Шърли Конран
Дивачки (6)

Шеста глава

— Моля ви, дами, седнете стабилно ниско в лодката.

Скипърът прекара умело „Луиз“ през пролуката на кораловия риф, и я насочи право към вълните. От двете страни се чуваше непрекъснато бумтене — морето връхлиташе върху подводните коралови зъбери и хвърляше бели пръски във въздуха.

„Луиз“ пое курс на северозапад, обратно към Парадайз Бей. Слънцето вече не напичаше така яростно, задуха лек морски бриз.

Скипърът се надяваше жените скоро да се оживят. Сузи седеше свита в задушната кабина с все още разплакани очи след изживяването с плаващите пясъци, а мълчаливата Ани си наливаше втора водка с тоник.

Жените бяха наблюдавали с тревога как скипърът, Уинстън и Сузи, целите изцапани с кал и пясък, се олюляваха на връщане до мястото на пикника. Ани и силната Кеъри, бяха помогнали на треперещата Сузи да стигне до брега на морето и да свали мръсните си дрехи. Бяха я измили и преоблекли в чиста синя рибарска риза. Пълничката Силвана искаше да се приберат в хотела, но блондинката Пати бе възразила. Защо, по дяволите, да си развалят хубавия ден, при положение, че Сузи бе предупредена да не се приближава до плаващите пясъци?

Скипърът потисна една прозявка. Туристическият сезон почти свърши, а дъждовният щеше да започне на първи декември. Той извърна поглед от руля и погледна през рамо назад към палубата.

Кеъри тъкмо бе хванала малка риба тон — около два килограма — и клечеше на палубата, поставяйки нова стръв на въдицата си.

Кацнал на напречната греда, Уинстън привършваше изброяването на имената на десетте си по-големи братя и сестри на Ани, която седеше на един от риболовните столове. Светлозелената й риза без ръкави висеше свободно от кръста надолу върху широките и къси панталонки. Тя слушаше разказите на Уинстън за отец Уинстън Чърчил Смит, който го покръстил, преподавал му в мисионерското училище и му дал белите зърна от броеница — той ги извади от джоба на скъсаните си панталонки.

— Награда за знаене на библията — гордо я осведоми момчето. — Уинстън добър християнин. Уинстън яде тялото на Исус и пие кръвта на Исус и после стане силен като Исус. Уинстън не проклет дивак. Исус добра силна магия. Уинстън не вярва в бог Килибоб.

— Престани, Уинстън — извика скипърът. — Ела тук и поеми руля.

Уинстън се покатери по стълбата, а скипърът скочи долу на палубата да си вземе една бира.

— Какво искаше да каже с този бог Килибоб? — запита Ани.

— Това е вид религия, Карго-култ — обясни скипърът. — Старите обичаи на местните не са се променили много дори в Куинстаун. Обикновените селяни все още живеят, както са живели и предците им, само дето използват и някои западни стоки, каквото им попадне — от консерви супа до чайници. Те не вярват, че тези неща са направени от човешки същества. Смятат, че джиповете, другите машини, използвани в мините, кутиите нескафе — всичко това е сътворено от някакъв бог и изпратено на земята чрез духовете на мъртвите за благото на всички. — Той си глътна от бирата. — Всички западни стоки са карго и се вярва, че са изпратени от бог Килибоб.

Сузи се засмя.

— Да не искаш да кажеш, че според тях твоят швейцарски армейски нож, тази кутия бира и лодката са изпратени от небето?

— Да. Не е толкова изненадващо, като се има предвид, че никога не са виждали фабрика. — Той огледа светналите заинтригувани лица около себе си. — Някои смятат също така, че мисионерите ги подвеждат, защото християнството не им е разкрило тайната за натрупване на карго. Но пък виждат, че самите мисионери знаят тайната, защото притежават много карго стоки.

— Но местните изглеждат толкова приятелски настроени — възрази Ани.

— Ако островитяните мислят, че някой бял може да им открие тайната на карго, тогава ще се държат извънредно приятелски. Внимавайте, когато им давате подаръци, дори дребни неща като ножа за хартия, който аз подарих на Уинстън.

— Какво искаш да кажеш с твоето „внимавайте“? — остро запита Сузи.

— Не очаквайте благодарност — каза скипърът. — Островитянинът би сметнал, че това е неговият дял от карго, нещо, което му принадлежи по право. Не им позволявайте да си мислят, че имате много вещи, защото ще си помислят, че вие сте откраднали каргото, изпратено от бог Килибоб на земята за тях.

