Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (7)

7.
Мотел „Бейтс“

— Щатът Флорида срещу Силвестър Хюстън Конклин — обяви приставът. — Явете се за съдебно решение.

— Хайде — сръчка ме Кип. — Ние сме.

Изгледах го с недоумение.

— Майка ми много харесва Силвестър Сталоун — обясни той. — Роден съм в Хюстън и доколкото й е известно, фамилията на баща ми била Конклин.

Приставът подвикна отново, този път по-силно, и ние се помъкнахме от малката чакалня към залата. Тази сутрин бях заръчал на Кип, тоест Силвестър Хюстън, да облече най-хубавите си дрехи, а за него това очевидно значеше да нахлузи маратонки с дебела подметка на бос крак, джинси с дупки на коленете и тениска, възхваляваща „Рибата, която спаси Питсбърг“. Аз пък се бях издокарал с бял ленен костюм в безуспешен опит да заприличам на южняшки джентълмен.

Намирахме се във владенията на Негова Светлост Т. Боун Колридж — отдавнашен съдия в съда за непълнолетни на област Дейд и пламенен привърженик на „Алигаторите“ от Флоридския университет. Доколкото знаех, в целия щат само той носеше съдийска тога в синьо и оранжево. Из кабинета му се трупаха топки с автографи, снимки на Негова Светлост с треньори и футболисти, шлемове, фланелки, подплънки, та дори и бандажът, който носил Стив Спуриър в деня, когато спечелил купата „Хайсман“.

Съдът за непълнолетни е тежка бетонна сграда със сенчести подлези, водещи към унило бетонно дворче. Намира се на Двайсет и седмо авеню в квартала, обозначаван някога на полицейските карти като Централен негърски район. Наоколо е пълно със заложни къщи, автомобилни гробища, складове за дървесина и пазарчета за крадени авточасти. Само на две-три пресечки от съда има оръжеен магазин с бронирани стъкла и въртящо се чекмедже за подаване на парите. Когато пристигнахме, оставих колата на паркинг с три реда бодлива тел. После хванах Кип за малката потна ръчичка и го поведох към съда през лабиринта от административни сгради.

— Здрасти, петдесет и осми — поздрави ме съдията, отдавайки заслуженото на моята кратка, но затова пък безславна футболна кариера. — Рядко се мяркаш по детски дела.

— Добър ден, Ваша Светлост — отвърнах аз и леко приведох глава. Както повечето адвокати съм готов да се кланям и да целувам одеждите на съдията, ако това би помогнало да спечеля.

— Слушай, Джейк, според теб как ще се представят „Алигаторите“ тази есен?

— Мисля, че ще направят единайсет мача. Може и дванайсет, ако стигнат до четвъртфиналите.

— Аз пък вярвам, че момчетата ще стигнат до края. Тоя път купата не им мърда — заяви съдията с твърдата убеденост, която проявяваше всяко лято. Много го дразнеше, че Университетът на Маями има вече четири национални титли, а неговата алма-матер не е докопала нито една. — Дай да видим сега какво злодеяние те води насам.

Съдията се приведе над масата и прелисти някаква папка. Имаше топчест нос, нашарен с пурпурни вени и голяма плешива глава, която лъщеше под луминесцентните лампи. Тежеше около сто и трийсет кила при ръст метър и седемдесет. Обичаше да намеква, че в колежа е играл футбол, но адвокатите тайничко разнасяха стар абитуриентски албум, от който излизаше, че е припарвал до терена само в качеството на запалянко.

Без да откъсва поглед от папката, съдията зацъка с език. Това му влизаше в задълженията — да сплашва дечурлигата.

— Злоумишлено хулиганство — обяви гръмогласно той, като вдигна едрата си глава и изгледа свирепо Кип. — Навлизане в чужда собственост и унищожаване на имущество. Много сериозни обвинения. Признаваш ли си вината, синко?

Канех се да отвърна „Невинен е, Ваша Светлост“, но невръстният ми клиент се оказа по-бърз.

