Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (15)

15.
Хищни птици

Кацнал върху оградата, един бухал ядеше скункс.

Очевидно обонянието на бухала не може да се сравнява с легендарното му зрение.

— Кип, това е голям качулат бухал — обясних уверено аз, защото вече го бях чул от дежурния на рецепцията.

— Ужас. Аз да съм, ще се издрайфам.

— Буху-у — обади се бухалът с пълна човка.

Скунксът не каза нищо.

Не исках да отсядам в градските хотели. Ако Ейб Соколов поразмислеше, сигурно щеше да се досети, че съм последвал Джоу-Джоу, Симарон или и двамата. Затова „Хотел Джероум“, „Литъл Нел“ и „Риц Карлтън“ отпадаха, тъй като в днешно време е почти невъзможно да отседнеш в приличен хотел под измислено име. Заради кредитните карти.

Мразя кредитните карти. Мразя да оставям следа къде съм бил, какво съм ял и какво съм пазарувал. В наши дни кредитът е обхванал целия ни живот. Какво щяха да правят адвокатите по разводите, ако нямаше компютърни разпечатки от хотелски резервации, бижутерски магазини и полети до Хаваи, когато деловата конференция е била в Тампа? Сведенията се трупат на всяко ниво: за кои компании работиш и кои не те искат, къде си учил и от кой магазин най-често купуваш пиячка. Тъй върви от люлката чак до гроба една дълга верига от цифри и факти за теб. Данните — някои съвсем обикновени, други проникващи до дъното на човешките тайни — никога не изчезват и не се превръщат в избелели вестникарски изрезки. Не питай за кого бие компютърът. Той бие за теб.

Избрах едно ранчо извън Аспен, близо до Марун Крийк Роуд. В него имаше девет дървени бунгала — толкова примитивни, че дори не можеха да се нарекат романтични. С приятелите веднъж бяхме отседнали там, след като ни изхвърлиха от един градски хотел, защото си организирахме шампионат по скокове в открития басейн.

През януари.

В басейна имаше метър и половина пухкав сняг, тъй че никой не пострада, но управителят все пищеше за застраховките, додето не го метнах от триметровия трамплин. Пльосна се по шкембе като кит.

Рецепцията се намираше в островърха колиба от дънери, обзаведена с желязна печка и проядена от молци меча кожа. На стената висеше еленова глава, но не съм съвсем сигурен — със същия успех можеше да е лос или орангутан. Зад бюрото седеше мършав тип с избелели джинси, протрити ботуши, мазна коса, дълги бакенбарди и цигара в ъгълчето на устните.

— Тоя се мисли за Хари Дийн Стантън — прошепна Кип.

— Млък.

Избутах го настрани, той тръгна да обикаля из приемната и спря пред стенния календар, върху който се перчеха хубавици, облечени само с ботуши и каубойски шапки. След като се налюбува на юли, Кип провери как изглеждат август и септември.

Дежурният се представи с името Ръсти, или може би Дъсти. Даде ми ключа за номер седем и обясни, че онова на оградата е голям качулат бухал.

— Имаме и златен орел в смърчовата гора отзад. Ако искате, утре сутрин можете да го погледате. Паднеш ли му, с ония нокти ти откъсва главата като едното нищо. А пък как гони полските мишки! Пикира с двеста и петдесет километра в час, мерили сме го с полицейски радар. Е, как да го надбягаш това чудо?

— Не бих опитал и в най-добрите си години — рекох аз.

— Имаме и два-три ястреба, по нашия край им викаме керкенези. Ядат каквото не хване орелът. Грабители, тъй ги наричаше онзи. Хищни птици. — Той ме огледа малко по-внимателно. — Ще искате ли бинокъл, или си носите?

Не го разбрах.

— Някои хора идват тук да яздят коне, други да наблюдават птиците. Вие по кое си падате, мистър Ласитър?

Нищо че бях замаян и вдървен от пътуването. Нищо че ми се спеше и имах киселини. Въпреки всичко това знаех отговора.

— По грабителите — казах аз. — Идвам заради хищните птици.

 

 

— Аз бях дотук — каза Кип.

— А?

— Дотук бях и нямам намерение да оставам. — Кип размаха ръка из малкото бунгало. — Какво липсва в картинката?

Огледах се. Две единични легла с раздрънкани пружини. Лампа с две крушки върху нощното шкафче. Две имитации на старинни гравюри, върху които каубои обяздваха диви коне и жигосваха говеда. Порцеланова мивка с ръждиви петна под крана, тясна кабинка с тоалетна и душ.

— Не знам, Кип. Аз си лягам да спя.

— Телевизор! Вуйчо Джейк, няма телевизор!

Вече се бях съблякъл по гащета и вдигах от леглото тъничкото кафяво одеяло.

— За днес имахме предостатъчно забавления. Отбой, Кип. Марш в леглото.

— Без телевизия! Без вечеря! Гладен съм, вуйчо Джейк. Нищо не сме яли след онези мижави сандвичи на бензиностанцията.