— Но нали не всички мислят така? Уинстън не вярва в бог Килибоб, току-що го каза — настоя Ани.

Скипърът се засмя.

— Това е защото наистина вярва. Няколко години в мисионерското училище не могат да изтрият останалата част от живота ти в селото на племето, където всички се молят и принасят в жертва храната и цветята си на бог Килибоб. — Той си замълча за човешките жертви.

— Те какви карго-стоки искат? — запита Ани.

— Някои се молят за секири, дрехи, ножове. По-агресивните искат военно карго — самолети и бойни кораби, за да изгонят белите от острова.

— Значи си носиш пушка на борда, защото съществува реална възможност да ти откраднат лодката? — заключи Кеъри.

— О, досега не съм имал никакви неприятности. В тази част хората не обвиняват имащите за онова, което самите те нямат, по-скоро стоварват вината върху белите, че задържат богатствата, или пък собствените си шамани, че не са извършили добре ритуала. Смятат, че може да не са изиграли нужните танци или не са изпели песните, които трябва, но ако продължават, някой ден ще успеят. И тогава духовете на предците ще им изпратят страхотни неща като тези кутии с безалкохолни или пък като вашите червила.

— Значи очакват да получат стоки като възнаграждение за молитвите си? — каза Кеъри.

Скипърът кимна.

— Истинска награда в този живот, а не обещания за следващия.

Той рязко извърна глава, като куче, внезапно надушило нещо. Май му се стори, че чува малко по-различна нотка в шума на двигателя.

Не, сигурно си въобразява.

— Когато уж сурови мъже от някое племе — добави скипърът — се качат на самолет, за да бъдат откарани на някоя мина или на друго място да работят, те умират от ужас, ако минават над селище, обладано от Карго-култа, защото знаят, че там долу селяните правят магии на самолета да падне и се молят в него да има хладилници и бира.

Скипърът отново вдигна глава. Сега вече беше сигурен, че двигателят губи мощност. Постепенно оборотите намаляха, докато започна да се чува само звук от бавно равномерно превъртане.

Той пролази до брезента и провери горивото. Нивото бе малко ниско, но нямаше за какво да се тревожи. Може би в дизеловото гориво е попаднала вода.

За негово облекчение двигателят изведнъж забърза и лодката отново се задвижи. Странно, друг път не бе имал такъв проблем, но така е, като не води лодката редовно на преглед — това все пак означаваше да ходи до Куинстаун и да изпусне няколко ценни дни по време на сезона.

Пурпурното слънце потъваше в морето, а тъмната вода изглеждаше набраздена с кървави ивици.

Сузи, която явно вече бе забравила, че наскоро едва не бе умряла, отвори деколтето на преголямата риза и погледна надолу към почервенялата от слънцето кожа.

— О, господи, какви белези са останали! Довечера няма да мога да си облека рокля без презрамки!

— Барбекюто на плажа съвсем не изисква официални дрехи — каза скипърът. — Дамите обикновено обличат памучни рокли и понякога носят тънко сако. След залез-слънце става хладно, нищо, че седим около огъня и гледаме танците на племената.

Сузи реши да облече бялата си рокля без презрамки, но без бижута и боса. Ще си върже косата на опашка и ще си сложи жълта орхидея зад ухото. Ще се наметне с бронзовия си шал на звезди. Тя си погледна часовника. Беше почти четири и половина, трябваше да се върнат в шест.

Скипърът видя, че Сузи си гледа часовника.

— Почти се прибрахме. Парадайз Бей е точно след онзи нос.

— А танцуващите ще носят ли местни облекла? — внезапно запита Кеъри, като си спомни някои от странните снимки, които Ед бе донасял вкъщи.

— Преди танцуваха чисто голи, но сега си слагат поли от палмови листа от благоприличие. И половинметрови пера на главите. — Докато говореше, скипърът отново рязко обърна глава. Пак бе чул странния звук на двигателя. По дяволите, не може да е от горивото, но двигателят определено заглъхваше.

Моторът скоро спря, вече нямаше мощност. Лодката престана да се движи напред.

— Съжалявам за случилото се, дами. Имате ли нещо против да отидете в кабината? Двигателят се намира под палубата. Само ще го погледна.