— Хей, дядка — подвикна той, — като минаваш през оня металдетектор на входа, кое засича по-напред — бръмбарите в главата ти, или бастуна, дето си го глътнал?

Съдията пламна като божур.

Аз онемях.

По устните на Кип плъзна зловеща усмивка, каквато не бях виждал досега. Изобщо не приличаше на себе си. Което ме накара да си помисля, че може пък и да не е той. Помъчих се да доразвия тази идея, но гръмовният глас на съдията прекъсна разсъжденията ми.

— Млади човече, това е нечувано оскърбление на съда! Гледам челото ти и виждам върху него изписано с едри букви „изправителен дом“. Джейк, този твой клиент е не-по-пра-вим.

— Ваша Светлост — отвърнах аз, — това не бяха негови думи.

— Да не би да намекваш, че вече не чувам добре?

— Не, само казвам, че момчето няма контрол над онова, което говори.

— И защо? Да не се е надрусал? Да не е от ония дрогирани отрепки, дето ми драйфат по колата на паркинга?

— Ваша Светлост, убеден съм, че преди малко момчето цитира реплика от някакъв филм. — Отправих към Кип умолителен взор. — Нали така, Силвестър?

— Брус Уилис го каза в „Умирай трудно 2“ — съобщи гордо Кип. — Просто изведнъж ми изскочи в главата.

— Приемете това като част от защитата, Ваша Светлост — добавих аз, импровизирайки в движение.

— Джейк, тоя номер няма да мине. Познаваш ме. Аз съм просто един обикновен провинциален адвокат, израснал до обикновен провинциален съдия…

Дявол да го вземе, четири милиона души сме от Маями до Палм Бийч и пак не можем да изберем един съдия, дето да не се прави на по-прост, отколкото е в действителност.

— … и може да не съм изчел всичките тия правни книги — продължи той, като махна с ръка към девствено чистите томове зад стъклената витринка, — но според мен за вината на обвиняемия има само три варианта: виновен, невинен и не-пра-во-мер-но обвинение…

Последното прозвуча като заглавие за песен на Тони Бенет.

— … освен ако твърдиш, че момчето е невменяемо. Искаш ли да го пратим на психиатър, Джейк?

— Изразявайки дълбоко уважение към съда — заявих аз, използвайки термина, под който всички адвокати подразбират точно обратното, — смятам клиента си за невинен и настоявам за незабавно съдебно решение. Фактите около произшествието са неоспорими, но има смекчаващи обстоятелства като например възрастта на обвиняемия, липсата на полицейско досие и някои психологически съображения, които моля да бъдат взети предвид.

Съдията Т. Боун Колридж издаде глух гърлен звук.

— Десет минути почивка. И после си стегнете екипите, защото ще раздаваме правосъдие.

Най-напред спазих първото адвокатско правило: през почивката бягай до тоалетната, защото не се знае кога ще е следващата. После намерих телефон и се обадих на Чарли Ригс да разбера дали е приключила аутопсията на Кайл Хорнбак.

— Очевидно не става дума за естествена смърт или нещастен случай — подхвана той с професорски тон. — Мисля, че можем да изключим и самоубийството, макар то да е най-честата причина за смърт чрез обесване. Значи имаме работа с убийство.

— Браво бе, Чарли. Слушай, обаждам се от съда. Спести ми общите приказки.

Обикновено не повишавам тон на Чарли и баба, но сега нервите ми бяха обтегнати до предел. Тревожех се за Силвестър, известен под името Кип; тревожех се за Шушумигата; и най-много се тревожех за себе си.

Чарли си прочисти гърлото и продължи:

— Е, тогава сигурно ще ти е интересно да чуеш какво показва токсикологията. Случайно бях там, когато химикът…

— Чарли, моля те!

