Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (21)

21.
Точни лъжи

Лятото се превърна в есен и трепетликите надянаха искрящи златни одежди. Футболният сезон започна и запалянковците в местния спортен бар приветстваха първоначалните успехи на „Мустангите“ но не пропускаха да мърморят за неминуемите провали в близко бъдеще.

Делото бе насрочено за първата седмица на декември. Патерсън вече приключваше с подготовката и подреждаше документите в папки с различен цвят. За разлика от Флорида, в Колорадо законът не разрешаваше да се взимат предварителни изявления — сериозна пречка в борбата да се отхвърли криминално обвинение. Макар че нямахме шанс да разпитаме вражеските свидетели преди процеса, ние знаехме какво ще кажат в съда. Прокуратурата ни бе осигурила техните писмени показания. Никой, дори и Хосефина Ховита Баросо, не казваше поне една добра дума за мен.

Бях като в мъгла.

Опитвах да се съсредоточа върху делото, но имах чувството, че плувам в желатин.

Главата ми беше размътена, нервите ми за нищо не ставаха. Прекалявах с бирата, а когато и тя преставаше да ми помага, минавах на финландска водка направо от фризера. Което пък ми напомняше за Ева-Лиза Хаавико — добра жена, загинала съвсем безсмислено, но и това е друга история.

От време на време впиянченият ми мозък раждаше някоя идея за защитата и аз бързах да я споделя с Х. Т. Патерсън. Понякога, след като и телевизията не успяваше да ме приспи, звънях на Патерсън с поредната стратегия за оборване на Джоу-Джоу. Като се имат предвид двата часа разлика в поясите, обикновено в Маями беше далеч след полунощ и будех човека от сън, но той не се оплака нито веднъж. Само една сутрин промърмори:

— Прекъсна прекрасен сън.

— Че някой ден всички хора ще бъдат братя ли? — попитах аз.

— Не, че Гуендолин ме притиска към своята гръд.

— Гуендолин от Ямайка? Секретарката на съдия Фъргюсън?

— Точно същата. Жена, надарена с чар, грация, ум, красота, непорочност и праведност.

— Че тогава какво търси при теб, Хенри Тъкъри?

— Нищо не търси, мой престъпни приятелю. В края на краищата това е само сън.

Адвокатите мразят клиентите да им звънят у дома. Вечно има някаква криза, която според клиента не може да чака до сутринта. А под трезвите лъчи на утрото се оказва, че пожарът е съществувал единствено в размътения клиентски ум. Но Х. Т. Патерсън търпеше среднощните ми обаждания, защото беше приятел. И ме разбираше. Не, взимам си думите назад. Почти ме разбираше. Докато не те накарат да се изправиш в съда и да си кажеш името като обвиняем, просто не можеш да разбереш истински какво означава това. Нека викнем на помощ шаблонните изрази — в края на краищата те нямаше да станат шаблони, ако не бяха верни: адвокатът е чисто и просто дрънкало, наемен интригант; имаш ли куфар — пътуваш, имаш ли уста — дърдориш; ден да мине, долар да падне.

Но ако си обвиняем, нещата изглеждат съвсем различни. Всичко става реално веднъж завинаги. Независимо дали печели, губи или отлага делото, адвокатът си излиза от залата и отива да вечеря у дома или с приятели. А за обвиняемия денят може да свърши със зловещия и окончателен трясък на желязната врата зад гърба му.

 

 

Из въздуха се носеше хлад. Валеше, застудяваше и листата капеха. Започна да превалява сняг. Х. Т. Патерсън бе долетял за предварителни разговори със съдията и баба го помоли да остане за Деня на благодарността. Беше сготвила пуйка с кестени, царевичен пудинг и див ориз с бекон и бренди. Поради липса на манго и флоридски лимони опече пай с тиква и ябълки. Докато шеташе из кухнята на грамадната каравана, тя ми се стори по-свадлива от обикновено. Мъчеше се да изпече меден хляб и мърмореше за надморската височина.

— Туй пусто тесто се надува по-бързо от комар върху гол задник. Божичко, никога няма да свикна. Водата кипва при по-ниска температура, тъй че трябва да варя нещата по-дълго, да вдигна температурата за печене, да употребявам повече течности, но да слагам по-малко бакпулвер и захар. Ама че шантаво място.

