Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (8)

8.
Мотив, възможност и начин

След съда или apres cour, както се изразява на френски един от колегите ми, аз отново бях в кабинета си и гледах с отвращение входящата кореспонденция, когато Ейб Соколов позвъни по пряката линия. Той поздрави както винаги, тоест излая фамилията ми с обвинителен тон, после нареди да си домъкна задника в апартамента на Баросо Шушумигата. Обещах му да направя нещо повече — да се домъкна цял-целеничък.

И тъй, напуснах купищата нахални послания от противникови адвокати, които сами си просеха още по-оскърбителни отговори. Това е стара игра в нашия занаят: пишем си писма и обвиняваме вражеския клиент с все по-пиперливи изрази, докато накрая някой от двамата адвокати заведе дело за обида. Веднъж в някакъв си мизерен спор за граница между парцели Х. Т. Патерсън съчини писмо от цели дванайсет страници, обвиняващо моя клиент в какво ли не — от измама, лъжа и двуличие до подозрението, че именно той е бил на оная могилка в Далас. Поради липса на време отговорих лаконично: „Майната ти; чакай аргументиран отговор“. Както е казал Гьоте, или може би моят стар треньор Дон Шула, „Когато не достигат идеи, и думите вършат работа“.

Преди да изляза, отидох да проверя Кип, който се бе настанил в заседателната зала — великолепно помещение, декорирано с махагон, цветно стъкло и мрамор, изцяло за сметка на нашите благодарни, или поне стреснати клиенти. Носеше се слух, че снима на видео всички служителки от кантората под предлог, че бил режисьор на „Порки IV“. Изглежда, на никого не бе направило впечатление, когато помолил момичето от приемната да си свали блузата за пробни снимки. Аз обаче го наказах с целодневен арест и той изобщо не възрази, тъй като в залата имаше телевизор.

Моята секретарка Синди и две млади сътруднички се суетяха около невръстния ми роднина, който седеше в едно от кожените кресла, вирнал маратонки върху мраморния плот на заседателната маса, и гледаше по вградения телевизор някакъв черно-бял филм. Жените го тъпчеха с понички и газирани напитки от бюфета и се прехласваха колко бил рус и синеок.

— Тоя твой племенник е невероятен сладуран — заяви Синди, която също като шефа си е готова на всичко, само и само да не седи зад бюрото. — Ще стане същинска напаст за дамите.

— Джеймс Кагни, 1933 година — избъбри хлапакът през полепналата по устните му пудра захар.

— Ъ? — обърка се Синди.

Твърде добре познавах това нейно изражение. Тя работеше с мен още от служебната защита и беше малко необичайна фигура за една голяма правна кантора със седалище, разположено на трийсет и два етажа над Бискайския залив. Носеше минипола, оранжево червило и огромни нокти, лакирани във всички цветове на дъгата, без да броим пайетите. А почнеше ли да трака на машина, имах чувството, че слушам как японски готвач кълца зеленчуци.

— Слушай, Синди, трябва да бягам. Ако няма да ти е много трудно, би ли написала днес следобед няколко молби до съда? По-късно ще се върна да прибера малкия лорд Фаунтлерой.

— Фреди Бартоломю — съобщи Кип, без да откъсва очи от екрана. — А в телевизионния римейк играеше Рики Шрьодер.

 

 

Заварих олдсмобила там, където го бях оставил — нещо, за което шансът винаги е петдесет процента в една област, където се крадат по сто автомобила дневно. Някои се превръщат в резервни части, други биват откарани за продажба по островите, а трети — след пребоядисване изникват като местни таксита. Бях паркирал до металносин спортен „Мерцедес SL 300“. В сравнение с моя огнедишащ звяр германската машина изглеждаше дребна и женствена.

