. Жените бяха толкова мокри и вкочанени, че за тях беше прекалено голямо усилие изобщо да мърдат. Лодката се люлееше неудържимо; Сузи едва не изхвръкна през борда.

— Двете с теб сме най-добрите плувкини — изкрещя Кеъри в ухото на Пати. — Може би ако скочим през борда и плуваме, ще има по-голяма възможност да спасим лодката, защото е много претоварена и може да потъне.

Накъсана светкавица освети ужасеното лице на Пати.

— Имаме по-голям шанс… — викаше Кеъри, — ако не загубим лодката… ако се вържем за нея. Имаме и спасителни жилетки.

— Ами акулите? — изпищя Пати.

— Мисля, че в такова време акулите са достатъчно разумни да си седят на дъното. Можем просто да се отпуснем във водата. Май така или иначе трябва да го направим. По този начин може би ще спасим лодката.

Кеъри пропълзя до Ани и извика в ухото й:

— Ние ще скочим във водата. Може да ти се струва лудост, но ако спасим лодката, спасяваме и себе си.

Ани кимна и извика:

— Удвоете си въжетата, преди да скочите, и го направете бързо.

Сковани от ужас, двете жени провесиха първо крака през кърмата и моментално бяха пометени от лодката.

От време на време Ани виждаше активираните от водата сигнални светлини на спасителните им жилетки в тъмнината. Можеше да вижда само когато някоя светкавица осветяваше черната като катран вода за един кратък мораво ален миг. Морето й се струваше като черна мокра беззвездна гадост, която сякаш ги всмукваше със сила.

Лодката изведнъж пропадна под нея и Ани си удари гръбнака. Има само един начин да спасим лодката, каза си тя, и той е, като я обърнем нарочно, преди да е потънала. Под черупката ще се образува въздушен джоб, който няма да й позволи да потъне. Можем от външната страна да се държим за нея, после ще я оправим, а след бурята ще изхвърлим водата. Иначе при всички случаи ще я загубим.

Ани успя да долепи устни до ухото на Силвана. Вятърът отнасяше думите й и усилието да крещи я изтощи. Когато поредната светкавица освети лицето на Силвана, отворената й уста приличаше на черна дупка, тя не можеше да повярва, че трябва да скочи зад борда.

Ани обърна глава и изрева някакви указания на Сузи. Сузи се паникьоса. Спомни си как се почувства, когато насмалко не се удави в лагуната.

— Откъде да знаем, че лодката няма да продължи без нас? — извика тя. — Откъде да знаем, че ще се преобърне?

— Ако всички се наклоним на едната страна, ще се обърне.

Със сковани пръсти жените провериха спасителните си жилетки и възлите на въжетата от лико около кръста си, после ги завързаха за борда. Сузи и Силвана сграбчиха хлъзгавите мокри весла. Жените тромаво изпълзяха откъм подветрената страна на лодката.

Почти веднага, преди да имат време да се чудят дали ще стане или не, лодката послушно изхвърли трите жени в сковаващо студената вода и се преобърна.

 

 

Четвъртък, 14 март 1985 г.

Над черното море по протежение на хоризонта се проточваше тънка светложълта ивица. Ани се люлееше във водата; виждаше пред себе си бялото призрачно като в картина от Едвард Мунк лице на Пати, която се държеше за кърмата на обърнатата лодка. Жените все още бяха привързани с въжета за нея.

Макар че бе на не повече от метър и половина разстояние, на Ани й трябваха пет минути, за да доплува до Пати.

— Къде е Сузи? — извика Ани.

Жените се спогледаха. Никоя не проговори.

— Ще обиколя лодката — каза Пати, макар и двете да знаеха, че от другата страна няма никой.

Пати обиколи лодката с плуване, върна се и поклати глава.

— Вероятно въжето й се е развързало.

Нямаше никакъв друг признак на живот по повърхността на морето. Слънцето процеждаше слаби лъчи иззад облаците.

— Слънцето скоро ще ни стопли — уморено каза Ани.