Хлябът стана клисав и баба го прати по дяволите. Рече, че ако е до традицията, можело и да си направим яйчен пунш с бърбън. Посъветвах я да съкрати първата част от рецептата.

След последната порция горещ тиквеник, сервиран с ванилов сладолед и щедра доза ободряващи напитки, аз и Х. Т. излязохме да се поразходим. Снежни парцали прелитаха покрай голите ни глави, докато крачехме по калната пътека, която скоро щеше да се превърне в скиорска писта. В далечината се извисяваше заснеженият връх Соприс.

— Джейк, случвало ли ти се е да защитаваш адвокат?

— Да, няколко пъти.

Има известна професионална гордост в това — да бъдеш адвокат на адвокат.

— По какви дела? — попита Патерсън.

— Обичайните. Разводи, лишаване от адвокатски права, пране на пари.

— И как се работи с такива клиенти?

Това ме накара да се разсмея.

— Нали ги знаеш адвокатите. Все искат да хванат юздите. Като свидетели са ужасни — или нахални, или снизходителни и не можеш да им затвориш устата.

— Общо взето трудни клиенти.

— От най-трудните, Х. Т. Объркват си ролята. Седят на втория стол, а искат да минат на първия.

— Разбирам.

Той ме огледа през прелитащите снежинки. Край нас пробяга някакъв закален любител на спорта по яке и шорти.

— Схващам намека, Х. Т. Не искаш да ти се пречкам. Хей, не се тревожи. Аз ще съм идеален клиент. Няма да се подхилвам на прокурора и да правя мили очи на стенографката. Няма да дъвча дъвка и да замервам заседателите с книжни лястовици. Дискретно ще ти подавам бележчици и ще седя мирно и тихо, докато се въртят колелата на правосъдието.

Една снежинка улучи окото му и се превърна в сълза.

— Будалкаш ли ме, Джейк?

— Не, по дяволите. Ти си шефът. Аз ще бъда такъв клиент, за какъвто винаги съм мечтал.

 

 

През седмицата преди процеса местният вестник развъртя такава реклама, сякаш продаваха билети за делото. АЛЧНОСТ И СЛАДОСТРАСТИЕ ТЛАСКАТ АДВОКАТ КЪМ УБИЙСТВО, гласеше едно от заглавията. Друга статия наричаше Джоу-Джоу „ос на смъртоносния любовен триъгълник“.

Кип ми прочете статията на глас и сбръчка луничавото си носле.

— Триъгълникът няма ос — заяви той. — Има хипотенуза, ако е правоъгълен. Може да има остър ъгъл или тъп ъгъл. Може да е равнобедрен или равностранен, но ос няма.

Реших да му дам един урок, който нямаше нищо общо с геометрията.

— Чуй от мен нещо за вестникарите.

— Знам, вуйчо Джейк. Лъжат като дърти цигани.

Изумително нещо е осмозата между поколенията. Лъже като дърт циганин е любим израз на баба. Как неусетно влияем върху децата си. Мислено се зарекох вече никога да не пия мляко направо от шишето, да не псувам колегите шофьори и да не пикая под душа.

— Не е там работата — казах аз. — Новините често са точни, без да отговарят на истината.

— Как тъй?

— Журналистите разчитат на онова, което им казват хората. Да речем, някоя жена твърди, че е била любовница на президента. Статията е точна, защото тя наистина казва така, но къде остава истината? Представител на тютюневата промишленост твърди, че няма доказана връзка между пушенето и рака на белите дробове. Разни религиозни фанатици отхвърлят науката и смятат, че Земята е само на шест хиляди години. Затова запомни правило номер едно: новините са пълни с точни лъжи.

— Как така ги печатат, като знаят, че не са верни?

— Нашата обществена система вярва в способността на гражданина да прецени противоречивите твърдения и да стигне до истината.

— Също като съдебните заседатели.

— Вярно, пък и ако вестниците печатаха само безспорни истини, нямаше да има нищо за четене, освен вчерашните спортни резултати.

— Но в статиите за теб дават думата само на прокурора и ченгетата.

