Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (23)

23.
Там, където светлината се среща с мрака

Ако те обвиняват в убийство и откажеш да се признаеш за виновен, имаш няколко възможности. Можеш просто да заложиш на съмнението. Отказваш да дадеш показания, по пък за сметка на това разпитваш прокурорските свидетели до припадък. Преувеличаваш несъответствията, раздуваш полицейските пропуски и правиш обвинението за смях. Ако имаш късмет, може да те оправдаят, или поне заседателите да не стигнат до категорично решение.

Ако имаш доказателства, че жертвата те е нападнала, можеш да претендираш за самозащита. Но тогава признаваш убийството и ще те осъдят, ако не убедиш заседателите, че си имал солидни основания да смяташ живота си за застрашен.

А можеш и храбро да се хвърлиш в атака срещу обвинението. Даваш показания, в които се кълнеш, че чисто и просто не си го направил. Добре де, питат се заседателите, ако не е бил тоя негодник тук, кой тогава? В такъв случай е много полезно да имаш подръка някакъв тайнствен непознат. Или непозната.

Точно за това трябваше да си поговорим с Х. Т. Патерсън. След като заседателите бяха отпратени да си вървят с обещанието да не четат вестници и да не разговарят за делото (тия клетви се нарушават по-често дори и от брачния обет), Х. Т. Патерсън ми поръча една бира в местната кръчмичка, където рядко се мяркаха навлеците от Бевърли Хилс. Заведението нямаше нито камина, нито изглед към пистите. Беше разположено в района на складовете близо до шосето за аерогарата и имаше толкова мътно осветление, че дори един предполагаем убиец можеше да си пие спокойно бирата. Седяхме зад кръглата дървена маса, нашарена с черни петна от фасове, пиехме бира и дъвчехме фъстъци.

— Искам да внимаваш как се държиш в съда — каза Х. Т. — Не бъди тъй окаян, унил, потиснат и отчаян. Заседателите ще си помислят, че очакваш да те осъдят.

— То си е вярно.

— Е, не го показвай. Каквото си мислиш, това ще ти дойде. А и създаваш впечатление, че съжаляваш за стореното. С такава физиономия сам си докарваш присъдата.

— Добре де, отсега нататък ще се кикотя гръмогласно при всяко възражение.

— Не се заяждай. Знаеш за какво става дума.

— Знам. Не показвай на врага, че те е страх.

— Именно. Чувал ли си историята за двамата генерали по време на битка?

— Не, но имам чувството, че ще я чуя.

— Единият генерал носел яркочервен плащ и другият го попитал защо му е да тръгва на бой тъкмо с такава дреха. „Защото ако ме ранят, бойците ми няма да разберат това и ще продължат да се сражават.“ Вторият генерал се позамислил и викнал на ординареца: „Фриц, донеси ми кафявите панталони“.

Разсмях се и лицето на Патерсън грейна.

— Браво, така е по-добре. А сега да поиграем ли покер?

Естествено, нямахме карти. Тая стара шега идваше още от първото дело, в което се срещнахме. Тогава Патерсън направо ми скри шайбата. Бях предявил граждански иск от името на своя клиент срещу една стриптийзьорка за разтегнато бедрено сухожилие. Човекът щеше да се жени и на ергенската вечер опитал да се пребори с прочутата Ванда Дервишката. Ванда пък решила, че ще е весело да провери докъде може да му разчекне краката с една хватка, наречена „ядец“. Вече не помня точно каква идиотска грешка допуснах в заключителната си реч, но след делото Патерсън дойде при мен и каза: „Абе, глупако, адвокатът играе покер с идеи вместо карти, а ти току-що се опита да ме прецакаш с чифт двойки“.

Сега ме приемаше почти за равен.

— Как ти се струват заседателите? — попита той.

— Не знам. Ако имахме шестима черни и шестима латиноамериканци, всичките несправедливо арестувани и враждебно настроени към полицията, сигурно щях да се чувствам по-добре. Но тук ни сервираха бял хляб и майонеза. В Маями такова нещо е невъзможно. Помниш ли заседателите по онова дело срещу съдиите след операция „Съдебна метла“?

— Как да не ги помня? Десет черни, един латиноамериканец и само един чисто бял.

— Де да ги имахме и тук!

— Маями е друга работа — каза Патерсън.