Скипърът не можа да открие нищо нередно на вид. Дизеловите двигатели могат да карат до безкрайност, но ако спрат, това означава, че нещо сериозно се е объркало. Защо старата лодка не бе изчакала поне докато се приберат обратно на Парадайз Бей?

На хоризонта се виждаше само малка пурпурна извивка. Неравномерни червени и оранжеви линии прорязваха морето около „Луиз“.

Пет минути по-късно скипърът извика:

— Опитай сега да запалиш, Уинстън.

Уинстън натисна стартера и моторът колебливо прокашля.

— Добре, спри го. Мисля, че знам къде е проблемът. — Умелите пръсти на скипъра опипаха, но не успяха да открият нищо нередно.

— Опитай пак, Уинстън.

Нищо не стана.

В шест часа и три минути слънцето бързо се скри зад тъмната линия на хоризонта и веднага след това яркочервените ивици избледняха до златно, проблясвайки на развълнуваната водна повърхност. В тропиците почти няма здрач, десет минути след залез-слънце вече става тъмно.

Изпотен и със зачервено лице, скипърът каза:

— Ще се обадя по радиостанцията в хотела и ще им кажа какво се случи.

— Накарайте ги да изпратят друга лодка да ни вземе — нареди му Силвана.

— Няма друга. Малката моторница за водни ски е на ремонт, всички останали са едномачтови платноходки или малки спасителни лодки.

Скипърът се обади по радиостанцията и обясни местонахождението им.

— Да… от другата страна на полуострова сме… Какво да направя? Да оставя помощника си и да закарам дамите на брега в спасителната лодка. Тя побира само четири човека, но на два пъти ще се справя. Ще ги доведа откъм пътеката от полуострова, затова изпратете едно-две момчета с фенери да ни посрещнат… Нямам избор, разстоянието е само две мили… Ще им се наложи да ходят, ако искат да стигнат за барбекюто. А пък ако не искат, ще трябва да останат в лодката цяла нощ… Виж какво, цял ден са се излежавали по плажа, две мили ходене няма да ги убият… Да, предай на мъжете им, че малко ще закъснеят и кажи на Лу да задържи барбекюто, а? Нищо, че прасенцата са се пекли цял ден, още няколко минути няма да им навредят… Не, чак другия месец трябва да се закара на преглед… Да, сигурно е нещо елементарно и дяволски ми се ще да знам какво.

Той слезе по стълбата и им обясни ситуацията.

Силвана се ядоса.

— Изненадана съм, че нямат други лодки.

— Лодките са ни нужни само за водни ски и за риболов, мадам. Дневният наем на тази лодка е петстотин долара, а има дни, когато не я наемат. Така че би било прахосване на пари да се поддържат две.

Моторът се закашля и тръгна. Усмивката на лицето на Уинстън бе голяма колкото разрязан кокосов орех.

— Тя тръгне, шеф. Уинстън натиска копче. Тя тръгне!

Двигателят отново взе да задавя и спря.

— По дяволите. Извинете, дами — бързо каза скипърът. — Хайде сега да ви закараме всички на брега, преди съвсем да се е стъмнило. Ти остани в лодката, Уинстън. Не позволявай на никого да се качи, разбра ли? Ще се върна след около два часа.

Слезе долу и се върна с пушката.

— Хей — извика Сузи, — ако е толкова кратко разстоянието, за какво ни е пушка?

— Не ни трябва. Тя е за Уинстън. Тази лодка е голямо карго.

— Но Уинстън е само на дванайсет години!

— Беше само на единайсет, когато дойде при мен, и първото нещо, на което го научих, е как да направи дупка в гърдите на човек, ако се опитва да ми открадне лодката. А сега, дами, моля, вземете маратонките от кутията долу. Вашите обувки не са за разходка из джунглата.

Малко преди шест и половина всички жени, обути в неудобни и не по мярка маратонки, стояха на мокрия скалист бряг и гледаха как скипърът издърпва малката спасителна лодка на пясъка. Той изрови с крак дупка, сложи котвата в нея и я посипа с пясък.

— Сега, понеже точно това не ни трябва, приливът се отдръпва. — Той загащи бялата си риза в панталона. — Да вървим, дами.

Светлината бързо отслабваше и жените следваха скипъра нагоре по песъчливия, осеян с храсти наклон на плажната ивица.

След няколко крачки Сузи се подхлъзна и падна назад.

— Маникюрът ми! — изкрещя тя.

Ани се върна да й помогне да изкачат малкото разстояние до останалите.

