Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (22)

22.
Пъргав, сръчен и враждебен

Помощник-шерифът Клейтън Добсън потвърди, че пристигнал пръв на местопрестъплението, където заварил жена, която се представила като Хосефина Баросо. Когато я видял за пръв път, тя прикривала голотата си с одеяло. Била чорлава и емоционално разстроена. Отвела го при тялото. По-точно при двете тела.

Единият мъж бил жив, но в безсъзнание. Лежал по гръб на сламата и стенел. Да, в момента е в залата. Ето го там, едрият мъж със син костюм.

Убитият бил Кит Карсън Симарон. Добсън го познавал, знаел, че това е неговото ранчо. И с татко му се познавали.

Добсън повикал подкрепления и линейка. Разпитал мис Баросо, която казала…

Протестираме, сведения от втора ръка.

Приема се.

След това охранявал местопрестъплението и предал всичко в ръцете на детектив Раклин, който пристигнал след около двайсет, може би двайсет и пет минути.

 

 

Бърни Раклин от отдел „Убийства“ беше навярно единственият мъж в област Питкин без каубойски ботуши. Около четирийсет и пет годишен, нисък и пълничък, с оредяла коса. Беше облечен с бежови панталони, синьо яке и ожулени мокасини. Стори ми се, че го познавам, но не помнех откъде. Той също бе взел показания от мис Баросо, която очевидно не пропускаше нито една възможност да разкаже историята си. Заедно с група експерти, Раклин обикалял няколко часа из обора. Издирвали отпечатъци, правили снимки, взимали проби от капките кръв, прибирали в найлоновите пликчета трески и пирони.

— В какво състояние бе мис Баросо, когато я разпитахте?

— Беше разстроена и личеше, че е плакала. Показа ми синини по ребрата си и заяви, че са причинени от…

Прокурорът вдигна ръка.

— Разказвайте само за личните си впечатления, моля.

Благодаря, Макбейн. Задължен съм ти.

— Имаше синини по горната част на тялото. Изглежда беше удряна и по лицето, защото едното й око почваше да се подува. Но не ми се стори сериозно пострадала. Беше в пълно съзнание и реагираше съвсем нормално.

През следващия час помощникът на прокурора показваше една по една увеличените фотографии от местопрестъплението, а Раклин описваше нещо, което ми звучеше като коментар от боксов мач за шампионската титла.

— Какво представлява снимка номер едно, сър?

— Това е платформата за сено в обора. Тук обвиняемият е нападнал покойника.

Стига бе! Ти изобщо не беше там. Знаеш само каквото ти е разправила Джоу-Джоу.

— Позволиха ли ви уликите да установите какво се е случило на платформата? — попита Макбейн.

— Да. Подът е дървен. Има драскотини от каубойските ботуши на покойника и те потвърждават сблъсъка на това място. Вероятно той е бил влачен по пода…

Симарон влачен! С подемен кран ли?

— … Не открихме драскотини от обувките на обвиняемия.

Естествено. Аз бях с кецове. Страшно мразя ченгетата да се правят на много учени.

— Огледахме дъсчените стени около платформата. При внимателното проучване по грубата им повърхност бяха открити човешки косми. Те съвпадат с пробите, взети от косата на мистър Симарон, а близките драскотини по пода подсказват, че мистър Симарон е бил блъснат в стената с голяма сила.

Той помълча, докато прокурорът му подаваше увеличена фотография на пропукана дъска.

— На тази снимка виждаме веществено доказателство номер дванайсет. Можете ли да ни обясните какво представлява?

— Да, това е дъската. Както виждате, тя е пропукана там, където открихме коса от мистър Симарон. Мястото се намира на около метър и деветдесет над пода. Мистър Симарон беше много висок, почти два метра, а с ботуши ставаше още по-висок. Освен това на тила му открихме ожулване и признаци за тежък удар — толкова тежък, че би могъл да предизвика сътресение на мозъка.

Дрън-дрън! Стената пострада по-зле от него. Аз имах сътресение. Той дори не мигна.

