Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (13)

13.
Десетки зловещи мисли

— Отново ходех на работа, прехвърлях купища документи и отървавах разни дребни престъпници с условна присъда или обществено порицание, защото в претъпканите затвори нямаше място за моите паднали ангели. Седмиците минаваха без новини. Местните полицаи не успяха да открият онзи бивол, маскиран като каубой; накрая решиха, че Симарон може да се е прибрал у дома и се обърнаха за помощ към шерифа на област Питкин, Колорадо.

Изглежда, прехвърлянето на топката ги задоволи напълно. В нашата област всеки ден има убийство и на седмица се крадат по стотина коли, тъй че разследването на някакъв си побой минаваше за дреболия. Особено след като откъм прокуратурата долетя слух, че Соколов смята цялата история за любовна свада. С други думи нищо особено, двама души си разменили по няколко юмрука заради жена. Аз имах малко по-друго мнение, но това навярно бе повлияно от факта, че ушите ми звънтяха цяла седмица след боя.

Може би случаят притесняваше Соколов. Все пак Джоу-Джоу Баросо беше от неговия екип. Кой би искал хората да се побутват и да подхвърлят лукави шеги за прокурорката con dos amantes^[1] в спалнята?

Така или иначе, минаваха ми подобни мисли, защото Соколов се държеше още по-отчуждено от обичайното. Престана да ми отговаря по телефона. Пусна мълва из града, че ходя в съда по-често като свидетел или заподозрян, отколкото като адвокат. После забелязах един сив додж да ме следи на прибиране от работа. Видях го и на другия ден, докато отивах в съда. Не бих обърнал внимание, ако доджът не правеше най-невероятни маневри, само и само да не ме изпуска от поглед. На предната седалка имаше двама души, но не успях да видя добре лицата им. Докато карах на север от Коконът Гроув по Саут Маями авеню, аз отбих на един паркинг, изчаках колата да отмине и си записах номера. Както очаквах, оказа се държавна. Или Соколов ме беше поставил под наблюдение, или губернаторът ме проучваше, преди да ми предложи съдийско място.

Ейб Соколов.

Знаехме се още откакто едва изкарах държавния изпит и почнах работа като служебен защитник. Той беше млад прокурорски помощник, чийто ентусиазъм още не бе изтлял до цинизъм. Преследваше с еднаква страст дребни джебчии, фалшификатори на чекове и пияни шофьори, а аз ги защитавах с изобретателност и фантазия. Обикновено печелеше той, но това е нещо нормално в царството на неправдата, наречено съд. Другите адвокати смятаха Соколов за вкиснат злобар. Аз го харесвах, възхищавах се на борческия му дух и понякога дори го намирах за забавен. Преди години в едно дело за предумишлен палеж помолих за пренасрочване на заседанието, тъй като клиентът ми беше в болница.

— Какво му е? — попита съдията.

— Сигурно се е нагълтал с пушек — рече Соколов.

Соколов работеше денонощно, поемаше най-тежките дела и кариерата му тръгна стремглаво нагоре. След година вече беше в отдел „Углавни престъпления“, след още една се занимаваше с най-сериозните случаи, после пое корупцията и накрая стигна до смъртните присъди. Стана щатски прокурор, когато неговият предшественик Ник Улф бе изгонен заради дружески връзки с наркотърговците.

Моята кариера беше различна. Започна бавно, после постепенно взе да се оформя. Когато осъзнах, че буквално всичките ми клиенти са виновни — макар и невинаги за онова, в което ги обвиняваха — престанах да хвърча из облаците. Щом се бях захванал да спасявам плаващите боклуци из канализационната тръба, наречена правосъдие, струваше си поне да взимам пари за това. Постъпих на работа в „Хармън и Фокс“ — стара адвокатска фирма, защитаваща интересите на банки и застрахователни компании. На онези тарикати им трябваше човек, способен да поеме тежко дело, без да напълни гащите. Като признание за дотогавашната си работа получих разрешение да се занимавам и с криминални дела, макар да подозирам, че съжаляват, задето нямат заден вход, през който да пускат клиентите ми.

И тъй, Ейб Соколов ми беше стар враг. Странно, но напоследък го чувствах по-скоро като стар приятел. Нима животът ми е тъй пуст, че трябва да скърпвам от враждата някакво подобие на приятелство? Може би, но мисълта е много потискаща.

А какво вършеше Соколов? Той беше истински професионалист и не би позволил на личните чувства да се месят в разследването. Беше напълно способен да ми носи чеснови хлебчета, а на другия ден да пусне хрътки по дирите ми.