— Побързайте! — нетърпеливо извика Пати. Дразнеше се, че напредват много бавно. Силвана се катереше по склона като малко слонче.

— Нещо ме ужили! — извика Сузи. — О! О! О! — Тя започна да гони нападащите я по краката и ръцете хапливи мухи. — В маратонките ми има мравки! — И заподскача от крак на крак. — Боже господи, ама че пикник!

Пада й се, помисли си Силвана, щом не може да съобрази да облече нещо друго вместо тези тънки панталонки и прозрачна блуза. Силвана бе доволна, че е облякла спортния си костюм.

— Чакайте тук — каза скипърът. — Аз ще отида да намеря пътеката. — И изчезна, като ги остави да стоят във високата до колене груба трева.

На плажа, където си бяха направили пикника, с изключение на шума от водопада и нежния плясък на вълните бе тихо, но тук, в джунглата, след залез-слънце незнайни диви същества издаваха най-разнообразни звуци: напевното шумолене на цикади, потъркващи задните си крака, жужене, прошумоляване и кресливи смехоподобни писъци.

Нещо изкрещя диво в нощта и жените подскочиха.

— Това е само папагал. — Скипърът се бе върнал. — Пътеката е на около три метра и половина. Тя е по-скоро бразда, отколкото пътека, местните минават покрай нея. — Фенерът му освети пътеката.

Навлязоха в джунглата. Тук бе много по-тъмно.

Скипърът се обърна към Кеъри.

— Ти върви последна. Никой не трябва да изпуска от очи човека пред себе си.

Жените тръгнаха по лъкатушната пътека, покрита с влажна и загниваща растителност и гъмжаща от насекоми. Над главите си чуваха шумоленето на листата, когато незнайни същества прескачаха от клон на клон, невидими усти и човки у-укаха и стенеха, бърбореха и викаха.

— Сякаш сме се загубили в зоологическата градина — мрънкаше Сузи.

— Толкова е гъста и бодлива тази растителност — оплака се Силвана. — Не мога да виждам клоните, а те, проклетите, сякаш ме дебнат и се протягат да ме издерат, когато минавам.

— Пътеката е била прокарана през вторична джунгла — каза през рамо скипърът.

— Какво е вторична джунгла? — запита Пати, според която останалите жени се държаха просто нелепо и превзето.

— Това е когато първичната джунгла е била изсечена, за да се обработва земята, а после е била изоставена след изтощаването на почвата. Щом джунглата отново порасне, получава се точно такава гъста ниска растителност.

— Не може ли да почакаме в следващото село? — предложи Силвана. — А вие да отидете в хотела и да донесете фенери?

— Най-добре да не спираме да се движим — твърдо каза скипърът. — Не ни остава много.

Жените бяха изморени и раздразнителни и мрънкаха като деца, когато не са си легнали навреме.

Сузи започна да хленчи.

— Колко още?

— Не е далеч — отвърна скипърът. — Ако вървиш по-близо до мен, ще можеш да виждаш пътя от фенера ми.

После жените престанаха да бъдат и раздразнителни. Увереността и чувството им за сигурност се бяха изпарили. Макар да знаеха, че няма причина да се страхуват, те всички бяха уплашени.

Вик на агония раздра въздуха. Жените рязко спряха.

— Само не ми казвай, че това е папагал — сопна се Сузи.

— Стойте тук — неловко каза скипърът. — Ще проверя какъв беше този шум. Не мърдайте. — Усети нарастващата паника у тях. — Връщам се след пет минути. — Той тръгна напред и след минутка малкият танцуващ лъч на фенера му изчезна, като остави жените в тъмнината.

Пет минути по-късно Силвана чу прошумоляване. Тя подскочи назад към Ани, която пък връхлетя върху Пати.

— Аз съм — чуха шепота на скипъра. — Напред отляво има местно селище и в момента наказват крадец. Хайде бързо да се махнем оттук.

— Не — проплака Сузи. — Аз отивам в това село и ще им платя да ме закарат в хотела. И ще накарам Брет да ме отведе от това проклето място още утре сутринта.

— Никоя от вас няма да ходи в това село — твърдо каза скипърът. — Те са може би малко превъзбудени.

— Какво искаш да кажеш?

Скипърът се бе приближил до рибарското селище. На светлината на огъня бе успял да види как задържат насила някого на земята, докато други мъже удрят дясната му ръка с тежко дърво, изпочупвайки всичките му кости. Това щеше да го осакати и да го бележи като крадец завинаги, ако не умре от инфекция.