— Прокурорите вдигат шум из вестниците, за да накарат съдебните заседатели да мислят като тях още преди процеса. Обикновено защитата си трае, защото няма как да заема ту една, ту друга позиция в зависимост от хода на делото. Понякога дори не знаеш дали да дадеш думата на клиента си, преди да изслушаш какво казва прокурорът.

— Ти ще дадеш ли показания?

— Всичко зависи от Х. Т. Но ако мълча, няма кой да оспори лъжите на Джоу-Джоу.

— Ами аз, вуйчо Джейк?

— Не искам да те замесвам. Освен това ти си заинтересована страна. Прокурорът ще те накара да кажеш колко искаш да помогнеш на вуйчо си Джейк и как би направил всичко за мен. Пък и ти не беше в обора, когато стана най-интересното.

— Мога да излъжа.

— Забрави.

— Добре, какво друго?

— Вестникарско правило номер две. Колкото повече знаеш за някоя тема, толкова по-невярна става статията. Обикновено вестникарските драсканици съдържат равни количества груби догадки, непречистена информация, зле изложени факти и чисти фантазии, всичко това скрепено с безразборни цитати, избрани не заради съдържанието, а заради бомбастичните приказки в тях. Ако пишат за придвижване на военни части в Манджурия, няма как да разбереш дали има и помен от истина. Но ако си счетоводител и става дума за новите данъчни закони, веднага ще засечеш грешките.

— А ако пишат за теб, Джоу-Джоу и онзи каубой, ти знаеш истината.

— Точно тук е най-смешното, Кип. Всички ние виждаме истината през собствените си криви очила. Възприятията ни винаги са неточни. Още повече ако сме развълнувани и адреналинът ни скача нагоре. Вкарай например четири души в някоя стая…

— Или в обор.

— … и всеки ще ти разкаже свой вариант на събитията.

— Както в „Рашомон“ — заключи племенникът ми.

 

 

Един ден преди подбора на заседателите паднаха шейсет сантиметра сняг. Развихри се такава виелица, че трябваше да спрат за три часа скиорските лифтове. В утрото на процеса тухлената съдебна сграда сякаш беше излязла от коледна картичка — отрупана с девствен сняг и обкръжена от прегърбени побелели смърчове.

Влязох в старото здание през входа откъм главната улица, под статуята на Темида. Този път вътре беше изложена чистичка и излъскана парна машина от дъскорезницата, където някога разбичвали греди за мините. Минах покрай вехтите снимки на каубои, миньори и фермери, после се изкачих по стъпалата към втория етаж. Съдебната зала беше като катедрала с ламперия от потъмняло дърво и няколко реда църковни скамейки; отстрани се издигаше върху подиум ложата на заседателите. По стените висяха фотографии на местни съдии — от някогашните сребърни времена до епохата на скиорските писти.

Зад прозореца главната улица приличаше на малко градче от детска железница, украсено с памук и миниатюрни коледни венчета. На юг Аспен Маунтийн дремеше под дебелия пухкав сняг и под ослепителната небесна синева скиорите дълбаеха своите автографи по склоновете. Кой знае защо се сетих за шахтите и тунелите дълбоко под планината.

— Всички станете! — подвикна приставът. — Открива се заседанието на Девети съдебен състав, област Питкин, щат Колорадо, под председателството на негова светлост Харолд Т. Уидърспуун.

Съдията беше суховат, с прошарена коса и студени сини очи. Той прочете със строг глас предварителните инструкции към кандидатите за съдебни заседатели, които седяха като вдървени и чакаха да ги повикат.

Х. Т. Патерсън беше с двуреден черен костюм и каубойски ботуши. Леката му усмивчица подчертаваше изражението на спокойна самоувереност, с което най-често прикриваме предстартовата треска през първия ден. Аз се бях подстригал старателно, тъй че ушите ми стърчаха оголени, а по всички други места имаше не повече от сантиметър коса. Поради липсата на слънце и сърфинг косата ми изглеждаше по-черна, а лицето по-бледо от обичайното.

Бях облечен с безформен тъмносин костюм, бяла риза и раирана вратовръзка. Яката на ризата ми се струваше ужасно стегната. Чувствах се някак тромав и недодялан. Тази сутрин, докато се зяпах в огледалото, племенникът ми обяви класация: две точки за костюма, половин точка за прическата и минус две за бялата кърпичка в малкото джобче, с която се мъчех да си придам образа на банкер от провинциално градче.