Излязох от паркинга и подкарах по Бискейн Булевард. Това е нашата образцова централна улица, минаваща покрай залива. Широката средна ивица е обрасла с огромни палми, между които се сбират проститутки, джебчии и травестити, макар че по празниците обикновено ги пропъждат оттам. Булевардът се пресича с Флаглър стрийт, която води право на запад покрай областния съд и осигурява забавна разходка сред тълпи от улични търговци, просяци и туристи, бъбрещи на всевъзможни езици, с изключение на английския.

Днес имах да измина кратко разстояние на север покрай Бейфронт Парк, където фонтанът за милиони долари, построен от Клод и Милдред Пепър, стои сух и прашен, защото кметството няма пари да плати тока за помпите му. Веднага след парка идва Бейсайд — открита търговска зона с магазинчета за тениски и малки барчета. От западната страна на булеварда някога се издигаше емблемата на „Копъртон“ — кученце, което дърпа банския на малко момиче. Днес вече я няма. Изчезна заедно със старата библиотека, съборена при реконструкцията на парка. Няма ги и хотелите „Кълъмбъс“ и „Макалистър“, които най-напред бяха закупени от някакви араби, а после разрушени наред с редица други местни забележителности, включително „Маями Нюз“, „Истърн Еърлайнс“ и „Пан Ам“. Нещата се променят, но рядко към по-добро.

След четири минути бях на Венецианската магистрала — мост, прокаран по изкуствени островчета към Маями Бийч. Шушумигата живееше на първото островче след бариерите, в един от ония скосени блокове, които напомнят пирамиди на древните индианци. Бях ходил там и преди, но никога под полицейска охрана. Двама униформени полицаи стояха във фоайето. Трети чакаше до асансьора и натисна десетия бутон вместо мен. Четвърти отвори вратата на апартамента и ме въведе вътре.

Апартаментът бе обзаведен в черно и бяло. Бели стени с постмодернистични картини, бял мраморен под, черни мебели. Шушумигата бе проявил здравия разум да не се заема сам с декорацията, иначе сигурно щеше да наблъска навсякъде плюш и кадифе в пурпурни тонове.

Ейб Соколов и неговият приятел, старият детектив от отдел „Убийства“, седяха на черния кожен диван в хола. През плъзгащата се стъклена врата видях на терасата да стои жена с гръб към мен. Тутакси разпознах ъгловатата фигура и дългата черна коса на Хосефина Ховита Баросо.

Не разговаряха. Явно бяха тук от доста време. Из хола тегнеше мрачното настроение на неразкрито убийство и имах чувството, че ще ме отведат в съседната стая да огледам трупа на Шушумигата. Климатикът беше засилен до дупка и аз потръпнах под тънкия ленен костюм. Ченгетата понякога се стараят да охладят мъртвеца. Както всички нормални хора, и те трудно понасят тежките миризми. Но не долавях из въздуха нито лепкавия сладникав мирис на прясна кръв, нито вонята на разложена плът. След това си припомних, че Шушумигата не обича да се поти. Винаги държеше термостата на шестнайсет градуса и се разкарваше из къщи по копринено бельо.

Ейб Соколов ми направи знак да седна, или по-скоро да се излегна върху един неудобен стол от черна пластмаса с формата на тилда. На стъклената масичка за кафе имаше три стилни свещи с различна дължина, поставени в грубо изваяни свещници от черен гранит. До тях лежеше дебела книга за изкуството, която Шушумигата едва ли щеше някога да разгърне, освен ако се захванеше да продава фалшификати на Ван Гог. Настаних се на стола без да получа дискова херния и Соколов изрече:

— Къде се е дянал, по дяволите?

— Шушумигата ли?

— Не, съдията Картър.

— Няма ли го тук? Да не е мъртъв?

— Ще те попитам още веднъж. Къде се е дянал?

— Ейб, мисля, че вече имахме подобен разговор.

— Да, само че ти премълча нещо. — Той метна на масичката джобно календарче с кожена подвързия, след това го разгърна. — Хайде, виж.

Листчето беше за вчерашния ден — 26 юни, неделя. Върху него бе надраскано с кривия почерк на Шушумигата: „10 ча. Среща с Джейк“.

