Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (26)

26.
Хиляда и едно, хиляда и две

Не избягах на Барбадос, Аруба или Кюрасао. Вместо това се сбогувах с Патерсън, зашляпах през снега и взех колата си от гаража в края на Галена стрийт. По пътя не зърнах никъде плажове и момичета по бикини. Само ботуши, ръкавици и здраво стегнати шалове. Преди да дойда тук, за последен път бях видял скиорска маска като веществено доказателство срещу един клиент, който я носел, докато се целел с автомат „Узи“ в някакъв продавач от денонощен магазин.

Колата ми хъркаше, кашляше и храчеше като туберкулозно старче. Едва не задавих двигателя, но накрая го накарах да оживее. Изкарах на главната улица и завих наляво, без сам да зная защо. Със същия успех можех да свърна надясно. Ниско надвиснали облаци обгръщаха града в сива мъгла и закриваха околните планини. Нямаше вятър и снегът се сипеше с всичка сила право надолу, като изтърсен от някакъв небесен самосвал. Някога излизах на ски дори и в такива дни, когато видимостта е толкова ограничена, че можеш само да се досещаш откъде ще изникне поредният баровец. Такъв съм си, в Маями пък карам сърф насред гръмотевични бури.

Карах бавно, на два-три пъти любезно отстъпих предимство. Движението беше натоварено, отвсякъде се прибираха джипове, беемвета и ровъри със ски на покривите. Хей, веселяци, да ви завиди човек как сте се разкършили и надишали с чист въздух. Довечера ще се натъпчете с белтъчини и въглехидрати, ще се отпуснете в горещата вана с някой любим човек — или поне с някой не твърде омразен — а утре пак ще нагазите в пресния сняг. Аз пък мисля да посетя областния съд и цял ден да слушам как ме наричат изнасилвач и убиец.

Карах напосоки и по някое време открих, че съм излязъл на изток от града. Завих наляво и подкарах по някакъв полегат склон, вероятно подножието на Смъглър Маунтийн. Бях се объркал, но какво от това? Нямах къде да отида и съвсем не бързах да стигна там. Ненадейно изотзад ме изпревари черен пикап додж турбо с двойни задни колела. Огромните гуми разхвърляха фонтани пресен сняг. През замъгленото задно стъкло зърнах дълга черна коса. Докато пикапът се отдалечаваше, аз се вгледах с присвити очи в номера на задната броня. Беше колорадски — един от онези хитри номера, които по избор на собственика са само от букви и представляват някоя дума. AURUM. Нямаше нужда да търся за превода Чарли Ригс. Много добре го помнех от гимназиалния курс по химия — бях го чул в същия час, когато пуснах нарязана жаба в блузата на Джун Улридж.

Aurum означава злато.

Тя караше пикапа на Симарон. Всъщност вече сигурно беше неин. Дадох газ и последвах червените светлинки нагоре по склона. Тя зави надясно, аз също. Зави наляво, не изостанах и аз. Хей, ставаше весело. Минахме така около километър и половина, направихме още два-три завоя, след това тя намали скоростта. Аз запазих дистанция. Гледах и чаках.

Включих радиото на една станция за класически хитове и чух как „Бийтълс“ копнеят за вчера. Споделях техните чувства. Слушах как потракват чистачките и разговарях със себе си.

Какво правех, дявол ме взел?

Следвах Джоу-Джоу Баросо.

Защо?

Защото я има, както беше рекъл някой си за Еверест.

Какво означава това?

Означава, че не знам защо. Може би защото искам утре да заяви, че я следя, та да ми припари още малко на задника. Може би, за да я избутам в канавката и да я накарам да се нагълта със сняг. Или може би просто искам да разбера защо кара през виелицата нагоре по Смъглър Маунтийн. Може би си въобразявам, че нейде там има отговор, защото господ ми е свидетел — няма го нийде другаде.

През сивата мъгла и снеговалежа не забелязах разклонението. Тя внезапно зави наляво. Аз набих спирачки и се опитах да я последвам, но колата занесе. Светкавично извъртях волана обратно, пуснах спирачките и след това ги докоснах съвсем нежно. Колата изравни и спря. Бях изтървал завоя. Дадох заден ход, забуксувах, добрах се до разклонението и завих много внимателно. Червените светлинки бяха изчезнали. Преди да измина и километър, стигнах до нов разклон. Избрах пътя надолу и повече не видях пикапа.

Продължих, защото нямах какво друго да правя. Слушах как „Ролинг Стоунс“ се оплакват, че нямало задоволство. Пак завих, май по чакълесто шосе, макар че под толкова сняг не беше съвсем ясно. После разбрах, че изобщо не е шосе, а частен път. Натиснах спирачките и след кратко пързаляне спрях пред черна порта от ковано желязо. Гробище. Тъкмо за случая.