— Добре де, добре. Vincit qui patitur. Търпеливият побеждава. В кръвта на Хорнбак беше тъпкано с барбитурати. Вероятно пентобарбитал. Действа много бързо, тъй че човекът е бил в безсъзнание по време на удушаването от неизвестен извършител или извършители. Ако беше в съзнание, щеше да има борба и неравномерен натиск върху шията. Можехме да очакваме капилярни кръвоизливи, разкъсани кръвоносни съдове и тъй нататък. При бавния, равномерен натиск има по-малко травми и случаят е точно такъв. Леки следи от кръв в ларинкса, някой и друг задръстен кръвоносен съд в мозъка, това е всичко. Смърт от задушаване. Твоята вратовръзка, между нас казано много красива, е била използвана като гарота. Върху гърдите има синина. Хорнбак навярно е лежал на пода по гръб, когато са му надянали вратовръзката. Убиецът сигурно е подпрял коляно върху гърдите му, после стегнал примката, прекратявайки достъпа на въздух, и накрая завързал възела.

— Това ли е всичко?

— Горе-долу. Преди да го срежат, опитаха да намерят латентни отпечатъци по трупа. Както винаги не излезе нищо. Но един от техниците ме помоли да му помогна за тест с метилметакрилат.

— И ти помогна ли?

— Естествено. Използвахме универсално лепило, което изсъхва много бързо. Намазахме тялото и открихме доста прилични отпечатъци по брадата и гърлото. Сега ги проверяват.

— Страхотно. Дано да има и други, освен моите.

— Е, друг път да знаеш, че убит човек не се пипа.

И друг път, а?

— Добре, Чарли, благодаря ти.

— Аз ти благодаря, Джейк. Знаеш ли, никога не се чувствам тъй жив, както когато опипвам мъртвец. Удушаването е много коварна работа. Не като едно време, когато при екзекуция чрез обесване слагали възела точно отляво на челюстта, за да отметнат главата назад и да прекъснат връзката между втория и третия шиен прешлен. Не, това е било лесна работа. Както казал веднъж някогашният лондонски палач Пиърпойнт…

— Чарли, запомни си мисълта, ако обичаш. Имам дело в момента.

 

 

Сериозната млада жена със синьо костюмче и бяла копринена блуза се оказа представителка на прокуратурата. Устните й бяха подвити в сурова гримаса, а бележникът, който държеше, беше изписан с идеално равни печатни букви. Не знам защо, но обвинителите винаги са по-организирани и по-мрачни от адвокатите. Особено пък жените. Хосефина Баросо е жив пример.

Най-напред обвинението призова управителя на киносалона да даде показания за произшествието. Според думите му всичко започнало с глъчка пред киното. Някакво мършаво русоляво хлапе ругаело касиерката. После си тръгнало, но половин час по-късно дошло пак и почнало да шари със спрей по стената — отначало нарисувало Арнолд Шварценегер, след това изписало „Hasta la vista, бейби“. Когато управителят изскочил навън, момчето метнало спрея във витрината за предстоящи прожекции и счупило стъклото. Да, сега момчето е в съдебната зала. Ето го там, с тениската на „Пиратите“ от Питсбърг.

Кип се изкиска.

— Тоя загубеняк не може да отличи бейзболен отбор от филмово заглавие.

Аз разпитах свидетеля съвсем накратко, само колкото да потвърди, че никой не е пострадал при инцидента.

Следващият свидетел беше полицай, който разказа, че заварил Кип на местопрестъплението със синя боя по ръцете. Момчето обяснило, че е сърдито, защото управата на киносалона отменила филма, който желаело да гледа. И този път се ограничих със съвсем малко въпроси. Накарах полицая да потвърди, че Кип не е оказал съпротива и не е лъгал. Това се нарича чистосърдечно признание.

Обвинението заяви, че няма повече свидетели. Съдията се завъртя към мен с вдигнати вежди.

— Защитата призовава доктор Харви Корнблум — обявих аз далеч по-тържествено, отколкото заслужаваше моят свидетел.