— Десет ча — казах аз. — Звучи като нов латиноамерикански танц.

— Я стига, Джейк. Много добре знаеш за какво става дума.

Всъщност не знаех.

— Накъде биеш?

— Ти ни каза, че не си виждал Баросо от четвъртък насам.

— Така е.

Соколов се изкашля като гладен питбул.

— Освен това каза, че снощи не си очаквал посещение.

— Вярно. Не чаках никого у дома.

Детективът се размърда.

— Можем още сега да те приберем за възпрепятстване на разследването.

— И каква полза? — попитах аз.

Никакъв отговор. И двамата се нуждаеха от моята помощ, само че с грубости нямаше да я получат. Накрая детективът каза:

— Снощи, след твоето обаждане, пратихме тук полицейска кола. Нямало никого. Пазачът казва, че някъде между осем и осем и половина Баросо излязъл от гаража със своя зелен „Рейндж Ровър“. Върнал се около три часа по-късно. Малко след това пак потеглил, този път с бясна скорост и на изхода едва не се сблъскал с някаква влизаща кола. Тази сутрин взехме заповед за обиск и ето ни тук.

— Какво е обвинението? — попитах аз. — Безотговорно шофиране ли?

Соколов не обърна внимание на закачката.

— Ето как виждам нещата. Баросо и Хорнбак идват при теб с надеждата да изгладиш разногласията помежду им. Баросо знае, че Хорнбак се кани да направи самопризнания и е готов да му плати за мълчанието. Но теб те няма, преговорите тръгват зле, накрая Баросо упоява Хорнбак и го удушава. След като обесва трупа, Баросо се връща тук, събира каквото му трябва и духва.

— Духва — повторих неодобрително аз, защото думата звучеше нелепо.

— Огледай се — рече Соколов, който явно се питаше дали не го взимам на подбив. — Мивката е пълна с мръсни чинии. В спалнята цари хаос, дрехите са изхвърлени от гардероба, единият куфар е отворен, но празен. Тоалетните принадлежности в банята са изчезнали, чекмеджетата за бельо и ризи са почти празни. А джобното календарче е забравено. Така става само когато човек адски бърза.

— Прекаляваш — казах аз. — Човекът е просто мърляч, а ти веднага го обвиняваш в убийство. Ако нямаш свидетел, който да е видял Шушумигата в моята къща, значи не разполагаш с нищо и много добре го знаеш. Изненадан съм, че съдията ти е дал заповед за обиск въз основа на тия безпочвени фантазии.

По устните на Соколов плъзна гробарска усмивчица. Той прелисти записките си.

— Имаш съседка на име Фийби Гетърс. Живее на ъгъла на Къмкуот и Солана авеню. Това е точно срещу теб, нали, Джейк?

Много добре знаеше, че е така.

— Около десет без четвърт — подхвана детективът — тя седяла на верандата си, когато един човек слязъл от такси пред твоята къща. Не го видяла много добре, но ние проверихме агенциите и един хаитянец без разрешително за работа категорично разпозна полицейската снимка на Хорнбак. Няколко минути по-късно съседката ти посрещнала група гости и се прибрала. После дошли още гости и тя отишла да отвори вратата. Според нея е било между десет и десет и петнайсет. Забелязала пред къщата ти някакъв джип. Показахме й снимки и тя определи колата като тъмнозелен или черен „Рейндж Ровър“. Когато ти се прибираш около единайсет и половина, от ровъра няма и следа, а Хорнбак е обесен с твоята вратовръзка. Според телесната температура, степента на вкочаняване и трупните петна съдебният лекар смята, че смъртта е настъпила между девет и единайсет. Хорнбак е бил упоен с барбитурати, после удушен.

— А къде е бил Шушумигата от осем до десет? — попитах аз.

Соколов изсумтя.

— Кой знае и на кого му пука? Важното е, че в решаващия момент е бил в твоята къща.

— На мене ми пука, защото Шушумигата не е убиец.