— Съжалявам — повтори скипърът, — не трябва да ходите там.

Сузи не настоя. Бе забелязала тревожната нотка в гласа му.

— А те няма ли да ни чуят? — запита Пати.

— Няма значение дали ще ни чуят. Те не биха напуснали селото си след залез-слънце. Боят се от нощта — тя принадлежи на духовете на мъртвите. Живите не трябва да им се пречкат.

Малката група продължи да се препъва напред по пътеката. Вдигаха високо крака, но въпреки това се закачаха в зловонната гъста растителна плетеница.

Сузи отново спря.

— Не мога повече — заинати се тя с детски глас. — Оставам тук.

— Не разбирам къде са момчетата с фенерите — замислено каза скипърът. — Но хотелът е на не повече от десет минути. Стигнали сме почти до оградата. Искате ли да ида напред и да проверя?

— Не! — проплака Сузи. — Не ни оставяй пак!

Пати погледна осветения циферблат на часовника си. Бяха тръгнали в шест и двайсет, а сега бе почти седем и двайсет.

Най-дългият час в живота й. Засега.

 

 

Смълчани, облечени в белите си костюми, служителите на „Нексъс“ седяха на плетените столове до бара във вътрешния двор на хотела. Крайбрежната ивица пред тях бе заобиколена от запалени газови фенери, които хвърляха светлина върху белите им лица от височината на двуметрови стълбове. Морето блестеше с фосфоресцентна светлина, а зад фенерите оставаше непрогледно тъмно. Артър слушаше нежния шепот на вълните и всмукващия звук на морето, когато се отдръпваха, а бяла пяна заливаше пясъка като дантела.

Артър си погледна часовника. Седем и двайсет. О, боже, сигурно ще се върнат скоро. Бяха му казали, че жените, излезли с лодката, са се забавили и ще се приберат по суша. Когато се появят, негова работа щеше да е да съобщи на Сузи новината за смъртта на Брет.

Внезапно бяха отложили барбекюто. Наредените с храна маси бяха отнесени обратно. Огромният огън бавно догаряше. Понеже беше краят на сезона, гостите бяха малко — само групата от „Нексъс“, двама японски бизнесмени, англичанка на средна възраст, която изобщо с никого не разговаряше, и нейният кокалест, попрегърбен съпруг с пясъчноруси мустаци, който прекарваше по-голяма част от времето си в бара.

Артър допи уискито си. Освен да съобщи новината на съпругата на Брет, щеше да се наложи да говори и с майка му. Може би е по-добре да накара своята майка да говори с нея. Ще й звънне утре сутринта и ще я остави тя да реши. Жените най-добре ги разбират тия неща.

В мъждукащата светлина на фенерите от плажа Артър се обърна към Чарли и каза:

— Ще ми донесеш ли още едно уиски? Не мога да разбера къде се губят сервитьорите тази вечер.

Обикновено на дансинга оркестър от трима души изпълняваше импровизирани балади, но тази вечер нямаше музика. Тъмният плувен басейн също беше безлюден. Пламъците на фенерите сякаш се подиграваха на явната липса на веселост.

Чарли се върна от бара.

— Не можах да намеря нито един сервитьор — каза той, — но момичето от рецепцията обеща да ни донесе питиетата.

Чарли седна. Никой не проговори. Злополуките не са рядкост в минната промишленост, но фактът, че бяха тръгнали с весело ваканционно настроение същата сутрин и че красивата женичка на Брет щеше да се върне след малко усмихната и весела, караше всички да се чувстват потиснати.

Луиз приличаше на екзотична стюардеса в кафявата си кожена хотелска униформа, когато на табла донесе чашите и бутилките и ги остави пред тях.

— Помислих си, че е по-добре да донеса цялата бутилка, сър, защото барманът временно отсъства.

— Изглежда, всички отсъстват временно. — Чарли намръщено наля в чашите!

Артър вдигна глава към морето и се намръщи.

— Какъв е този шум?

— Извънборден двигател. Най-после се връщат! — с облекчение каза Ед.

— Странно е, че няма никакви светлини — изкоментира Артър.

— Чувам повече от един двигател — каза Чарли.

— Да идем да ги посрещнем. — Артър се изправи. Всички други станаха след него.

Взрени в черната нощ, служителите на „Нексъс“ тръгнаха бавно по плажа към морето. Пред тях в тъмнината се появиха черни силуети.

