Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (3)

3.
Почтеност между крадците

Когато чакам присъда, аз се мъча да мисля за всичко друго, само не и за онова, което става в кабинета на заседателите. Опитвам да се държа философски. Няма смисъл човек да се тревожи. Сторил съм всичко възможно, за да победя; сега шестима непознати ще ми обяснят колко струвам.

Тази стратегия наистина върши работа, поне докато едно почукване по вратата събуди пристава и той отиде да викне съдията, който седи печално в кабинета си и мисли, че е изтървал половината игра на хай алай. За да се разсее, съдията понякога чете документи по делото, но най-често разговаря по телефона със своя букмейкър, с любовницата си или с братовчед си, който дава заеми за освобождаване под гаранция и дели с него печалбите.

Съдията нарежда на пристава да доведе адвокатите от „Гаслайт лаундж“, където вече са се наквасили здравата — нещо, което Негова Светлост не може да стори както заради съдебната етика, така и защото страда от язва на дванайсетопръстника.

Когато приставът дойде да ме повика, аз неволно се стягам. Чувствам се безпомощен. Някога на футболното игрище лесно се справях с нервите — просто търсех кого да ударя. В началото на играта винаги ме изтегляха напред, тъй че физическият контакт ми беше гарантиран още в първите седем секунди.

Сега нямаше кого да ударя. Веднъж оставих един свидетел да ме опердаши в съда, за да докажа агресивния му характер и да помогна на своя клиент — лекар, обвинен, че е убил пациента си с опасно лекарство. В момента обаче нямаше какво да направя, затова само пернах Шушумигата по врата и му заръчах да се преструва на невинен, когато влязат заседателите.

Докато се изкачвахме към четвъртия етаж, Шушумигата Баросо мълчеше и изглеждаше малко по-блед, отколкото преди час. В асансьора ни придружаваше и неговата единствена поклонничка. Не я бяхме канили — просто сама се появи.

Х. Т. Патерсън вече беше в залата. Крачеше насам-натам пред съдийската маса с ръце зад гърба. Беше висок около метър и шейсет и пет — ако броим и дебелите подметки на каубойските му ботуши от щраусова кожа. Признавам, много добре изглеждаше с белия си ленен костюм, но мене ако питате, адвокатите трябва да се обличат като колумбийски мафиоти — с копринени костюми и обувки от змийска кожа.

— Успех, Джейкъб, и дано Провидението се усмихне на теб и всички, които обичаш — изрече напевно Патерсън.

Преди да стане адвокат, той беше проповедник в Баптистката църква на Либърти Сити и все още говореше като от амвона.

— За Провидението не знам — отвърнах аз, — но бих приел една усмивчица от заседателка номер пет.

— А, шофьорката. Предпочиташ я, защото е афроамериканка и все още вярваш в старите слухове, че малцинствата не се доверяват на властите.

— Точно така.

— Не я отхвърли, макар че изглежда предубедена.

— И тук си прав. Какво се опитваш да кажеш?

— Само едно, Джейк. Зарежи правилата. Действай по инстинкт. Тази жена е карала милиони километри и хемороидите я съсипват.

— Хемороиди ли?

— Не забеляза ли, че всеки ден си носи възглавничка?

Не бях забелязал.

— Тя работи извънредно, за да изхрани децата си. Всеки ден има работа с груби, уморени, сърдити хора, които са останали без коли, а може би и без къщи. А ние домъкваме в съда пред нея някакъв бял хубавец, който не е работил честно и половин ден, добавяме един дебел мошеник, готов да открадне бисквитите на невръстно детенце, и очакваме жената да прояви съчувствие. Вярно, черните заседатели ще те подкрепят, ако смятат, че ченгетата нещо са сбъркали, а според тях винаги е така. Но трябва да помниш едно: тази черна заседателка не идва от улицата. Тя е регистриран гласоподавател, иначе изобщо нямаше да е тук. И изправиш ли я пред бели мошеници, сам си дириш белята.

— Ами ти защо не я отхвърли? — попитах аз.

— Защото, драги ми Джейк, ако не си забелязал, аз съм плешив и черен като билярдна топка номер осем. Надявах се дамата да ми пусне малко аванс.

— И…

— И вместо това тя през цялото време ме гледа на кръв. Да знаеш, и ти, и аз я оплескахме здравата с тая мисис Черил Уошингтън. Издънихме се, загазихме и сами си бихме шута. Надникнахме дълбоко в душите си, но не зърнахме просветлението.

