Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (16)

16.
Излъжеш ли ме два пъти

Високи червени скали ограждаха лъкатушния черен път от входа на ранчото към голямата къща. По неравните пасища бродеха изпосталели говеда. Малък поток подскачаше с бълбукане между камъните край пътя. Но поне доколкото можех да видя, в ранчото Ред Кениън нямаше и следа от каньон.

Отвори ми ниска, смугла жена с колосана бяла рокля и червена престилка, в която бършеше брашнените си ръце.

— Lo puedo ayudar?^[1]

— Por favor se encuentra el Senor Cimarron^[2] — казах аз, с което изчерпах почти целите си познания по испански.

Зад нея видях вестибюл с под от червени мексикански плочки. На отсрещната стена висеше биволска глава, а под нея имаше стъклена витрина с две кръстосани старинни пушки. По-нататък започваше хол с тухлена камина и меча кожа, застлана пред нещо като диван от цели дънери. Приятно местенце, ако си падаш по мъжествените каубойски истории.

— Senor Cimarron esta en el establo^[3] — отвърна тя и ме упъти с леко кимване.

Говореше бавно — или защото ме беше усетила, че съм гринго, или просто испанският на мексиканците не беше толкова бърз като на кубинците от Малката Хавана.

Благодарих най-сърдечно, после двамата с Кип тръгнахме по каменната пътека към обора — грамадна, потъмняла от времето постройка върху полегат склон. Бяхме на двайсетина метра, когато чух нещо като приглушен изстрел. Инстинктивно застанах пред Кип, за да го прикрия.

— Я не се занасяй, вуйчо Джейк — рече той и изтича покрай мен.

Отекна още един глух тътен, след това още два на равни интервали от около три секунди. Изцвили кон, сетне пак същото — буф, буф.

Грамадната врата беше отворена и двамата влязохме вътре. Лъхна ни мирис на влажно сено, креозот, силаж и тор. Наоколо бръмчаха мухи, конете потропваха в отделенията си и размахваха опашки. По стените висяха стари седла, юзди и дисаги. Чулове и празни чували бяха подредени на спретнати купчинки. Дъсчената платформа отгоре се прегъваше под тежестта на бали сено. Край едната стена беше изправена стълба, а върху нея стоеше гърбом към нас някакъв мъж с ботуши, зацапани джинси, широк кожен колан и червена карирана риза със запретнати ръкави. Макар да стоеше само на третото стъпало, изглеждаше висок поне три метра и широк… ами, широк колкото целия обор.

С лявата си ръка притискаше към рамката на прозореца голям лист дебел шперплат. В дясната държеше пистолет за пирони. Фокусът може и да не беше чак толкова зрелищен, колкото например да мяташ гюле с едната ръка и баскетболна топка с другата, но издаваше сила и известна сръчност. Буф. Още един пирон прониза шперплата и се заби в стената. Пистолетът изобщо не трепна в яката му ръка.

Без да се обръща към мен, той каза:

— Ти си Ласитър, нали?

— Признавам си без бой — отвърнах аз.

Той се завъртя и двамата се огледахме. Имаше буен мустак, с който ми напомняше за Бък Бюканън, някогашен защитник в отбора на Канзас Сити. Косата му беше дълга, прошарена и заресана право назад, провиснала над ушите и леко подвита около врата. Като цяло приличаше на стрелец от Дивия запад — може би Кърк Дъглас, само че два пъти по-едър.

Взаимните чувства си проличаха веднага, като между змия и мангуста. Мразехме се. Той ми бе причинил много болка. Тази сутрин ръката ми бе изтръпнала от сутрешния хлад и това напомняше за преживяното жестоко насилие не по-зле, отколкото, да речем, стар белег от дуел. Нямаше как да забравя, че този грамаден, заплашителен мъж е удрял и трошил моето тяло.

И сега вече знаех, че именно затова съм тук. Вярно, исках да се отърва от обвиненията, исках и да намеря Джоу-Джоу. Но имаше още нещо. Трябваше да си докажа, че той не ме е пречупил. Затова стоях тук по бежови панталони, кецове на бос крак и памучна фланела с емблемата на Пенсилванския университет. Гледах онзи грамаден тип, който отгоре на всичко стискаше смъртоносно оръжие, и си мислех, че никога нямам късмет — защо го заварих точно когато забива пирони, вместо да боядисва или нещо такова?