Слязох от колата, нагазих в снега, отворих портата и тръгнах навътре. Надгробните плочи бяха отрупани със сняг и захабени от годините, но вертикалните все още се разчитаха. Повечето датираха още от миньорските времена. Под мраморната фигура на заспало дете върху пиедестал зърнах надпис: „Мейбъл Гарнет Асбел, 12 декември 1888, една година и четири дни“.

Помислих си как през зимата на 1888 година родителите са погребали момиченцето си, после се сетих за Кип и изведнъж ме обзе скръб. Какво щеше да стане с него, ако попаднех зад решетките? Ама че странна мисъл. Само преди година изобщо не знаех за него. А сега още при първата мисъл за бъдещето, или по-точно за липсата на бъдеще, в главата ми изникваше точно той. Е, какво пък, на това му се вика обич.

Тормозеха ме и други въпроси. Колко ли й оставаше на баба? Кой щеше да се погрижи за нея?

Статуя на агънце пазеше друг детски гроб. „Нашата скъпа Мелъри.“ Бяла мраморна плоча от 28 юли 1898 година за „Дейл, десет месеца и петнайсет дни“. Наблизо обезглавена женска статуя в гръцки стил стоеше на стража над гроб, обкръжен с ръждива желязна решетка. Жената беше с надиплена рокля и държеше в дясната си ръка гирлянда от гранитни цветя.

Стоях гологлав под падащия сняг, обзет от печал, каквато никога не бях изпитвал. По бузите ми се стичаха сълзи. Обърнах се и побягнах, но се подхлъзнах и паднах в снега с разперени ръце. Станах и забързах като рак към колата — нелепа фигура на човек, замръзнал до кости, но не от студ, а от страх.

 

 

Уискито ме затопли и утеши. Бутилката беше между краката ми под волана и вече личеше, че няма да изтрае дълго. След магазина подкарах на запад от града със същата цел, както и предния път — тоест никаква.

Когато стигнах до разклона за Ред Бют, свърнах надясно и колата занесе в снега. Изтървах шосето за Уди Крийк, направих обратен завой, едва не хлътнах в коварната заснежена канавка и запълзях бавно нагоре покрай оградени пасища, покрити с девствен сняг. Знаех пътя, макар че бях идвал само веднъж.

Портата се оказа заключена с верига и катинар, а областният шериф беше сложил надпис „Вход забранен“. Ала това не можеше да спре един мъж, овладян от алчност и сладострастие, един мъж, тласкан от жаждата за насилие и каквото още решеше да добави утре Макбейн в заключителната си реч.

Със синия костюм и вълненото палто се чувствах някак излишен сред простора на заснеженото ранчо. Прескочих портата и нагазих в снега зад нея. На всяка крачка затъвах до коляно. Не беше лесно и започнах да се потя. Студено отвън, жега отвътре. На половината път спрях да погледна следите си. Бяха като оставени от подгонен звяр.

Къщата беше тиха и мрачна, отвън нямаше коли. Не знаех къде е отседнала Хосефина, но явно не беше тук. Умно. Сигурно се досещаше, че ще дойда да я потърся.

Но не затова идвах в ранчото Ред Кениън.

Не го знаех, докато карах насам, но сега вече знаех. Идвах, защото бе крайно време да действам не като клиент, а като адвокат. Като адвокат винаги посещавах мястото, независимо дали става дума за автомобилна катастрофа или убийство. Вярно, понякога използвах детективи и при предварителните процедури изисквах сведения от прокуратурата. Но нищо не може да замени личното посещение, дори ако и друг път си бил на това място. След като наех Х. Т. Патерсън, дойдохме тук под зорките погледи на полицейска охрана. Разведох го насам-натам, но сега, измръзнал и сам, щях да сторя това още веднъж. Вместо дипломатическо куфарче си носех бутилка „Джак Даниелс“.

Вратата на обора не беше заключена. Светнах лампите. Конете си бяха на място с пресни порции овес. Кални следи водеха към купчината чували и обратно към отделенията. Сигурно някой съсед помагаше. Поздравих конете и единият ми отговори, пускайки облаче пара в студения въздух.

Тръгнах по стъпките си от онази нощ. Въпросната нощ, както обичат да казват адвокатите.

Нагоре по стълбата към платформата. Спомних си как Джоу-Джоу щракна фенера и сенките плъзнаха по стената. Какво ми каза?

