Шърли Конран
Дивачки (24)

Двайсет и четвърта глава

— Нямах избор — ридаеше Кеъри, покрита с кървави петна, зашеметена и шокирана, застанала пред огнището. Все още не можеше да повярва, че се бе случило.

— Да, имала си избор — каза Ани. — Можеше да не направиш нищо. Постъпила си правилно. Пати и аз ще премахнем следите, а Сузи трябва да ни заведе обратно до мястото.

Сузи упорито поклати глава.

— Ще ви кажа къде е. И двете сте били там. Никога няма да се върна. — Тя потрепери.

— Добре, добре — съгласи се Ани. — Сами ще се оправим. — Обърна се към Силвана. — По-добре да се върнеш отново на дървото на пост. Имаш ли нужда от помощ за ръката?

Силвана поклати глава.

— Добре — кимна Ани. — В бъдеще никой няма да напуска лагера сам и никой да не тръгва без пушка.

— Коя пушка? — запита Пати.

— М-16 на Джонатан — реши Ани. — Всички сме обучавани на нея. Постовият на дървото ще има нужда от оръжие само да сигнализира, ако врагът се приближава, така че за него остава пушката на терориста.

— Всичко стана толкова бързо — проплака Кеъри; зъбите й тракаха.

— Утре ще се почувстваш по-добре — каза й Пати. — С мен беше така.

— Сигурно не сме преценили правилно границите на Златния триъгълник — обърна се Ани към Кеъри.

— Изглежда, е по-малък район — съгласи се Кеъри. — Трапец, разположен вътре в нашия Златен триъгълник.

— Какво е това?

— Фигура с четири страни, от които само две са успоредни.

— Както и да е, не сме сигурни за южната граница — заключи Ани. — Така че от тази страна ще стоим колкото е възможно по-близо до лагера.

Пати се върна с пушката.

— Може би местните са прекрачили границата. Може би някак са разбрали, че Джонатан е мъртъв, че сме сами и…

— Може би знаят за Джонатан, но се боят да стъпят на земята табу — каза Ани. — Иначе щяха да са вече наоколо на тълпи! Хайде да тръгваме.

— Добре, ще ви покажа мястото — неохотно се съгласи Сузи.

Когато се върнаха в лагера, Кеъри клекна пред огъня и погледна към Пати.

— Как се почувства, след като уби твоя?

— Отвратена. От миризмата. После почувствах… мрачно задоволство.

 

 

Вторник, 5 март 1985 г.

На следващия ден страхът накара жените да заработят по третия си сал с подновени сили. Ани настоя Кеъри да се върне на работа, вместо да мисли за стореното, но Кеъри отказа да излиза от лагера. Стоеше до огъня и кастреше бамбуковите стебла, които Силвана и Пати мъкнеха от бамбуковата горичка, където Ани и Сузи ги сечаха.

Отсекли сме почти всички бамбукови стебла, помисли си Ани по време на обедната почивка, като се огледа. Уморено избърса потта от челото си и ентусиазирано каза на Сузи:

— До залез-слънце ще имаме достатъчно.

Сузи кимна.

После двете чуха изстрел. Непосредствено след това последва какофония от викове и писъци, издадени от обитателите на джунглата. Ани скочи да вземе пушката, подпряна на едно дърво с цевта нагоре.

— Прикрий се!

Двете жени се огледаха приведени, заблудени от ехото на изстрела. Беше ги страх да напуснат бамбуковата гора, страх ги бе и да останат в нея.

— Ако атакуват лагера, по-добре да идем бързо там — каза Ани.

Внимателно се запромъкваха към лагера, но не по обичайната пътека, а прикривайки се от дърво на дърво.

Лагерът бе празен. Двата огъня бяха загасени, но още димяха.

— Отишли са в шахтата — прошепна Ани.

Ани и Сузи стигнаха до внимателно прикрития вход на пещерата, като продължаваха да се придвижват внимателно. Сузи се спусна първа, Ани бързо след нея, като внимателно постави отново маскировъчната растителност върху отвора, преди да се спусне по въжето от лико.

Другите три жени вече ги чакаха в тъмното дъно на пещерата.

— Какво стана? — прошепна Пати.

— При нас нищо не стана — отвърна Сузи. — Какво стана с вас?