— Знам. Екзотично кътче и все пак неразделна част от Америка. Спомням си как водех едно дело по време на войната в Персийския залив и бях поканил свидетел — от Топека ли беше, от Омаха ли, не помня вече, но във всеки случай идваше от нормално място. Както и да е, хваща той такси от аерогарата право до съда и когато се срещаме, обяснява колко се радва да попадне в град с толкова патриотично население. Бре, викам си, тоя е объркал шествието на някоя секта с военен парад. Питам го какво има предвид, а той обяснява, че по пътя през целия град гледал разпънати жълти гирлянди за завръщането на войските.

— Ти какво му каза? — попита Патерсън.

— Истината. Казах му, че не са гирлянди, а полицейски ленти около местопрестъпленията.

— Да, хората често ги бъркат — кимна Патерсън.

— Ами ти какво мислиш за заседателите?

— Скучни, тъпи, банални и благопристойни еснафи, най-калпавата сбирщина от бялата средна класа през втората половина на двайсети век. Симарон беше местно момче и макар че мнозина го смятаха за перко, след смъртта си той стана легендарен герой от Дивия Запад. Лошото е, че сега същият ореол се прехвърли върху мис Баросо.

— И какво да правим? — попитах унило аз.

Патерсън допи бирата си и избърса устни.

— Да я унищожим, разбира се.

— Тя е много умна, Х. Т. И много убедителна.

— Аз също — заяви адвокатът ми.

Понечих да поръчам по още една бира, но се отказах. Чакаше ме работа — вечер нахвърлях въпроси и преглеждах записките си.

— Добре — каза Патерсън, — нека си го представим: убедили сме заседателите, че мис Баросо лъже кой кого е нападнал. Какво постигаме?

Адвокатите страшно си падат по риторичните въпроси.

— Опорочаваме показанията й — казах аз. — Щом свидетелят е излъгал веднъж, може да лъже от край до край.

— Включително кой кого е нападнал, и още по-важно…

— … кой е убил Симарон.

Патерсън ми се усмихна, после махна на сервитьорката, вдигна един пръст и посочи чашата си — международният символ за още едно питие s’il vous plait^[1].

— Значи най-сетне разбра, мой едри и мрачни приятелю?

— Искаш да кажеш, че няма да претендираме за самозащита. Вярно, удрял съм, може би съм се опитал да убия Симарон или пък само съм се отбранявал. Кой знае? Аз във всеки случай не знам. Но не съм забивал пирон в главата му…

— Продължавай.

— Била е Джоу-Джоу.

— Версията изглежда правдоподобна, нали? Тя те насърчава да го нападнеш, предизвиква те с разказа за побоя. Когато ти не успяваш да го очистиш, тя решава въпроса по кратката процедура.

— Страхотна теория, Х. Т. Само че как да я докажем? Не мога да заявя, че ме е накарала да нападна Симарон. По дяволите, тя ме молеше да не идвам в обора. Опита се да ме спре.

— Нима? А ти на кое обърна внимание — на думите или на задавените ридания и болката в гласа й?

— Добре, аз те разбирам, но дали заседателите ще повярват, че Джоу-Джоу ме е насъскала да убия Симарон?

— Или той да убие теб.

— Какво?

— Ти сам разказа, че тя го подканвала, но той възразил. О, смятал е да ти причини доста телесни повреди, но да спре преди да умреш. А тя е желаела друго. Искала те е мъртъв.

— Чакай, съвсем се обърках. Нали каза, че е искала той да умре.

— И в двата случая Симарон изчезва от картинката, нали? Ако загинеш ти, подхваща се старата история. Симарон я е пребил, ти се опитваш да помогнеш, той те убива. Осъждат го. Ако умре той, още по добре. Е, Джейк ще трябва да опере пешкира, но какво да се прави, такъв е животът.

Опитах се да предъвча това заедно с шепа фъстъци, после казах:

— Няма начин заседателите да се вържат на тази история. Нали разбираш, защо ще й трябва Симарон да умре или да попадне в затвора?

— Откъде да знам? Каквито карти са ми се паднали, с такива играя покер. Ти трябва да измислиш останалото.

— Но искаш да кажа, че Джоу-Джоу го е убила?

— Както вече казах, това е правдоподобна версия. Не намирам друга причина, по която ще й се иска да насъска първо теб, после него.

Поседях мълчаливо и се помъчих да разсъждавам като съдебен заседател, изправен пред току-що очертаната линия на защита.