На третия ден вероятно да вземе заповед за телефонно подслушване.

На четвъртия — да ми предяви обвинение в убийство.

И тъй нататък, додето не миряса. А тогава трябваше да съм напълно готов за защита.

Беше ме хванала параноята. Час по час се озъртах към страничното огледало и при всеки разговор по телефона напрягах слух да доловя съмнително бръмчене. За един адвокат няма нищо по-страшно от подозрението, че го подслушват. Преди няколко години федералните власти се опитаха да докопат адвокатските хонорари под предлог, че идват от незаконните доходи на клиентите. Заплахата разтърси цялата правозащитна общност от вратовръзките до мокасините. Естествено, адвокатите не се тревожеха за своите доходи. Нищо подобно. Доколкото си припомням разгорещените спорове, колегите ми кършеха ръце, че държавата застрашавала конституционното право на юридическа помощ. Ако им вярвате, готов съм да ви продам някой от крайбрежните терени на Шушумигата.

Когато реши, държавата може да употреби страховита мощ и в момента го правеше, за да ме стресне. По телефона не смеех да кажа на клиентите нищо друго, освен да им напомня колко голямо значение имат честните свидетелски показания.

Дори когато идваха в кабинета ми, пак се тревожех, че може да носят микрофони. Една изтървана дума много лесно се превръща в насърчаване на лъжесвидетелство или възпрепятстване на правосъдието.

Ето защо бях избухлив, подозрителен или, както би казал Кип, вкиснат. Но най-често просто не можех да се съсредоточа. Отгоре на всичко вече цяла седмица не успявах да се свържа по телефона с Джоу-Джоу Баросо. Когато звънях в прокуратурата, отговаряше ми телефонният секретар. Домашният й номер изобщо не отговаряше.

Обзет от внезапно вдъхновение, поръчах на Синди да се обади в „Маями Хералд“ под името Хосефина Ховита Баросо и да попита защо не й доставят вестника. Защото преди три дни сте подали молба да замразим абонамента за неопределено време, отговори дежурният по разпространението.

Добре де, всеки има право да не чете вестници. Или да напусне града.

Може да беше заминала на кратка почивка. Какво ми влизаше в работата? Не е длъжна да ме уведомява за всичко, само защото съм спал една нощ при нея.

Повтарях си всички тези неща. После помолих Синди да изтича до съда и да прегледа данъците за недвижими имоти. Тя прие неохотно, защото имаше час при фризьорката — искаше да си боядиса косата в стоманеносиньо. Все пак отиде и се върна със сведения за бившата овощна градина от сто и осем декара край Олд Кътлър Роуд, регистрирана като парцел за строителство, макар че единствената сграда на целия терен е надзирателската къщурка. Според компютрите собственик беше някой си К. К. Симарон от градчето Базалт, щат Колорадо.

Охо!

Значи юначагата беше неин хазаин.

И бивш любовник.

Желаещ да си я върне.

А тя бе заминала неизвестно къде.

Напуснах службата и свалих гюрука на стария олдсмобил. Късното следобедно слънце грееше ослепително от безоблачното небе, а вятърът сякаш вееше откъм пещ, пълна с отровни изпарения. Подкарах по шосе номер едно към Лежьон, после завих наляво, отминах Коледния парк, заобиколих статуята на Босоногия пощальон и навлязох в сянката на старите индийски смокини около Олд Кътлър Роуд — тясна асфалтова ивица, лъкатушеща покрай брега на Бискайския залив.

Стигнах до плантацията около шест вечерта. Заварих все същия надпис „Влизането забранено“, същите съсухрени дръвчета, същите гниещи плодове и същата къщичка, само че този път притъмняла и пуста.

Заобиколих и опитах да вляза откъм задната веранда. Заключено. Проверих всички прозорци. Пак ударих на камък. Мрежестата врата отпред беше затворена с кукичката — отвътре.

Странно.

Това можеше да се направи само ако в къщата имаше човек. Иначе мрежестата врата щеше да остане отключена.

Най-напред ме обзе ужас. Изведнъж си спомних смъртта на Кайл Хорнбак, изчезването на Шушумигата, нападението на Симарон.

Десетки зловещи мисли прелитаха из главата ми. Вътре навярно лежеше смазаното, окървавено тяло на Джоу-Джоу. Какъв глупак бях. Не я защитих от Симарон и сега ме изпълваха едновременно ужас, скръб и вина.