— Този път Джейк има право — обади се Джоу-Джоу Баросо, влизайки откъм терасата. През рамото й зърнах луксозен пътнически кораб, поел курс към Карибите. — Брат ми не е способен да го извърши нито емоционално, нито физически.

Такова чудо не бях очаквал — Хосефина да защити брат си.

— Според мен — продължи тя — Луис си е довел горила. Предлага на Кайл някаква сделка, онзи отказва и горилата свършва мръсната работа.

Олеле! Такава сестра да си имаш — прокурор не ти трябва. Още повече, ако наистина е прокурор. Озърнах се към Соколов и казах:

— Добре, картинката ми е ясна. След десет минути детективска работа случаят е изяснен чрез обединената мъдрост на полицията и щатската прокуратура.

— Хей, Джейк — отвърна Соколов с типичната усмивка на вълк в овча кожа, — не беше чак толкова трудно. Нали знаеш трите елемента на всяко обвинение?

— Естествено. Лъжесвидетелство, принуда и сляпо налучкване.

— Мотив, възможност и начин — поправи ме Соколов. — Баросо знаеше, че Хорнбак ще пропее. Това е мотивът. Ако не пряко, то поне косвено установяваме, че и двамата са били в твоята къща. Това е възможността. И както предположи Хосефина, начинът е осигурен от горилата.

— Без съмнение — казах аз с целия сарказъм, на който съм способен. — Естествено, тукашният пазач не е видял някой да придружава Шушумигата, а Фийби не е забелязала друга кола пред дома ми и дори онова да е бил ровърът на Шушумигата, никой не е видял кой седи вътре. Освен това тъй погрешно преценявате характера му, че изобщо не знам защо разговарям с вас.

Започвах да се раздразвам, затова станах и закрачих напред-назад. Понякога най-трудното е да седиш неподвижно. В съдебната зала имам навика да скачам на крака, щом противникът вземе думата. За да потисна този импулс си представям, че съм прикован към стола. Сега оковите бяха строшени, но целият хол ми напомняше клетка. Нещо не беше наред, макар да не знаех какво точно. След малко спрях и се обърнах към Соколов.

— Защо ми разказваш всичко това? Какво искаш от мен?

— Предполагаме, че Баросо ще те потърси — каза той.

— Да, клиентите понякога се обаждат на адвоката си. И какво от това?

— Когато ти позвъни, обади ми се.

Понечих да кажа нещо, но Соколов вдигна ръка като нетърпелив учител.

— Чуй ме, преди да подхванеш онези глупости за адвокатската тайна. Той е убил Хорнбак, или знае кой го е извършил. И в двата случая искам да разговарям с него. Затова изслушай каквото има да казва и се опитай да го доведеш.

Погледът, който му отправих, беше красноречив: а какво печели моят клиент?

— Ако се предаде доброволно, нещата ще минат много по-леко — каза Соколов. — Може би придружителят е трябвало само да сплаши Хорнбак, но е прекалил. Предаде ли се, няма да възразявам срещу освобождаване под гаранция при разумни условия. Ако ни накара да го преследваме, ще лежи в областния затвор чак до делото. А накрая ще го подстрижем нула номер, та заседателите веднага да разберат откъде идва.

— Ами ако не е убил Хорнбак и нищо не знае? — попитах аз.

— Тогава няма от какво да се плаши, нали? — отвърна Ейб Соколов.

 

 

Джоу-Джоу Баросо отново излезе на терасата и запали цигара. Не знам дали статистиката го потвърждава, но ми се струва, че напоследък жените пушат повече от мъжете. Нямам представа защо, а всяко предположение би прозвучало като мъжки шовинизъм, от който съм се отказал още по времето на широките панталони и бакенбардите. Никога не съм разбирал пушачите, били те мъже или жени. Не че съм маниак на здравна тема. Вярно, на закуска пия обезмаслено мляко. А за да намаля наситените мазнини и холестерола, вече ям чийзбургери (с шоколадов шейк и двойна порция картофки) само през дните, в които има „р“.

