Клайв Къслър
Атлантида открита (7)

4.

Пат не можеше да не се запита дали съзнанието й, сковано от ужас и от мъчението, на което бе подложено тялото й от ледената вода, не си правеше някакви злокобни шеги с нея. Амброуз и Маркес гледаха като втрещени и не бяха в състояние да издадат и звук. Постепенно обаче шокът им премина и огромна вълна на облекчение ги заля, когато осъзнаха, че най-неочаквано си имат компания и че непознатият има връзка с външния свят. Страхът им мигом се изпари и се замени с огромна надежда.

— Откъде, за бога, се появихте? — избъбри развълнуван Маркес.

— От съседния рудник „Пират“ — отвърна непознатият, осветявайки с подводната си лампа стените на кухината, преди да фокусира лъча върху обсидиановия череп. — Какво е това място? Мавзолей?

— Не — отвърна Пат, — загадка.

— Познавам ви — рече Амброуз. — Вчера разговарях с вас. Вие сте от Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— Да, а вие сте доктор Амброуз, нали? Приятно ми е да ви видя отново. — Мъжът отмести поглед към рудокопача. — А вие трябва да сте Луис Маркес, собственикът на тази мина. Обещах на съпругата ви да ви закарам навреме за вечеря. — Той погледна към Пат и плахо й се усмихна. — А тази очарователна дама вероятно е доктор О’Конъл.

— Откъде знаете името ми?

— Госпожа Маркес ви описа как изглеждате — поясни той.

— Как стигнахте дотук? — попита все още слисаната Пат.

— След като научихме от шерифа, че входът на рудника е затрупан от лавина, екипът ми от инженери от НЮМА решиха да опитат да стигнат до вас през един от тунелите, водещи от рудника „Пират“ до рудника „Рай“. Не бяхме изминали и стотина метра, когато експлозия разтърси планината. Като видяхме, че водата нахлу в шахтите и започна да залива и двата рудника, разбрахме, че единственият начин да стигнем до вас, е чрез подводно плуване през тунелите.

— Нима сте плували от „Пират“ дотук? — не можеше да повярва Маркес. — Та това са близо осемстотин метра!

— Всъщност водата прииждаше много по-силно, отколкото предполагах. Влачех зад себе си вързана за въже водонепропусклива раница с храна и аптечка, но водата я отнесе, когато ме заля и отхвърли в една стара пробивна машина.

— Ранен ли сте? — попита загрижено Пат.

— Само съм натъртен тук и там, но не си заслужава да говоря за това.

— Цяло чудо е, че не сте се изгубили в лабиринта от тунели, докато сте ни търсили — отбеляза Маркес.

Непознатият повдигна високо малък монитор, чийто екран излъчваше неземна зелена светлина.

— Този подводен компютър е програмиран да изобразява всяка шахта, орт и тунел в каньона Телърайд. Тъй като вашият тунел бе затрупан от срутване, трябваше да заобиколя на по-ниско ниво, да се върна обратно и да тръгна насам от противоположната посока. Както плувах през тунела, мярнах слабата светлина на миньорската ви лампа и ето ме тук.

— Значи никой над земята не знае, че срутване препречи пътя ни — каза Маркес.

— Напротив, знаят — отвърна водолазът. — Екипът ми се обади на шерифа още щом разбрахме какво се е случило.

Лицето на Амброуз издаваше нездрава бледост. Той не можа да се присъедини към ентусиазма на другите.

— Следва ли ви някой друг от екипа ви? — попита той бавно.

Водолазът поклати глава.

— Не, сам съм. Другите изразходваха кислорода си и аз реших, че ще е доста рисковано повече от един да прави опити да ви открие.

— Изглежда, че напразно сте губили време и усилия да дойдете дотук. Не виждам как ще ни спасите.

— Може и да ви изненадам — отвърна простичко мъжът.

— Няма начин аквалангът ви да съдържа достатъчно въздух за четирима, за да ни изведете над земята през катакомбите от залети тунели. И тъй като ние или ще се удавим, или ще умрем от хипотермия до един час, няма да имате време да идете да повикате помощ.