— Въз основа на проучването и уликите до какви изводи стигнахте относно събитията на платформата, която видяхме на снимка номер едно?

Хей, Х. Т., направи нещо! Каквото и да било!

Почнах да се въртя на стола и Патерсън успокоително ме потупа по ръката. Гадни адвокати!

— Мистър Симарон е бил нападнат от обвиняемия, който, макар и не толкова едър, има забележително телосложение. Като бивш професионален футболист той е все още в добро физическо състояние, бих казал дори по-добро от това на мистър Симарон.

Дума да няма. Мистър Симарон лежи в моргата.

— Изглежда, обвиняемият е влачил мистър Симарон по платформата. Вероятно са били вкопчени един в друг като борци. После обвиняемият е блъснал много силно главата на мистър Симарон в дъсчената стена. Право да си кажа, изненадан съм, че човекът не е припаднал на място, макар несъмнено да е бил замаян от удара. После двамата са продължили борбата. По някое време обвиняемият е паднал през парапета от снимка две в отделението отдолу, показано на снимка три.

— Съвпадат ли вашите изводи с показанията на мис Баросо?

Я стига! Ще ми вмъквате контрабандно сведения от втора ръка!

Стрелнах поглед към Патерсън, който прошепна:

— Стегни се, Джейк. Тя така или иначе ще даде показания. Излишно е да създаваме впечатление, че се страхуваме.

Прав беше, макар че нямах ни най-малко желание да слушам лъжите й два пъти.

— Да, съвпадат във всяко едно отношение.

Макбейн продължи да разкарва свидетеля из веществени доказателства и описания на жестокия побой, нанесен на клетия, кротък и примерен гражданин Кит Карсън Симарон от някакъв си грамаден бивш футболист, пристигнал по тия места от един безбожен дивашки край, където почти не говорят английски.

Детектив Раклин потвърди, че обвиняемият е продължил нападението срещу Симарон и след слизането си от платформата. Имало доказателства, че се е опитал да намушка мистър Симарон с вила — четири повърхностни драскотини по бедрото на жертвата, съвпадащи със зъбците на вилата.

Е, тук си почти прав. Само малко бъркаш по роднинска линия.

Не, по дръжката на вилата не били открити ясни отпечатъци, но в това нямало нищо необичайно. Може да са били размазани, или пък вилата е държана така, че да не останат отпечатъци.

Мистър Симарон се защитавал с камшик и раните по тялото на обвиняемия подсказват, че жертвата е успяла да нанесе няколко отбранителни удара.

Отбранителни ли? Само да ми паднеш, детектив Раклин, ще ти покажа какво е отбранителен удар.

При яростната си борба двамата гиганти паднали в коша за царевица. Мистър Симарон продължил да се защитава и нанесъл няколко удара. Двамата били силни мъже и взаимно си причинили физически увреждания.

— Какво е станало след това? — попита Макбейн.

— Изглежда, обвиняемият е докопал пистолета за пирони и…

Патерсън скочи на крака.

— Протестирам. Доказателствата не се основават върху това кое как е изглеждало.

— Приема се.

— Нека задам въпроса така — каза Макбейн. — Когато пристигнахте в обора, какво забелязахте относно мистър Симарон.

— Забелязах, че е мъртъв.

Двама журналисти в залата се изкискаха, но заседателите останаха убийствено сериозни.

— Продължавайте — подкани свидетеля Макбейн.

— Той лежеше на пода, извъртян на една страна. От дясното му ухо бе изтекло голямо количество кръв, разляно в кръг около главата. Малко кръв оставаше и в самото ухо, където имаше неголяма, очевидно огнестрелна рана. На ухото забелязах петно от смазка или кал, което би могло да е оставено от дулото на пистолет. Беше с размерите на монета от четвърт долар. Първото ми впечатление беше, че мистър Симарон е прострелян в главата от упор.

— Промени ли се мнението ви след огледа?

— Да. На около метър от тялото лежеше пистолет за пирони. Пластмасовият пълнител за десет патрона двайсет и седми калибър стърчеше от горния му край. Така се зарежда този инструмент.

— Какво друго забелязахте в близост до трупа?