Вярвам в златната среда и отричам фанатизма. На млади години нямаше бар, от който метачите да не са ме изхвърляли по малките часове. Една поговорка твърди: „Трудно в учението, лесно в боя“. За мен и едното, и другото беше трудно. Бях твърде бавен и често ме контузваха. А генералите и треньорите много лесно понасят чуждата болка. Спомням си как в един мач на заснежено игрище срещу „Патриотите“ ми изкълчиха рамото. За да намести ставата, треньорът ми подаде едно бетонно блокче и изведнъж го пусна. Благодарение на гравитацията и местната упойка, успях отново да вляза в играта. Рамото и до днес скрибуца в редките случаи, когато си сресвам косата.

Днес обаче сме в деветдесетте години и безразсъдството — било то в пиенето, наркотиците или секса — отдавна не е на мода. Станахме предпазливи. Знам, че е така. Четох една статия на тази тема. Затова вече не шофирам пиян, подбирам с кого спя и гледам да избягвам кръчмарските свади. Още не съм станал домошар, но постепенно се отърсвам от щуротиите. Някога хвърлях зара и затварях очи — пък каквото се падне; днес предпочитам да залагам на сигурно. Нали разбирате — рискуваш ли, рано или късно печели банката.

 

 

Появиха се две непознати ченгета. Без да ми кажат нито дума, Соколов и детективът ги поведоха към стаята в дъното, която Шушумигата използва за кабинет. Униформена полицайка избута от асансьора голяма метална количка. Откъм кабинета долетя шум на чекмеджета и разместени мебели.

Излязох на терасата и застанах откъм океанската — подветрената — страна, за да избягна пушилката на Джоу-Джоу Баросо. Подвижният мост на Венецианската магистрала беше вдигнат и под него бавно пълзеше дванайсетметрова яхта, полюшвана от лекия източен бриз. Три чайки лениво се рееха из небето и пееха дрезгавите си песни.

— Наистина те е заблудил, нали? — подхвърли Джоу-Джоу.

— Ейб ли?

— Брат ми!

— Просто не вярвам, че е способен да извърши убийство, дори и с чужда помощ.

— Не това имах предвид. Очаровал те е.

— Чаровен си е, проклетникът — признах аз.

Отвъд града слънцето залязваше над Евърглейдс и обагряше хоризонта с пурпурни ивици.

— Толкова пъти си го спасявал, а тъкмо ти би трябвало да знаеш какво представлява в действителност.

— Шушумигата е мечтател. Помниш ли скиорското дружество „Маями“? Беше поръчал триста милиона кубически метра варовик, за да изгради планина край магистралата.

— Помня го. Опита се да продаде акции за скиорския лифт. Но дори и най-завеяните разбраха, че в тропиците няма как да опазиш снега от разтопяване.

— Не е там работата. Важното е, че Шушумигата си вярваше. Десет бона похарчи за проекти.

— Чисто и просто за зарибяване. Как да подмамва баламите без шарени картинки?

— Никога няма да му простиш, нали?

— Той не заслужава прошка.

— Много си жестока — казах аз.

Тя се загледа в мен и очите й сякаш литнаха нейде отвъд годините, или може би само така си въобразявах.

— Знаеш ли кое ме вбесява у теб, Джейк?

— Знам до най-дребни подробности.

— Твоята наивност. Мирогледът ти е като на одъртял бойскаут. Сигурно още помагаш на бабичките да пресекат улицата.

— И на по-младите не прощавам, ако ми паднат.

Под розовите лъчи на залеза мургавото й лице сияеше с цвета на cafe au lait^[1]. Усмихнах се изкусително и погледнах право в черните кадифени очи.

Хосефина Ховита Баросо не се разтопи. Не припадна. Само присви очи съвсем леко, огледа ме изпитателно и накрая каза:

— Все още си адски привлекателен мъж, Джейк Ласитър.

Това не го бях очаквал.