Дръпнах рамката с всичка сила и кукичката се изтръгна от мекото дърво. Ръката ми още беше в гипс, но на рамото нищо му нямаше, ако не се броят старите белези. С три удара изкъртих вратата от пантите.

Вътре беше горещо, задушно и тихо, само една конска муха бръмчеше и се блъскаше в прозореца. Върху ракитовата масичка лежаха женски списания. На сушката над кухненската мивка имаше евтина чинийка и чашка. В малката спалня всичко беше подредено и спретнато, леглото оправено, възглавниците на място.

Естествено, нямаше никакъв труп.

Вече знаех, че задната врата е заключена. Бях проверил отвън. Погледнах през прозореца към следите от гуми в изсъхналата трева под близкото дърво. Джоу-Джоу паркираше колата си точно там. И това знаех. Само че бях забравил, или просто не се сетих преди малко. Дребна, глупава грешка, водеща към прибързани изводи. Джоу-Джоу беше излязла през задната врата, оставяйки рамката отпред заключена. Какво ми ставаше напоследък? От нерви вече не можех да разсъждавам нормално.

Тъкмо се канех да си вървя и да потърся дърводелец за вратата, когато видях зелената лампичка на телефонния секретар. Седем обаждания според брояча. Натиснах бутона за прослушване.

Три бяха от мен — първото и последните две.

Две от прокуратурата: обади се на секретарката.

Едно от някаква благотворителна организация.

И едно от „Гейбълс Травъл“ — второто, получено вероятно преди три-четири дни. „Утре можете да получите билета си на аерогарата от бюрото на «Континентал Еърлайнс». Полет четиристотин петдесет и осем от Маями за Денвър.“

 

 

Спах неспокойно и сънувах заснежени планини, пълни със скрити съкровища. Събудих се рано, закусих прясно манго с лимонов сок и потеглих към службата. Викнах в кабинета вярната си секретарка, което я принуди да прекрати временно изпиляването на огромните си нокти.

— Синди, помогни ми.

Тя изчака да чуе какво има.

— Става дума за Джоу-Джоу.

Тя престана да дъвче дъвка и пъхна пръст в една от къдриците си.

— Печена мацка, шефе. Винаги е с една крачка пред теб… не че е много трудно де.

— Какво би означавало, след като ние с нея… ъ-ъ-ъ… подновихме познанството си…

— Искаш да кажеш, че си я друснал. Хайде де, всички знаят, че сте си играли на „скрий саламчето“, когато довтасал бившият обожател от Дивия запад.

— Аха. Добре де, какво би означавало, ако престане да ми отговаря по телефона и после напусне града.

— Каза ли ти къде отива?

— Не.

— А опита ли се да го скрие?

— Не съвсем.

— Тогава възможностите са две. Или не желае да има нищо общо с теб, или иска да я последваш.

— Не. Помоли ме да не я търся. Дори не знаех, че ще ходи някъде, но тя ми каза точно това: „Не ме търси“.

Синди се разсмя.

— Там е номерът. Значи иска да хукнеш след нея. Инак защо ще те моли да не го правиш? Нали ме разбираш — как ще се сетиш да я последваш, ако тя не ти го е забранила?

— Не разбирам. Наистина не разбирам.

— Не ти и трябва. Просто повярвай.

— Виж какво, Синди, тя сигурно се е върнала при Симарон. Тъй че в твоите приказки няма никакъв смисъл. Тя не би искала да се мотая наоколо, щом е при него.

— Jefe^[2], с онова, дето не го знаеш за жените, може да се напълни целият Бискайски залив. Жените не споделят по същия начин, както мъжете… е, всъщност мъжете изобщо не споделят. Дори и силни, преуспели жени като Хосефина рядко казват каквото им е на душата.

— Синди, това си е чиста проба сексуална дискриминация.

— Нищо подобно. Нас ни учат как да действаме и как да говорим. Ако сме твърде прями, смятат ни за мъжкарани. Ако си траем, не получаваме нищо. Опре ли работата до лични връзки, жената разчита на женските хитрини. Какво ще направиш, ако ти каже направо: „Джейк, обичам те, искам да бъдеш мой завинаги“?

— „Завинаги“ ли рече?

— Ето, това имах предвид. Моментално те изби пот. Но ако ти даде да разбереш, че се връща при бивш любовник, когото никак, ама никак не уважаваш… какво ще направиш тогава?

— Ти ми кажи, Синди. Ти си тая, дето попълва тестовете в списанията, вместо да трака на машината.

