Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (10)

10.
Убийствено сериозен

— Когато трупът лежи на открито и се разлага — заяви Чарли Ригс, изправен на свидетелското място, — твърде често бива нападнат от насекоми.

— А в погребално бюро? — попитах аз.

Доктор Ригс се приведе към заседателите.

— Това не бива да се допуска. В никакъв случай.

— В такъв случай, доктор Ригс, при отваряне на ковчега по време на погребална церемония… — Аз помълчах театрално, както правят по телевизията. — Когато опечалените виждат как от очите на покойния Питър Купър изпълзяват червеи…

— Личинки — поправи ме Чарли. — И какавиди. Някои цели, други разкъсани, след като от тях са излезли мухи.

— Да, прав сте. Личинки. Като знаете, че тези личинки са изпълзели от очите на покойния Питър Купър, можете ли да ни дадете своето мнение на експерт за работата на погребално бюро „Вечен покой“?

Зад масата на ищеца, от която бях станал преди малко, моята клиентка мис Бренда Купър хълцаше точно с необходимите децибели. Винаги казвам на клиентите, че риданията и стоновете са допустими. Но в никакъв случай да не се стига до вой и крясъци, освен ако искам да отклоня съдебните заседатели от свидетелските показания — тогава разрешавам да се вдига олелия до небесата.

— Несъмнено имаме работа с prima facie^[1] немарливост — авторитетно заяви доктор Ригс.

— На какво основавате своите изводи?

Бих могъл просто да попитам „защо“, но никой адвокат няма да се задоволи с една дума, когато може да употреби цели пет. Чарли Ригс приглади брадата си и впери поглед в заседателите.

— Не само на личинките. Не, сър. Личинките на мухите могат да се излюпят от снесените яйца само няколко часа след смъртта. Това не би било достатъчно, за да обвиним погребалното бюро в немарливост. Но както вече казах, имало е и обвивки от какавиди, а на ларвите са необходими поне седем дни, за да преминат всички стадии до превръщането им във възрастни мухи. Очевидно тялото на мистър Купър е било напълно занемарено.

Сякаш по даден сигнал, риданията на Бренда Купър станаха още по-силни.

Чарли изобщо не се смути.

— Яйцата би трябвало да се виждат съвсем ясно в очите и ъгълчетата на устните. Те приличат на настъргано сирене, тъй че не знам как служителите са ги пропуснали.

Една от заседателките се изкашля нервно.

— Както казах — продължи Чарли, — prima facie немарливост.

Седнах си и оставих Чарли сам да се справя с въпросите на защитата. В това отношение бе ненадминат.

 

 

Седяхме в „Гаслайт Лаундж“ срещу областния съд. Аз пиех кубинско кафе, а Чарли лакомо лапаше оризов пудинг с канела, след като беше изгълтал омлет от три яйца. Приказките за разложени трупове винаги му отваряха страхотен апетит.

— Какво те тормози? — попита той.

— А, дреболии. Само дето съм заподозрян в убийство, името ми е свързано с далаверите на Баросо Шушумигата и сестра му ме кара пак да надзъртам из миналото си.

— Хосефина — каза Чарли. — Великолепна млада жена, макар винаги да ми се е струвала малко нервничка.

— Тя разправя, че ти и баба сте ми служили за образци, затова съм станал пълен неудачник.

— Ти вярваш ли й?

— Не знам, Чарли. Баба винаги ми е казвала да избирам доброто пред злото, а ти ме научи как да разпознавам едното и другото. Не е ваша вината, ако съм се провалил.

— Е, поне за нас не си неудачник. Колкото до останалите ти проблеми, изобщо не вярвам, че си убил Кайл Хорнбак. И Ейб Соколов не вярва. Просто те притиска да му доведеш Баросо.

— Може и да си прав, но не е много забавно. — Аз погледнах часовника. — Трябва да бягам. Докато ти омайваше заседателите, Шушумигата е оставил на Синди вест, че разполагал с нещо, което щяло да разкрие цялата истина около убийството.

Чарли избърса със салфетката зрънце ориз от брадата си.

— Вярваш ли му?

— Ама че странен въпрос. Защо ще ми казва…

— Твоят клиент е мошеник, нали?

— Да. За света като цяло.

— Mundus vult decipi. Светът иска да бъде лъган. Ами ти, Джейк?