— Вуйчо Джейк, приличаш на голяма ливада — каза Кип.

— Това е нарочно, за да си помислят заседателите, че съм кротък и безобиден.

— С тая прическа изглеждаш по-зле от Кевин Костнър в „Бодигард“, ама не чак толкова зле като Харисън Форд в „Невинен до доказване на противното“, когато го съдеха за убийството на Грета Скаки.

Благодарих му за моралната подкрепа и поех към съда.

 

 

Прокурорът Марк Макбейн започна процедурата по подбора с дежурните въпроси за семейно положение, сблъсъци със закона и евентуални познанства с някое от действащите лица. Никой не ме познаваше лично, но трима бяха освободени, защото познаваха Симарон, а още двама — защото имаха предварително оформено мнение по случая от вестникарските статии и заявиха, че не могат да го пренебрегнат. Неколцина други отпаднаха по разнообразни лични причини: едни имаха да гледат болни роднини, други да наглеждат болен добитък, а трети просто не понасяха да гледат адвокати.

Почти цял ден наблюдавах как кандидатите се нижат един по един през ложата и без сам да знам защо, почнах да ги намразвам. Кои бяха тези хора, та да ме съдят? Не ме познаваха. Не бяха видели какво стана. Не можеха да знаят как е било. Как да им го обясним, та да разберат?

Чувствах се не на място. Откъснат от реалността. От време на време дочувах техните отговори, но не схващах нито дума. Сякаш се реех над залата и гледах отвисоко цялата процедура. В други моменти изобщо не бях в съда.

Понякога Х. Т. ме питаше какво мисля за поредния кандидат, но аз само махвах с ръка. Нека сам си решава кого да отхвърли и кого да подкрепи. Аз не бях в състояние да му помогна.

Малко след четири подир пладне Х. Т. Патерсън ме смушка в ребрата. Вече си имахме съдебни заседатели — магазинери, земеделци, строители, барман, сервитьорка, учителка, механик и студент. В ложата от полирано орехово дърво седяха седем мъже и пет жени. Десет от англосаксонски произход, двама с мексиканска кръв в жилите. Точно преди да положат клетва, аз огледах лицата им, а те се вгледаха в моето.

Кой е този човек, сякаш питаха всички, и какво е направил?

Аз самият не знаех отговора.

 

 

Марк Макбейн беше човек на фактите. Сив костюм, сиви очи с тъмни торбички под тях, първи наченки на шкембенце. Нямаше желание да става губернатор, сенатор или дядо Коледа. Беше постигнал мечтите си с кучешко упорство и тежък труд. За разлика от Ейб Соколов, който се бореше със зъби и нокти по всяко дело и оставяше частица от себе си в съдебната зала, Макбейн просто си вършеше работата. Без излишен шум. Представяше обвинението пред заседателите точка по точка. Не пропускаше нищо важно, не влагаше нищо излишно. Избягваше самодоволството и безполезното перчене. Но и не допускаше груби грешки. Просто излагаше ясни, студени, неподправени факти. Прокурор от старата школа.

Обвинителят е като опитен дърводелец, който търпеливо кове гредите и изгражда своята къща дъска по дъска. Защитникът е безогледен вандал, който намира централната греда и поваля къщата, преди да бъде довършена. Или пък, ако предпочитате по-романтичните образи, представете си обвинителя и защитника като велики художници. Първият ще е реалист от школата на Уинслоу Хоумър, вторият — кубист като Ман Рей.

В момента Марк Макбейн се беше подпрял до заседателската ложа и навлизаше във встъпителната си реч, като обясняваше методично какво се надява да докаже.

— Представете си съдебното дело като книга, а встъпителната реч като съдържание.

И той продължи монотонно да излага своята теза стъпка по стъпка, повтаряйки от време на време добрата стара фраза „Фактите ще покажат“.