— Ползвал ли си някога такъв пистолет, Ласитър?

— Не, обикновено забивам пироните с глава.

— Личи ти. — Той се завъртя и продължи работата, но това не му пречеше да говори. — Когато построи този обор, баща ми направи рамката на първия етаж от бетонни греди. Разбираш ли, не от бетонни блокчета, а плътен железобетон. Такъв беше баща ми, такъв съм и аз. Схвана ли?

— Да, някои хора имат в главата бръмбари. Твоята е пълна с бетон.

— Ядосваш ли ме?

— Не, мъча се да те направя на глупак, само че май няма накъде повече.

Той все още стоеше на стълбата, тъй че не можех да преценя ръста му както трябва, но вероятно гонеше двата метра. Колкото до теглото, според мен беше горе-долу колкото буца говеждо в кланицата. Ако искаш да прецениш нечие тегло, най-добре е да гледаш китките или глезените. Те подсказват дали човекът е с едър кокал. Не виждах глезените, но китките му бяха дебели като телефонни стълбове, а ръцете над тях — осеяни с изпъкнали вени и по-дебели от бицепсите на мнозина мъже. Рамене колкото трикрилен гардероб, гърди като бъчва. От пръв поглед личеше, че тия купища мускули са натрупани с тежък труд, а не в гимнастическите салони. Единствено коремът нарушаваше общия атлетичен вид. Беше изхвръкнал над масивната катарама от сребро и тюркоази. Голям, но не и отпуснат. Има разлика.

Можех да предположа, че преди десет години е бил извънредно стегнат и опасен мъж с тегло около сто двайсет и пет килограма. Сега беше някъде към сто и четирийсет и си оставаше все тъй опасен.

Буф.

— По дяволите — промърмори той. — Свършиха ми патроните. Разбираш ли, обикновено тоя пистолет работи от компресор и пълнителят му побира около четирийсет-петдесет пирона. Но както вече ти казах, това тук е солиден бетон, затова зареждам с патрони двайсет и седми калибър. Така пълнителят поема само десет заряда и трябва да слагаш пироните един по един, но това не ми пречи. Прави каквото ще правиш, отдели време колкото трябва, но си свърши работата добре. Така си живея живота, Ласитър. Ами ти?

— Аз я карам ден за ден.

Той махна към Кип.

— Този да не ти е телохранител?

— Племенник ми е — казах аз.

— Като пораснеш и ти ли ще станеш адвокат на разни отрепки като вуйчо си? — попита Симарон.

— Не — отговори Кип. — Ще стана адвокат в шоубизнеса. А пък ти още ще газиш из фъшкиите.

Симарон зареди в пистолета пачка патрони, извади пирон от джоба си и го пъхна в цевта.

— Хосефина ми каза да те очаквам. Каза още, че ще вдигаш шум, но не бива да те закачам. Обещах да кротувам, ако сам не си изпросиш боя.

— Къде е тя?

— В града, на музикалния фестивал. По цял ден е там. Нищо и никакво градче, ама напоследък през ден има концерти.

Симарон отново се завъртя към стената, насочи тежкия пистолет като револвер и добави още едно буф — за по-стабилно, или пък за да ме впечатли.

— Проклетата градушка потроши прозорците и подплаши добитъка и туристите. Не че ми пука, ако някой турист попадне под дъжда или под лавина. И ти ли си от онези тъпаци, дето си връзват дъски на краката, хързулват се по склона и чакат някой да ги откара горе, та пак да започнат?

— Бях, докато ми оперираха коляното за трети път.

Симарон слезе от стълбата и тръгна към нас, продължавайки да стиска пистолета.

— Скиори!

Той плю в едно от отделенията и конят вътре го изгледа на кръв. Опитах да си представя Джоу-Джоу с тоя тип, но просто нямах чак толкова въображение.