 

 

Свалих гюрука на стария олдсмобил и отбих по надлеза към шосе I-95. Минах над дърветата по Саут Маями авеню, после завих по отклонението към магистралата „Рикънбакър“. Шушумигата бе казал да го чакам на Вирджиния Кий — уединен плаж близо до Аквариума край пътя за Кий Бискейн.

Всъщност Вирджиния Кий е просто шепа пясък в морето с няколко борови дървета за сянка. Мястото е чудесно за уиндсърф, тъй като плажът гледа право на изток, а на около километър и половина навътре има рифове, които спират по-големите вълни. На север е Фишър Айланд — островче с милионерски апартаменти, охранявани най-строго срещу нашествие на всякаква паплач. Наблизо е и каналът, по който туристическите кораби поемат към открито море. На север са островите Бимини, Гълфстриймът и необятните простори на Атлантика. На юг под магистралата минава каналът Беър Кът, а на запад е градската пречиствателна станция. Точно така. В своята мъдрост градските власти са избрали едно прекрасно девствено островче, за да наситят солените ветрове с колоритния мирис на човешки изпражнения. Не знам защо, но понякога имам чувството, че тъкмо Вирджиния Кий изразява най-пълно същността на Маями.

Някакъв ръждив джип чероки бе затънал в пясъка край морето. Наблизо двама стройни, мускулести младежи разтоварваха великолепни сърфове от покрива на колата си. Пет-шест платна подскачаха по вълните, тласкани от умерен североизточен вятър. Прибоят се носеше бавно към плажа на идеално прави бели черти, наричани от сърфистите „рипсено кадифе“.

Забелязах зеления ровър в сянката на дърветата на петдесетина метра от плажа. Докато се приближавах, от боровете над мен паднаха няколко зелени ароматни иглички.

Слязох от колата, облегнах се на капака и отправих поглед към сърфистите. Дори от това разстояние чувах плющенето на платната. Шушумигата не се мяркаше никъде.

Изчаках пет-шест минути.

Още го нямаше.

Може би събираше шишарки или се мъчеше да продаде акции на някой заплес.

Спокойно се завъртях към морето. Не подозирах нищо нередно. И защо ли да подозирам?

Телефонният звън ме стресна. Звучеше тъй не на място, че за момент не го разпознах. Идваше откъм ровъра на Шушумигата. Пристъпих натам и открих, че колата е отключена. Клетъчният телефон лежеше на дясната предна седалка и продължаваше да звъни упорито.

Но аз гледах нещо друго.

Голямо тъмночервено петно върху тапицерията на шофьорското място.

Горе-долу колкото чиния за салата. Все още влажно.

Дупка в предното стъкло и мрежа от пукнатини около нея.

От Шушумигата нито следа.

А телефонът, звънеше. Вдигнах го, налучках бутона за включване и изрекох задавено:

— Ало.

— Кой е? — запита странно познат мъжки глас.

— Шушумига, ти ли си?

— Не. Кой говори?

Изведнъж се сетих. Нямах представа какво да му кажа, затова млъкнах.

— Джейк — каза той. — Джейк Ласитър, ти ли си? По дяволите, какво…

Изключих телефона.

Защо го направих? Защо изведнъж се почувствах виновен, че съм тук и защо избърсах отпечатъците си от телефона? Не бях убил никого. Дори мъртвец нямаше, или във всеки случай не виждах труп. Шушумигата сигурно щеше след миг да излезе от горичката.

Хайде, Шушумига. Къде си, мътните да те вземат?

Докоснах червеното петно. Още беше влажно. Избърсах ръка в седалката, но само успях да размажа кръвта. Отворих жабката. Вътре нямаше нищо.

Тъкмо мислех да си плюя на петите, когато ме стресна нов звук.

Вой на сирени. Вече бях с единия крак извън ровъра, когато три полицейски коли с мигащи лампи изскочиха на плажа, разпръсквайки облаци пясък. Те заковаха наоколо и вече нито виждах шарените платна в морето, нито чувах как плющят от вятъра.

 

 

На Ейб Соколов му трябваха около двайсет минути, за да пристигне. По това време камионетката на криминалистите вече беше паркирана под дърветата и един шкембест полицай правеше гипсови отливки от следите на ровъра. Когато свърши, той отнесе черната си чанта обратно в камионетката и се зае да събира проби от кръвта, да ръси прах за отпечатъци и да издирва кой знае какво с помощта на пинсети и четчица. Вече беше изследвал колата ми с мое разрешение, тъй като никак не ми се чакаше, докато донесат заповед. Две униформени ченгета се опитваха да разпитат сърфистите, но повечето от тях не искаха да излизат. Духне ли хубав вятър, нито акули, нито убийства могат да пропъдят истинския спортист от морето.