— Нищо. Просто чухме изстрел и се скрихме, като мислехме, че вие сте стреляли.

— Джонатан казваше, че в джунглата изстрелите може да се чуят на много мили разстояние — припомни си Силвана. — Този изстрел може да няма нищо общо с нас. Някой местен може да е застрелял диво прасе на мили разстояние оттук.

— Само вождовете имат право да притежават огнестрелно оръжие — вметна Пати — и го ползват само като последна дисциплинарна мярка.

— Ще почакаме до три и половина — каза Ани, — после Пати ще изплува от пещерата и ще провери плажа, а Кеъри ще се изкачи горе и ще огледа района на лагера.

— Ако се наложи да стоим тук, ще се забавим със сала — изруга Кеъри. Чувстваше се още по-изнервена от другите; стоеше върху меките изпражнения на прилепите и слушаше прошумоляването и крясъците в горната част на старата пещера. Кеъри се боеше от прилепите и вече бе свалила панталона си, за да си го омотае около главата.

В три и половина Ани подаде на Кеъри пушката М-16 и каза:

— Хайде, Кеъри, качвай се.

После Ани предпазливо отиде до входа на пещерата с Пати и й подаде фенера. Пати си свали часовника с луминесцентен циферблат и го даде на Ани.

— Ако не се върна до двайсет минути, ще знаеш, че нещо не е наред, и ще трябва да се върнеш опипом при останалите в пещерата. — Пати се поколеба, после бръкна в джоба си и извади запалката с батерии от Джонатан. — Пази това вместо мен.

Пати навлезе до ръба на водата и се обърна.

— Ани, върни ми запалката. Мисля да я взема със себе си за късмет.

Ани остана сама в тъмнината, поставила ръка пред очите си за защита, а с другата стискаше благословеното малко кръгче бледозелена луминесцентна светлина — часовника.

Стори й се много повече време, но всъщност бяха минали само четиринайсет минути, откакто Пати бе тръгнала, когато чу плясък и след това някой пое дълбоко дъх.

— Ти ли си, Пати? — Дори когато нямаше причина, те предпочитаха да шепнат в тъмнината.

Пати излезе от водата.

— На плажа няма никой. Жива душа. Хайде да се върнем при шахтата и да кажем на другите.

Когато стигнаха слабо просветляващото дъно на шахтата, Кеъри още не се бе върнала.

Малко преди пет часа, когато Пати отново погледна часовника си, чуха три къси подсвирквания. Сигналът им бе едно късо подсвиркване за „помощ“, две за „скрий се“ и три за „плажът е чист“.

Чуха познатия шум от подхлъзвания, тежко дишане и обувките на Кеъри се удариха в прилепските изпражнения, когато тя скочи от въжето.

— В лагера всичко е наред — съобщи Кеъри. — Но ако не се качим там, огънят ще изгасне.

Решиха, че изстрелът може би е бил по-далечен, отколкото първоначално им се е сторило.

— Досадна проклетия — изсумтя Пати. — Не можем да си позволим повече нещо да ни бави.

Пати се изкачи по въжето, като взе и двете пушки на гърба си. Останалите изплуваха навън от пещерата след Ани. С изключение на Сузи всички мразеха да се изкачват по въжето от лико.

В пет и половина си бяха в лагера. Отначало се движеха предпазливо, а после по-уверено, защото стана ясно, че нищо не е променено. Изведнъж Сузи си спомни мачетето.

— Хей, Ани, ти изпусна мачетето в бамбуковата горичка, когато скочи да вземеш пушката.

Двете жени се спогледаха и за миг се изкушиха от мисълта да го оставят там през нощта. После Ани въздъхна и каза:

— Добре, да идем да го вземем.

Изтощена, Ани тръгна напред успоредно на пътечката, която вървеше покрай реката и водеше към бамбуковата горичка. Изведнъж тя се спря.

— О, боже! — И Сузи бе видяла същото.

Отпред с гръб към тях се движеше човек в униформа от каки. Носеше пушка и вървеше уверено.

Ани бе забравила тяхната М-16 в лагера.

— Мини му отдясно — прошепна тя на Сузи.

