Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (5)

5.
Един от нас беше мъртъв

Стори ми се, че чух нещо да тропа едва доловимо в двигателя на моя жълт „Олдсмобил 442“. И той като мен започва да проявява първите признаци на напреднала възраст, което е напълно естествено, тъй като са го произвели през 1968 година. В колата ми няма касетофон, компактдиск, клетъчен телефон или факс. Има радио, само че без УКВ. Две хиляди и двеста кубически сантиметра под капака, четирицилиндров карбуратор, черен гюрук и пет скорости — с две думи казано, допотопен звяр, досущ като собственика си.

В това топло и влажно понеделнишко утро вярната ми колесница се носеше със свален гюрук на север по старото шосе номер 1, което води от Мейн до Кий Уест. Радиото беше настроено на някакво спортно предаване близо до края на скалата, но всеки път щом в небето се мернеше облаче, от ефира нахлуваше пукот и Фидел Кастро или някой негов братовчед почваше да крещи срещу los imperialistas^[1]. Така и не успях да разбера кой от „Делфините“ ще обере тлъстите договори и кой от местния университетски отбор пак е загазил с допинг.

На черната кожена седалка до мен седеше онова мършаво русоляво хлапе, с което бяхме една плът и кръв (или поне така се изрази баба). Огледах го. Момчето имаше сини очи с дълги белезникави мигли, бледа кожа и тънка синкава вена над лявото слепоочие. Дългата права коса провисваше пред очите му. Изглеждаше донякъде симпатично, а като напълнееше малко и минеше шестнайсетте, момичетата сигурно щяха да го смятат за сладур, печеняга или някоя друга думичка от бъдещия хлапашки жаргон.

Баба казваше, че ми е сестрин син наполовина.

От това изненадата стана двойна. Не знаех да имам сестра, а още по-малко знаех за някакъв неин син, бил той цял или на части. Оказа се, че вината била на моята непрокопсана майка — пак бабин израз — дето забягнала в Оклахома с някакъв мъж, който не се оженил за нея и накрая я зарязал с малко момиченце на име Джанет.

Майка ми изживя последните си пет-шест години сред облак от алкохолни пари в мизерно апартаментче в град Тулса. Макар че коварният съблазните отдавна бе напуснал живота й, тя така и не се прибра във Флорида. Казано с други думи, изобщо не й видях очите, откакто ме подхвърли на баба и напусна завинаги както нашия щат, така и живота ми. Все пак признавам, че за Коледа и рождения ден редовно ми пращаше картички, понякога придружени от няколко долара или отчайващо тясна риза.

Знам, психолозите биха казали, че подсъзнателно се мъча да я отхвърля, но не помня да ми е липсвала, а когато почина през първата ми година в гимназията, не се натъжих кой знае колко. Нали си имах баба. А ето че вече си имах и Кип — син на неизвестната досега, неомъжена сестричка Джанет, която се лекувала в клиника за наркомани нейде край Хюстън, Финикс или Албакърки. А можеше и да е другаде — баба вечно бърка имената на градовете.

— Защо не си на училище? — попитах аз, докато летяхме по тясното шосе покрай съмнителни мотели и сергии за сувенири от раковини.

— Сега е лятна ваканция — отговори Кип и ме огледа съчувствено.

— Знам, не ми обяснявай.

Двамата помълчахме и се загледахме в бялата линия по асфалта. След малко той каза:

— Гледал ли си „Бързи времена на шосето край Риджмънт“?

— Сигурно съм го изтървал.

— Беше су-пер. Шон Пен играеше един тип на име Спиколи, дето си поръчва да му докарат пица.

— Су-пер — съгласих се аз.

Пак млъкнахме. От време на време вятърът отмяташе косата на момчето и аз оглеждах крадешком профила му. Добре де, май наистина забелязвах някаква прилика. Хлапакът имаше по-изящни черти от своя грубоват вуйчо; всъщност в момента изглеждаше толкова крехък, че нещо, заровено дълбоко в общия ни генетичен материал, породи у мен желание да го защитавам. Лошото беше, че почти нямах опит с деца и не знаех откъде да започна.

— Гледал съм „Джунгла пред черната дъска“ — казах аз. — Само че сигурно е било преди твоето време.