Приставът напусна залата и се затътри към чакалнята. Докато го нямаше, аз хвърлих поглед към Кип. Момчето проучваше най-старателно един плакат върху стената, на който бяха изрисувани две хлапета — едното с каскет и работна престилка, другото зад решетки. „Училище и работа или затвор и смърт“, гласеше текстът.

Съдилищата за малолетни никога не са се отличавали с особена деликатност.

Приставът се завърна, следван от моя свидетел. Доктор Харви Корнблум може и да не беше най-добрият психиатър в града, но щеше да ми излезе най-евтино. Винаги избирам вещите лица според два критерия: нисък хонорар и буйна бяла коса. Обяснението е очевидно. Повечето ми клиенти не могат да плащат едновременно за адвокат и скъпи експерти, тъй че е ясно откъде ще пестя. А съдиите и заседателите много харесват беловласите доктори, дори ако в действителност са тъпи и самонадеяни. Освен това Харви Корнблум не само отговаряше на критериите ми, но и се оказа единственият психиатър, готов незабавно да прегледа Кип и след това да пристигне в съда.

Доктор Корнблум седна, разкопча сакото си и коремът му провисна навън. Той приглади посребрената си коса и вдигна ръка за клетва. Описах квалификацията му като детски психиатър и го оставих да говори надълго и нашироко за своята практика, за множеството си назначения, за членството си в научни организации и за някакви отдавна забравени статии по въпросите на нощното напикаване и мастурбацията. Най-сетне пристъпихме към въпроса.

— Доктор Корнблум, имахте ли възможност да прегледате обвиняемия Силвестър Хюстън Конклин?

Свидетелят ме изгледа объркано и аз побързах да посоча към масата на защитата.

— А, Кип. Да, общувах с него известно време.

По принцип имаше право, Кип стоя в кабинета му цели двайсет и две минути.

— Можете ли да кажете на съда какво разкри вашият преглед?

Доктор Корнблум разгърна дебела папка, в която сигурно беше натъпкал цялата си автобиография, защото едва ли можеше да я запълни със записки от днешното посещение. Не беше записал нито ред. Сложи си очила без рамки, огледа папката, свали очилата и заговори с тежък професорски бас:

— Кип… искам да кажа Силвестър… е красиво и добре хранено, макар и малко слабичко единайсетгодишно момче. Няма физически отклонения и проявява интелигентност над средното ниво, дори бих казал доста над средното. Като психолог бих казал, че страда от емоционална изолация. Той не познава баща си. De facto е изоставен от майка си и живее при старица, която нарича „бабо“, макар че всъщност не му е баба.

Доктор Корнблум помълча и хвърли строг поглед към съдията, за да подчертае значението на думите си. След това продължи:

— През повечето време детето остава само и гледа телевизия, най-вече филми. Не е щастливо дете. Всъщност неговата реалност е изпълнена с болка, безнадеждност и самота. По тази причина то търси път за бягство. Фантазиите от филмите стават негова реалност.

— Важни ли са тези филми за момчето? — попитах аз.

— Изключително важни. Детето не просто ги гледа. То се превръща в техен участник. Филмите стават реални.

— А има ли разлика между гледането на филми по телевизията и в киносалон?

— Огромна. За него големият екран подсилва реалността на филма. В киносалона детето може да се разтвори, да потъне в мащабите на прожекцията, в дълбините на стереофоничното озвучаване.

Нещата вървяха по мед и масло.

— А какво става, докторе, ако някой му отнеме тази възможност?

— Очевидно това ще е кражба на неговата реалност. Реакцията му ще е несъразмерно яростна в сравнение с дребното произшествие, или поне така ще изглежда за нас, които не обръщаме на филмите подобно внимание. Разбирате ли, момчето е овладяло своята депресия, бих казал, че я държи стегната в стоманен обръч. Търси бягство от нея във филмите. Но отнемем ли тази възможност, депресията се превръща в гняв и ярост, а последствията, както виждаме, водят до неправомерно деяние в знак на протест срещу отмяната на любимия му филм.

— Очаквате ли подобно поведение да се повтори?