— На рецепцията има автомат за солени бисквити. Ако не ти стигнат, помоли бухала да ти отстъпи парче от вечерята си.

Той ми отвърна нещо, вероятно някакво хлапашко оскърбление, но аз бях отпуснал глава на възглавницата и вече потъвах в сънища, изпълнени с мишки и ястреби. Питах се само коя ли от двете роли е моята.

 

 

Съдът на област Питкин е стогодишна тухлена сграда, разположена великолепно на главната улица. Съдебната архитектура има за цел да внуши силата, непоклатимостта, а донякъде и величието на закона — все неща, които камъкът и зидарията изразяват по-добре, отколкото безволевите представители на вида хомо сапиенс, работещи в тяхната сянка. Сградата изглеждаше масивна и доста невзрачна — разнообразяваше я само една куличка с леки барокови елементи. Утринният вятър развяваше над нея флаговете на Съединените щати и Колорадо.

По ниската желязна ограда около сградата пълзяха розови храсти, смърчове и трепетлики осигуряваха необходимата сянка. На моравата отпред се издигаше задължителният паметник на местните момчета, загинали във войните, а над входа беше изобразена Темида.

По стените вътре висяха почетни таблички с имената на първенци от Дружеството на младите земеделци и стари черно-бели снимки на каубои, миньори и фермери. Полицейското управление и шерифският кабинет бяха на партера, а на първия етаж се разполагаха областната управа и данъчната служба. Дървено стълбище с полиран парапет водеше към съдебната зала на втория етаж, но аз нямах работа там.

Влязох в данъчната служба, където любезна млада жена с джинси и памучен пуловер изслуша молбата ми и свали от една лавица дебел регистър с кожена подвързия. Регистърът намирисваше леко на мухъл и тежеше като желязо. По стените наоколо висяха рамки с нотариални актове отпреди стотина години, земемерски скици, карти и други бюрократични забележителности.

Преди да отворя регистъра, аз огледах картата на градчето от миналия век. Съдебната сграда си беше на същото място — между главната улица и Галена стрийт. Но имаше нещо странно.

— Какви са тези черти през улиците? — попитах аз жената, която бе седнала и записваше нещо в друг регистър.

Тя вдигна глава и видя какво гледам.

— Минни галерии.

Зачетох на глас имената.

— Дюрант, Литъл Нел, Ентърпрайз, Литъл Мак, Моли Гибсън, Копърополис, Есперанса. Мислех, че мините са в планините, но някои от тези галерии минават под главната улица.

— Така е — потвърди тя. — Повечето шахти започват от планинските склонове, но щом достигнат необходимата дълбочина, тунелите се разклоняват като улици на зле планиран град. Някои минават точно под нас. Кореняците разправят, че под земята можело да се стигне от Смъглър Маунтийн чак до Аспен Маунтийн. Просто слизаш в шахтата Моли Гибсън, избираш правилната галерия и излизаш през Компръмайс. Скиорите по Аспен Маунтийн не го знаят, но под тях има десетки тунели и шахти. Някои може да са пълни с вода, други с прогнили подпори, но тукашните предприемачи все още си пазят правата за експлоатация и само чакат цената на среброто да скочи.

— И ако това стане?

— Е, няма ли да е интересно, ако скиорските компании решат, че би било по-изгодно да дадат земята на миньорите, отколкото да скубят от туристите по петдесет долара за лифта?

Размишлявайки над това, аз разгърнах масивната книга и взех да прелиствам страниците, додето стигнах до парцела на К. К. Симарон, описан най-подробно с тайнствения жаргон на нотариалните актове.

Едва ли щях да предприема тази малка експедиция до съда, ако сутринта не бях се разбъбрил с дежурния в ранчото. Докато Кип лапаше сухи царевични пръчици направо от кутията, аз попитах мършавия тип дали е чувал за моя познат Кит Карсън Симарон.

— Приятел ли ти е онзи дангалак? — попита той, тръскайки цигарена пепел върху очуканото бюро.

Изрече го съвършено спокойно, без да издава чувствата си. Симарон можеше да му е братовчед, враг или и две заедно.

Усърдно изобразих усмивка в стил „прощавайте, не съм тукашен“.

— Да, запознахме се преди време, когато ходех на ски.

Дежурният пусна насреща ми облаче дим.

— Не бях чувал да си пада по ските. Виж, конете са друга работа. Само че на нашия Кит му трябва по-скоро слон.

Нашия Кит. Тия двамата май бяха драли мулета заедно.

— Не, само аз карах ски. Доколкото помня, той си гледаше ранчото и все разправяше за съкровища.

Този път лицето на дежурния се поразведри.

— Да, такъв си е нашият Кит. Мечтател, тъй му викаме. Дявол да го вземе, не едно, а две състояния пръсна да гони вятъра. Спомням си как преди години кметството обяви награда от пет хиляди долара за всеки, който намери Сребърната кралица. Кит прахоса към сто бона, но тъй и не откри онова пусто чудо. Никой не го е виждал след Световното изложение през 1893 година. Да имаше някаква полза за Кит — разбирам, ама властите тъй и тъй щяха да го приберат.