Разказа за миналите ми отношения с мис Баросо, за дългогодишните ми връзки с нейния престъпен брат, за участието ми в неговата компания, от която систематично съм отклонявал средствата, набирани от покойния мистър Симарон. Съобщи на заседателите, че ще изслушат съдебния лекар, следователя, един експерт по дървообработващи инструменти и самата мис Баросо, единствената свидетелка на убийството.

— Само мис Баросо може да ни разкаже какво точно е станало през онази нощ. Тя няма какво да крие. Мис Баросо е юристка с безупречно минало и блестяща репутация, макар да се срамува заради своя брат… — Тук Макбейн се завъртя към мен и дванайсетте заседатели последваха примера му. — … и заради някогашната си връзка с този криминален адвокат от Маями.

„Криминален адвокат“ прозвуча презрително, а „Маями“ си беше направо като Содом и Гомора.

— Не бих желал предварително да разкривам какви изненади ще ви поднесат тези свидетели — продължи Макбейн. — Сами ще изслушате всеки от тях и тогава несъмнено ще се убедите, че обвинението е доказало категорично вината на подсъдимия.

 

 

Х. Т. Патерсън е усмивка се полюшна напред-назад върху каубойските си ботуши и съобщи на заседателите, че за него е чест да застане пред тях — хората, готови да сложат край на една жестока неправда, извършена спрямо неговия подзащитен. Той им напомни, че тази сутрин са дали клетва да изслушат и последното доказателство, преди да вземат решение. Каза им, че задължението на прокуратурата да докаже вината на подсъдимия без сянка на съмнение е най-висшата степен на взискателност в юриспруденцията. Носът му не се издължи нито с милиметър, когато заяви, че имам безупречен характер и редица свидетели от Флорида са готови да потвърдят това — включително треньори, съдии и адвокати.

Патерсън пристъпи към ложата и леко повиши глас.

— Свидетелката мис Баросо ще бъде подложена на кръстосан разпит и именно тогава ще прецените дали обвинението наистина е доказало своята теза. Не е вярно, че тя била единствената свидетелка. Не, дами и господа, мистър Ласитър също е очевидец и вие ще го изслушате. Уверявам ви, разказът на мис Баросо ще се окаже двусмислен и фантастичен, съмнителен и недостоверен. И тогава обвинението ще рухне. Ще се сгромоляса като къщичка от карти. Ще се срути като…

Макбейн бавно се изправи на крака.

— Протестирам, Ваша Светлост.

За пръв път чувах толкова кротко възражение.

— Приема се — каза съдията. — Не знам как го правите във вашата Маяма, но ние тук пристъпваме към заключителни речи едва след доказателствата.

Патерсън благодари на съдията с най-любезна усмивка, сякаш току-що се беше докоснал до изворите на вселенската мъдрост. След това продължи с обичайните шаблонни приказки за нашата най-добра в света (има си хас!) правна система. Благодари предварително на заседателите за задълбоченото внимание, макар че един от тях вече дремеше, а двама зяпаха през прозореца. После си седна и съдията Уидърспуун заръча на заседателите да не четат вестници и да не обсъждат делото помежду си.

Приведох глава към адвоката си.

— Х. Т., какво става? Ти току-що обеща да дам показания. Не е ли малко раничко за…

— Вече е решено. Трябва да го направиш.

— Добре, но тогава защо не спомена нищо за самозащита? Щом ще давам показания, това ми е единственото спасение.

— Самозащитата означава, че си убил Симарон.

— Много ясно! — Шепнех прекалено високо и един от заседателите се озърна към нас, докато съдията обясняваше, че ще води заседанията от девет сутринта до шест вечерта и се надява делото да приключи до края на седмицата. — Джоу-Джоу ще каже, че съм насочил пистолета към главата на Симарон и съм натиснал спусъка.

— Но ти не си спомняш, нали?

— Не съвсем. Е, помня как натиснах спусъка, но мисля, че нищо не стана.

— А мис Баросо те излъга, че Симарон я е бил, нали?

— Да.

— После излъга Симарон, че ти си я изнасилил.

— Естествено.

— И излъга полицията по въпроса кой кого е нападнал.

Аз отчаяно вдигнах ръце.

— Да. Тя измами мен. Измами Симарон и измами полицията.

— Недей да гледаш толкова тъжно, Джейк — каза Х. Т. Патерсън. — Мен все още не е измамила.