— Много сте проницателен, докторе. Двама души може и да могат да се върнат до рудника „Пират“, но само двама.

— Тогава трябва да вземете дамата.

Водолазът се усмихна иронично.

— Много благородно от ваша страна, приятелю, но в случая не пълним спасителните лодки на потъващия „Титаник“.

— Моля ви — настоя Маркес, — водата продължава да се покачва. Изведете доктор О’Конъл на безопасно място.

— Щом това ще ви облекчи — каза водолазът с видима безчувственост и хвана Пат за ръката. — Използвали ли сте водолазна екипировка?

Тя поклати глава.

Непознатият насочи лампата си към двамата мъже.

— А някой от вас?

— Има ли значение? — попита мрачно Амброуз.

— За мен, да.

— Аз съм професионален водолаз.

— Надявам се да е така. А вие?

Маркес сви рамене.

— Мога само да плувам.

Водолазът се обърна към Пат, която грижливо увиваше фотоапарата и бележника си в найлонов плик.

— Вие ще плувате до мен и двамата ще се редуваме да си поемаме въздух с регулатора. Аз си поемам въздух и ви подавам накрайника, вие си поемате въздух и ми връщате накрайника. Щом излезем оттук, ще се хванете за колана ми с тежести и ще се държите за него.

Той се обърна към Амброуз и Маркес.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но ако възнамерявате да мрете, откажете се. Ще се върна да ви взема след петнайсет минути.

— Моля ви, постарайте се да е малко по-рано. — Маркес го гледаше с посивяло лице. — След двайсет минути водата ще ни залее догоре.

— Тогава се повдигнете на пръсти.

Мъжът от НЮМА хвана Пат за ръката, гмурна се под водата и двамата изчезнаха в мътната вода.

 

 

Водейки се по една от осветените линии, изобразени на малкия му компютър, водолазът насочи право напред светлинния лъч на подводната си лампа и заплува през тунела към зловещия мрак, теглейки Пат зад себе си. Водата бе стигнала до тавана, но силата на прилива беше намаляла.

Той хвърли бегъл поглед назад и видя, че жената е затворила плътно очи и се държи здраво за колана му с тежести. Тя не отвори очи дори когато той й подаде накрайника за дишане.

Решението му да предпочете обикновената маска за лице „Скан“ и стандартния регулатор за въздух „Акуеъриъс“ пред старата си и надеждна цяла маска за лице „Марк II“ се оказа разумно. Това улесни плуването му през близо осемстотинметровия лабиринт от подводни тунели от рудника „Пират“, повечето от които бяха затрупани с паднали скални отломъци и подпорни греди. Имаше обаче и сухи тунели, до които водата още не бе стигнала, и там двамата трябваше да пълзят или да вървят изправени. Но за него ходенето по релсите и прескачането на камънаците, както бе екипиран с комплект обемисти бутилки под налягане, с различни измервателни уреди, нож и колан с тежести, съвсем не беше лека работа. Иначе сухото му подводно облекло „Норсман“ го предпазваше от студената вода, когато се наложеше да плува. Беше избрал норсмана, тъй като с него можеше да се движи по-лесно извън водата.

Водата беше мътна и лъчът от водолазната му лампа проникваше едва на три метра във водния мрак. Той разчиташе на подпорните греди, покрай които минаваха, за да добие представа на какво разстояние са се отдалечили. Най-накрая стигнаха до място, където тунелът правеше остър завой и свършваше в галерия, отвеждаща към вертикална шахта. Той влезе в нея и изпита чувството, че е погълнат от някакво чудовище, обитаващо дълбините. След две минути двамата излязоха на повърхността и водолазът насочи лампата си към тъмнината над главите им. Друг хоризонтален тунел отвеждаше към следващото ниво на рудника „Рай“, на дванайсет метра над тях.

Пат приглади назад полепналите по лицето й кичури коса и го погледна с широко отворени очи. Едва тогава мъжът видя, че те имаха прекрасен маслиненозелен цвят.