— Каква загуба на време, какво тъпо прахосване на средства — продължаваше Симарон. — Знаеш ли какво има под скиорските писти на склона Аякс, дето вие, туристите, му викате Аспен Маунтийн?

— Шахти и тунели — демонстрирах познанията си аз. — Сребърни мини кръстосват от едната планина до другата под целия град.

Той кимна с лека изненада.

— Правилно. Това е нашата история, историята на Запада. Мини и малки градчета, израснали от среброто и златото. А сега какво имаме? Апартаменти на баснословни цени, циркове, жонгльори, сергии за палачинки с канела и задръстени улици, защото тъпанарите от Маями и Бевърли Хилс ни окупираха.

— Сребърната кралица — казах аз. — И това е част от вашето минало.

Той присви очи едва забележимо.

— Какво знаеш за нея?

— Знам колкото трябва. Доста пари си пръснал да търсиш статуята, която изчезнала преди стотина години от Световното изложение. Била изработена от цял къс самородно сребро и тежала над един тон.

— Среброто е извадено от мината Моли Гибсън в Смъглър Маунтийн. По дяволите, било цяла канара и според пробите съдържало деветдесет и шест на сто чисто сребро. Никога повече не е намирано подобно чудо. Градските власти изработили статуята за Световното изложение като част от усилията си да осуетят намеренията на Конгреса да обезцени среброто. Но и това не помогнало. Законопроектът Шърман бил приет и сребърната епоха приключила. Затова Сребърната кралица е съвършен символ на едно отминало време. Разбираш ли това?

— Да, но теб не мога да разбера. Не ми приличаш на местен историк.

— Още много неща не разбираш. — Той остави пистолета върху лист шперплат, подпрян на дървени магарета. — Искаш ли да пийнем и да си поговорим?

 

 

Още нямаше пладне, но Симарон наля бърбън от гарафата в две кристални чаши.

— А на тоя мушморок какво да му дам?

— Дай едно уиски с джинджифилова бира, маце, и недей да ми правиш фасони — отвърна мушморокът.

— Какво?

Завъртях се към Кип и кръстосах ръце — във футбола това е сигнал, че се отказваш от наказателен удар.

— Говори му на прост език, малкия, той не е чувал за Грета Гарбо.

— Добре, гринго, сипи една бира — поръча Кип.

От обора се бяхме върнали по каменната пътека към къщата. Минахме през вестибюла с биволската глава и античните пушки, прекосихме хола с мечата кожа и попаднахме в голяма стая с билярдна маса и стари, напукани кожени кресла.

— Билков сироп ще ти свърши ли работа? — попита едрият домакин.

Кип направи гримаса.

— Щом само туй имаш, барман, нека поне да е двойно.

Отпих глътка топъл бърбън. Симарон не предложи лед и аз не си поисках. Той подреди топките и предложи да избера какво ще играем. Реших да е на „осмица“.

— А какво ще залагаме? — попитах аз. — Пари, добитък, Джоу-Джоу?

— Права е била, че си падаш по скапаните шеги. Или може да нямам чувство за хумор. С Хосефина не си правя майтап.

— А с какво си правиш майтап?

— Малко неща намирам за смешни.

— Разпусни се малко бе, човек — подметна Кип.

— Това пък какво означава? — попита Симарон.

Няма страшно, той е сам срещу два ни, казах си аз. В краен случай Кип може да го захапе за глезена.

— Нищо особено — отвърна Кип, удържайки с усилие лукавата си усмивка. — Само дето толкова си се стегнал, че ако си пъхнеш отзад буца въглища, след две седмици ще стане на диамант.

— Какви ги дрънкаш?

— Това е от филм — обясних аз.

— „Почивният ден на Ферие Бюлър“ — допълни Кип.

Симарон поклати глава. След това ме погледна.

— Знам що за стока си. Елементарен човек. Не можеш да оцениш жена от класа като Хосефина.

— Добре де, а между вас двамата какво има?

— Това не те засяга, но животът, който мога да й предложа, надхвърля възможностите ти. През целия си живот само играеш игрички! Имаш ли поне някакви възгледи?