Прекалено сложно, прекалено невероятно.

Освен това не можех да се закълна, че не съм изстрелял фаталния пирон, да ме прощавате за двойното отрицание.

Още нещо. Не си представях Джоу-Джоу да застреля когото и да било.

И накрая, ако решиш да обвиняваш някого, не е зле да посочиш мотив за престъплението. Ако Джоу-Джоу бе имала някакви проблеми със Симарон, нямаше нужда да го убива или да го праща в затвора. Можеше просто да си замине. В края на краищата, сама бе дошла в Колорадо.

— Не ме разбирай погрешно, Джейк — каза Патерсън. — В никакъв случай не те насърчавам да изопачаваш истината. Само те моля да претърсиш дълбините на подсъзнателната си памет, онази сенчеста територия, където светлината се среща с мрака, където съзнателната мисъл отстъпва място на мъгливи, неясни видения. Може би ако пребродиш тия сумрачни покрайнини на разума чрез дълбоко съсредоточаване или хипнотичен транс, спомените ти ще се избистрят.

С други думи Х. Т. ми казваше, че мога да си измислям, но решението зависи изцяло от мен. Поразмислих още малко, сетне казах:

— Не мога да го направя, стари приятелю. Не мога, защото не стана така, пък и все едно, номерът няма да мине.

Патерсън бавно кимна и направи на сервитьорката знак да донесе сметката.

— Разбирам те, Джейк. Кажи ми само за мое сведение, щеше ли да го направиш, ако знаеше, че не е станало така, но номерът може да мине?

 

 

В сряда сутринта на свидетелското място застана някакъв тип с вълнена жилетка. Той осведоми заседателите, че името му е Дон Русо и завежда отдел „Безопасност“ на корпорация „Тулмастър“ със седалище в Делауер. Самата корпорация била клон на японска международна компания с фабрики в Индонезия и Тайван. Дон Русо знаеше всичко възможно относно пистолетите за пирони марка „Мастърджак 500“.

— Това е един най-усъвършенстваните ни инструменти — заяви той.

Русо беше добродушен очилат мъж и приличаше на онези ентусиазирани продавачи, които знаят наизуст каква шкурка е необходима за всички възможни дърводелски работи. Както сам каза, често се явявал на граждански дела, заведени от злополучни майстори, които са се опитали да заредят пистолета, докато другата им ръка стиска спусъка.

Сега Русо държеше веществено доказателство номер девет с червено етикетче върху гумираната дръжка.

— Винаги съветвам хората да се отнасят към този инструмент като към огнестрелно оръжие. А те не искат да разберат, че липсата на куршум в патрона не го прави по-безопасен. Всъщност трябва да кажа, че той е много по-мощен, отколкото обикновените патрони от същия калибър.

От разказа му узнахме как барутът избухва и изтласква буталото, а то на свой ред изстрелва пирона към онова, което Русо нарече „работна повърхност“ — в случая черепът на К. К. Симарон. Узнахме, че не бива да използваме прекалено дълги пирони, защото могат да се изкривят от бетона и да отхвръкнат назад като бумеранг. Узнахме колко е важно инструментът да се поддържа чист; научихме още, че някой — вероятно мистър Симарон — е отстранил предпазното приспособление, което предотвратява изстрела, когато цевта не е притисната към работната повърхност. Тук Русо зацъка с език и заяви, че пистолетът е съвършено безопасен, ако се използва според инструкциите.

— „Мастърджак 500“ е предназначен за професионалисти, но от време на време някой невежа се опитва да закачи картина в апартамента си, а вместо това заковава човек за дивана в съседното жилище.

— Нека го кажем накратко, мистър Русо — рече накрая Макбейн. — Смъртоносно оръжие ли е веществено доказателство номер девет?

— Ако бъде използвано с тази цел, да.

— А може ли изстрелът с подобно оръжие в нечие ухо да бъде наречен преднамерено действие, целящо да предизвика смърт?

А, да. Въпросът за наличие на предварителен умисъл.

Патерсън скочи.

— Възразявам. Въпросът навлиза в компетенцията на съдебните заседатели и не подлежи на експертна оценка.

— Не вярвам, че е зададен с тази цел — отсече съдията. — Отхвърля се.