— На около два метра и половина откъм страната на изходната рана имаше дървено магаре, върху което бе сложено седло. В горния край на седлото открих забит окървавен пирон. По долната страна на главичката бяха полепнали късчета кост, кожа и мозъчна тъкан.

Една от заседателките — престаряла учителка — вдигна кърпичка пред устата си. Останалите седяха като вкаменени.

— До какъв извод стигнахте въз основа на опита си като следовател от отдел „Убийства“?

— Мистър Симарон е бил прострелян в дясното ухо от упор с пистолет за пирони, зареден с патрони двайсет и седми калибър. Пиронът е излязъл през черепа над лявото ухо и е продължил полета, докато се забие в седлото.

— Съвпадаше ли този извод с показанията на мис Баросо?

Мила картинка. Догадки, подкрепени със сведения от втора ръка, а Х. Т. не си мърда и пръста.

— Да, съвпадаше.

— Ще узнаем повече за фаталния изстрел както от специалиста по инструменти, така и от съдебния лекар — каза Макбейн на свидетеля, но всъщност думите му бяха отправени към заседателите.

Макбейн прегледа бележките си, записа нещо, отпи глътка вода и завъртя показанията в съвсем нова насока.

— Имахте ли възможност по някое време да разпитате обвиняемия?

— Донякъде, мистър Макбейн. На следващата сутрин ви придружих до болницата и заедно разговаряхме с мистър Ласитър.

Вярно. Сега си го спомням, рееше се нейде в мъглата.

— Разкажете ни за какво стана дума.

Патерсън хвърли поглед към мен. Нито един адвокат не обича изненадите, а аз помнех прокурора, но напълно бях забравил за полицая. Какво ли му бях казал, по дяволите? Каквото и да беше, смяташе се за законно самопризнание.

— Казах на обвиняемия, че го помня от времето, когато беше професионален футболист. Спомних си за един мач срещу „Мустангите“, в който той спря няколко опасни нападения и подаде един страхотен пас…

Чудесно. Пет сезона мизерна игра, а тоя тип да си спомни тъкмо най-хубавия ми мач.

— … и го поздравих за добрата игра.

— А той какво отговори?

— Взе да имитира южняшки акцент и каза, че винаги се стремял да бъде пър-гав, сръ-чен и враж-дебен, но успял да постигне само последното.

Мамка му!

— Нещо друго?

— Да, сър. Вие му съобщихте какво е причинило смъртта на мистър Симарон, а той отвърна… — Раклин демонстративно разрови записките си. — „За пръв път в живота си забивам пирон както трябва.“

— Свидетелят е на ваше разположение — съобщи ни любезно Макбейн и си позволи лека усмивка. Ако можеше да се преведе с думи, усмивката би казала: „Хайде, нещастници, да ви видим колко струвате“.

Х. Т. Патерсън кимна, сякаш благодареше на своя противник за неоценима услуга, после стана и се обърна към свидетеля.

— Какво бе физическото състояние на моя клиент, когато го видяхте за пръв път?

— Не съм лекар.

— Хайде сега, детектив Раклин. Преди да постъпите в отдел „Убийства“, вие сте били обикновен полицай, нали?

— Да, сър.

— И много пъти сте давали показания за състоянието на хора, пострадали при автомобилни злополуки.

— Да, сър.

— Навярно и при криминални дела.

— Да.

— Дали не съм чул добре, или тази сутрин по молба на прокурора наистина описахте най-подробно физическото състояние на мистър Баросо?

— Мисля, че го описах.

— Тогава защо се колебаете да разкажете за физическото състояние на мистър Ласитър?

— Аз просто…

— Вие просто не искахте да кажете на заседателите, че Джейк Ласитър е бил смазан на пихтия от Кит Карсън Симарон.

— Протестирам! Натрапване на съждения.

— Приема се. — Съдията Уидърспуун погледна Патерсън и добродушно го посъветва: — Занапред задавайте въпросите си само като… като въпроси.

— Вярно ли е, че мистър Ласитър беше смазан на кървава пихтия?

— Не знам дали бих го казал точно по този начин.