— Да, мъча се да вървя през живота с минимални щети за околните. Забавлявам се, никого не закачам, тук-там върша по някое добро дело и гледам да не се взимам на сериозно.

— Забавляваш се! Не знам какво е открила в теб Хосефина…

Чудна работа, точно същото мислех за него, но изведнъж почваше да говори като Хосефина. Може би имаха повече общи точки, отколкото предполагах.

— … освен ако се е надявала да те превъзпита. Но не е излязло нищо, само дето си се сдушил с нейния непрокопсан брат.

Той намаза щеката с тебешир, приведе се над масата и удари. Топките се разхвърчаха с трясък. Номер четиринайсет отхвръкна в ъгловия джоб.

— Високи топки — каза Симарон.

Без да ме гледа, той изби номера десет, петнайсет и девет — последната с елегантен рикошет, който се плъзна на косъм от четворката и седмицата. Вдигна глава и посочи с щеката към една черно-бяла снимка на стената в дъното.

— Ето я там, част от нашето историческо богатство.

Пристъпих до стената и огледах Сребърната кралица. Беше с корона и малко приличаше на Статуята на свободата, само че яздеше колесница с огромни колела. Отпред колесницата напомняше нос на кораб, а отстрани тичаха две по-дребни гръцки богчета с нещо като памперси. Те носеха рогове, препълнени с монети. Кралицата държеше жезъл, увенчан със звезда и грамаден сребърен долар. Под снимката висеше рамка с изрезка от „Аспен Таймс“, март 1893 година. Описанието на статуята започваше с думите: „Благородно произведение на изкуството с величави пропорции…“.

Обърнах се навреме, за да видя как Симарон вкарва тринайсетата топка в един от страничните джобове. Онази, с която я беше ударил, спря на самия ръб.

— Голяма е — казах аз. — Голяма и пищна. Не бих я нарекъл красива.

— Викториански стил. Символизира края и на онази епоха — търпеливо обясни той. — Висока е пет метра и половина. Лицето, бюстът и ръцете са от масивно сребро. Одеждите й са украсени със скъпоценни камъни. Косата е от стъкло. В колесницата са вградени ивици от кристал и по-тъмни минерали. Двете крилати божества изобразяват Плутус, който носи богатствата. Единият рог е препълнен със сребро, другият със злато. Клоните са изработени от патинирано сребро, кристали и мозайка от различни минерали.

— Колко струва?

Симарон се разсмя, после се приведе над масата и замахна. Четвъртата топка — една от моите — отхвръкна в страничния джоб.

— По дяволите — изруга Симарон. Докато мажех щеката с тебешир, той продължи обясненията: — Кой знае колко струва? И кого го интересува цената? Тя представлява историята на този град, дори на целия щат и исках да я открия, за да бъде запазена.

Ударих топката прекалено силно и тя хлътна заедно с шестицата в страничния джоб.

— Как е изчезнала от Световното изложение?

— Няма такова нещо. Това е една от разпространените заблуди. Кралицата била върната от изложението, след това стояла известно време в Двореца на минералите в Пуебло, който по-късно бил разрушен. Никой не знае какво се е случило със сребърната дама. Просто изчезнала.

Симарон изби още няколко топки и се съсредоточи върху осмата.

— И все пак не те разбирам — казах аз. — За какво ти е партньор като Баросо Шушумигата?

Той вдигна глава и ме погледна с присвито око.

— А на теб за какво ти е клиент като него?

— Това е друга работа.

— Ха!

Той безпогрешно улучи осмата топка и я запрати в ъгловия джоб. Кип шумно засмука през сламката.

— Злобен билярд играеш, дебелако.

Симарон се завъртя към него озадачен, или може би ядосан.

— Пол Нюман — обясни Кип.

— Първата ми сделка с Баросо беше съвършено законна — заяви Симарон, без да ме поглежда. — Подводни съкровища край островите на Флорида. Нямаше нужда да раздуваме акциите. Дявол да го вземе, аз бях най-големият акционер в компанията, която откри останките. Посетих старите морски архиви в Мадрид, проучих сведенията за кораба. Познавах всяко златно кюлче на борда, всяко отделно украшение. Но преди да започнем изваждането, парите ни свършиха. Онзи проклет глупак Баросо просто не искаше да повярва, че ще го намерим. Вече никога нямаше да въртя бизнес с него, ако не бях хлътнал по Хосефина.