— Имаш характер — продължи тя — и успяваш да излъчиш около себе си едновременно топлина и чувство за сила. Имаш буйна коса като неожъната житна нива, тенът ти издава, че твърде често се излежаваш на плажа, а размерите ти привличат окото. Слава богу, че не носиш сако с подплънки, иначе нямаше да можеш да минаваш през вратите.

Разговорът започваше да ми харесва.

— Ужасно си сантиментален и затова изобщо не можеш да преценяваш хората. Вероятно си умен, макар че едва ли някой те е смятал за гениален, освен може би двама-трима от твоите съотборници с коефициент на интелигентност колкото номерата на екипите им. Ти си бунтар по природа, решил по някаква странна случайност да работи в областта на правото. Колкото до адвокатските ти методи, те може и да не нарушават етиката в пълния смисъл на думата, но определено не съдържат и капка морал…

Струваше ли ми се, или наистина тонът почваше да се променя?

— … В теб има известна доза небрежен, ленив чар. Когато се усмихваш, целите ти очи засияват и вероятно много жени те смятат за неустоим — най-вече барманки, манекенки и разни плиткоумни хлапачки.

Нещо ми подсказа, че се задава едно голямо „но“.

— Но ако смяташ, че само с усмивка и изкусителен смях ще ме вкараш в леглото си, дълбоко се лъжеш, мошенико.

— Мошенико, а? Къде остана mi corazon^[2]?

— Това са минали работи. Честна дума, почти не ги помня.

— Не ти вярвам.

— Тъй ли? А ти какво помниш?

— Много обич — казах аз — и много тропически нощи.

— Нещо друго?

— Скандали, много скандали.

— Виж, това го помня. И помня как ме заряза.

— Все още държа на теб — казах аз и сам се изненадах от думите си.

Очите й ме измериха само за миг.

— Носталгия, Джейк. Не се увличай. В момента си фантазираш, чудиш се как да запалиш отново нещо, което отдавна е догоряло. Искаш пак да се върнеш в младостта.

— Не бях чак толкова млад.

— Играеше футбол, забавляваше се и бъдещето изглеждаше безгранично. Каквото и да си мислиш, че изпитваш сега, не е истинско.

Опитах се да определя какво точно изпитвам и дали е истинско, или не. Не беше много лесно.

— Ами, изпитвам… или по-точно се питам дали не съм се въртял около брат ти толкова много години само за да поддържам някаква връзка с теб.

— А сега?

— Сега се чудя дали не искаш да опитаме още веднъж.

За момент очите й омекнаха. Из главата й сякаш прелетя рояк мисли, но не успях да доловя нито една. Тя сбръчка чело. Не се усмихна, но и не се намръщи. Обработваше информацията, пресмяташе какво й трябва и какво не. После моментът отмина. Замисленото изражение изчезна. Сякаш се бе заставила да не отстъпва, да не проявява признак на слабост, какъвто представляваше за нея всяко чувство, освен едно — гневът. Очите й заблестяха решително, а в гласа й прокънтя стомана и огън.

— Никога, никога, никога. Що се отнася до мен, Джейкъб Ласитър, ти представляваш единствено глашатай на онзи мой пропаднал брат. И двамата сте една стока. За мен ти си враг, разбра ли?

Ама че работа! От безоблачни небеса, изведнъж се озовах в тропическа буря. Бях буквално потресен от тази внезапна ярост.

— Не разбирам — казах аз.

Тя духна облаче дим в лицето ми — доста трудна работа, когато го правиш срещу вятъра.

— Ти си безнадежден. Защо не вземеш да направиш нещо полезно? Например да откриеш брат ми и да го доведеш.

Преди да отговоря, Ейб Соколов подвикна от хола:

— Ей, Джейк, ела насам.

Мисля, че Соколов обича да ме командва. Може би така компенсира унижението от няколкото дела, в които съм го побеждавал. Влязох вътре, готов да изслушам поредната грубост. Джоу-Джоу ме последва плътно и аз си помислих, че по-късно ще трябва да проверя дали от гърба ми не стърчи дръжката на кинжал.