Х. Т. Патерсън беше добър адвокат. Адски добър. Щом забеляза, че Раклин преминава в отбрана, той веднага го атакува. Има една често срещана грешка — да криеш очевидното, когато истината изобщо не те заплашва. Ако аз бях нападнал Симарон, нямаше значение дали ме е бил, или ме е газил с валяк при самозащита. Един хитър свидетел просто щеше да свие рамене и да каже: да бе, нашия Кит здравата го напердаши. Но Раклин прекаляваше в усърдието си да помогне на обвинението, а това почти винаги е грешка.

— Добре, детектив, а как ще наречете човек със сътресение на мозъка и множество рани и синини по гърдите, гърба и крайниците? Как ще наречете натъртените ребра, разтегнатите сухожилия, подутите очи, замъгленото зрение, изкълченото рамо и многобройните рани от камшик?

— Бих казал, че вашият клиент е лапнал прекалено голям залък, когато се е нахвърлил върху К. К. Симарон.

Ха така!

— Нима? Значи вие видяхте как стана всичко? Видяхте моя клиент да се нахвърля върху мистър Симарон?

— Не.

— Защото не бяхте там.

— Точно така.

— Значи в показанията си разчитате на онова, което ви е казала мис Баросо?

— Да, както и на собствения си независим оглед на местопрестъплението.

— Вашият не-за-ви-сим ог-лед — провлече Патерсън, сякаш изпитваше отвращение към тия две думи, — е започнал след като изслушахте показанията на мис Баросо, нали така?

— Не ви разбирам — каза детективът.

— Не е задължително да ме разбирате, но ще бъда безкрайно благодарен, ако отговорите на въпроса. Вярно ли е, че първо разговаряхте с мис Баросо и едва след като изслушахте нейната сърцераздирателна версия, пристъпихте към своя не-за-ви-сим ог-лед?

— Да, вярно е. Все отнякъде трябваше да почна, а вашият клиент беше в безсъзнание.

— Именно, бил е в безсъзнание, след като мистър Симарон го пребил, прав ли съм?

— Да, изпатил си е. Казах го вече.

Патерсън повиши глас.

— После, след като мис Баросо ви каза какво е станало според нея, вие започнахте своя не-за-ви-сим ог-лед. Или нека го кажем по-просто — започнахте да събирате доказателства, които да потвърдят думите на тази привлекателна млада жена и веднъж завинаги да я издигнат над всяко подозрение.

— Дамата изобщо не е била под подозрение.

— Какво? — изрева потресен Патерсън, сякаш щеше да получи сърдечен удар от възмущение. — Вие дори не си и помислихте, че мистър Симарон може да е изпратен в отвъдното от… дамата?

Раклин въздъхна с нескрита досада. Погледът му към заседателите говореше недвусмислено: тия скапани адвокати са големи гадове.

— Мис Баросо се представи като помощник на щатския прокурор в Маями и после…

— Показа ли ви значка и удостоверение?

— Да, показа ги.

— Значи виждате на пода труп, до него човек в безсъзнание с многобройни наранявания и щом научавате, че третият присъстващ е колега от правораздаването, автоматично го изключвате от списъка на заподозрените, така ли?

При кръстосания разпит добър е онзи въпрос, на който може да се отговори с „да“ или „не“. А ако адвокатът е наистина хитър, задава коварни въпроси от рода на „Спряхте ли да биете жена си?“. Ако Раклин отговореше с „да“ и признаеше, че моментално е изключил Джоу-Джоу от списъка на заподозрените, Х. Т. доказваше своята теза: ченгетата са претупали работата. Ако Раклин отговореше с „не“, следващият въпрос беше ясен: „Кога точно стигнахте до извода, че не е заподозряна?“. И тъй нататък, и тъй нататък…

— Занимавам се с тази професия от доста време и стигнах до извода, че не е заподозряна. Сметнах я за свидетелка. Тя изглеждаше искрена и…

— Тя изглеждала искрена! Вероятно и Ал Капоне е изглеждал много кротък човек.

Този път Макбейн скочи на крака.