Сузи изчезна сред дърветата от дясната страна на пътеката. Безмълвно целуна компаса на Джонатан, закачен с връв около врата й. След като повървяха известно време зад него, и двете жени се увериха, че той не бе свикнал с джунглата и че бе сам. Непрекъснато се оглеждаше наляво и надясно, после поглеждаше зад себе си, след което Ани и Сузи веднага се придвижваха напред. Ако не беше сам, двете жени неизбежно щяха да видят и другите наблизо след него.

Мъжът погледна назад още веднъж и забърза наляво.

Ани погледна към Сузи и направи във въздуха два удара с въображаем нож. Войникът вероятно бе забелязал лагера им и щеше да се върне за подкрепление. Сузи кимна.

Двете жени извадиха ножовете от калъфите и тихо пристъпиха напред.

Мъжът бе стигнал до средата на моста Бурма. Усети само въжетата, поддържащи моста, които се впиха под мишниците му, като го накараха да се олюлее и почти да падне. Той се вкопчи в тях и бързо обърна глава да погледне назад. Видя две диви мръсни загорили дивачки, всяка от които режеше едното въже. Мъжът извика от ужас и стисна въжетата. После силно изкрещя, докато падаше в пролома.

Ани и Сузи преплуваха реката и с мъка се изкачиха от другата страна по скалите, където се бе приземил войникът.

Сузи бързо издърпа пушката изпод неподвижното тяло. Беше АК-47, същата като на първия войник. Сложи ръка пред лицето му. Да, все още дишаше.

— Копелето е живо, но в безсъзнание — тихо извика тя на Ани. Въпреки това Сузи се отдръпна на около метър вдясно. Можеше да се преструва. Можеше да я сграбчи. Не искаше да я използват за заложница.

Като се държеше с две ръце за един храст, Сузи грубо ритна войника с левия си крак, опитвайки се да го претърколи към Ани. Мъжът не помръдна. Тя се смъкна още по-надолу и отново го ритна. После отново.

— Хайде да го застреляме — предложи Сузи. — Може да използваме собствената му пушка.

Ани погледна към облечената в каки фигура. Тъмното му лице бе много младо, носът му кървеше, а също и бузите му, там, където се бе одраскал в скалите.

— Изглежда на същата възраст като моя Фред — каза Ани.

— Глупости, Ани, не е време за сантименталности.

— Не мога да го убия, Сузи.

— Тогава аз ще го убия — озъби се Сузи, грабна пушката и насочи цевта към главата му.

Ани изчакваше, ненавиждайки онова, което щеше да последва. Тази глава щеше да експлодира и да се превърне в червена пихтия. Но Сузи свали пушката.

— И аз не мога.

Те се спогледаха. Страхливки. Никоя от тях не можеше.

— Помниш ли какво каза веднъж Джонатан? — замисли се Сузи. — Че ужасът бил, когато използваме ръцете си, за да убиваме. Помниш ли, каза, че дръпването на спусъка те отдалечава от действието и те освобождава от този ужас?

Ани кимна.

— Не е бил прав.

Ани отново кимна.

— Имам по-добра идея — каза. — Хайде да го вземем като пленник и да го накараме да работи вместо Силвана на сала. Макар и с повредена ръка, тя все пак ще може да го пази с пушката.

Сузи си отдъхна.

— И ще му вземем дрехите! — Огледа замислено ботушите, ризата и панталона му, като селянка, която разглежда стоките по сергиите на пазара. — По-добре да му завържем ръцете зад гърба.

Те завързаха здраво ръцете на затворника си с колана на Ани. Сузи взе островърхата му шапка, донесе в нея вода и му я плисна върху лицето.

Мъжът издаде дълга въздишка, покашля се и отвори очи. Бавно фокусира поглед. Видя двете жени над себе си. Ухили се.

Сузи го ритна силно в ребрата, макар че с маратонките не можеше да рита кой знае колко силно.

— Изтрий тая усмивка от лицето си и ставай!

— Добре, добре, всичко добре — бързо каза пленникът.

— Ей, тоя кучи син говори английски — извика Сузи. — На крака!

Пленникът се опита да стане, но очевидно не бе в състояние. Сузи му помагаше, като го риташе, докато най-после той успя криво-ляво да се изправи. Застана олюлявайки се пред тях.

— Какво правеше в тази част на гората? — запита Ани.

— Отива на разходка — сви рамене пленникът. — Загубва мене.

— Човек би си помислил, че ще успее да измисли по-приемлива лъжа — сърдито каза Сузи.

