Шърли Конран
Дивачки (28)

Двайсет и осма глава

Кеъри и Пати теглиха чоп и леката задача да пази лодката се падна на Пати. Двете жени се целунаха просълзени — за първи път от 13 ноември досега някоя от тях оставаше съвсем сама.

Обратният път през основната суша отне на Кеъри около час и половина, макар че вече умело си служеше с компаса. Движеше се неотлъчно от бляскавата лазурна морска повърхност, но под прикритието на дърветата. Изведнъж над трепетната птича песен Кеъри долови друг шум. Спря на място и погледна часовника си. Четири без пет. Двайсет минути по-рано, отколкото бе пресметнала. Шумът от роторите на хеликоптера не можеше да се сбърка.

Първият й импулс беше да хукне обратно към лодката, както се бяха уговорили предварително, но се сети, че жените в пещерата няма да знаят къде да я намерят. Как са могли да не предвидят толкова съществена част от плана? Тя пресметна бързо. На хеликоптера щяха да му трябват две минути да се приземи, а на човека, който бе в него, поне още десет минути, за да стигне до лагера. Ако тя тича, щеше да успее да стигне до изхода на пещерата за по-малко от дванайсет минути.

Без да обръща внимание на шума, който вдигаше, Кеъри с всичка сила хукна към лагера.

 

 

Войниците веднага откриха лагера, който по всичко личеше, бе скоро оставен. Сержантът докладва на командващия офицер.

— Колко души е имало тук, сержант?

— Следотърсачът каза, че е намерил четири бамбукови легла, сър, и подпори за още две. Освен това каза, че е открил следи от пет чифта женски крака, всички следи водели към лагуната, предполагаме, че са оставени, когато са товарили откраднатата лодка, сър.

— Кога са се качили на борда, сержант?

— Не бих могъл да се закълна, сър, но следотърсачът казва, че стъпките са от около обед, а огънят им е бил изгасен с вода горе-долу по същото време, сър.

Офицерът огледа двете колиби, навеса, малката купчина от кокосови черупки, двете черупки от костенурки и камарата камъни. Обърна се и се загледа в почти завършения сал, спретнато подготвените бамбукови стебла и готовите въжета от лико. Погледна часовника си, хвърли поглед към сержанта и бързо каза:

— Имаме два часа да претърсим морето наоколо, сержант. Запалете лагера. Оставете двама часови тук и двама на плажа. Утре ще ги вземем.

Сержантът козирува.

— И напомни на хората си — добави офицерът — да не подценяват тия жени. Те разполагат най-малко с три от нашите пушки.

 

 

Кеъри клекна в храстите, без да смее да се приближи до шахтата на пещерата, която можеше да се види отляво, ако човек се вгледа през едносантиметровата пролука на листата. Усети дим.

През дърветата Кеъри видя златисти проблясъци като при ранен залез. Златистото бързо се смени с червено и се смеси с гъст пушек. Порой от искри полетя нагоре и едно високо дърво пламна. После цялата гора, суха и гореща, блесна с алени пламъци.

Кеъри не можеше да реши как да постъпи. Ако тръгне да се връща, дали ще може да тича достатъчно бързо, за да изпревари огъня? Или трябва да опита да стигне до отвора на шахтата? Ако гората изгори, можеше да се наложи жените да останат долу няколко дни. Ако растителността около отвора на шахтата изгори, щеше да се открие дупката с провисналото надолу въже, явно сложено от човешка ръка. Кеъри тихо изруга. Знаеше, че ще е най-добре да отреже въжето при изхода и да се опита да се върне при Пати. Така две от групата щяха да са свободни и ако се наложи, да помогнат на останалите да се измъкнат.

Почти беше стигнала до шахтата, когато пред погледа й изникна войник. Както се движеше право към нея, щеше да открие отвора. Внезапно той спря. Кеъри затаи дъх. Беше ли забелязал нещо? Войникът си разкопча панталона и се облекчи. След това си свали шапката и избърса с нея мършавия врат и обръснатата глава. Когато я слагаше отново, неочаквано трепна. Нещо беше привлякло вниманието му.

Много внимателно мъжът се придвижваше към замаскирания отвор. Той клекна, повдигна въжето и го изпробва с ръка.

Кеъри си помисли да го застреля, но се отказа, тъй като звукът щеше да привлече вниманието на останалите.