— Възразявам! Защитата непрекъснато спори със свидетеля.

— Оттеглям въпроса — заяви кротко Патерсън.

— Какъв въпрос? — промърмори сърдито Макбейн.

Гордо изпънат в целия си ръст от сто шейсет и пет сантиметра (заедно с каубойските ботуши), Х. Т. Патерсън пристъпи към секретарската маса и взе доклада на екипа от криминалисти.

— И тъй, детектив Раклин, вие заявихте, че смъртта на мистър Симарон е причинена от нараняване с пирон в главата…

— Нищо подобно. Казах, че съм видял рана в главата. Вероятно съдебният лекар ще даде показания относно причината за смъртта. Така работим по нашия край.

Охо! Раклин не беше глупак. Намекваше на заседателите да държат под око тоя сладкодумен чужденец.

— Да, много ви благодаря за уточнението. Забелязахте ли и други пирони освен онзи, за който казахте, че бил забит в седлото?

— Мисля, че техниците намериха няколко в коша за царевица. Има го в доклада им. Питайте тях.

— Разбирам.

Патерсън се върна до масата на защитата и прелисти записките си. Хубаво е да приключиш разпита с гръм и трясък, но Х. Т. очевидно бе останал без куршуми, или, ако предпочитате, без пирони. Точно тогава в паметта ми изплува една от някогашните лекции на Чарли Ригс. Беше нещо относно четирите вида смърт: естествена, нещастен случай, убийство и самоубийство. Надрасках в бележника една-единствена дума с въпросителен знак и го подадох на Патерсън.

Моят маломерен адвокат кимна и насочи вниманието си към свидетелското място.

— Детектив, по кое време стигнахте до извода, че е извършено убийство?

— След като бях доведен до трупа от помощник-шериф Добсън, който пръв отговори на повикването.

— Преди да вземете показанията на мис Баросо.

Той се замисли за момент.

— Всъщност Добсън ми обясни какво е разказала дамата, докато ме водеше към трупа.

— Значи знаехте версията на мис Баросо още когато видяхте тялото за пръв път?

— Да, точно това казвам.

— И стигнахте до извода, че е убийство.

Раклин се усмихна нервно.

— Не ми приличаше на сърдечен удар или падане от стълбата.

— Или на самоубийство?

Свидетелят млъкна за секунда.

— Приличаше ли на самоубийство? — попита Патерсън. — Да или не?

Идеален въпрос. Приятно е да гледаш как работи истински професионалист.

— Не, не съвсем — тихо каза Раклин.

— Значи изобщо не помислихте, че може да имате работа със самоубийство?

Нов проблем за детектива. Ако е мислил за тази възможност, кога и защо я е отхвърлил? Ако не е мислил — защо?

Раклин се помъчи да спаси положението.

— Не много сериозно — отговори той, но изражението му подсказваше, че изобщо не му е хрумвала подобна мисъл.

— Доколко сериозно разгледахте този вариант?

— Не си спомням.

— А не е ли истина, че изобщо не сте разглеждали вероятността за самоубийство?

— Не си спомням да съм отделил време за подобна идея. Както казах, не приличаше на самоубийство.

— А дали пропуснахте да обмислите тази идея, защото случаят не приличаше на самоубийство, или защото незабавно приехте версията на мис Баросо?

Раклин пак помълча. Личеше, че се опитва да прецени последствията от всеки възможен отговор.

— И двете, предполагам.

— Но преди малко вие сам казахте, че на пръв поглед мистър Симарон изглеждал прострелян в главата от упор, прав ли съм?

— Да.

— Вие сте виждал много подобни рани, нали?

— Случвало се е.

— Случвало се е? Дайте да си помислим. Колко подобни рани сте виждал по време на своята работа като детектив най-напред в Денвър, а след това и тук? Говоря само за огнестрелни рани от упор в слепоочието или ухото.

— Не съм сигурен.

— Пет, петдесет, сто, хиляда?

— Не съм сигурен. Повече от пет, по-малко от петдесет. Да речем девет или десет.

— И от тези десетина огнестрелни рани колко бяха убийства и колко самоубийства?