— Най-вероятно не. Става дума за изключение. Постъпката е продиктувана от крайно рядката комбинация между страстното му очакване да гледа „Казабланка“ и неочакваната отмяна на прожекцията, след като детето вече е хванало автобус за Маями.

— Смятате ли, че пращането му в изправително заведение би помогнало?

— Не. Момчето се нуждае от силна мъжествена фигура, от човек, комуто да вярва и да подражава. Не му трябват тъмничари.

— Благодаря — казах аз и кимнах на доктор Корнблум в знак, че добре си е свършил работата.

Обвинението нямаше въпроси. Моят свидетел слезе от подиума и седна на първия ред. Можех да призова Кип за свидетел, но след последната издънка му нямах вяра. Освен това Корнблум вече бе оправил нещата. Човекът се стараеше, при това без никакъв хонорар, защото срещу него имаше заведен иск за лекарска некомпетентност и бях обещал да го защитавам безплатно.

Казах на съдията, че защитата е приключила и той уморено разтри с юмрук слепоочията си.

— Имам въпрос към защитата. Нещо не ги разбирам тия психологически дивотии. Казваш, че се е разбеснял заради филмите.

— Не съвсем, Ваша Светлост. Лишаването от филма е пуснало на свобода натрупания му гняв срещу самотното детство.

— Е, не можем да му позволим да цапоти целия град всеки път, щом отменят някоя прожекция, нали така?

Трудно е да намериш отговор на тъп въпрос, затова не се и опитах.

— Джейк — грейна изведнъж съдията, — може ли да питам момчето за нещо?

Колебаех се. Не въпросът ме тревожеше, а отговорът. Освен това исках да пристъпя към заключителната реч и да разкажа на съдията, че хората са драскали по стените още в Древния Рим. Но нямаше как да възразя, тъй че отговорих:

— Питайте, Ваша Светлост.

— Синко — рече съдията, свеждайки поглед към Кип, — помниш ли как извърши това ужасно деяние?

— Помня всяка подробност — заяви Кип. — Германците бяха в сиво, а ти в синьо…

— Ваша Светлост, това е от „Казабланка“! — изревах аз.

— … и оранжево — довърши Кип, без да откъсва очи от двуцветната тога на съдията.

— Съдия Колридж — хвърлих се аз в отчаяна акция, само и само да заглуша приказките на хлапето, — очевидно доктор Корнблум има право. Детето е объркано от живота и безнадеждно затънало в киното. То не знае какво говори. То…

— Млъквай, Джейк! А сега, синко, погледни ме в очите. Хайде да ми помогнеш, защото не знам какво да те правя. Мога да те поставя под домашен арест или под общински контрол. Мога и да те вкарам в програмата за интензивен контрол. Мога да те пратя в изправително заведение или да те зачисля към програмата за алтернативна помощ. Господ ми е свидетел, при нас програми — колкото бълхи у кучето.

Кип седеше и се усмихваше кротко.

— Е, синко, имаш ли какво да кажеш на съда?

Само това не!

— Да, Ваша Светлост. Домат ли ядете, или онова там е носът ви?

Малцината присъстващи в залата се изхилиха. Отправих към Кип умолителен поглед.

— Чарли Маккарти го рече на У. С. Фийлдс в „Не можеш да измамиш честен човек“ — обясни той.

— Ето, виждате, Ваша Светлост! — викнах аз и изскочих пред Кип, сякаш за да го опазя от зло. — Детето няма власт над езика си. Думите просто изскачат сами.

Съдията Т. Боун Колридж врътна очи към тавана, после се завъртя на масивния стол. Когато най-сетне отвори уста, говореше на стената отзад.

— Пред съда стои въпросът дали да пусне това момче на улицата или да го прати в изправителен дом, където ще се научи на дисциплина, а може и да получи някаква психологическа помощ от разни брадати либерали с бели престилки, дето знаят само да пушат марихуана и да си смучат пръстите за сметка на общината.