О, Джейк, не биваше. Колко вярно. И какво още? Хайде, мисли. Как изглеждаше? Спомни си лицето. Тя изглеждаше изненадана, че Кип е с мен. И дори разтревожена.

Момчето не биваше да е тук.

Защо не?

Защото тя не искаше нито то, нито някой друг да види какво ще се случи. Правилно, но откъде е знаела какво ще се случи? Какъв е бил нейният план? Аз да убия Симарон? Той да ме убие? И защо?

Мотив, мотив, мотив.

Обиколих цялата платформа, оставяйки диря из сламата. През дупката на мястото на липсващата дъска навлизаха снежинки. Огледах се, без сам да зная какво търся. Видях парапета, или по-точно каквото бе останало от него след моето падане.

Пак слязох долу, но избрах по-безопасния път по стълбата. Пресъздаването на сцената все пак си има граници, отворих отделението на жребеца и храбро нагазих в димяща купчина природни продукти от вчерашната порция овес. Конят сякаш ми се усмихна.

Излязох от отделението с полепнала по обувките слама. Известно време обикалях насам-натам, опипвах едно-друго, докосвах грубите дъсчени стени и се напрягах да открия посланието, което трябваше да е нейде тук. Влязох в коша за царевица, все още препълнен с нападалите отгоре кочани. Излязох и тръгнах да обикалям в кръг — първо по часовниковата стрелка, после обратно. Подритвах бали сено и чували с овес.

Какво липсваше? Седло със забит пирон, дъска от стената с няколко косъма на Симарон. Юздата, с която опитах да се отбранявам. Пистолетът. Всички те бяха прибрани и номерирани като веществени доказателства.

Прогоних студа с глътка бърбън и продължих търсенето. Нямаше изненади. Нямаше разкрития. Нито улики, или поне аз не ги виждах. Само прохладен въздух и сладникав аромат на зоб, смесен с мускусния мирис на конски тор. Съвсем обикновен обор, в който един мъж бе загинал по страшен начин.

Дръпнах от една преграда два чула и се наметнах. Седнах в сламата и се наместих удобно. Кихнах, може би от праха или от студа. Профилактично си затоплих гърлото с глътка от течния aurum, наричан от простолюдието бърбън. Изтегнах се и опитах да мисля за думи като „улика“, „доказателство“ и „основателно съмнение“, но главата ми беше като изчерпан акумулатор. Не успявах да се съсредоточа и след малко прекратих усилията. Слушах пръхтенето и потропването на конете. Отвън се обади бухал. Затананиках песничка и се зарових в сламата като младенец в яслите. Накрая склопих очи и потънах под топлата кадифена завивка на съня.

 

 

Не знам дали ме събуди утринното слънце или студът. Слънчевите лъчи падаха косо през дупката на стената и се забиваха право в очите ми. Из тях танцуваха прашинки, а лютият студ пронизваше до кости. Опитах да се изправя, но всичките ми стави бяха застопорени. Чувствах се като тенекиения дървар от „Вълшебникът от Оз“. Трябваше ми известно време, за да разгладя ръбовете и буците по гърба си. Изпитвах остра потребност да пусна една вода и не тъй остра — да си измия зъбите. Не бих отказал чаша кафе и една кифла.

Трябваше да се върна в апартамента, да се изкъпя и преоблека за съда. Понечих да тръгна към изхода, когато нещо привлече погледа ми. Слънчевите лъчи пресичаха обора и падаха само на две крачки от мястото, където бях спал. Там, във вдлъбнатината от моето тяло, искреше ослепително късче стъкло. Направих четири крачки подир лъчите, наведох се и разрових сламата. Изпод нея изникна камерата на Кип, насочена право срещу слънцето.

 

 

Беше ясно и мразовито утро под бездънно синьо небе. Ръсеше лек сняг — пухкави сухи снежинки, досущ като ония, с които бях свикнал през петте си години като студент спортист сред хълмовете на централна Пенсилвания. Да, точно така. Пет години стисках зъби, но си изкарах дипломата. Помнех ония ледени бури, включително и една по време на мач срещу „Нотр Дам“. Докато хвърляше жребия, съдията се пльосна по задник, а и всички ние не можехме да пробягаме десет крачки, без да се хързулнем като подпийнала фигуристка. Още в средата на първото полувреме почнах да се вдървявам, но отказах да сложа ръкавици или втори чифт чорапи. Нека префърцунените нападатели да си пазят пищялките. Играех по фланелка с къси ръкави, която едва ми стигаше до пъпа. След един сблъсък се плъзнах по корем и си напълних гащетата с ледена вода. Не помня дали спечелихме или загубихме, но си спомням как после прекарах пет великолепни дни в лечебницата.