— Или ще си идеш у дома да се натряскаш с онази твоя холандска бира и евентуално да бъхтиш с юмрук по мазилката, или ще грабнеш първия самолет, за да я догониш.

— Откъде знае кое ще предпочета?

— Не знае. Това е проверка. И за двама ви. Тя може да отива при каубоя, но не е много сигурна. Иска да я сграбчиш за косата и да я отмъкнеш обратно. Да я спреш, да се биеш за нея.

— Веднъж го направих и онзи ме смля от бой.

— Знаеш какво имам предвид. Щом каубоят й се обяснява в любов, може би тя иска и ти да сториш същото, за да може да избере.

В този момент задрънча прекият телефон. Вдигнах и Ейб Соколов изтърси направо:

— Открихме Симарон.

Както го каза, най-напред си помислих за поредния труп. Пак ме прихващаше параноята. Защо напоследък ми се въртяха все мрачни мисли?

— В ранчото, жив и здрав — продължи Соколов.

— Страхотно. Поръчай да го арестуват.

— Поръчах, ама помощникът на шерифа не му връчил заповедта за арест. Само му се обадил по телефона. Изглежда, че е голяма клечка в градчето. Както и да е, преди малко ми позвъни. Казва, че бил готов да отговаря за телесни повреди, или пък ако искаш, можело да изкарате още два-три рунда.

— Майната му. Другия път направо ще го гръмна в коляното.

— Аха… Е, той казва, че иска да подаде жалба срещу теб.

— За какво? Че му ожулих с глава ботушите ли?

— За измама. Твърди, че двамата с Шушумигата сте организирали заговор, за да ограбите него и останалите инвеститори от онази компания. Акциите били продадени по три-четири пъти. Казва още, че Хорнбак се канел да ви издаде.

— За пръв път чувам такова нещо, Ейб. Ако имаш доказателства, действай.

— Не, не му вярвам. Просто исках да знаеш. Сигурно можеш да обясниш всичко.

Не ми хареса тонът, с който произнесе „всичко“.

— Какво имаш предвид?

— Нали още ползваш услугите на „Садърн Федерал Банк“?

— Да, и какво от това?

— Преди около час им представихме съдебно нареждане за проверка на сметките, тъй че имам въпроси относно седемдесет и пет бона, вложени на твое име миналата седмица.

— Трябва да има някаква грешка.

— Слушай, Джейки, пред мен лежи фотокопие от вносната бележка. Седемдесет и пет хиляди в брой, миналият четвъртък.

— Ейб, млъкни за момент и помисли малко. Ако са мръсни пари, бих ли ги вложил в банката?

— Откъде да знам. Колкото пъти съм виждал седемдесет и пет бона в брой, все идват от лошите момчета. Наркотърговци, букмейкъри, укриватели на данъци. Но ти може и да не си от най-лошите, Джейк. Сигурно си се канел да платиш данъци и да обявиш парите за доход от хонорари. Тъй че защо да не ги внесеш? Освен това отдавна съм се отказал да разсъждавам защо хора като теб вършат едно или друго…

Хора като мен?

— … Все още се случва да вадим умрели крадци от къщи, обработвани с химикали срещу хлебарки. Миналата седмица един опита да ограби денонощен магазин и вместо това си простреля оная работа. Не се научиха, диванетата, че пищов не се пъха в гащите. Знаеш ли колко малко му трябва на зареден пистолет, за да гръмне? — Соколов се изкиска зловещо. — Май и ти го направи, Джейк. Простреля си оная работа.

— Ейб, с теб се знаем отдавна. Чувал ли си някога да открадна каквото и да било?

— Не ми пробутвай врели-некипели. Няма да стане.

— Не отговори на въпроса.

Линията тихо бръмчеше. Представих си как Соколов се мръщи над слушалката, вдигнал крака върху металното служебно бюро.

— Не, Джейк. Не бях чувал да си крал. Досега. Нито пък да си убивал.

— Това пък какво означава?