— Някой ден — изцвърча Кип иззад мен — ще завали истински дъжд и ще отмие цялата тази утайка от улиците.

— Какво рече? — рязко се завъртя съдията.

— Всички животни излизат нощем — продължаваше Кип със зареян поглед. — Курви, смрадливи мацки, джебчии, педали, дроги, отрепки.

— Ваша Светлост — намесих се аз, — сигурен съм, че има някакво обяснение.

Погледнах Кип, който ме възнагради с маниакална усмивка.

— Робърт де Ниро в „Шофьор на такси“ — уточни той.

— Точно така — извиках победоносно аз, сякаш Кип току-що бе направил епохално откритие в теоретичната физика.

— Смрадливи мацки? — промърмори съдията и поклати глава.

За щастие този път Кип премълча. Съдията попита дали имам да кажа още нещо преди присъдата. Аз поклатих глава, а Кип отвори уста. Хвърлих се да я запуша, но той отскочи настрани.

— Само едно, Ваша Светлост. Адвокатът е мой вуйчо. Вуйчо Джейк.

— От кой филм беше това? — уморено попита Т. Боун Колридж.

— Не беше от филм — признах аз. — Истина е. Силвестър Хюстън Конклин ми се пада сестрин син наполовина.

— Защо не каза веднага, Джейк — попита съдията. — Дявол да го вземе, къде е онзи твой дърт некадърник?

— Тук — подвикна доктор Корнблум от първия ред, очевидно разбрал, че става дума за него.

— Чух ли те да казваш, че на момчето му трябвал силен мъжага, комуто да подражава?

— Точно така, поради липса на баща то се нуждае…

Разбрах накъде отиват нещата. Кип също усети и се ухили. Но не и аз.

— Ваша Светлост — обадих се аз, — ако мислите, че…

— Недей да ми казваш какво мисля. Слушай сега, Джейк. Положението е следното: или при теб, или в изправителен дом. Чу го от собствения си свидетел. Предавам момчето под твоя опека. Една кръв сте, в края на краищата. Ще ми подаваш отчет всеки месец, а ако нещо объркате, пак ще ви викна при мен. — Т. Боун издаде кашлица наподобяваща звука на лопата върху чакъл, после се завъртя към младия закононарушител. — Какво ще речеш, синко? Искаш ли да отседнеш при вуйчо си Джейк?

— Ами да, Ваша Светлост — отвърна Кип. — Все едно че ще съм в мотел „Бейтс“^[1].

— Значи се споразумяхме. А сега нека измислим как да те държим по-настрани от пакостите. Имаш ли някакво друго увлечение, освен да ходиш на кино?

Кип поклати глава.

— Не искаш ли да играеш футбол в детската лига? Може да понаучиш от вуйчо си едно-друго.

Ново отрицание.

— Какво ти се иска да правиш, синко?

— Да снимам филми — изтърси Кип.

Т. Боун се позамисли за секунда, после извърна глава към мен.

— Купи на момчето една видеокамера и го пусни на воля. По мое време, когато някое хлапе тръгнеше по кривия път, слагахме го под ключ и му теглехме як пердах. Сега им даваме възможност за самоизява. Кой знае, може и да излезе нещо. Пердахът не е решение. Може пък някой ден тоя непрокопсаник да завладее целия Холивуд.

Съдията се усмихна самодоволно. После удари с чукчето, обяви края на заседанието и се втурна през задната врата към кабинета, развявайки синьо-оранжевата си тога.

Ами сега? Още не бях свикнал да бъда вуйчо, а вече ме впрягаха в ролята на баща. Смутен и объркан, аз наведох очи към Кип. Той бе чул как опитвам да се измъкна от отговорност. Сега хапеше устни.

— Кип, не че не искам да си при мен. Просто…

— Няма нищо, вуйчо Джейк. Никога не се извинявай и не обяснявай. Това е признак на слабост.

Не попитах, но обяснението не закъсня.

— Джон Уейн — добави Кип, после ме хвана за ръката и преплете пръсти с моите.