Шкафовете за документи от кабинета на Шушумигата бяха домъкнати в хола. Отегчените полицаи старателно претърсваха съдържанието на чекмеджетата. В антрето лежеше преобърнат старинен бидон за мляко, боядисан с яркооранжев лак. От него се бяха изсипали десетина изящно гравирани бастуна и два-три чадъра. Бастуните не бяха само за декорация. Шушумигата ги използваше откакто си разтегна коленните сухожилия, докато се измъкваше от кофа за боклук, пълна с кредитни разписки.

Сега Соколов обикаляше из хола, стиснал красив бастун от черешово дърво с полирана топка на върха. В тая работа определено имаше фалически елементи, но не си направих труда да споделя това впечатление със Соколов, който внезапно размаха към мен проклетата тояга.

— Знаеш ли какво пише в онези документи? — попита той, сочейки към няколко купчинки хартия върху коктейлната масичка.

— Не знам, Ейб. Ти ми кажи.

Той се подпря на бастуна и приведе глава над масичката като чиновник от някой роман на Дикенс. Сбръчка чело и плъзна пръст по един от документите.

— Ако не мърдаш устни, ще четеш по-бързо — посъветвах го аз.

— Що за дяволия е тази корпорация „Съкровищница на Скалистите планини“?

— Компания, основана от Шушумигата — обясних аз.

— Това го видях. С какво се занимава?

— Издирва съкровища.

Соколов се навъси.

— Баросо не беше ли вече осъждан за нещо подобно? Ако не греша, по едно време продаваше акции от някакво дружество за издирване на подводни съкровища около островите.

— Бяха само граждански дела и ставаше дума за потънали испански галеони — поправих го аз. — Сега ще търси злато и сребро в планините на Колорадо.

— Да, точно така пише в раздела „Основна дейност“. — Соколов прелисти няколко страници и зачете на глас: — „Компанията ще използва най-съвременна техника в усилията си да открие и регистрира като своя собственост един или няколко от следните обекти: Съкровището на арапахската принцеса, Златната мумия, Съкровището от Апахската клисура, La caverna de oro^[3], Мината на изгубения холандец, Съкровището от Адския каньон, Изгубената мина на Мокасиновия Бил, Мината в Изчезналото дере. Съкровището край Дяволската глава…“ — Соколов затвори папката и ме погледна. — Абе, Джейк, ти как се забърка в тия щуротии из Дивия запад?

— Какви ги говориш?

Той отново разгърна, този път на деловата част.

— Тук пише, че си акционер с десет процента участие…

— Вярно.

— И секретар-ковчежник на компанията.

— Какво?

— Плюс това главен юрисконсулт.

— Какво? — повторих аз.

— Чу ме. Включен си в рекламния проспект за потенциални капиталовложители. Описват те като един от най-известните адвокати във Флорида. Кой го е писал, баба ти ли?

— Нищо не знам за тая работа — откровено признах аз. — Шушумигата ми даде акциите вместо хонорар, но изобщо не съм давал съгласие да ме прави съдружник или да използва името ми. Знаеш, че за нищо на света не бих поел подобен риск.

Продължавайки да се подпира на бастуна, Соколов отново зачете папката.

— В биографията на Шушумигата не се споменава нищо за досегашните му съдебни процеси. Как му се вика на това, Джейк?

— Утаяване на съществени факти — казах аз.

— Точно така. Федералните власти сигурно ще се заинтересуват, нали? Я да видим какво друго има. — Той прелисти още няколко страници. — Дяловете от корпорацията са разпределени както следва: двайсет процента на Луис Баросо, десет на Джейкъб Ласитър и седемдесет на Кит Карсън Симарон.

— Кой?

— И аз това щях да те питам, Джейк.

— Да пукна ако знам. Звучи ми като каубойско име.