Смешно. Вероятно и аз бих зарязал Шушумигата, ако не беше тя.

— Тя ли те насърчи?

— Хосефина си мислеше, че мога да го превъзпитам. Точно както се е надявала и за теб.

— Това беше много отдавна.

— Може и тъй да е, но когато ми потрябваха пари за новата операция тук, пак се обърнах към Баросо. Имам земя, имам карти и концесии, но се нуждаех от начален капитал. Казах му: никакви фокуси. А той рече, че нямало страшно, щял да повери финансите на адвоката си. Вече нито крачка не правел без своя адвокат, добрия стар Джейк Ласитър. Точно тъй рече.

— Добрият стар Нейтън… Нейтън, Нейтън Детройт — пропя Кип.

— Е, това го чувам за пръв път — казах аз, без да обръщам внимание на Кип. — Защитавал съм Шушумигата пред съда, но никога не съм му се бъркал в бизнеса. Можеше да ми се обадиш. Трябвало е да провериш.

— Да бе, много неща можех да направя, но се нуждаех от сделката. Казвах си, че е защото Баросо щеше да събере пари, но напоследък си мисля, че е било заради Хосефина. Цялата работа стана така. Питах я за теб и тя каза, че си свестен адвокат. Дори нямах нищо против старите истории помежду ви. При мен бизнесът винаги е на първо място. Както и да е, тукашните ми адвокати уредиха всичко — възнаграждения за организаторите, премии при успешна находка, акционерен устав, два милиона застраховка за мен и Баросо, споразумение да не продаваме своите дялове, освен помежду си. Всичко беше наред.

— И за какво? Да търсите разни съкровища. Да гоните измишльотините на пияници и фантазьори. Ако твоите карти бяха истински, из тия планини щеше да гъмжи от техника и специалисти на големи компании. На всяка крачка щяхме да се препъваме в хеликоптери и лазери.

— Глупак ли ме наричаш?

В гласа му вече нямаше и помен от гостоприемство.

— Не, просто имам чувството, че след онази торба със злато си превъртял. И новият ти проект ще свърши като историята със Сребърната кралица. А наивните акционери ще си загубят парите, дори Шушумигата да не ги е откраднал.

— Знаеш ли, веднъж в един бар в Карбъндейл някакъв тип ме нарече смахнат. Стоя аз там, пия си бирата и никого не закачам, а онзи — май беше шофьор — идва при мен. Ти, вика, си онзи тъп дангалак, дето гони златото на Коронадо, нали? Аз не му обръщам и капка внимание, ама той не мирясва. Досажда ми, сочи ме и разправя на другите, че съм най-големият глупак в цялата област. Беше горе-долу колкото теб, само малко по-тесен в раменете. Накрая просто му сграбчих яката и го отлепих от пода. В бара имаше тавански вентилатор и перката го тресна по ухото. Спря се, естествено, затова смъкнах онзи тип, след това пак го вдигнах и тъй десетина пъти наред, додето му потече кръв от носа и от двете уши.

— Май много си падаш по таванските вентилатори, а? Разказвал ли си тази история на Ейб Соколов?

— Накъде биеш?

— Към Кайл Хорнбак.

— Да не мислиш, че аз съм го убил?

— Във всеки случай знам, че не съм аз.

— Я си размърдай мозъка, Ласитър. Хорнбак ми отвори очите. Призна, че продавал едни и същи акции по три-четири пъти. Защо да го убивам?

— Точно затова.

— Не, грешиш. Аз му бях задължен. Всъщност съм кротка душа.

— Гледай ти как съм се лъгал! Ами какви бяха онези танци върху ръката ми?

Той помълча, преди да отговори.

— Бил ли си някога тъй ядосан, че да ти иде да убиеш някого?

Не вярвах да чака отговор, затова си затраях.