— Да, така смятам — отговори Русо. — Всеки, който пъхне дулото в нечие ухо и натисне спусъка… ами, само едно нещо може да се случи и според мен го знае всяко невръстно американче.

 

 

Съдебната лекарка се оказа азиатка на около четирийсет години и сред всички участници в делото само тя беше по-ниска от Х. Т. Патерсън. Изкачи се на свидетелския подиум с изящна походка, седна и погледна заседателите право в очите. Беше с ниски черни обувки и бяла престилка до коленете. Не носеше никакъв грим, освен малко очни сенки.

Тя положи клетва и ни каза, че името й е Айви Цзин, лекарка с дипломи от Бъркли и Харвард, дългогодишна практика и специализация по патология в редица известни болници. От пет години работела като главен съдебен лекар на област Питкин.

— Имахте ли възможност да извършите аутопсия на покойния мистър Кит Карсън Симарон? — попита Макбейн.

— Да.

Доктор Цзин бе видяла трупа за пръв път в моргата, с провиснали отвъд масата каубойски ботуши.

— Забелязах сериозна рана в главата, която по-късно определих като причина за смъртта. Входното отверстие се намираше в областта на дясното ухо, а изходното — в слепоочната кост малко над лявото ухо. От пръв поглед имаше всички характеристики на огнестрелна рана в главата.

— Какво извършихте след това?

— Поръчах рентгенови снимки на главата, за да установя дали в черепа няма заседнал куршум. Нямаше. С хирургически нож отстраних скалпа, под който имаше кръвоизлив. После разрязах черепа отзад напред и отстраних горната част. Забелязах наранявания на външната и вътрешна мозъчна обвивка, както и на мозъчната ципа. Освен това имаше многобройни кръвоизливи и разкъсвания на мозъчната тъкан. Близо до изходното отверстие имаше радиални фрактури на черепа.

— До какъв извод стигнахте в този момент?

— Че остър предмет е проникнал с голяма скорост в дясното ухо на мистър Симарон и е излязъл през слепоочната кост малко над лявото ухо.

— Какво направихте по-нататък?

— Извадих мозъка и продължих както обикновено.

Лесно й е на нея.

— Да, доктор Цзин, какво означава това?

— Ами, най-напред прегледах мозъка, разбира се. Беше подгизнал от кръв. Претеглих го и го върнах в черепа.

Макбейн й представи серия снимки, като се стараеше да изложи окървавения мозък на Симарон пред заседателите. Патерсън възрази и съдията, господ да го поживи, прие протеста, като каза, че вече е допуснал да покажат полицейската фотография на Симарон в локва кръв, а той си имал правило да не разрешава повече от една грозна снимка на дело.

Доктор Цзин разпозна пирона в найлонова торбичка, който й бил показан най-напред от полицаите. Пиронът беше намерен в седлото и след показанията на техниците съдията го прие за веществено доказателство. Изследванията на доктор Цзин установили върху пирона наличие на кръв, костни парченца и мозъчна тъкан от Симарон. Тя стигнала до извода, че въпросният остър предмет е именно този пирон.

— Как постъпихте по-нататък?

— Извърших аутопсия на цялото тяло.

— Установихте ли други отклонения от нормата?

— Леки признаци на атеросклероза, но не от това беше загинал.

— А от какво беше загинал покойникът, доктор Цзин?

— От пирон с дължина седем сантиметра и половина, изстрелян със специален пистолет право в мозъка на мистър Симарон.

— Този пирон ли? — попита Макбейн, като повдигна веществено доказателство номер седемнайсет.

— По всичко личи, че е той.

— Можете ли да го заявите с пълна лекарска увереност?

— Да, такова е моето мнение с пълна лекарска увереност.

Патерсън бе съвсем кратък. Нямаше какво да спечели, а от излишното разпростиране по темата само губехме.

— Доктор Цзин, имаше ли и други наранявания на главата, освен онези, които описахте досега?

Тя си сложи очила, от които провисваше верижка отзад през врата, и прелисти отчета за аутопсията.

— От задната страна на черепа имаше подутина, каквато остава при удар с тъп предмет.

— Можете ли въз основа на прегледа да ни кажете какъв точно е бил този предмет?

— Бил е дървен. От скалпа на мистър Симарон извлякохме няколко ситни тресчици.

— Можете ли да прецените силата на удара?

— Не съвсем.

— Добре, можете ли да ни кажете дали е бил достатъчно силен, за да предизвика фрактура на черепа?