Кеъри започна да плаче, както се носеше по водата.

Около двайсет минути по-късно Пати извика:

— Вижте!

Очите им проследиха посоката, в която сочеше пръстът й. Всички видяха блясък от светлина, който се придвижваше отляво надясно по хоризонта. После се разшири в правоъгълник от светлини, проблясващи като небесно съзвездие.

— Лайнер — с копнеж прошепна Пати. Всъщност беше товарен кораб.

— Можеш ли да си намериш сигналната ракета, Пати? — попита Ани. — Мислиш ли, че ще проработят, след като се намокриха?

— Не знам. — Скованите пръсти на Пати затърсиха под спасителната жилетка. — Не мога да я извадя, без да си сваля жилетката.

— Вземи й жилетката — каза Ани на Силвана. — Ако я изпуснеш, Пати ще вземе твоята.

— Не ми се ще да изпадне някоя от сигналните ракети — нервно каза Пати.

— Дръж се за Кеъри, тя ще те подкрепя.

Кеъри доплува зад Пати и я хвана през кръста, а Силвана й помогна да си свали жилетката.

— Добре — бързо каза Ани. — Хайде, действай. Корабът няма да чака.

Пати вдигна бялата цилиндрична ракета със сковани пръсти, махна й предпазната капачка, после я развъртя в основата и издърпа навития там конец. Вдигна ракетата колкото можеше по-високо над водата и опъна конеца рязко с лявата ръка. После извика от болка.

Ракетата се изви нагоре и изпусна ярка светлина, от която им зависеше животът. Очите на всяка от жените проследиха бързия четирийсетсекунден полет, в който тя образува дъга, разкъсвайки небето.

— Шибан превъзнесен фойерверк! — проплака Пати от болка и скри обгорената си ръка под водата. Корабът вече бе към средата на хоризонта.

— Те нямат ли радар? — попита Кеъри. — Мислех, че всички кораби имат човек, който следи на таблото двайсет и четири часа. Можели и чайки да засичат с радара.

— Този вероятно е на автопилот и всички още спят по каютите — горчиво каза Ани.

Корабът се превърна в малък проблясък от светлина на хоризонта вдясно. Никой не проговори, докато гледаха как точицата изчезва.

— Толкова бързо се движеше — каза най-накрая Пати. — Нямах представа, че кораб може да се движи толкова бързо.

— Сложи си пак жилетката, Пати, и дайте да се качваме в лодката — нареди Ани.

Умишлено никой не споменаваше Сузи.

— А как ще я обърнем обратно сега? — уморено попита Кеъри.

Всички зяпнаха обърнатата бяла кърма, която цепеше водата зад тях. От средата на кърмата право нагоре стърчеше килът на около двайсет и пет сантиметра височина.

— Ще се покатерим от едната страна, ще се хванем за това, дето стърчи, и ще го дърпаме към себе си. Тежестта ни трябва да я преобърне и изправи.

— Не мисля, че… — зяпна Пати.

— Тя си изгори ръката — напомни им Кеъри и помогна на Пати да си облече спасителната жилетка.

— Как ще се покатерим върху това? — Силвана оглеждаше лодката.

Дадоха се много предложения и се изпробваха, но без успех. Най-после Кеъри се гмурна и пъхна глава между краката на Ани, като по този начин я вдигна на раменете си. След около трийсет минути опитване, без да знаят какво точно са направили както трябва, безчувствените мокри ръце на Ани успяха да се хванат за кила. Тя се вдигна нагоре, прехвърли крак през него и яхна кърмата.

Понеже Пати можеше да си служи само с една ръка, Силвана я буташе, а Ани я издърпа горе. После Ани се провеси отгоре и килът се вряза в корема й, докато издърпваше Силвана, която не можеше да се качи сама, а и бе по-тежка и трудно подвижна.

Заедно жените се опитаха да изправят лодката с тежестта на телата си. Експериментираха, като местеха тежестта на телата си всякак, но нищо не помагаше.