— Може пък да извадим късмет. Нали вярваш в късмета, Хенри Тъкъри?

— Вярвам, разбира се. Иначе как да обясня успехите на противниците?

Стори ми се, че и преди съм чувал нещо подобно. Сигурно беше така. Адвокатите са големи плагиати.

 

 

Клиентите седнаха от двете страни на нашата маса, а аз се присъединих към Х. Т. Патерсън в разходката пред съдийския подиум. Клиентите ни зяпаха и вероятно им беше чудно защо се държим така, сякаш чакаме собствената си присъда. Не знам защо, но винаги е така.

— Успех, Кайл — подхвърли Шушумигата, обзет от духа на момента. Поне засега двамата бяха събратя по нещастие.

Залата беше празна, само Хосефина Баросо седеше в средата на първия ред с кръстосани крака, вирната брадичка и загадъчна усмивка на устните. Царственото й присъствие определено ме дразнеше, ако се намирахме в древния Рим и ние четиримата бяхме гладиатори, тя сигурно щеше да завърти палец надолу, гледайки как врагът опира копие в гърлото на брат й.

Ейб Соколов се зададе спокойно по пътеката между редовете, прошепна нещо на кралица Хосефина и седна зад масата на обвинението. Той спадаше към ония, които никога не се тревожат. Ризата му вечно си оставаше здраво затъкната под колана, а обувките му лъщяха като огледало. Умирах от желание да му направя едно премятане през рамо.

Вратата в дъното се отвори с гръм и съдията Голд се зададе, развявайки черните си одежди. Секретарката вече беше на място, стенографката седеше над машината и разкършваше врат.

— Доведете заседателите — нареди съдията на пристава.

Човек винаги се опитва да разгадае лицата им. Ако не те гледат в очите, значи са против теб. Ще ти го каже всеки стар адвокат на чаша сухи мартини в „Гаслайт“. Както става с всяка народна мъдрост, и тази е вярна в петдесет процента от случаите.

Заседателите почнаха да се настаняват. Двама зяпаха обувките си. Други двама си носеха пуловерчета за защита от раздрънкания климатик, който ту бълва влажен тропически въздух, ту ненадейно почва да се държи като фризер в кланица. Мисис Черил Уошингтън стрелна с очи Соколов, после мен и накрая спря поглед върху Х. Т. Патерсън. Изглеждаше сърдита и на трима ни.

— Кой е лидерът според теб? — попита Шушумигата.

— Ловецът на акули — отвърнах наслуки аз, полагайки напразни усилия да видя кой държи листчето със съдбата на господата Баросо и Хорнбак.

— Стигнаха ли съдебните заседатели до споразумение за присъдите? — попита съдията Голд с тежък сенаторски глас.

Изправи се мисис Уошингтън.

По дяволите!

— Да, Ваша Светлост — каза тя и връчи бланките на задъхания пристав, който ги подаде на секретарката Роза Суарес.

— Благодаря — каза съдията. Той огледа бланките и като че се понавъси, но може би просто имаше колики. — Секретарката ще обяви присъдите.

И той подаде формулярите на Роза Суарес, която гордо стана на крака.

Чичото на Роза Суарес беше в областната управа и затова цялото й семейство — майка, баща, трима братя и една сестра — работеше в общинския сектор. Ако трябва например да изпъдиш алигатор от задния си двор или да монтираш нов водомер, непременно опираш до подписа на някой Суарес. Роза опипа сребърната шнола върху черната си коса, после зачете с отегчен глас:

— Единайсети съдебен окръг, област Дейд, Флорида, наказателно дело номер деветдесет и четири-тринайсет-двайсет и едно, щатът Флорида срещу Луис Хавиер Баросо. Ние, съдебните заседатели, единодушно намираме обвиняемия Луис Хавиер Баросо за невинен по всички обвинения.

Чудесно! Ето я онази опияняваща тръпка, мимолетната радост на победата. Знаех колко бързо отминава и затова исках да й се насладя докрай.

До мен Шушумигата въздъхна и сграбчи десницата ми с потна ръка.

Роза Суарес се изкашля.

— Единайсети съдебен окръг, област Дейд, Флорида, наказателно дело номер деветдесет и четири-тринайсет-двайсет и две, щатът Флорида срещу Кайл Лин Хорнбак. Ние, съдебните заседатели, единодушно намираме обвиняемия Кайл Лин Хорнбак за невинен по обвинения номер едно, три и четири…

Олеле!