Миналото си е минало. Дай да мислим за настоящето.

Снегът беше сух и пухкав като в туристическа реклама, пътищата вече бяха разчистени, с високи купища сняг от двете страни. На връщане към града не бях тъй любезен шофьор, както на излизане. Надувах с все сила клаксона зад туткавите туристи, изпреварвах както ми падне и наруших де що имаше ограничения на скоростта.

Десет минути чаках на тротоара, докато отвориха магазина за камери. Продавачката ме изгледа странно. Може би заради безумието в очите ми, или пък заради миризмата на слама и тор. След малко тя ми намери необходимата батерия и миниатюрна слушалка, взе парите и се загледа подир мен. Докато излизах, камбанката над вратата издрънча весело.

 

 

Когато за пръв път видях камерата в обора, аз отправих страстна молитва към добрия Господ, закрилящ сравнително честните граждани, които не давят малки котенца и не хвърлят хартийки из парковете. И молитвата ми се сбъдна, защото бутонът беше натиснат. Естествено, батерията бе сдала багажа. Дотук добре.

Отправих безмълвна благодарност към небесата.

През прозрачното капаче видях, че по-голямата част от лентата е превъртяна. Около два часа запис, преди батерията да изфиряса. Ако имах късмет, всичко щеше да е на записа.

Не картина, разбира се. Никакъв образ, след като Кип напусна обора. Но поне звук. Аудиото трябваше да е останало. Как го бе казал Кип? От петдесет метра записва как пърди мишка.

 

 

Колата ме чакаше до тротоара със запален двигател и включено отопление. Сърцето ми подскачаше, докато премотавах касетата. Камерата беше от онези модерни машинки, които могат да подават сигнал направо на телевизора. Върнах лентата до самото начало, потискайки желанието да видя първо средата. Включих слушалката към камерата, натиснах бутона за възпроизвеждане и погледнах през визьора.

Първият кадър представляваше тъмно петънце в небето. Изображението постепенно се увеличи. Птица. Кадърът заподскача, докато Кип се мъчеше да стабилизира камерата.

— Властелинът на небесата — изрече в слушалката гласът на Кип. — Златен орел. Последен от своя вид. Могъщ хищник.

Той продължи така още известно време. Макар и невръстен, разтягаше локуми доста добре. По някое време птицата хлътна между смърчовете и Кип рече:

— Мамка му, къде се дяна?

На следващия кадър се появиха хлапетата от съседното бунгало. После някакво мършаво псе вдигна крак до едно дърво. И най-сетне каквото очаквах: мрачно помещение, което плавно просветляваше с отварянето на блендата. Фенерът хвърляше безжизнени бели лъчи върху половината лице на Джоу-Джоу, другата половина тънеше в мрак. Различих фигурата й, сгушена под одеялото.

— Не, Джейк, срамувам се. Момчето не биваше да е тук.

Камерата заподскача и като че сама се настрои към слабото осветление.

— Вуйчо Джейк, моля ти се, влизаш ми в кадъра. Искам да придвижа от среден до близък план.

Лицето на Джоу-Джоу запълни екрана — просълзено, с подути очи. Но от толкова близо очите разкриваха още нещо. Блестящ ум, съобразителност, пълен контрол над ситуацията.

Тя замислено сбръчка чело. Не беше потресена. Нито изплашена. Просто мозъкът й работеше на максимални обороти. Как не го забелязах още тогава?

— Джейк, недей! Не ти ли стига каквото ми причини досега?

И тя захлупи лице в шепите си.

Аз не отвърнах: „Това пък какво беше?“. Не казах: „Какви ги говориш, по дяволите?“. Всъщност нищо не казах. Е, да, тогава си мислех, че говори за старите времена или че е объркана. Дявол да го вземе, не знам какво съм мислил, но определено не предполагах, че всичко е планирано, че госпожа прокурорката не изключва възможността записът да се превърне във веществено доказателство. Страхотна идея — да покаже как тоя гнусен перверзен тип заставя невръстно дете да документира злодеянията му.

— Добре, Кип — раздаде се моят глас. — Край на снимките. Стига ми толкова.

Дали само така си въобразявах, или наистина бях твърде груб с него? Екранът изгасна.

О, Джоу-Джоу, ти си една безкрайно умна и зла жена.

На екрана отново се мярна нещо. Беше твърде тъмно, за да различа каквото и да било. После фенерът светна и Кип каза:

— Така е по-добре. На естествено осветление нищо нямаше да излезе.

Пак го пропъдих и екранът изгасна отново. Но знаех, че трябва да има още.