Войникът беше с гръб към нея и на Кеъри й се струваше, че той безкрайно дълго пробва здравината на въжето и се опитва да види докъде стига. Бавно запълзя към него, готова да използва пушката си като тояга. Когато застана зад гърба му, вдигна пушката и сякаш чу вдъхващия увереност глас на Джонатан: „Не го удряйте отгоре по главата. Там костта е най-здрава. Уязвимото място е отстрани, над ухото. След като го зашеметите, ще е много по-лесно да му наденете примката и да му стегнете гръкляна. Така той вече няма да ви създава проблеми.“

Кеъри замахна. Беше по-лесно отколкото очакваше. Около минута войникът остана клекнал пред нея, след това се свлече на земята. Тя го издърпа до отвора. Не беше трудно, тялото беше леко. Вмъкна глава в дупката и извика:

— Ани! Аз съм Кеъри.

Беше рисковано да прави това, но Кеъри се надяваше, че шумът от горящата гора ще заглуши вика й.

Отдолу се обади глас:

— Слизаш ли, Кеъри?

— Отстранете се от отвора и пазете тишина. Ще хвърля нещо, а след това идвам и аз.

Кеъри пусна тялото. Изведнъж забеляза шапката на мъжа. Взе я и я запрати на дъното, след това изтегли въжето, правейки го възможно най-бързо, тъй като пламъците вече я достигаха. Сложи двете пушки, своята и на войника, в мрежата, която беше постоянно завързана за края на въжето и внимателно ги спусна на дъното. Бяха доста тежки и не би искала заради тях да загуби равновесие, докато слиза. След като се увери, че пушките са стигнали дъното, Кеъри отвърза въжето и го хвърли долу.

Понеже бе по-висока от останалите, Кеъри единствена можеше да прави онова, което другите жени намираха извънредно трудно — подпираше се с лакти от едната страна на отвора на шахтата на пещерата, като се задържаше с крака от другата страна на отвора. Това е най-опасното нещо, което някога съм правила в живота си, мислеше си. Смелостта й изневери и тя се скова от страх.

Отново си помисли да изтича обратно при Пати и сигурността, която даваше прикритието във водата, но пламъците вече подскачаха към нея, издигаха се все по-високо, а над тях се издигаха облаци прах. Странно, миришеше като при пожар в градски апартамент.

Кеъри внезапно осъзна, че ако не побърза, скоро ще изгори като въглен. Не би могла да изпревари пламъците. Започна леко да се спуска в шахтата. Краката й се закачиха в нещо и за миг тя се паникьоса, но после бавно започна да се смъква сантиметър по сантиметър надолу. Коленете й трепереха и тя започна сама да се насърчава и инструктира на глас, докато се спускаше.

 

 

Пати надникна разтревожена през листата. През ъгловатата пролука в канарата можеше да види само морето и небето — двете прозрачносини половини, разделени от тънка, по-тъмносиня ивица, вече бяха посивели, а линията между тях бе станала черна.

Час и половина по-рано Пати бе видяла голям маслиненозелен хеликоптер да минава над крайбрежната ивица, отправяйки се на юг. По-късно се бе върнал и бе прелетял в северна посока, но по-навътре в морето.

Пати отново погледна към небето. То изглеждаше някак странно — ниски тъмни облаци се бяха скупчили след преминаването на хеликоптера. Морето сега бе обагрено в мораво, а вълните изглеждаха черни. Слънцето — невидимо, защото се бе скрило от другата страна на острова — все още светеше със силна, но някак отдалечена светлина — остра и злокобна.

Бурята връхлетя внезапно и яростно. Цял порой се срина върху листата над главата на Пати. Тя бе измокрена на секундата, и то така, сякаш бе стояла под водопада. Сграбчи ведрото и започна да изхвърля водата от лодката възможно най-бързо. Спря само за да пропълзи до шкафа и да извади един от бамбуковите водни съдове — щеше да го използва като допълнително ведро. После започна да изтласква водата с ръце.

До полунощ бе толкова мокра и премръзнала, сякаш бе плувала в морето. Почуди се дали бурята щеше да продължи цяла нощ. Беше напълно вероятно. Какво ли щеше да стане, ако заспи? Нямаше да усети дори лодката да се отвърже. Какво да направи? Да изостави лодката, да се хване за някой от клоните над главата си и да се покатери на стъблото? Или да не се отделя от лодката, като рискува тя да бъде отнесена навътре в морето, да се напълни с вода и да потъне?