Аз седях под един бор, чиито клони се полюшваха леко от бриза. Наоколо три ченгета ме обсипваха с въпроси, на които не бих отговорил, дори и да можех. Те обаче почтително се отдръпнаха настрани, когато негово величество прокурорът слезе от служебния „Крайслер“.

— Къде е той, по дяволите? — попита Ейб Соколов.

Аз продължих да седя, облегнал гръб на дънера. Ейб ме погледна отвисоко. Извън съдебната зала изглеждаше блед и болнав.

— Кой? — отвърнах аз.

— Не ми се прави на ударен, Джейк. За твоя скапан клиент говоря.

— Кой от всичките? — попитах аз и си помислих, че тая сценка сме я разигравали два-три пъти.

— Почвам да губя търпение. Защо си дошъл тук?

— Чаках Баросо, или май беше Годо.

— Какво търсеше в колата му?

Исках да стана, за да не стърчи тъй досадно над мен, но продължих да седя със сгънати колене. Късах игличките от едно борово клонче и в главата ми детско гласче тананикаше: „обича ме, не ме обича“.

— Не трябваше ли да ми кажеш, че имам правото на адвокат и дори да ми осигуриш такъв, ако не мога да му платя? А едва ли ще мога, ако взима хонорари колкото мен.

— Защо изключи телефона, Джейк? Знаеше, че съм аз, нали? Защо направи такава глупост?

Тая игра и аз я знаех.

— Ами ти защо се обаждаше?

— Някакъв непознат мъж се обадил на секретарката ми, дал й този номер и казал да позвъня, ако искам да разкрия случая Хорнбак.

— И с мен е същото. Шушумигата се обадил на Синди да дойда тук. Поне тя смяташе, че е Шушумигата.

Соколов ме изгледа скептично.

— Тъй смятала, а?

— Обади й се да я питаш. — Соколов продължаваше да ме гледа така, сякаш очакваше начаса да си призная цял куп простъпки и злодеяния. — Не виждаш ли, Ейб, някой иска да ме накисне. Някой искаше да съм тук, за да изглежда, че аз съм убил Шушумигата.

Този път Соколов се ухили победоносно: спипах те!

— Че кой е споменал за убийство?

— Я стига, Ейб, недей да ми въртиш полицейски номера.

— Никакви номера не въртя, Джейк. Сериозен съм, убийствено сериозен. Искаш ли да ни кажеш нещо за някакъв труп?

Той се озърна към гората. Представих си купчина клони и отдолу — трупът на Шушумигата, стиснал между вкочанените пръсти моя визитна картичка.

— Както вече казах, дойдох да се срещна с Шушумигата! Чаках около десет минути. Телефонът иззвъня. Отидох да отговоря, видях кръвта, чух твоя глас, сепнах се и изключих. Не знам защо, просто го направих.

— Аха…

— Истина е. Слушай, Шушумигата се спотайва, защото го е страх. Мисли си, че някой иска да го убие. Може и да е прав, но този някой не съм аз.

— Аха…

— Стига, Ейб, сам виждаш, че всичко е нагласено. Някой искаше да съм тук. Някой се обади на теб, някой повика ченгетата. Не разбираш ли какво става? Аз нямам мотив да убивам Шушумигата.

В момента вършех точно това, което най-строго съм забранил на клиентите — дрънках каквото ми хрумне. Но това бе разбираемо. В момента бях едновременно клиент и адвокат. И не се знаеше кой от двамата е по-тъп.

— Може просто да са го ограбили — продължавах аз в същия дух. — Може би сега лежи нейде в храстите. И кръвта може да не е негова.

— О, бас държа, че е негова. Залагам три срещу едно, че е от нулева група. Колкото до твоя мотив, той е свързан с Хорнбак и тайнствените ви машинации на запад.

— Глупости, Ейб. Шушумигата просто е използвал моето име. Защо не потърсиш онзи тип, Симарон? — Станах и изтърсих пясъка от панталоните си. — А сега, ако нямаш други въпроси, смятам да си вървя. Някой ден пак ще ме видиш в съда, Ейб.

— Като адвокат или като обвиняем? — попита Ейб Соколов.