— Фрактурите, които описах, се разпространяваха радиално от изходното отверстие и бяха предизвикани от изстрела. Не ги е причинил ударът по тила.

— А би ли могъл мистър Симарон да загуби съзнание от удара по тила?

Доктор Цзин затвори очи и се замисли.

— Би могъл, но това не означава, че непременно е станало точно така.

— Разбирам — кимна Патерсън.

Е, добре поне че някой разбира.

— Имате ли още въпроси? — попита съдията Уидърспуун. — Заседателите изглеждат гладни.

Аз също. От аутопсиите се огладнява.

Патерсън призна, че е свършил. Макбейн не пожела да поднови разпита на свидетелката. Всички събраха палта, шалове, ръкавици и излязоха в обедна почивка.

 

 

Еди Лакуър беше трийсет и осем годишна, атлетична и загоряла. Работеше като заместник вицепрезидент на „Садърн Федерал Банк“ в центъра на Маями. Тази седмица нейната работа беше да отлети с „Континентал Еърлайнс“ до Хюстън, оттам до Денвър, да хване местен полет за Аспен, да стигне с такси до хотел „Литъл Нел“ в подножието на Аспен Маунтийн и да се настани в стая за четиристотин долара на вечер. Призори на следващия ден тя закуси пържени яйца и геврек, изкачи се до върха с лифта и кара ски до пладне, после се преоблече, тръгна по Спринг стрийт покрай бар „Льо Тюб“, магазина за велосипеди и германския ресторант, отмина Хайман авеню и Хопкинс стрийт, на главната улица зави наляво и след две пресечки стигна до областния съд. С тънка папка в ръце Еди Лакуър се качи на втория етаж, където престоя около деветдесет секунди на свидетелското място, за да обясни състоянието на банковата ми сметка. Нашата правна система може и да си има много достойнства, но икономията на сили и средства определено не е между тях.

Съдията Уидърспуун прие банковите отчети за веществени доказателства, тъй че съдебните заседатели вече разполагаха с документи за вложените на мое име седемдесет и пет хиляди долара. Когато дойдеше мой ред да давам показания, прокурорът нямаше да ми спести въпросите на тази тема.

Еди Лакуър напусна съда и тежките колела на правосъдието продължиха да се въртят. На адвокатски жаргон това се нарича „домакинска работа“. Появиха се документите за създаването на „Съкровищница на Скалистите планини“, узаконени с щатския печат на Флорида. Изникна уставът на корпорацията, след него разпределението на дяловете, рекламната брошура и тъй нататък.

В хода на всяко дело човек постепенно започва да усеща накъде се насочва обвинението. Прокурорът не искаше да рискува по въпроса за мотивите. Той доказваше, че злодеят е бил тласкан не само от похотлива страст към приятелката на Симарон. Ламтял е и за парите му. Вече си представях какво ще каже Макбейн на разпита.

И тъй, мистър Ласитър, поправете ме, ако греша, но не задигнахте ли седемдесет и пет хиляди долара от компанията на мистър Симарон, а след това не проследихте ли мис Баросо до Колорадо, не проникнахте ли незаконно в ранчото, не извършихте ли сексуално насилие срещу мис Баросо, не нападнахте ли свирепо мистър Симарон и накрая не го ли убихте, като изстреляхте в мозъка му стоманен пирон?

Да, вярно е! Вярно от начало до край! И отгоре на всичко брах защитени растителни видове на държавна земя.

Умът понякога ми играе подобни номера в съда — литва на тайнствени пътешествия. Всичко изглеждаше тъй нелепо, че би било смешно, ако не беше ужасяващо реално. Какво ставаше? Само преди няколко месеца бях умерено преуспяващ адвокат, полагащ скромни усилия да ограничи злото в нашия тъжен свят. А ето че изведнъж се оказвах заплетен в… как го нарече Патерсън снощи? Кафкианска трагедия.

Точно така. Повечето книги, които прочетох в колежа, гъмжаха от правни цитати и юридически брътвежи. Едно от редките изключения бе „Процесът“. И до ден-днешен си спомням първото изречение. „Навярно някой разпространяваше лъжи за Йозеф К., защото в едно прекрасно утро той бе арестуван, без да е сторил нищо нередно.“

Ало, Йозеф К., тук Джейкъб Л.

И аз така…