— А, гледах го в кинокласиката. Сидни Поатие и Вик Мороу бяха страхотни, а музиката накрая ме изкефи тотално.

— И мен — рекох аз.

Натиснах педала и задминах някакъв форд таурус, чиито пътници бяха намалили скоростта, за да огледат едно ястребово гнездо върху телефонен стълб.

— Песента, която си харесал, се нарича „Рок по часовник“. Изпълняват я Бил Хейли и „Кометите“.

Баба ме беше помолила да науча момчето на разни работи. Нямах представа какви точно. Може би за историята на рокендрола, или как се пробива плътна отбрана. Засега обаче имахме по-важна работа.

— Кип, трябва да ти задам няколко въпроса, за да се подготвя за утрешното заседание.

— Давай.

— Защо го направи?

— Кой казва, че съм го направил? Нали има презумпция за невинност? Ако прокуратурата не успее да докаже обвинението, съдията ще го отхвърли, както направи Пол Уинфийлд в „Невинен до доказване на противното“, когато бяха обявили Харисън Форд за убиец.

Повечето клиенти, които се мъчат да ми дават акъл, са опознали правото зад решетките. Сега пък някакъв си хлапак искаше да ме учи на юридически тънкости от старите филми.

— Слушай, Кип, аз съм твой адвокат, тъй че казвай цялата истина и недей да се правиш на хитър. Разбра ли?

— Ти добър адвокат ли си, или тъпанар като Джо Пеши в „Моят братовчед Вини“?

Отляво слънцето залязваше над гъсталака от блатна трева. Три чапли кръжаха над плитчините, търсейки нещичко за вечеря. Натиснах педала, за да задмина един джип, който влачеше каравана с моторница върху покрива. После казах:

— Баба ми даде да прочета документите, тъй че знам в какво те обвиняват ченгетата. Сигурно наистина си нашарил стената, щом са те хванали със синя боя по ръцете, а един свидетел е видял как мяташ спрея във витрината. Ако това не ти стига, направил си и самопризнания пред полицая.

— Той не ми прочете правата. Поне да беше направил като Мел Гибсън, дето в „Смъртоносно оръжие 3“ най-напред халоса лошия по главата, а после рече: „Имаш правото да мълчиш“.

— Да, ама пред съда ще каже, че ти ги е прочел. Винаги така правят. Освен това има улики и свидетелски показания, тъй че самопризнанието става излишно. Затова, мой човек, казвай какви си ги надробил.

— Ама какво толкова? В „Пакостник 182“ Тимоти Хътън изрази протест по същия начин. Оттам ми хрумна идеята.

Натиснах спирачката, старата ми кола изпъшка жално и спря край канавката, пълна с дъждовна вода, плевели, а навярно и алигатори. Бяхме на юг от моста „Кард Саунд“ и колите отминаваха бавно край нас — всички шофьори зяпаха как ято жерави бавно се спуска над блатото.

Завъртях се към хлапето, с което според баба споделяхме една плът и кръв.

— Пет пари не давам за твоите филми, разбра ли? И престани да се перчиш. Знам, че си умен. Знам, че търсиш бягство в киното, защото нямаш семейство и толкова са те подмятали насам-натам, че и приятели нямаш. Но сега имаш мен. Разбра ли какво ти говоря?

— Ти си мой адвокат.

— Аз съм твой приятел и… — Въздъхнах дълбоко, докато край нас прелиташе тежък камион, повлякъл облак прах. — … и роднина.

Хлапакът ме изгледа скептично.

— Слушай, Кип, и двамата не знаем как да постъпим. Ти не знаеш какво е да бъдеш племенник, аз не знам какво е да си вуйчо. Значи трябва да се научим. Ако утре не те пратят в изправителен дом, ще те върна при баба.

Той ме изгледа странно, сякаш беше дълбоко засегнат, но не искаше да го покаже.

— Ще идвам да те посещавам — бързо добавих аз, — а и ти можеш да ми идваш на гости в Маями. Ще опитам да се държа като вуйчо — ще ти купувам сладолед, ще те водя на риболов…

— Или на кино.

— Точно така. А пък ти ще се държиш като племенник. Например… — Дявол да го вземе, какво всъщност правеха племенниците? — Например ще косиш тревата, ще сменяш маслото на олдсмобила и ще ми лъскаш сърфа.