Пати неохотно си спомни, че цялата необходима за оцеляване екипировка е на борда. Докато лежеше по гръб, тя с известни затруднения си облече спасителната жилетка.

 

 

Сряда, 13 март 1985 г.

Пати отвори очи. Първата й реакция бе на учудване — цялата бе подгизнала. После се успокои. Беше още жива и в лодката, която сега бе до половината пълна с вода. Бурята бе отминала.

Пати чуваше успокояващия плясък на вълните в кърмата и усещаше нежното люлеещо движение на морето под нея. С известна трудност раздвижи лявата си ръка и се почуди колко възрастен трябва да си, за да хванеш ревматизъм. Погледна си часовника. Осем часът сутринта.

Не бе изпитвала такъв глад от онази първа нощ в пещерата. Пийна си от рома на войниците и бавно задъвка сушена риба. Дяволски се надяваше другите жени да са тръгнали насам.

 

 

Червен хеликоптер марка „Бел 206“ се появи над основната суша и се насочи право към селото Катанга. Главатарят извика рязко на мъжете и те се изправиха на крака. Без да им се казва, момчетата се втурнаха в колибите и се върнаха с дървени пръчки и копия, които пъхнаха в ръцете на бащите си. Децата и старите жени избягаха ужасени зад редицата от въоръжени вече мъже, застанали зад своя лулуай. На Пои главатарят на селото трябва сам да предвожда мъжете си в опасност, иначе загубва позицията и авторитета си. Цялото село тихомълком наблюдаваше как хеликоптерът се гмурна в калта до реката, където канутата бяха издърпани от водата.

Вятърът от перките на хеликоптера блъсна листата и клоните на евкалиптовото дърво до сечището, сякаш бе връхлетял циклон. Хеликоптерът постепенно спря и перките намалиха обороти. Имаше трима черни пътници, облечени във военни униформи. Единият беше полковник Борда.

Размениха поздрави чрез преводач и полковникът представи другия посетител.

— Раки… Раки… Раки… — Името отекна сред групата селяни.

Раки стоеше под сянката на хеликоптера. Той си свали слънчевите очила, избърса ги, сложи ги в горния преден джоб на куртката си и пристъпи към главатаря на селото с царствено достойнство, в което нямаше и намек за арогантност или унижение.

Когато чу смайващата новина, че някои от съпругите на служителите на „Нексъс“ са още живи, Раки веднага разбра, че ако тези жени се върнат в Съединените щати, той щеше да има сериозни политически проблеми със САЩ, Великобритания, Япония, Австралия и ООН. „Нексъс Интернешънъл Майнинг Инкорпорейтед“ и Световната минна федерация щяха да преразгледат позициите си доколко е разумно да се прави бизнес с Пои. Другите влиятелни минни компании също, най-меко казано, щяха да погледнат на него с неодобрение. Докато тези жени бяха живи, неговата президентска власт бе подложена на риск.

Следователно трябваше да бъдат намерени и убити, преди новината за появяването им да стигне до Маунт Айда или до ушите на онзи австралиец, който задаваше твърде много въпроси и с който водеха преговори за сделката с минните права. Нападението на острова сериозно бе намалило банковата му сметка и той бе решил да си върне и последния швейцарски франк.

Знаеше, че най-бързо и лесно можеше да сключи най-изгодна сделка с „Нексъс“. Несъмнено те вече бяха решили до каква граница могат да преговарят, а Раки твърдо бе решил да се качи до тази граница. Бе възнамерявал да проточи преговорите. Сега, предвид появяването на белите жени, му се щеше договорът с „Нексъс“ да бе подписан.

Преводачът повтори последния въпрос на главатаря на селото.

— Мистър президент, лулуай иска да знае защо вчера някакви войници са ходили в земята над водопада, която е итамбу?

— Това бяха филипински войници — спокойно отвърна президентът — и за жалост не са знаели, че са в забранена земя. Търсили са белите жени, които преди това вече са пристъпили там и са разбунили духовете на мъртвите.