— Нещо не е наред! — извика Ед. — Има три лодки. Без светлини. Връщайте се в хотела! — Той сграбчи Изабел за ръката и хукна по брега.

Ед почти се сблъска с Луиз, която бе изтичала след тях боса, носейки обувките си в ръка.

— Не мога да намеря никого. — Изглеждаше уплашена. — Всички са изчезнали. Пред хотела някакви войници слизат от камиони. Какво става?

Трите мотора утихнаха и три черни надуваеми бойни лодки се плъзнаха към брега. Черни мъже с каски, черни военни дрехи и пушки в ръце се приближаваха към брега. След малко достигнаха плажа.

— Терористи! Изчезвайте от плажа! — извика Ед, като хвана Луиз. Влачейки двете препъващи се жени, той изтича обратно към хотела, но внезапно спря.

— О, Боже господи! — изплака Изабел.

Редица облечени по същия начин войници се появиха от хотела. Държаха готови за стрелба пушки и бавно се приближаваха.

 

 

Пати рязко вдигна глава.

— Какъв е този шум?

— Вероятно фойерверки — отвърна скипърът. — Луиз ги бе приготвила за барбекюто. Хей! Я вижте, дами! Оградата.

Уморената малка група се ободри и забърза към преплетената с жици ограда с електрически лампи, която заобикаляше цялата площ на хотела.

— Трябва да си пооправя лицето, преди да продължим — каза Сузи. Тя се приближи до най-близката лампа и зарови в чантата си за гребен.

Кеъри никога не бе виждала Сузи да изглежда толкова зле.

— Моето лице може да почака — уморено каза тя. — Но аз определено имам нужда от една цигара — и зарови в своята бяла плажна чанта.

Със свито сърце Ани потърси несесера с гримовете в голямата си плетена чанта, но знаеше, че няма да й помогнат. Имаше нужда цяла да се потопи в топла, пълна с шампоан вана, преди да се почувства поне наполовина човек.

— Да не се мотаем повече — нетърпеливо каза Силвана. — Мъжете сигурно се тревожат.

Сузи извика, когато погледна в огледалцето и видя изподрасканото си мръсно и с протекъл грим лице.

— Няма ли как да се промъкнем, без да ни видят? Изобщо не мога да позволя никой да ме види така!

— Добре — въздъхна скипърът с облекчение при мисълта, че след няколко минути разглезените красавици ще му се махнат от главата. — Ще ви заведа до вилите ви по задната пътека, която се използва от персонала.

— Да побързаме! — Пати закопча ципа на синята си брезентова чанта, от чийто надпис ставаше ясно, че тя обича Сан Франциско.

Малката изтощена група вървеше, препъвайки се, покрай оградата, докато стигна вратата.

— На тази врата трябваше да има пазач — промърмори скипърът. — Най-добре ще е да докладвам.

Липсващ човек от охраната бе сериозен въпрос. Ако в територията на хотела се промъкнат крадци, за няколко минути една вила може да бъде опразнена.

— Виждам фенерите на плажа! — развеселена каза Сузи, докато пристъпваха по утъпканата трева около хотела.

Скипърът се спря.

— Струва ми се, че става нещо странно. — Бе чул запъването на ударник на оръжие.

В далечината чуха кратка команда, последвана от два изстрела.

Някой изпищя, после настъпи тишина, после отново писъци. Чуха още един изстрел и отново тишина.

Скипърът се обърна и прошепна:

— Никоя да не мърда. Отивам напред да видя какво става.

Той тръгна приведен напред.

Жените с безпокойство наблюдаваха как бялата му риза лека-полека става невидима между тъмните дървета.

Сузи се огледа нервно.

— Няма да стоя тук сама — прошепна тя. — Тръгвам след него.

Всички кимнаха в съгласие.

Като се прикриваха зад многобройните храсти, жените се запромъкваха зад скипъра, който пълзеше към плажа в полумрака.

Кеъри го настигна точно когато той се отдръпваше в сянката на олеандрово дърво. Ваниловата миризма на олеандър изпълни ноздрите й.

— Не трябваше да идвате след мене — прошепна скипърът. — Връщайте се.