— Вярно е — отново сви рамене пленникът.

Всъщност историята му наистина бе вярна. Потоците в гората се извиваха като змии, разделяха се и пак се вливаха един в друг. Ако човек ги прекоси през едната извивка и после през другата, оставаше с впечатлението, че е преминал през два потока, а в действителност се бе върнал от същата страна, откъдето е бил в началото, само че малко по-нататък. Това бе направил и войникът. Не бе имал представа, че се е отдалечил толкова на юг. Мислеше си, че вече се връща към казармата си, когато стигна при моста.

— Не се приближавай до него — каза Ани на Сузи. После посочи крайречната пътека, която водеше към морето. — Мърдай, господинчо.

— Добре, добре, всичко наред — промърмори войникът. Той закуцука бавно по пътеката, като се препъваше в облите камъни.

— Боли ме крак — обърна се той към жените.

— Много лошо — отвърна му Сузи. — Движи се!

Мъжът направи още няколко крачки напред, падна на колене и се свлече в краката им.

— И това ако не е нечестно — промърмори Сузи. — Точно когато наистина се държах строго.

— Мисля, че сами не можем да се справим — каза Ани.

— Дръж го под око, а аз ще доведа Пати и Кеъри.

Ани се върна в лагера и доведе Пати и Кеъри да им помогнат с пленника. Четирите жени наполовина донесоха и наполовина довлякоха войника до долната част на потока, там, където реката се разширяваше, а бреговете бяха не повече от метър високи.

Когато се върнаха в лагера, Сузи набързо разказа случилото се на Силвана, която още стоеше на пост на дървото.

Ани махна ботушите на пленника и нави крачола на ранения му крак. Нежно опипа посинялото място и каза:

— Нищо страшно, макар че може би има леко мозъчно сътресение.

— Страхотно! — извика Пати. — Сега имаме още едно гърло за хранене, инвалид, за който да се грижим, и пленник, който да пазим.

— Трябваше да го убиете — сърдито каза Кеъри на Ани.

— Никой не би взел пленник при такова положение.

— Добре, хайде сега да го убием — предложи Пати.

— Не — бързо каза Ани. — Нека да го накараме да работи на сала. Имаме нужда от физическа сила, а той я има.

— А какво ще го правим, като тръгнем да отплаваме? — поиска да знае Кеъри.

— Ще го завържем за някое дърво. — Ани звучеше по-решителна, отколкото се чувстваше. — Или ще избяга, или ще умре. Но ние ще сме тръгнали. А по този начин ще ползваме безплатен труд.

Настъпи пауза, докато го обмислят.

— Ами ако реши да не се напряга? — запита Кеъри.

— Знаем колко бързо работеше Джонатан — каза Сузи. — Ако този не работи достатъчно усилено, няма да му даваме храна.

— Тогава пък няма да има сила да работи.

— Ще му отрежем ухото или ще му пуснем мравки в гащите, за да види, че сме сериозни — каза Сузи.

— А къде ще спи?

— Ако има собствено легло, може да пререже въжетата в острите краища на бамбука — отбеляза Сузи.

— Да му връзваме камъни на краката през деня, а нощем да го връзваме за две дървета — предложи Ани.

— Какво е правил тук?

— Кучият му син стреляше по райските птички. Носеше торба за дивеч. Перата им струват цяло състояние. Миналата година купих две сини пера, закачени върху превръзка за глава, и те струваха на Брет двеста долара.

— Откъде да знаем дали приятелчетата му няма да тръгнат да го търсят? — запита Пати.

— Беше сам, което означава, че може да се е измъкнал да припечели някой долар между другото — обясни Сузи. — Погледни му ризата. Той е само редник, а не генерал. Няма да обърнат джунглата за един изчезнал човек.

— С малко късмет ще си помислят, че е просто още един дезертьор, или че го е ухапала змия, или пък е пленен от някое от рибарските племена, които са искали да му вземат пушката — предположи с надежда Ани. — Джонатан казваше, че никой не се изненадва, ако човек изчезне без следа по тези места.

— Само за всеки случай, да не би някой все пак да тръгне да го търси, по-добре да му запушим устата, за да не вика — каза Пати.

— Веднъж да викне, и ще го застрелям в корема — мрачно заяви Кеъри.