Само час преди срещата лично президентът бе стоял на забранената земя. Оглеждайки останките от лагера, бе казал на полковник Борда:

— Героят, дето се е оставил да му откраднат дрехите, трябва да бъде сурово наказан. Не бихме искали да говори повече за тези жени. Това е въпрос на национална сигурност. Отрежете му езика.

Полковникът бе кимнал в съгласие.

— Ще се погрижа за това, ваше превъзходителство.

— Жените не може да са отишли много надалече, полковник.

— Претърсваме цялото крайбрежие, ваше превъзходителство, в случай, че не са се отправили към Ирайън Джая, а нагоре по крайбрежната ивица.

— Значи така или иначе ще ги намерим?

Полковникът се поколеба.

— Една малка надуваема лодка не може лесно да се забележи от въздуха, сър. — Погледна Раки в очите и въздъхна. — Разбира се, ще направим каквото можем, ваше превъзходителство. Уверен съм, че жените ще бъдат намерени.

— Аз не искам жените да бъдат намерени, полковник. Искам телата им да бъдат намерени.

 

 

Силвана и Ани се редуваха да изплуват през тесния подводен тунел, за да проверяват дали не се е махнал часовият от плажа. Не бяха разбрали, че е имало буря, докато не видяха плажа на следната утрин.

— Изглежда, че бурята е била силна — докладва Ани на другите в пещерата. — Тревожа се за Пати.

— Аз пък се тревожа за лодката — каза Сузи.

— Хайде да се опитаме да тръгнем тази вечер — предложи Кеъри. — Вероятно всяко време ще се окаже неудачно. Не мога да изтърпя много дълго тук.

Ани кимна.

— Ако тръгнем днес следобед малко след три часа, ще имаме добра възможност да стигнем до лодката преди залез-слънце.

— И да искаме, не можем по-рано — каза Кеъри. — Заради гърба ще ми е нужно повече време да се изкача горе и да завържа въжето.

Гърбът на Кеъри бе целият в рани и кървеше. Въпреки това тя бе единствената, която можеше да се изкатери. Сузи не бе достатъчно висока, за да може краката й да достигат срещуположните страни на шахтата, Ани имаше страх от високо, а пръстът на Силвана още не беше заздравял. Освен това, както Сузи подло отбеляза, именно Кеъри бе отвързала въжето и го бе пуснала долу.

Кеъри започна бавно да се изкачва. Когато стигна догоре, тя се огледа, все още приведена. После се изправи внимателно и започна да се придвижва напред, прикривайки се от дърво на дърво, с пълното съзнание, че няма никакво друго оръжие, освен ножа си.

Когато видя обгорилата земя, върху която преди бе разположен лагерът им, тя се спря и изчака. Отначало не видя никого, но после се появи един часови. Той се разхождаше до горната част на водопада и обратно до лагера. Отпуснатата му походка показваше, че не очаква да види никого. Кеъри го наблюдава десетина минути, после се върна при шахтата, завърза въжето и го подръпна, за да даде знак на останалите да се изкачат.

Когато всички вече бяха горе, Сузи връчи пушката на Кеъри. Кеъри замаскира входа на шахтата и поведе жените през джунглата, следвайки компаса и без да губи морето от поглед.

Когато спряха, изтощени, да си починат преди последното спускане, Кеъри си спомни колко уплашени бяха първата нощ, когато останаха в гората и писъкът на всяко нощно същество им се струваше злокобен.

Сякаш прочела мислите й, Сузи прошепна:

— Защо ли вече не се страхувам?

— Няма време да се страхуваме — отвърна Ани.

— Трябва да мислим за прекалено много други неща — кимна Силвана.

— После ще се страхуваме. — Кеъри сви скованите си рамене. — Добре, момичета, на крака. Качваме се на борда. Благодаря, че ми зае компаса си, Сузи. — Тя го подаде и Сузи го пъхна в джоба си.

Следвана от другите, Кеъри започна да слиза по планинската стръмнина. Сузи вървеше най-отзад. Под краката им се свличаха камъни.

— Хей, ама тук е стръмно! — изпищя Сузи и пет секунди по-късно падна.

Ани се обърна, намръщи се и изшътка.

— Извинявам се! — Сузи се изправи и продължи бързо напред. Изобщо не забеляза, че ключодържателят и компасът на Джонатан бяха изпаднали от джоба й.