— … и виновен по обвинение номер две, измама според член 817, алинея 29 от наказателния кодекс на Флорида.

Хорнбак стовари длан върху масата.

— Тая пък тъпотия каква е?

Соколов поклати глава. На него му трябваше Баросо; Хорнбак беше само случайна жертва.

Аз прелистих обвинителния акт, опитвайки да разбера какво става. Значи тъй: невинен по обвинението в предумишлено ограбване, невинен по обвинението в изнудване и невинен по обвинението в престъпна финансова машинация, но виновен по обвинението в измама. Това е закон от 1868 година, който забранява „да се мами“ и обира праха в мухлясалите правни томове заедно със забраната да се реже главата на заклана овца, преди да бъде изкормена. Ето защо прокурорите пишат в обвинителния акт всичко, което им хрумне. Хвърлиш ли достатъчно кал, все нещо ще остане.

Х. Т. Патерсън дори и не трепна.

— Ваша Светлост, молим съдебните заседатели да потвърдят присъдата един по един.

— Много добре. — Съдията Голд кимна тържествено и се завъртя към ложата. — Току-що бе прочетена присъдата, според която намирате мистър Хорнбак за виновен по обвинението в измама, както е посочено в точка две от обвинителния акт. Единодушно ли е вашето мнение?

— Единодушно е — отвърнаха в хор травеститът и любителят на обиците.

Загубихме още две-три минути, но всички заседатели потвърдиха присъдата. Накрая съдията им благодари за търпението и добре свършената работа, после връчи на всекиго удостоверение за отлично изпълнен граждански дълг. Каза на Шушумигата, че е свободен, а наказанието на Хорнбак отложи, докато бъде проучено полицейското му досие. Въпреки възраженията на Соколов съдията разреши на Хорнбак освобождаване под гаранция до окончателното определяне на присъдата. Заседателите се изнизаха от залата, а Голд изчезна през задната вратичка. Секретарката събра разхвърляните бумаги, натъпка ги в папката и го последва.

Бейб Соколов затвори куфарчето си, спря до масата на защитата, потупа ме дружелюбно по рамото и каза:

— Върви, че ги разбери. Нали така, Джейк?

По-голям комплимент не бях получавал от него.

— Сигурно е било компромис — отвърнах аз. — Едни са искали да ги осъдят, други да оправдаят и двамата. Докато Хорнбак даваше показания, ти го притисна здравата и това им е повлияло. Шушумигата изобщо не си отвори устата, тъй че заседателите са запомнили само Хорнбак. Което още веднъж потвърждава моя стар принцип: обвиняемият не бива да дава показания.

Соколов се усмихна зловещо.

— Имаш предвид виновните обвиняеми.

— Нека просто да кажем, че не искам мой клиент да говори пред съда, ако рискува да го обявят за неблагонадежден.

— Ама и ти си едно дрънкало… — промърмори Соколов и помъкна куфарчето си към изхода.

В залата останахме да седим само ние, четиримата конници на защитата — Х. Т. Патерсън с неговия опечален клиент, Шушумигата Баросо и вашият покорен слуга.

— Не мога да повярвам на тая глупост — възкликна Хорнбак с изчервено от ярост лице. Той скочи на крака и се приведе над Шушумигата. — Задължен си ми, човече. Можеше да ме отървеш, ако си беше признал.

— Кайл, драги Кайл — рече Шушумигата с онзи меден гласец, с който навярно беше продавал блатна тиня на глупаците от Средния Запад. — Знаеш, че не мога да го направя. Имам условна присъда. Щяха да ме вкарат на топло.

Така си беше. Преди две години осъдиха Шушумигата за така наречения Боклукчийски удар. Полицията го спипа да ровичка из кофите за боклук зад една агенция за коли под наем близо до аерогарата. Едно гмуркане му стигаше, за да измъкне поне десетина изхвърлени разписки с номерата на кредитни карти. А после с тези номера си поръчваше по пощата стереоуредби, телевизори и секспособия.

Хорнбак повиши глас.

— Да, и може наистина да те вкарат, ако аз се споразумея с прокуратурата. — Той се завъртя към адвоката си. — Какво ще речете, мистър Патерсън? Дали прокурорът още иска да преговаряме?

Х. Т. сложи ръка на рамото му и се помъчи да го успокои.