Силвана дотича при тях от дървото.

— Какво става? Време е вече някой друг да се качи на това дърво, аз висях там с часове.

Силвана се наведе да погледне пленника. Той помръдна и отвори очи. Под правите гъсти вежди имаше влажни кафяви укоряващи очи като на кученце, застанало до масата за вечеря, молейки се да му пуснат огризки. Толкова е млад, помисли си Силвана, на малко повече от двайсет години, и много красив. Имаше гъста лъскава черна коса, правилен нос, високи скули и голяма чувствителна уста.

— Откъде си? — запита го тя. Не приличаше на островитянин.

— Манила, мисис.

Това обясняваше необичайно хубавата му външност, помисли Силвана. Филипините са били испанска колония от 1571 до 1898 г., а във вените на това момче определено течеше много испанска кръв. По-нататъшните въпроси на Силвана доведоха до откритието, че името на войника бе Карлос Вергара и че бил най-големият син на дребен държавен чиновник.

— Вижте това! — Сузи тъкмо бе преровила джобовете на униформеното му сако. Вдигна кутията от лимоновите бонбони, в която Джонатан бе сложил часовниците им. Когато Силвана си загуби пръстена, всички бяха поставили вътре и пръстените си, като си мислеха, че може да ги използват за търговия; освен това пръстите им бяха толкова тънки, че пръстените се изхлузваха от тях.

— Кутията стоеше с провизиите под навеса в един от бамбуковите съдове — каза Силвана.

— Значи копелето наистина е открило лагера ни днес следобед, когато се скрихме в пещерата — заключи Сузи. Огледа внезапно напрегналите се лица около себе си. — Сега какво? Да предположим, че е просто обикновен крадец, или да си помислим, че е искал да отнесе някакво доказателство, че сме живи и че живеем в лагер в джунглата?

— Трябваше да го застреляш — Кеъри погледна към Пати. Никога не говореха за това, но и двете знаеха, че са убийци, че бяха нарушили женското табу. Жените трябва да дават живот, а не да го отнемат, и независимо дали ще го нарекат самозащита или убийство, те бяха извършили точно това — убийство. Без да го споменават, и двете познаваха вината и депресията, която лежеше на съвестта на другата и която не можеше да бъде заличена от никакви оправдателни причини.

— Знам, че трябваше да го застреляме — каза Ани. Прекрасно разбираше какво иска да каже Пати. — Но не го направихме. Аз взех погрешно решение. — Тя погледна двете непрощаващи лица пред себе си и добави: — Обещавам, че другия път няма да се колебая.

— Сега има значение — избухна Пати. — И по тази причина може да няма следващ път. Само понеже някой ти е заприличал на любимия брат, ти си поставила всички ни в опасност, сантиментална баба такава.

— Всички сме правили глупави грешки — намеси се Силвана. — Не сме супержени и не сме роботи. Ти може да направиш следващата грешка, Пати.

Пати се намръщи.

— Дай да видим какво друго е откраднало копелето.

Тя насочи пушката М-16 към пленника, а Ани му развърза ръцете.

— Добре — каза Пати, — сваляй. Събличай се. Не се срамувай, виждали сме такива неща и преди.

Той изглеждаше озадачен.

— Какво иска аз направи?

— Свали си дрехите. Бавно — заповяда Пати.

Той започна да разкопчава скъсаната си мръсна риза.

— Може да има и друго оръжие — каза Ани. — Може би скрит нож.

— Пръстът ми е на спусъка, така че тежко му, ако се опита да направи нещо — каза й Пати. — Сега панталона — изсумтя към него.

Пленникът си разкопча ципа. Пенисът му бе свит в гнездото от тъмни косми. Никой не му обърна внимание.

Той остана пред тях гол.

Маслинената му млада кожа блестеше, беше мускулест, със слаби бедра и стегнат задник като на бикоборец. Не стоеше по особен начин, не изглеждаше агресивен, нито разкаян, нито съзнавайки сексуалността си. Стоеше гол пред тях и опипваше сребърната кучешка каишка на врата си. Очите на жените се фокусираха само в едно.

На дясната му ръка имаше черно-червена змия, която се извиваше от китката нагоре. Главата й лежеше върху гладкия му кафяв бицепс, но татуираните зъби стигаха до гърлото му.