Кеъри не го чу. Не можеше да повярва на онова, което виждаше. На плажа трябва да имаше около осемдесет войници, облечени в черни бойни дрехи, и всичките стискаха пушки. Пред бара на вътрешния двор стояха Артър, Дюк, Ед, Чарли и Роди с ръце на гърба. Лицето на Ед бе цялото в кръв. Изабел и момичето от рецепцията стояха на около метър и половина разстояние, също с ръце зад гърба. Войници в момента завързваха японците, а двойката англичани лежаха неподвижни на пясъка.

Кеъри подскочи, щом усети нечия ръка на рамото си, но това бе Пати.

— Чарли, Чарли… — простена тя.

— Млъкни! — изсъска Кеъри.

Момичето от рецепцията извика:

— Не можете да направите това! Те са американски и японски граждани! Гости на хотела. Имат паспорти.

Един войник пристъпи напред и пътьом размаза лицето на момичето с приклада на пушката си. То падна на пясъка и остана неподвижно.

Скипърът зяпна.

— Това е Луиз, жена ми. Трябва да я измъкна. — Той се обърна към Кеъри. — Ти си начело. Заведи обратно жените колкото се може по-бързо и без приказки. — Той тръсна фенера в ръцете на Кеъри и се затича полунаведен към тъмното обкръжение на мрачната сцена пред себе си.

Смразена от шока, Кеъри не можеше да повярва на очите си. Изпитваше чувство за нереалност като в кошмар и едновременно с това беше раздвоена, сърцето й трескаво биеше от омразата и надвисналата заплаха. Не можеше да се подчини на заповедта на скипъра, беше й невъзможно да помръдне. Като хипнотизирана гледаше как Ед вика на един офицер с автомат:

— Какво сте направили с жените ни?

Мъжът се ухили.

— Нищо. Засега. Но искам да видиш какво ще им направим.

— Къде са те? — изкрещя Ед.

— По-спокойно, Ед — каза Чарли.

Няколко души проговориха едновременно и Кеъри не можа да чуе за какво става дума.

Единият от японците извика:

— Ние нямаме нищо общо с тези американци. Моля, освободете ни.

— Жените излязоха с лодка сутринта — обади се другият японец. — Видях ги.

Офицерът се обърна към него.

— Накъде отиде лодката, приятелю?

— Не знам.

— Ще ви платим колкото кажете — извика Артър. — Ще ви дадем хеликоптери, кораби, злато — всичко, стига да ни пуснете.

Офицерът бавно заобиколи и застана пред Артър.

— Моли се за живота си на колене.

Артър тромаво застана на колене. Кеъри видя, че ръцете му са вързани отзад. Офицерът спокойно извади пистолета си и простреля Артър в слабините. Артър изпищя. Офицерът стреля отново, този път в стомаха. Артър падна напред, като заби първо глава в пясъка, ритна конвулсивно и умря.

Застанала зад Кеъри, Силвана зяпна невярващо. Като в кошмар цялото й тяло изведнъж стана по-тежко от олово и тя не можеше да се помръдне.

Кеъри чу как Чарли извика:

— Съзнавате ли, че току-що застреляхте американски гражданин? Никога няма да успеете да го потулите!

— Напротив, приятелю — отвърна му офицерът. — Ще бъдете изнесени в морето, зад мрежата за акули. ЦРУ няма да разследват там.

— Какво искате? — извика отчаяно Чарли. — Каквото и да искате, ще ви го дадем.

Чу се вик, после кратко боричкане — двамата японци се бяха освободили и хукнаха към дърветата, а двама от терористите виеха от болка на пясъка.

Кратка заповед, последвана от стакатото на автомата. Единият японец падна и остана да лежи, стенейки, а другият продължи да се влачи напред.

Последва втори откос. Много бавно японецът падна първо на колене, после по очи и захленчи.

Ед се молеше на глас, когато застреляха Чарли в корема. После застреляха Ед. После Роди. После Дюк. След това застреляха жената на скипъра, която лежеше в безсъзнание на земята.

Изабел не умря от куршум. Когато Кеъри видя какво направиха с нея, повърна в олеандъра. Пати започна да трепери неконтролируемо. Двете жени се хванаха за ръка и хукнаха назад по пътя, откъдето бяха дошли, по утъпканата груба трева. След тях тичаше Ани и влачеше Сузи. Силвана пуфтеше отзад, по лицето й се стичаха сълзи, невидими в тъмнината, устните й бяха прехапани от усилието да не проплаче или извика.

Хлипайки и едва поемайки си въздух, жените избягаха навън през оградата и се хвърлиха обратно в джунглата.