— Трябва да ми покажеш как — радостно отговори той. Май наистина изгаряше от нетърпение да поработи.

— Дадено — съгласих се аз и плеснахме длани.

— Може ли довечера да отидем на кино? — попита Кип.

— Не. Имам среща с клиент.

— Да не е някой убиец като Джеф Бриджис в „Назъбеният ръб“?

— Не съм чувал някой да казва, че Баросо Шушумигата прилича на Джеф Бриджис — рекох аз. — Виж, с Дани де Вито имат известна прилика.

Натиснах съединителя до ламарината, стиснах хромираната топка на скоростния лост, после отпуснах педала, като същевременно дадох газ и изхвръкнах на пътя сред облак чакъл и мирис на изгоряла гума. Бях решил да науча племенника си на безопасно кормуване, а според мен първото правило в това отношение гласи: имаш ли две хиляди и двеста кубически сантиметра, използвай ги всичките.

 

 

Живея в къщичка от коралова скала между Поинсиана и Къмкуот авеню в квартала Коконът Гроув. Къщата прилича на двуетажна кутийка, но все още се крепи след шест десетилетия тропически урагани, многобройни нашествия на пийнали футболисти и пълната липса на поддръжка от моя страна. Малко след девет вечерта аз спрях олдсмобила под черницата, която ми служи вместо гараж и показах на Кип как се вдига гюрукът. Момчето наистина имаше желание да помогне. После грабнах торбата с цялото му имущество и го поведох към входната врата, която отворих, като блъснах със здравото си рамо подгизналото от влага дърво. Вратата изпъшка и се открехна. Или може би аз изпъшках, кой знае.

Вътре беше задушно и мрачно. Пуснах таванския вентилатор да пораздвижи застоялия въздух и вдигнах щорите. Откъм съседския двор нахлу зеленикавият луминесцентен блясък на осветлението против крадци. Махнах няколко бирени бутилки от сърфа, който е подпрян на две бетонни блокчета и служи за коктейлна масичка. После седнах, вдигнах крака върху него и се зачудих какво да правя сега.

Домът ми е обзаведен в стил „гимнастическа съблекалня“. Имам шикозна лампа, направена от шлем на „Делфините“. В ъгъла се въргаля ръждив акваланг, а до него стърчи голяма саксия, пълна със спечена пръст и вкаменели останки от фикус. Освен това има купища вестници, разхвърляни томове от „Законодателство на щата Флорида“ и няколко оръфани кримки от Джон Макдоналд.

Кип хвърли поглед из моята бърлога.

— А-ама че кочина! — заяви той и преди да ме изпревари, побързах да му кажа, че е досущ като в „Краля на рибарите“.

Хлапето ми се стори умърлушено. Досега не бях мислил за това, но вече придобивах някаква смътна представа по кое време си лягат децата. Канех се да го взема със себе си на срещата с Шушумигата. Сега обаче виждах, че няма да издържи.

Казах на Кип, че банята е на горния етаж вляво и той се изкатери по стълбите. Последвах го и сложих чисти чаршафи на леглото в гостната, където обикновено спят бившите ми колеги, когато пристигнат в града за поредната операция на коляното или да търсят място в клиниката за наркомани.

Потърсих Баросо Шушумигата по телефона, за да му кажа да дойде у дома вместо на обичайното ни място за срещи в Саут Бийч, но чух само телефонния секретар. По дяволите, сигурно вече беше потеглил натам. Нямах ни най-малка представа защо иска да се срещнем. Той не ми каза нищо, докато се уговаряхме по телефона. Някой ни наблюдавал — мене ли, него ли, така и не разбрах — и трябвало да поговорим. Сигурно искаше да ми изложи поредния си гениален план за превръщане на фъшкиите в злато, а аз започвах да се ядосвам, че ме откъсва от моето хлапе.

Ха така! Моето хлапе, а?

Ето значи какво причинявало бащинството — или вуйчовството — на един волен мъж. Нима най-сетне почвах да се опитомявам?

