Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (14)

14.
Континенталният водораздел

Грабнах Кип от заседателната зала и му казах, че заминаваме на пътешествие. От известно време той ме тормозеше да го водя в студиото на „Юнивърсъл Пикчърс“ близо до Дисни уърлд и сега предположи, че отиваме точно там. Неохотно обещах да уредим тая работа някой друг път. Докато пътувахме към аерогарата, му изнесох цяла лекция за Централна Флорида с нейните мотели, алигаторски представления, сладкарници за палачинки, сергии с раковини (предимно вносни), писти за Картинг, магазинчета за тениски и средновековни замъци от пластмаса. Ако искате, наречете ме темерут, но просто не си падам по разни изфабрикувани, стерилни „атракции“. Предпочитам да заведа хлапето на риболов.

Накрая казах на Кип къде отиваме и го посъветвах да си завърже маратонките, а той зададе първия от въпросите, с които щеше да ме отрупва през идните пет-шест часа:

— Ама защо отиваме на запад и защо не може да си взема дрехите?

— Отиваме, защото тукашният щатски прокурор смята, че съм убил някого, а пък един опасен тип там си мисли, че съм го измамил.

— Уха-а! Също като в „Север-северозапад“.

— Ъ?

— Ченгетата мислят, че Кари Грант е убил един от ООН, но всъщност го беше направил един тип, нает от Джеймс Мейсън, който се припозна в Кари Грант и…

— Кип, това не е кино.

— Знам, но от филмите се научават много неща.

— Тъй ли? Какви например?

— Ами, ако видиш селскостопански самолет да лети много ниско, веднага залягай.

— Добре, разбрах. Колкото до дрехите, ще те издокараме щом пристигнем.

Той направи гримаса.

— „Ще те издокараме“! Вуйчо Джейк, тия лафове са още от гръцко време. Вече никой не говори така.

Малко преди отклонението за магистралата ме засече червено порше с блондинка зад волана. Бибипнах й дружелюбно, а тя ми показа среден пръст.

От аерогарата позвъних на Чарли Ригс да му кажа какво смятам да правя.

— Заради момичето ли отиваш, или за да се измъкнеш от кашата? — попита той.

— Не знам — искрено отговорих аз.

Отсреща Чарли като че се позамисли. След малко в слушалката отекна характерната му кашлица.

— Плавт вероятно го е казал най-добре.

— Умее ги тия работи — съгласих се аз.

— Ubi mel ibi apes. Медът привлича пчелите.

— Разбрах те, Чарли. Да внимавам за оная пчела, дето носи ботуши четирийсет и четвърти номер.

— Така е, но се пази и от меда, приятелю.

 

 

Полетът до Денвър мина без произшествия, ако не се брои как ме изгледа стюардесата, когато Кип я попита дали нямат холандска бира вместо тая бутилирана пикня, дето ни я пробутват за минерална вода от Скалистите планини. Мислено си напомних да внимавам какво дрънкам пред хлапето, а евентуално и да потърся съвет от баба, която сигурно щеше да се изхили и да ни черпи по едно домашно уиски.

Опитах се да поспя, но след неотдавнашното сваляне на гипса ръката често ме наболяваше, а сега болката се засили — може би от пониженото налягане, или пък от усилията за отваряне на няколко малки шишенца с името на мистър Джак Даниелс върху етикетите.

На летището в Денвър ядохме сладолед и купих на Кип памучна фланела в тон с яркожълтите шорти и оранжевите маратонки. Наехме спортен „Мустанг“, свалихме гюрука и подкарахме на запад по шосе 70. Лятното слънце напичаше по-силно, отколкото в Маями.

— Къде е снегът? — попита Кип.

— Ей там — отговорих аз и посочих към хоризонта, зад който се криеха планините.

Разказах му каквото знаех за Колорадо, тоест не твърде много. Точно преди да се оттегля от професионалния футбол (звучи по-добре, отколкото да кажа, че ме изритаха, без колегите да забележат), бях се сприятелил с трима защитници от тукашния „Пакърс“. Те все ме канеха да отида на ски след края на сезона. Когато най-сетне се съгласих, открих, че скиорството много прилича на уиндсърфинга — комбинация от изящен стил и безразсъдство, макар че първото все не ми достига.

След това с момчетата всяка година се събирахме през януари, най-често по време на футболните финали, за да забравим, че не сме там. Викахме още неколцина приятели от „Викингите“ и „Мечките“, наемахме две-три съседни хижички в Аспен, Крестед Бют, Вейл или Телурид и по цял ден карахме ски, а нощем пиехме бърбън и играехме покер. Един от нашите в крайна сметка стана шампион — по футбол, не по ски — и всички се събрахме да отбележим събитието в Кантън, щат Охайо. Всички се наквасихме здравата, най-вече виновникът за тържеството, и това навярно обяснява вълнуващата му реч, която започна така: „Искам да благодаря на всички виновници за моето арестуване“.