— Гняв, какъвто никога дотогава не си изпитвал — продължи той. — Бях побеснял срещу Баросо, срещу Хосефина, дори срещу теб, макар че те виждах за пръв път. И срещу себе си. Да му се вържа за втори път на онова лъжливо копеле. Чувал ли си поговорката „Излъжеш ли ме веднъж, срам за теб“?

— „А излъжеш ли ме два пъти, срам за мен.“

— Не. Излъжеш ли ме два пъти, мъртъв си. Ти и Баросо ме бяхте направили на глупак, а отгоре на всичко те заварвах при Хосефина. Както вече ти казах, Хорнбак ми обясни какво са извършили и аз го посъветвах да се обърне към властите. Да вкара Баросо в затвора, пък после да става каквото ще.

— Кой го е убил тогава?

— Мислех, че е твоя работа. Нали ти си подправял сметките. Значи си хлътнал и с двата крака.

— Симарон, дай да ти го обясня с думи прости. Аз съм адвокат на Шушумигата, нищо повече. Не съм подправял сметки, не съм зарибявал инвеститори и не съм крал пари. И запомни, по дяволите: никого не съм убивал.

— Така казваш, но твоят клиент е продал акциите по три-четири пъти и парите липсват. Сто и петдесет хиляди долара лично мои пари са били изтеглени от сметката на компанията един ден преди Баросо да изчезне. Соколов ми каза, че половината сума изникнала в твоя влог.

— Вече обясних на Соколов, че за тази вноска знам само едно — не съм я направил аз.

— А кой?

— Сигурно Шушумигата, но ако е мъртъв, никога няма да разберем.

— Аз пък се хващам на бас, че в момента седи край някой плувен басейн с милион и деветстотин хиляди долара от инвеститорите. Сигурно сте се канили да си ги поделите.

— Пак грешиш — казах аз.

— Така разправя и Хосефина. Досега я слушах, затова още не съм те метнал в потока. Защото обичам тази жена и я уважавам. Ще бъда откровен с теб. Тя не знае какво да прави. Откакто се върна, спи в гостната и си живеем като брат и сестра. Искаше да разбере дали първо можем да бъдем приятели, а след това любовници. Но все си мисли за теб.

— Когато бях с нея, ти изобщо не си я познавал.

— Ти я загуби. Тя дойде при мен. Моя е.

Изсмях се и това явно не му хареса. Беше ми все едно.

— Може още да не сте го чули по тия места, но жената не е миньорска концесия. Не можеш да я притежаваш.

— Мястото й е тук, както на конете и юниците. Няма да я изпусна.

— Ей, приятел, изборът си е неин.

— Да, но ще го направи без твоя намеса.

— Какво, да не те е страх от конкуренцията?

— Ласитър, обещах на Хосефина да не те бия, ако дойдеш тук, макар че ми открадна парите, а сега се опитваш да ми откраднеш и момичето.

— Виж какво, аз не съм…

— Млъквай, адвокатче, футболистче, скиорче или за каквото там се смяташ. Изпълних си обещанието. Казах на Хосефина, че ще пийнем по чашка и ще си поговорим, без да те пипна и с пръст, макар че сигурно сам разбираш как ми се ще да ти смачкам физиономията. Слушай сега какво е положението. Ще се пръждосаш от моя имот, от област Питкин и от Колорадо, защото…

— Защото по тия земи няма място за двама ни — обади се Кип.

— Защото ако не го направиш — продължи спокойно Симарон, — ще те размажа.

— Ако искаш да ме уплашиш, опитай с нещо по-впечатляващо — казах аз. — Рано или късно всички умираме, животът е космически миг, тъй че няма защо да се плашим. Налетиш ли ми, ще отвърна според обстоятелствата. Ако трябва, ще те накълцам с брадва.

— Ще ти го кажа само веднъж, Ласитър. Дойдеш ли да се увърташ около Хосефина — а под това разбирам да се приближиш на по-малко от петдесет километра — ще те строша като вейка.

И той строши щеката на две. Не я счупи върху коляното си, нито пък напъна с две ръце. Както я държеше, просто натисна с палец и пръчката се разпадна на две равни парчета.

Като вейка.