Соколов затвори папките. Погледна детектива, после Джоу-Джоу Баросо и накрая мен. Не каза нищо. Беше изпаднал в състоянието си на гениален мислител. След малко отново закрачи, потропвайки с бастуна по плочките. В момента бях готов да го обявя за най-големия досадник на този свят. Той спря до стъклената врата на терасата и се загледа към гладките води на канала. По неотдавна реконструираната магистрала „Макартър“ течеше поток от коли, а под нас лекият ветрец полюшваше палмовите вейки. Най-сетне Соколов се обърна към мен.

— Джейк, залагам всичкото злато от Апахската клисура, че Кайл Хорнбак се е канел да пропее за корпорация „Съкровищница на Скалистите планини“. Далечко е от нашите места, но сто на сто е поредната пирамида на Шушумигата. Колкото до теб… знаех си, че от време на време вършиш по някоя пакост, но право да ти кажа, разочарован съм.

— Ейб, изслушай ме. Аз…

— Чакай да довърша. Ето как виждам нещата. Шушумигата осъзнава, че вече не е желан тук. Кайл организира продажбите в Колорадо, а онзи Карсън вероятно прибира парите и като местен човек осигурява известна правдоподобност на цялата комбина. Значи с правните проблеми трябва да се заемеш ти.

— Ейб, не ме слушаш. Никога не съм давал съгласие да работя за тази компания. Не съм искал проклетите акции и не съм писал рекламната брошура. Доколкото знам, компанията е напълно законна, но дори и да не е, къде са ти доказателствата, че Шушумигата е убил Кайл?

— Кой говори за Шушумигата? Започвам да си мисля, че имаш право. Баросо е страхлив. Не би прибягнал към насилие, ако някой не му стои зад гърба.

— Като кой например? Или май правилното беше „като кого“?

— Да речем, собственикът на къщата, където беше извършено убийството. Същият, чиято вратовръзка е използвана за оръжие, чиито отпечатъци са по целия труп и който по някаква случайност откри мъртвеца и повика полиция.

— Да не си откачил? Защо ми е да убивам Кайл Хорнбак?

— А, мотивът — изрече Соколов с онзи противен тон, целящ да подчертае интелектуалното му превъзходство. — Липсващото звено. Драги ми Джейк, ако бях открил мотива, додето изречеш „до живот без право на помилване“, вече щяхме да стоим пред съдебните заседатели. Но май взех да налучквам, а? Свързано е със „Съкровищницата на Скалистите планини“, нали, Джейки?

— Случаят си е твой, Ейб. Сам разсъждавай.

— Дай да видим сега. Ако Кайл беше пропял, застрашаваше не само Шушумигата, нали? Ами адвокатът на компанията? Какво ще речеш, мистър юрисконсулт и секретар-ковчежник? Да се обзаложим ли, че мотивът е заровен при всичкото онова измислено злато из Дивия запад?

И той насочи насреща ми проклетия бастун.

— Ейб, бъди готов да се отбраняваш с това чудо. Инак може да ти го завра в тесния задник.

Соколов само ме изгледа свирепо, но детективът изръмжа и се надигна от стола.

— Хайде, без грубости. Какви са тия заплахи срещу щатския прокурор?

— Няма нищо, майоре — рече Соколов, очевидно доволен, че ме е ядосал. — Джейк рядко налита на бой. Дори и да налети, няма страшно. Едно време много рядко улучваше топката.

Соколов продължаваше да държи бастуна срещу гърдите ми. Личеше, че разговорът му доставя огромно удоволствие. Овладях се с усилие, а из главата ми се въртеше приятна фантазия с участието на един прокурор и парче полирано дърво.

— Разбирате ли, майоре — продължи Соколов, — сблъсквал съм се с всички възможни престъпници, описани от закона, но в крайна сметка съществуват само два вида: лукави негодници и тъпи негодници. Боя се, че това, което виждате срещу бастуна, е просто един тъп негодник.

Без да трепна, аз отговорих съвсем тихо:

— Кой край на бастуна имаш предвид, Ейб?