Едва ли бяхме най-добрите скиори — всички имахме купища травми, както и лошия навик да се дуелираме с щеки по пътя надолу. Носехме скъсани джинси и разнокалибрени ръкавици, вместо скиорски маски си надявахме дамски чорапи и шашкахме всичко живо с пуловерите, по които бяха изписани разни мъдри сентенции — например „Кой пръдна?“ или „Скиори, да ме цунете отзад“.

Невинаги спазвахме етикета по склоновете или из кафенетата, чайните и лъскавите ресторанти с дървена ламперия и пълзящи папрати. Радваха ни се горе-долу колкото на затопляне по Коледа. Вярно, нито веднъж не ни арестуваха, макар че си го заслужавахме. С жените никак не ни вървеше, особено из по-изисканите места като Аспен, където редовно употребяват израза „apres^[1] ските“. Колкото пъти го чувах, все ми се искаше да изтърся нещо от рода на „Apres ските отивам да се издрискам“.

Никога не бях идвал тук през лятото и никога не бях гонил жена по тия места. Замислих се какво точно правя. Съдебният състав сигурно вече се беше събрал да подпише обвинение срещу мен. Чарли имаше право, бях дошъл заради Джоу-Джоу. Но идвах и заради себе си.

Гледах с присвити очи срещу залязващото слънце. Захладняваше. Отминахме Вейл и завихме по шосе 24 към градчето Лидвил, известно с някогашните си сребърни мини. Кип беше заспал и аз го събудих да види върховете Елбърт и Масив, високи над четири километра. Вместо благодарност той изсумтя и пак се сгуши с глава върху скута ми.

Продължихме на юг покрай Арканзас Ривър, после в Туин Лейкс свихме надясно и взехме да се изкачваме по тясното шосе 92 към прохода Индипендънс. Стана доста студено. Вдигнах гюрука, Кип се събуди и зачете туристическата брошура, която бяхме взели от една бензиностанция. Лъкатушехме по планинския път, на най-острите завои едва лазехме, а далече под нас се разстилаше мрачна долина.

— Първите златотърсачи минавали зиме през този проход с магарета — осведоми ме Кип, продължавайки да чете в гаснещата светлина. — Преодолявали десетметрови преспи. — Той се озърна настрани. — Ха, тук има сняг! Спри колата!

Спрях и Кип изхвръкна навън. Падаше мрак и вятърът виеше. По влажната почва растяха сини, червени и жълти диви цветя, а наблизо имаше ивица полуразтопен сняг, зацапан с червеникава пръст. Кип се наведе, събра пълна шепа и направи уродлива, подгизнала топка.

— Само да ме удариш с тая гадост — рекох аз, — продължаваш с магаре през прохода.

Той се прицели в един пътен знак, но не улучи.

— Никога не бях виждал сняг. Ама че смахнато нещо.

— Така си е — съгласих се аз.

Кип грабна видеокамерата от багажника и се зае да снима цветята, снега и всички скали и шубраци в околностите. После се разтреперихме и аз го отмъкнах в колата. След малко отминахме превала, обгърнат в ниски облаци. Фаровете едва прорязваха мъглата.

— Това е континенталният водораздел — обясних аз на племенника си. Току-що го бях прочел на една табела, но говорех самоуверено като стар планинар.

— Знам — каза той. — Имаше такъв филм с Джон Белуши в ролята на журналист, който обиква природата едва когато пристига тук.

Започнахме дългото спускане към следващата долина и точно тогава мъглата премина в дъжд, а след малко от небето се посипаха топчета лед, които звънко трополяха по гюрука и предния капак.

— Божичко! — ококори се Кип. — Туй пък какво е?

— Градушка, момчето ми. И то доста едра.

— Леле че ужасия!

Взех следващия завой прекалено бързо, после направих точно каквото не бива — натиснах спирачките. Задницата на мустанга плъзна към мрачната бездна край пътя. Пуснах спирачките и завъртях волана обратно. Прекалих. Отхвръкнахме към планинския склон и едва не се сблъскахме с една скала колкото къща. Пак завъртях волана и отново залитнахме към пропастта. Този път дадох газ, лекичко завъртях волана към планината и изравних курса, само че бях в лявото платно, а насреща ми някакъв джип мигаше с фаровете и надуваше клаксона. Завих още веднъж към скалата и под гумите захрущя чакъл.

В главата ми изплува една полузабравена дума. Макуа — на хавайски това означава „към планината“. Бях я научил по време на едно пътуване до Мауи. И тогава гонех жена. А как беше другата дума? Макаи — „към морето“. Караш ли по планински път, винаги избирай да си откъм макуа. По-добре да хлътнеш в канавката или да се блъснеш в скала, отколкото да хвърчиш половин километър надолу.