— Днес следобед ще се събира съдебният състав по случая Хорнбак. — Той сниши гласа си. — Да знаеш, не си го чул от мен, но ето какви доказателства ще бъдат представени. На тринайсети юни, неделя, Кайл Лин Хорнбак, бял мъж на двайсет и седем години, е бил открит да виси под таванския вентилатор в дома на някой си Джейкъб Ласитър, който уведомил полицията за престъплението. Според температурата на тялото, трупните петна и степента на вкочаняване, съдебният лекар определя, че смъртта е настъпила между девет и единайсет вечерта. Рано привечер мистър Ласитър е бил в дома си, но не може да докаже къде се е намирал от десет до единайсет и половина. Твърди, че по това време бил на Оушън Драйв, но няма нито един свидетел, който да подкрепи алибито. Смъртта на мистър Хорнбак е причинена от удушаване с копринена вратовръзка, принадлежаща на мистър Ласитър. Токсикологията установява в кръвта на мистър Хорнбак наличие на голямо количество барбитурати, което навежда на мисълта, че вероятно първо е бил упоен. При тестове с употребата на метилметакрилат по лицето, шията и ръцете на покойника са открити латентни отпечатъци, съвпадащи с тези на мистър Ласитър. Следиш ли ми мисълта, Джейк?

— Направо търча подир нея като уличен адвокат след линейка.

— На четиринайсети юни, понеделник, мистър Хорнбак е трябвало да се яви пред щатския прокурор, за да направи изявление, уличаващо клиента на мистър Ласитър в организиране на финансова измама. Въпросният клиент сега е в неизвестност и според улики, открити в колата му, може да се предполага, че също е убит. Единственият човек, присъствал на местопрестъплението, е мистър Ласитър, който отговорил на обаждането на щатския прокурор, после затворил телефона, без да се представи, и очевидно се канел да избяга, когато пристигнал полицейски патрул.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Свидетелят от Колорадо К. К. Симарон е готов да потвърди, че клиентът на мистър Ласитър, очевидно с негово съдействие и подкрепа, организирал план за източване на финансови средства от частната компания „Съкровищница на Скалистите планини“. Според твърденията на мистър Симарон липсват най-малко сто и петдесет хиляди долара от фондовете на корпорацията, а мистър Ласитър не може да обясни произхода на седемдесет и пет хиляди долара, внесени миналата седмица по неговата банкова сметка. Освен това по всичко личи, че са продадени няколко пъти повече акции, отколкото съществуват в действителност. Мистър Симарон е последният жив свидетел, който може да потвърди тези факти. Преди около пет минути мистър Ласитър заплаши да го простреля в коляното. Преди около две седмици заплашил да го смели на кайма. Заплахата е изречена в присъствието на пенсиониран съдебен лекар, а по-късно спомената от него пред щатския прокурор, тъй като въпросният съдебен лекар се тревожи от странното поведение на мистър Ласитър.

— Хей, Ейб, гонили са ме от игрището за грубо поведение. Защо не вземеш да споменеш и това?

— Не се шегувай.

— Не ми е до шеги. Ейб, изслушай ме. Искам да си призная. Признавам, че мразя К. К. Симарон и ако пак се срещнем, наистина ще се опитам да го размажа. Но никога не съм крал и ако не знаеш това, много ме разочароваш.

— Ти ме разочароваш много повече, Джейк. Няма да те обиждам с празни приказки, че просто си върша работата, защото никога не е било така и ти го знаеш. Ако си се изцапал, приемам го като лична обида. Приемам го като удар срещу всичко, за което се боря, а това те поставя по-долу от най-жалките отрепки. Настървил съм се срещу теб, но ще върша всичко според закона. Ако съдебният състав реши, че имаме достатъчно доказателства, ще ти предявим обвинение в убийството на Кайл Хорнбак. Може да те осъдят, може и да се отървеш. Не е моя работа да предсказвам. Колкото до Баросо, засега нямаме труп, пък и щатът може да те екзекутира само веднъж.

— Имаш ли още нещо за казване, Ейб, или да си готвя жалбата за прокурорски произвол? На маймуна ще те направя, Ейб. Ще ти съсипя кариерата, стари приятелю.

— Засега ще пренебрегна тези нападки. — Той помълча и отново чух бръмченето по линията. — Още нещо. Не напускай града. Ако те обвиним, няма да пращам полиция. Можеш да дойдеш с адвоката си и аз лично ще уредя формалностите.

Оставих слушалката на бюрото. Докато надявах сакото, продължавах да чувам тъничкия му глас:

— Джейк! Джейк, слушаш ли ме?

Винаги си държа в кабинета чанта с тоалетни принадлежности, джинси, мокасини, тениска и тренировъчен костюм. Грабнах я и хукнах към вратата.

— Джейк! — Гласът вече бе едва доловим. — Джейк, чуваш ли ме? Недей да ми въртиш калпави номера.

Аз вече не бях в кабинета.