Навлякох обичайното си облекло за среща с клиент — чиста тениска, рязани джинси и гуменки на бос крак — след това слязох долу. Зачудих се дали да не помоля някого от съседите да наглежда Кип. Само че беше неделя вечер и Фийби — трикратно развежданата рижава дама от отсрещната къща — организираше поредното си шантаво парти с непристойни изпълнения в джакузито. Хич не ми трябваше разни нейни приятелки да се мъкнат мокри насам и да развращават моя невръстен племенник.

Съседите ми не са лоши хора, но определено не стават за бавачки. Вече казах за Фийби; до нея живее Джефри, който по цяла нощ обикаля магистралите с видеокамера да снима зрелищни катастрофи; Мако пък си е построил къщичка в короната на едно дърво оттатък гъсталака от диви лимони. За да го посетиш, трябва да се катериш по въжена стълба и това никак не се харесва на разносвачите на призовки. Мако плете хамаци и ги разменя срещу риба с Хоумър Тигпен — бракониер на омари, който живее в първата къща на Поинсиана. Веднъж помогнах на Хоумър да се отърве от сериозни обвинения, заради които сигурно щяха да му отнемат лодката, и оттогава до днес не съм останал без омари в къщата. Понякога ми ги носи дори през разрешения сезон. Ето такива дреболии разкриват величието на нашата правна система. Само още веднъж ми е ставало тъй топло и радостно на душата — когато отървах един тип, дето обираше телефонните автомати, а той ми изплати целия хонорар в монети от десет и двайсет цента.

Чух откъм банята шум на вода и викнах на Кип непременно да си измие зъбите.

— И да движиш четката нагоре-надолу — уточних аз.

Мъничко се тревожех, че го оставям сам в непозната къща. Той беше добро хлапе. Голяма работа, че строшил някаква си витрина и изрисувал върху стената на един киносалон в Маями доста прилично изображение на Арнолд Шварценегер с пушка в ръце. От устата му излизало балонче с яркосин надпис: „Hasta la vista^[2], бейби“.

Според мен това си е съвсем разбираем протест от страна на едно момче, което пристига с автобус чак от Исламорада, за да види „Казабланка“ на големия екран и изведнъж открива, че управата на киносалона най-неочаквано е заменила жадувания филм с „Отмъщението на тритоните 3“. Смятам още, че управителят малко е прекалил, представяйки произшествието за терористичен акт. Във всеки случай категорично уверих Кип, че няма да иде на електрическия стол като Джими Кагни в „Ангели с мръсни лица“.

Тъкмо си мислех за утрешното съдебно заседание, когато Кип слезе по стълбите. Отначало помислих, че е по нощница, но после разпознах вехтата си фланелка с емблемата на „Делфините“, която му стигаше под коленете.

— Открих това в гардероба — рече той. — Може ли да спя така?

После се завъртя като манекен. На гърба беше изписано с бели букви ЛАСИТЪР. Отдолу имаше номер — 58.

— Страхотен си с нея — казах аз. — Твоя е.

Той се усмихна, прикри прозявката си с юмрук и пристъпи към мен. Нямах представа какво иска, но след малко се сетих. Прегърнах го за лека нощ, после някак отвътре ми дойде да го грабна на ръце. Изкачих се горе, пуснах Кип на леглото и го завих до брадичката.

— Лека нощ, Кип.

— Лека нощ, вуйчо Джейк — отвърна той с полузатворени очи и по лицето му се изписа кротка детска невинност.

 

 

По Дъглас Роуд стигнах до Гранд авеню, оттам завих надясно и подкарах към центъра на Коконът Гроув. За да избегна шумните хлапашки компании в неделната вечер, свърнах по Оук стрийт и продължих на север по Тайгъртейл. Излязох на Седемнайсето авеню, след това хванах шосе I-95 до магистралата Макартър, която водеше през залива право на изток към Маями Бийч. Намерих си място за паркиране близо до боклукчийските кофи зад един китайски ресторант и тръгнах пеш към стената от коралова скала, която огражда източната страна на улица Оушън Драйв.