Най-сетне Ани каза задъхано:

— Просто ще се наложи да седим отгоре и да яздим, като се мъчим да управляваме.

— Ани, килът е много остър — запротестира Кеъри.

— Добре, хайде да опитаме още веднъж. Този път с всички сили, момичета.

Те се подредиха отново, като оставиха двете по-слаби жени от двата края, а двете по-тежки в средата. Това бе единствената комбинация, която не бяха опитвали.

Лодката бавно се преобърна и ги изхвърли в морето. Носейки се във водата, те се изпълниха с нови сили.

— Успяхме! Успяхме! — извика Кеъри.

— Здравейте, момичета — чуха нечий остър глас от другата страна на лодката.

— Сузи!

Прилепналата коса на Сузи блестеше във водата като лъскаво морско животно.

— Когато лодката се обърна, аз се оказах под нея — обясни тя, докато гребеше към другите. — Лампичката на спасителната ми жилетка светна, така че успях да разбера къде съм. Просто се хванах горе от вътрешната страна и се държах за седалката в центъра. Ушите ми бучаха и звукът от блъскащите се в кърмата вълни бе направо злокобен. След известно време се пуснах, но по някаква причина продължавах да стоя отдолу. Бях уплашена да не ми се свърши въздухът и изпитвах пълен ужас сама там, долу. Нямах представа дали е ден или нощ, нито пък дали е свършила бурята, нито дали някой друг е жив.

После спря да гребе и избухна в сълзи от радост, че вече не е сама.

 

 

— Възможно ли е да са оцелели? — Макар да беше шест часът сутринта, президентът вече бе облечен в безупречна бяла униформа със златен кант. Той погледна календара на бюрото си — беше 14 март. Повтори въпроса. — Може ли да са оцелели при две бури в разстояние на два дни, полковник?

— Съмнявам се, ваше превъзходителство — отвърна полковник Борда.

Президентът разсеяно забоде ножа в бюрото си, като изстърга тънки стружки от месинговата инкрустация върху него. Изправи се, отиде до прозореца и отвори капаците. Дъжд, донесен от бесния ураганен вятър, влетя в стаята.

— Отвратително, но много подходящо време — каза президентът. Обърна се и дрънна звънеца на бюрото си. Влезе прислужникът и започна да се бори да затвори капаците на прозорците, които вятърът тряскаше във външната стена.

— Съмнявам се, че една малка надуваема лодка е могла да оцелее още в първата буря — каза полковник Борда. — Претърсихме два пъти района. След вчерашната буря изглежда безсмислено да продължаваме диренето. Няма смисъл да търсим нещо, което го няма.

Президентът освободи полковника и натисна звънеца на секретаря си. Той се появи на секундата.

— Намери онзи сопо от „Нексъс“, Хари Скот. Кажи му, че искам да преговаряме веднага. — Президентът се изхили. — Делова закуска, както му казват на Запад.

Секретарят се поклони и излезе; президентът отново насочи внимание към папката пред себе си. Тя съдържаше оплаквания от грубостта, терористичните прояви и кражбите на силите за отбрана. Как очакваха тия хора да се държи армията му? Да им пожелават „приятен ден“, преди да дръпнат спусъка?

Секретарят на президента отново влезе в кабинета. Както винаги, — когато чакаше, за да съобщи на президента новина, която онзи не би искал да чуе, усещаше, че му се свиват червата.

Президентът вдигна поглед.

— Е?

— Мистър Скот не е в Куинстаун, ваше превъзходителство. Не са го виждали от три дни, от понеделник насам. „Нексъс“ бяха поискали разрешение за претърсване на района на Малонг, но министърът на вътрешните работи все още не е дал разрешение.

— Защо?

— Президентът ще си спомни, че през декември издаде инструкции всички да бъдат любезни, но никой да не съдейства при издирването на оцелели от служителите на „Нексъс“.

Президентът удари по бюрото си.

— Кажи на министъра, че искам Хари Скот. Намерете го бързо!