— Сребърната кралица — повторих аз.

Изрекох го като въпрос, но всъщност си мислех за странното противоречие между тия две личности под името Кит Карсън Симарон: от една страна — помощник на общината и защитник на историческото наследство, от друга — хладнокръвен побойник и съдружник на Баросо Шушумигата.

— Статуя, изваяна от най-грамадното парче самородно сребро на всички времена — обясни дежурният. — Над един тон чисто сребро, мътните да го вземат. Миньорите събрали пари и направили статуята. Чувал съм, че освен среброто използвали злато, диаманти, кристали и други скъпоценни камъни за очите. Тъй или иначе, откарали я на Световното изложение, но изчезнала и оттогава градът все си я търси.

— Може някой умник отдавна да я е разтопил.

— Да бе, туй го знаем всички по нашия край, освен Кит. Нали ти казвам, мечтател си пада и толкоз.

— Да, такъв си е — кимнах аз. — Знаеш ли, не го открих в телефонния указател, та се чудя къде да го потърся.

Дежурният присви очи. Ако не беше толкова зает с втората кутия царевични пръчици, Кип сигурно би казал, че нашият Ръсти (или Дъсти) се прави на Клинт Истууд.

— Ами където си е открай време.

— Където си е открай време — повторих аз, сякаш се наслаждавах на спомените. — Значи в старото ранчо.

— Е, не онова старо ранчо край Фрайн Пен Роуд. То беше на баща му, ама го загубиха преди… знам ли, трябва да има трийсетина години.

— Аха, значи в новото ранчо.

— Не е чак толкова ново — поправи ме той.

— Вярно, не е чак толкова ново — съгласих се аз.

— Но че си го бива, бива си го. С потока Уди Крийк и тъй нататък.

— Много си го бива — потвърдих аз.

Спрях да задавам въпроси и той спря да отговаря. Откарах Кип до залата за компютърни игри и поех към съда. Вече бях проверил картата, на която имаше градче Уди Крийк, поток Уди Крийк и два по-малки ручея — Литъл Уди Крийк и Драй Уди Крийк. Точно затова се налагаше да проверя нотариалните актове.

И ето че го открих. К. К. Симарон, собственик на ранчото Ред Кениън, около две хиляди и четиристотин декара недалеч от сливането на Уди Крийк и Роринг Форк Ривър. Беше изряден данъкоплатец и притежаваше земята съвършено законно, дори без ипотека. В съседната канцелария пък научих, че е регистриран гласоподавател и през последните десет години не е пропуснал нито едни избори.

Примерен гражданин се оказваше тоя К. К. Симарон. Поне по тукашните места. Само че ние те знаем що за стока си, нали, Кит? Напрегнах памет да си припомня всичко за него. Не бях успял да го огледам добре през онази мрачна, зловеща нощ, но си спомнях грамадното тяло и грубата животинска сила. Спомнях си и гласа му.

— Къде е той? Къде е Баросо? — това бе казал най-напред и си спомнях тежкия, дрезгав глас на човек с огромен гръден кош. Глас, който повелява да му обърнеш внимание и едва ли някой смее да го пренебрегне.

Бях отговорил, че не знам и тогава той бе задал същия въпрос на Джоу-Джоу. А това означаваше, че поне в едно Соколов е прав. Или Симарон не беше убил Шушумигата, или полагаше големи усилия да ни внуши тази мисъл.

А после, точно преди да ми смаже ръката, бе казал още нещо:

— Не се бъркай в моите работи, адвокатче! Не ми се бъркай, или си мъртъв.

Забелязал съм го още от ученическите години — имам добра памет, но рядко приемам добрите съвети.

 

 

Напуснах съда и след петминутна разходка стигнах до залата, където моят млад непрокопсаник блъскаше с всичка сила клавишите, а на екрана борци с уродливи мускули си трошаха гръбнаците. Измъкнах го навън, а той заяви, че съм „рошав фъстъкояден примат“. Приех това за комплимент и му благодарих.

— Къде отиваме? — попита Кип. — Тъкмо щях да пребия Планинския човек.

— Отиваме да се срещнем с един каубой.

— А, онзи, дето ти задигна мацката.

— Моля?

— Баба ми каза. Докато ти беше фрашкан с лекарства, баба ми разправи за прокурорката, дето си падаш по нея, ама онзи тип ти я отмъкнал. Та, като рече, че ще идваме насам и като взе да ми разправяш за смяна на курса, веднага усетих, че цялата работа е заради мацката.

— Много си умен, а? — попитах аз, докато вървяхме към колата, паркирана пред един магазин, от чиято витрина ни се усмихваха величаво манекени с кожени палта.

— Семейна черта — отговори той.

Как да не го обичаш това хлапе?

Настанихме се и аз подкарах на северозапад по шосе 82. Въздухът беше прохладен и сух. Слънцето грееше, по небето пълзяха тумбести бели облаци, а из ливадите пъстрееха диви цветя. Тъкмо подходящ ден, за да узнаем дали мистър К. К. Симарон си държи на думата.