— Аз също се чувствам покрусен и объркан. Ала не му е времето да обсъждаме тъй важни дела. Нека да се наспим тази вечер, а подир туй ще проверим всяка възможност, ще обходим всички пътища…

— Ще изкачим всяка планина — услужливо подхвърлих аз.

— Всичко ще се оправи, Кайл — каза Шушумигата. — Ще поема цялата отговорност.

Хорнбак се изсмя мрачно.

— Да бе. А няма ли и да ми излежиш присъдата?

— Кайл, трябва да се държим един за друг. Такъв беше планът.

— Да, ама в плана не беше предвидено да ида зад решетките. Ти каза, че или ще ни оправдаят, или ще осъдят само теб.

Шушумигата сви рамене.

— Не очаквах така да се извъртят нещата. — Той ме погледна. — А ти?

Поклатих глава.

— Никога не се знае какво ще им скимне на заседателите.

— Е, аз пък знам едно — заяви Кайл Хорнбак и лицето му стана свирепо. — Вкарат ли ме в затвора, имам какво да разправя на щатския прокурор. Имам какво да разправя. Имам…

— Кайл, стига толкова! — кресна Шушумигата. Мъчеше се да го сплаши, но не успя.

— Ще им кажа за тунелите в планините, какво има там и какво няма — повиши глас Хорнбак. — Ти продаде акции и в други щати, значи си федерален престъпник. Ще те пратят в Мериън при закоравелите престъпници, да те подмятат като топка от ръка на ръка.

— Цялото начинание е напълно законно и ти не знаеш нищо за него — заяви твърдо Шушумигата и така запърха с мигли, че заподозрях да е излъгал поне два пъти в това изречение.

— Виждам, че няма почтеност между крадците — подметна Хосефина Ховита, която се бе промъкнала изотзад също тъй безшумно, както в „Гаслайт“. Тя се обърна към мен. — Сигурно трябва да те поздравя, Джейк. Забаламоса заседателите да осъдят по-малко виновния. Това е главната задача на адвоката, нали? Така да замаже фактите, че за съдебните заседатели да останат само догадки.

— Чудно, аз пък мислех, че работата ми е да накарам прокуратурата да докаже обвиненията си. Ейб не успя, затова брат ти излезе на свобода. Така се играе играта.

— Значи за теб всичко това е игра?

— Естествено. Има си правила като всяка друга игра. Не можеш да подкосяваш нападателя, докато чака топката. Не можеш да приемаш твърдения от втора ръка, дори и да са верни.

— Правилата са създадени, за да служат на правосъдието, не да му пречат.

— Да, но правосъдието не е в много добри отношения със закона и ти го знаеш, по дяволите.

Тя присви очи и заговори малко по-тихо.

— Не бях усетила досега, но и ти си като всички останали.

— Като кои?

— Онези сладкодумни измамници, дето могат да оправдаят всяка своя постъпка. Сигурно заедно със занаята получавате и по едно куфарче, пълно с хитрини и забавни истории как се баламосват съдии и заседатели.

— Остави ме на мира, Хоси. Някои от нас просто си вършат работата и толкоз. Не може всички да сме като теб света вода ненапита.

Хосефина Ховита Баросо се завъртя на пети и гневно хукна към изхода. Понечих да кажа нещо, но Шушумигата се размърда до мен.

— Остави я. С нея не може да се спори.

Поседях малко, докато Патерсън и неговият клиент се отправяха на свой ред към изхода. От прага Кайл ни хвърли сърдит поглед през рамо.

— Предупреждавам те, Баросо. Имаш голям дълг към мен.

Патерсън хвана клиента си за ръката и го издърпа към коридора. В залата останахме само аз и Шушумигата, ако не се броят десетината портрета на мустакати съдии, отдавна напуснали тоя свят.

— Голям досадник — каза Шушумигата. — Не се тревожи, Джейк.

— Аз ли? Че защо да се тревожа? Той заплашваше теб.

— Той е мошеник. Трябваше да очаквам нещо подобно. Аз съм го учил на всичко.

Докато си събирах книжата в куфарчето, Шушумигата пое по пътеката, без да ме изчаква.

— Е, май това беше всичко, Джейк — подвикна той. — Благодаря за чудесната работа.

— Има още нещо — казах аз.

Шушумигата спря до вратата, врътна глава към мен и изведнъж заприлича на заек, надушил заплаха.

— Какво, Джейк?

— Трябва да уредим хонорара.