Почти пълната луна висеше над океана и обливаше черната водна шир с меко сияние. Топлият югоизточен вятър въртеше над крайбрежните улици малки пясъчни вихрушки. Влюбени двойки от всички възможни сортове крачеха бавно покрай откритите кафенета, а по тротоарите се трупаше обичайното гъмжило от манекенки, фотографи, кандидат артисти, безработни красавици и прочее паплач. Всички те обикаляха кафенетата, спирайки за момент тук-там, колкото да привлекат по някой замрежен поглед откъм клиентите, които пиеха диетично капучино под рекламните чадъри. Изглежда, през този сезон на мода излизаше черното. Черни копринени панталони, черни сака с подплънки върху бели тениски. Имам предвид мъжете. Жените бяха с черни миниполи и черни мрежести чорапи.

Както винаги пристигнах навреме. Имам такава безобидна мания. Не обичам да чакам, затова държа и аз да съм точен. Седнах на ниската стена и се загледах как всевъзможни образи минават по булеварда пеш, с лимузини, с мотоциклети, а понякога и на ролери. Мислех си за Джоу-Джоу и Шушумигата — красавицата и царя на далаверите. Имал съм много жени и преди Джоу-Джоу, и след нея, но тя е неповторима. Вечно ме подбутваше. Гледай само нагоре, бъди сред първите. Същински рекламен плакат за постъпване в армията.

Обичах я, но накрая избягах, без да поглеждам назад. Не се гордея с това, просто съм си такъв. Самовглъбяването изобщо не ме привлича. Имам волски характер — привеждам глава и упорито крача напред към нови, макар и не по-тучни пасища. Затова се обърквам, когато миналото отново застане на пътя ми. Старите работи още не са се избистрили, тъй че и настоящето става мъгляво. Не съм решил купища някогашни проблеми. Дявол да го вземе, навремето изобщо не съм подозирал, че трябва да ги реша.

Сега чаках Шушумигата. Ако пушех (което не е вярно), щях да запаля. Ако пиех (което е вярно), щях да седна в кафенето отсреща и да се озъртам към стената. Така и направих. Поръчах си „Гролш“ — чудесна холандска бира с порцеланова запушалка.

След третата бира от Шушумигата все още нямаше и следа. Намерих уличен телефон и се обадих в апартамента му. „Ало, говорите с корпорация «Баросо Ентърпрайсис». Моля, оставете съобщение след сигнала и аз…“

Наближаваше единайсет, затова реших да го пратя по дяволите и се върнах при колата, която по чудо все още си имаше всичко — антена, тасове, радио и тъй нататък. Хрумна ми, че Шушумигата сигурно се е объркал. След съда беше като замаян. Може би сега ме чакаше у дома на верандата и ругаеше. Изфучах по магистралата със сто километра в час и след четиринайсет минути отново бях на Къмкуот стрийт в Коконът Гроув.

Както обикновено паркирах под черницата. Луната вече бе пропълзяла нагоре, нощта беше топла и влажна, без ни най-лек полъх откъм океана. Ослушах се да чуя откъм дърветата крясъците на моя присмехулник. Птицата наистина си е моя, както е мой и енотът, който редовно преобръща кофата за боклук. Само че присмехулникът не се интересува от кофи. Просто каца на някой от моите храсти и пее нощни песни. Доктор Ригс го нарича Mimus poliglottos, на латински това означава многоезичен имитатор. На вид не е нищо особено — сив, с бели ивици по крилете. Но какъв глас има…

Докато наближавах верандата, чух някакъв звук откъм хибискусовите храсти, или може би долових движение. Можеше да е всяко едно от множеството нощни създания, включително и Perfidus nocturnus^[3], дебнещ да пребие и ограби някой почтен гражданин като мен. Не съм страхливец и нямам нищо против почтения ръкопашен бой, но един дрогиран хлапак с автоматичен пистолет може да ме надупчи като шевна машина още преди да вдигна юмрук. Затова побързах към предната врата.

Звукът се повтори, тих като цвърчене на полска мишка.

— Вуйчо Джейк.

Завъртях се и хукнах към храстите. В прахта под листата и буйните червени цветове се гушеше малко момче с фланелка на „Делфините“. Протегнах ръце и то пропълзя в прегръдката ми.

— Вуйчо Джейк, прибра се най-после.

Плачеше и сълзите прорязваха вадички по изцапаните му бузи.

— Какво правиш тук, по дяволите? — смаях се аз.

Кип посочи към къщата с трепереща ръка.