Той пак помълча. Изглежда, откровено се мъчеше да си припомни.

— Едната беше от руска рулетка. Вероятно можем да го наречем нещастен случай. Мисля, че две бяха гангстерски екзекуции. Доколкото си спомням, останалите бяха самоубийства.

— Но вие изобщо не обмислихте тази възможност, защото незабавно приехте за истина варианта на Хосефина Баросо, нали така?

Капан. Вече сам си го беше признал. Не че можехме да докажем някакво си самоубийство. Но, дявол да го вземе, прокурорските доказателства бързо стават съмнителни, щом се окаже, че около трупа в обора е имало двама души, а ченгетата са грабнали един от тях, без да му мислят много-много.

— Да, така е — каза детективът, за да сложи край на страданията.

Х. Т. Патерсън каза на съдията, че няма повече въпроси и предложи свидетеля обратно на прокурора, който не го пожела. Съдията Уидърспуун забеляза, че е дошло време за обедна почивка и никой не му възрази.

 

 

Към средата на следобеда половината заседатели дремеха или едва се удържаха от дрямка. Двама техници и един лаборант разпознаха найлоновите пликчета, пълни с разни нещица, които никой не би желал да види в хладилника си. И тримата потвърдиха, че кръвта, кожата, костите и мозъчните тъкани принадлежали на К. К. Симарон. Отпечатъците по пистолета били размазани и имало вероятност дръжката да е избърсана с плат, но по дулото все още имало латентни отпечатъци от мен и Симарон. Бил открит и частичен отпечатък от пръст на трети човек.

— Имате ли представа от кого може да е оставен този трети отпечатък? — попита Макбейн.

Специалистът по отпечатъците — книжен плъх с бледа физиономия — погледна към заседателите, както несъмнено го бяха посъветвали, и отговори без колебание:

— Мога само да кажа, че не е оставен от мистър Симарон, мистър Ласитър… — Той помълча за по-ефектно. — … или от мис Баросо.

Макбейн се усмихна на Патерсън и за в случай, че някой не е разбрал, повтори въпроса:

— Нямаше ли отпечатъци от мис Баросо?

— Не, сър.

Другата свидетелка, тъмнокоса жена на трийсетина години, съобщи, че взела пистолета от местопрестъплението и го предала на някой си Дъглас Клифтън за провеждане на необходимите проверки и изпитания. Нямало нарушения на процедурата, тъй че пистолетът можел да бъде приет за веществено доказателство. Когато го вдигнала от пода, или по нейните думи „когато осигурила предполагаемото оръжие“, в цевта нямало пирон, но в пластмасовия пълнител оставали девет патрона двайсет и седми калибър.

Стоманеният пирон, забит в седлото, бил дълъг седем сантиметра и половина и напълно подхождал на инструмента. Върху главичката имало следи от барут, както и пихтия от черепа на Симарон. Всъщност тя не каза „пихтия“. Нарече го „мозъчна тъкан“ и учителката с дантелената кърпичка затвори очи.

 

 

До шест вечерта оставаха броени минути и техниците вече бяха казали каквото имаше за казване, тъй че съдията отпрати заседателите да си вървят с обичайната строга заръка да не си създават предварително мнение и да не обсъждат делото с приятели и съседи. После ги посъветва приятелски да карат по-предпазливо, защото градът е пълен с туристи.

Докато прибираше папките си по кашоните, Х. Т. Патерсън ме попита:

— Искаш ли да те черпя едно питие?

Исках, естествено.

Излязохме от горещия, задушен съд в мразовития здрач на Скалистите планини. По вятъра прехвърчаха снежинки, а почти пълната луна висеше ниско над Смъглър Маунтийн. Пресният сняг по главната улица хрущеше под гумите на колите. Изтощени и щастливи скиори се прибираха по хотели, апартаменти и хижи. Изведнъж ме порази невероятната красота на падащата нощ, но в същото време изпитах дълбока, неясна меланхолия и предчувствие за наближаваща гибел, придружено от твърдото убеждение, че нямам сили да променя собствената си съдба.