Преборих се с хлъзгавия път и желанието да натисна спирачките. Мустангът спря в плитката канавка и двигателят заглъхна. По колата с ужасен трясък се сипеха буци лед. Изпод капака излизаше пара. Седях с ръце върху волана и сърцето ми подскачаше чак до гърлото. После се завъртях към Кип, разчорлих русата му коса и се усмихнах насила, за да покажа, че вуйчо Джейк е овладял положението.

Дъхът ни замъгляваше предното стъкло. Влагата замръзваше и през нея едва се различаваха надвисналите отсреща планински склонове.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Ами да.

— Нещо се умълча.

— Аха…

— Какво си мислиш, младежо?

— Нищо.

— Сигурен ли си?

— Да. Просто май…

— Хайде, Кип. Кажи ми.

— Тото, имам чувството, че вече не сме в Канзас.^[2]

Дадох на Кип първия урок по кормуване. По време на урока аз бях нагазил до глезените в лепкава киша и се мъчех да изтласкам напред два тона метал. През това време Кип трябваше лекичко да дава газ. Само че не беше чак толкова лекичко. Задните колела се въртяха и ме обсипваха с кал. Добре поне че не му хрумна да даде заден ход.

Градушката спря и наоколо падна студена мъгла. Опитах да се избърша от калта, но тя беше навсякъде, включително и в лявото ми ухо. Починах си, след това проверих колата. Имаше няколко драскотини отдясно, но иначе беше в добра форма. След няколко минути Кип хвана цаката и с общи усилия изкарахме колата от канавката.

Когато пак се настаних зад волана, Кип ме изгледа с погнуса.

Потеглихме надолу към Аспен. Бях измръзнал, мръсен, изтощен и започвах да се чудя какво търся на този тесен, хлъзгав път. Не познавах територията. Не знаех дали Джоу-Джоу иска да я последвам. Не знаех как да изчистя доброто си име.

Бях изминал три хиляди километра, а все още нямах никакъв план. Откъде да започна?

От Джоу-Джоу? От Симарон? Реших да действам стъпка по стъпка. Така се прави и в съдебната зала. Общата картина понякога е твърде сложна, трудна за възприемане. Затова човек решава най-напред какво иска да докаже, сетне прави малка крачка в тази насока.

Кип щракна лампичката и заби нос в туристическата брошура.

Аз продължавах да мисля. И да карам. Не знам дали бих успял и да дъвча дъвка.

Мислено се разхождах напред-назад. Соколов смята, че съм убил Кайл Хорнбак. Симарон мисли, че съм го измамил. Убийството е извършено, за да се прикрие измамата. Значи ако успея да докажа, че не съм измамил Симарон…

Точно така.

Това е то да мислиш като адвокат. Изграждаш си тезата и подкопаваш твърденията на противника. Оставаше да докажа, че нямам мотив за убийство. Или още по-добре — да докажа кой е имал мотив.

Отново се сетих за Кит Карсън Симарон и неволно свих юмрук. Със свиването нямах проблем, но при всеки опит да разперя пръсти, ръката ми пламваше от болка. Ударех ли някого, щях да си изпатя по-зле от него.

Кип изгаси лампичката и се озърна към мен.

— Знаеш ли защо го наричат Континентален водораздел?

— Май имаше нещо общо с посоката на реките — отвърнах аз, воден от някакъв смътен спомен за уроците по география.

— Точно така. Това е тази част от Скалистите планини, която разделя континента на изток и запад. Откъм Лидвил река Арканзас тече на изток. Откъм Аспен пък Роринг Форк и Фрайн Пен текат на запад и стигат до Тихия океан. Представяш ли си, вуйчо Джейк? Ако вятърът духне в едната посока, или ако капката падне на тая скала, а не на другата, това решава дали ще отиде в Атлантическия или Тихия океан.

— Ами да. Също като при хората. Разни дреболии ни тласкат в една или друга посока. Но ние не сме водни капки, Кипър. Имаме свободна воля и способност да действаме, да променим посоката. Лошото идва когато видим отпред плитчините и все пак продължаваме, очаквайки всеки момент да чуем как хрущят корали под корпуса.

Това го накара да млъкне, но не за дълго.

— Това да не е някой от твоите уроци за живота, вуйчо Джейк?

— Аха.

Отново намалих скоростта, защото двете платна се стесниха и от стръмните канари наоколо се лееха буйни потоци.

— Разбрах — каза Кип. — Затова сме тук, нали? Можеше да останеш в Маями и да чакаш кога онзи дървеняк Соколов ще ти види сметката. Но ти забеляза рифа и реши да смениш курса, нали?

— Да, нещо такова.

— Великолепно. Ще ти помагам да управляваш кораба, вуйчо Джейк.