В момента камерата беше изключена. Нямах представа за колко време.

Екранът просветля, после се преобърна с главата надолу. В слушалката се раздаде шумолене. Нечие пъшкане, вероятно на Кип.

— Пусни мъфффф… дрън.

Камерата вероятно бе изтървана или захвърлена, след като Кип натисна бутона за запис. Автоматичният фокус се мъчеше да проясни образа, но виждах само размазани дебели сламки. Камерата бе паднала.

Представлението започва. Отново изрекох безмълвна молитва.

Ново приглушено пухтене, което се отдалечаваше. Симарон бе запушил устата на Кип и го мъкнеше по стълбата.

Гласовете откъм платформата бяха неясни. Но стъпките по дъските се чуваха съвсем отчетливо. Тежки нозе. Няколко тихи думи:

— Кротувай, момче.

После моят глас подвикна на Кип да не тормози вуйчо си.

— Кип! Почваш да ме ядосваш. Имам важна работа.

Аз ли бях това? Гласът звучеше съвсем непознато, сякаш принадлежеше на онзи похотливец, когото вече цяла седмица описваха в съда. Минаха още две-три секунди, после отекна добре познатият глас на Кит Карсън Симарон:

— Излъжеш ли ме два пъти, мъртъв си.

Записът беше ясен. Много по-ясен, отколкото можех да се надявам. Продължих да слушам.

— Сими, той ме изнасили.

По дяволите. Дори в лъжите си беше последователна.

— Удари ме, както правеше някога. Смъкна ми дрехите и ме изнасили.

После гласът на Симарон изрече спокойно и безстрастно:

— Ти знаеше какъв е. Сама ми разправи.

Чух собствения си вик:

— Това е лудост!

Но кой щеше да ми повярва? Нали всички престъпници отричат деянията си.

Гласът на Симарон стана по-мощен:

— Най-напред ме ограбваш. После нахлуваш в земите ми, а сега посягаш на моята жена.

Защо ли не взема направо да дам касетата на Макбейн? Да си я пусне на заключителната реч. Какво друго му трябва?

Когато Симарон започна да ме мята по стените, камерата отрази всеки звук.

— Не, Сими! Ще го убиеш! Недей!

Стори ми се съвсем искрена. Е, значи Х. Т. Патерсън имаше право — искала е аз да убия него.

Тря-ас, разцепи се парапетът. Жребецът запръхтя и затропа, докато падах отгоре му и се свличах на пода.

— Излизай, адвокатче. Не съм свършил с теб.

Вярно си е, не беше. Изслушах останалото — тъй познато и все пак тъй нереално. Кип се развика, че е Спартак, Симарон му отне вилата и хлапето избяга от обора. Прогърмя първият изстрел на пистолета, после Симарон заръча на Джоу-Джоу да презареди. Раздаде се приглушено буф, след това още едно. Трясък откъм коша за царевица, шумове на двама едри мъже, които блъскат каквото им се изпречи. Още няколко пъти буф на стомана в дърво и накрая последният изстрел — този път в човешки мозък.

Спрях касетата, после премотах до началото и пак я пуснах. Нещо ме смущаваше, но какво точно? Когато наближи краят, аз се заслушах по-внимателно и пак нещо не беше наред. Последният изстрел закъсняваше. Трябваше да преброя секундите.

Премотах лентата още веднъж и се вслушах. Сега бях затворил очи и виждах цялата сцена. Аз лежа по гръб, докопвам пистолета и го вдигам към гърдите си. Помнех как той го сграбчи, а аз натиснах спусъка, очаквайки да прогърми изстрел, но не чух нищо друго, освен…

Щрак.

После кънтенето на собствената ми глава, отметната към пода от юмрука на Симарон.

Фра-ас, като удар на бухалка по бейзболна топка.

Миг след това — глухо пъшкане.

Не можех да разпозная звуците. По онова време сигурно вече бях почти в безсъзнание. Секундите изтичаха една след, друга. Какво ставаше?

Буф.

Тишина.

Спрях записа, превъртях съвсем малко и пак прослушах последните мигове.

Почнах да броя: хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три. От мига, когато бях ударен, минаха три секунди, после фра-ас и пъшкане. Още седем секунди до последното буф.

Десет секунди от момента на удара! Не бих могъл да стрелям. По това време вече потъвах в страната на сънищата с леко сътресение на мозъка.

Мъчех се да го проумея.

Десет секунди.

Какво бе станало, докато се реех нейде между болката и безпаметството?

Продължавах да мисля, а лентата се въртеше. Този път не я спрях.

Сетне чух гласа.

И разбрах.