— Събудих се и чух гласове долу. После някой почна да се изкачва по стълбата. Бавно, като че се ослушваше. Толкова се уплаших, че пропълзях под леглото. Някой отвори вратата, надникна и пак затвори. После влезе в твоята спалня. Чух го да шуми там, но останах под леглото. Човекът слезе долу и чух гласове, съвсем тихи, после някакви шумове, сякаш местеха мебелите. Вуйчо Джейк, толкова се уплаших…

Стиснах го здраво.

— Кип, съжалявам. Не биваше да те оставям. Вече няма да се повтори, но всичко е било само сън. Никой не е влизал в къщата. Гледал си прекалено много филми, в които маниаци с бръсначи гонят децата.

Той поклати глава.

— Честна дума, вуйчо Джейк. Трябва да ми повярваш. След малко чух как външната врата се затвори и пропълзях до стълбата. Тогава го видях. Беше тъмно, но разбрах какво е.

— Какво?

Той отново посочи къщата с трепереща ръка.

— Не исках да изляза от предната врата. Просто не смеех да сляза долу. Затова се върнах в спалнята, излязох през прозореца и минах по покрива до дървото отзад.

— Слязъл си по дървото? Защо?

Той пак се разплака.

— Хей, Кип. Всичко е наред. Слушай какво ще направим. Влизаме в къщата заедно.

Той поклати глава и ме стисна още по-здраво.

— Добре, Кипърс. Влизам сам. Ще ме изчакаш ли?

Той кимна и избърса носа си с ръкава на старата ми фланелка. Отнесох го до колата и го оставих на предната седалка. Той сви колене, прегърна ги здраво и взе да се люшка напред-назад. Аз се върнах на верандата, блъснах вратата с рамо и нахълтах вътре. През прозорците падаха лунни лъчи и обливаха стаята в пепеляво сияние. Беше тихо, само таванският вентилатор глухо пухтеше. Глухо… и сякаш по-бавно от друг път.

Тогава видях, или по-скоро усетих.

Сянка, движение, силует.

Вдигнах очи. Тъмна фигура прелетя над главата ми. Някаква неопределена маса, която се премяташе и въртеше.

Първото ми усещане беше, че някой връхлита от стълбата върху мен като в каубойски филм. Приклекнах, преметнах се по дъските на пода и скочих приведен, с разперени крака, подгънати колене и стиснати юмруци.

Второто ми усещане се оказа малко по-различно. Да, в стаята наистина бяхме двама, но един от нас беше мъртъв.

 

 

Увиснал под вентилатора, той приличаше на онези циркови акробати, които описват шеметни кръгове из въздуха. Тялото беше отметнато настрани под наклон от четирийсет и пет градуса и кръжеше над мен в безконечно, хипнотизиращо движение. Краката бяха изпънати, ръцете леко разперени от центробежната сила. В лунните лъчи сянката му танцуваше бясно по стените и пода.

Всичко се смеси в главата ми. На Саут Бийч бях изпитал странното чувство, че нещо не е наред. Шушумигата има навик да закъснява, но винаги идва на срещите. Тази нощ се бе изплашил от нещо или от някого. От кого, от какво?

Дишах задавено и усещах тежките удари на сърцето си. Опитах да се успокоя и да поразмисля. Откъде да започна? Да го сваля, да повикам полиция, да се погрижа за Кип? В задочните курсове по право и кратките очни занятия никой не ме беше учил как се постъпва в подобна ситуация.

Умът ми работеше с такава скорост, че вече не можех да го контролирам. При всеки оборот на трупа ме разтърсваха проблясъци на хаотично преплетени мисли и въпроси без отговор. Кой беше убил Баросо Шушумигата, защо, и дали сега не търсеше мен? Мислено благодарих на бога, че момчето е живо и здраво.

Измъкнах се изпод трупа с патешко ходене, пристъпих до стената и посегнах към ключа на лампата. Трите крушки лумнаха изведнъж. Примижах от блясъка и видях как са закачили мъртвеца на вентилатора. В шията му се впиваше парче шарена коприна, вързана за нещо криво, може би телена закачалка.

В ярката електрическа светлина видях, че очите му са изхвръкнали, а черният, подпухнал език е провиснал навън. Видях и още нещо.

Не беше Шушумигата.