— Успяхме! — изрече задъхано тя и започна да кашля и плюе вода. — Знаехте ли за тази шахта?

Той вдигна високо направляващия компютър.

— Това малко съкровище ми сочеше пътя — отвърна той и постави ръцете й върху едно от покритите с тиня стъпала на силно ръждясала стълба. — Ще можете ли да се изкачите сама до горното ниво?

— Дори ще литна, ако трябва — отвърна Пат, преливаща от радост, че се е измъкнала от онази противна кухина и от мисълта, че има шанс, макар и незначителен, да доживее до старини.

— Като се качвате, дръжте се отстрани на стълбата и гледайте да стъпвате в края на стъпалата, защото са стари и вероятно са прогнили от ръждата. Така че бъдете внимателна.

— Ще се справя. Няма да допусна провал, не и след като ме изведохте дотук.

Той й подаде малка газова запалка.

— Вземете това, намерете някое сухо място и запалете огън. Прекалено дълго се задържахте в студената вода.

Докато той нагласяше маската върху лицето си и се приготвяше да се гмурне отново, тя изведнъж го сграбчи за китката. Почувства се запленена от матовозелените му очи.

— Ще се върнете ли за останалите?

Той кимна и й хвърли насърчителна усмивка.

— Ще изведа и тях. Не се безпокойте. Все още има време.

— Така и не ми казахте кой сте вие.

— Името ми е Дърк Пит — отвърна той, после налапа накрайника за дишане, помаха й веднъж и се загуби под кафявата вода.

* * *

В древната кухина водата беше стигнала до раменете на двамата мъже. Ужасът им от клаустрофобия като че ли нарастваше с покачването на водата. Паниката им бе отстъпила пред примирението със съдбата им в техния малък частен Хадес, дълбоко под земята. Маркес предпочете да се преборва с последния си дъх, докато Амброуз безмълвно се бе приготвил да прегърне неминуемата смърт. Възнамеряваше да си поеме дълбоко дъх и да се гмурне през пукнатината в тунела и да плува, колкото издържат дробовете му.

— Той няма да се върне, нали? — промълви Маркес.

— И аз тъй мисля. Или пък няма да успее навреме. Вероятно просто е сметнал за добре да ни вдъхне напразни надежди.

— Странно, имах чувството, че можем да му вярваме.

— Може би все още можем — каза Амброуз, като забеляза една светлинка, мъничка като светулка, да се приближава към тях под водата.

— Слава богу! — възкликна Маркес, когато лъчът от халогенната водолазна лампа се пречупи и затанцува по тавана и стените на камерата, миг преди Пит да подаде глава над повърхността. — Върнахте се все пак!

— Нима сте се съмнявали? — подметна безгрижно Пит.

— Къде е Пат? — попита го Амброуз, срещайки очите му през маската.

— На безопасно място. В една суха шахта на около двайсет и пет метра навътре в тунела.

— Знам го — потвърди Маркес, заваляйки думите. — Той води към следващото ниво на „Рай“.

Пит разпозна видните признаци на хипотермия у рудокопача — сънливост, неясен говор — и реши да вземе първо него вместо Амброуз, който изглеждаше в по-добра форма. Но трябваше да побърза, тъй като вледеняващата вода затягаше прегръдката си и изсмукваше живота от двамата мъже.

— Вие сте следващият, господин Маркес.

— Може да се паникьосам и да издъхна, когато се гмурна — изстена рудокопачът.

Пит го хвана за рамото.

— Представете си, че се носите по течението край слънчев плаж.

— Успех! — пожела им Амброуз.

Пит се усмихна и потупа антрополога по рамото.

— Да не вземете да избягате!

— Няма да мърдам оттук.

Пит кимна на Маркес.

— Хайде, приятел, да потегляме!

Плуването мина гладко. Пит напрегна всичките си сили, за да стигне възможно най-бързо до шахтата. Беше наясно, че ако рудокопачът не се подсуши и стопли скоро, ще изпадне в безсъзнание. За човек, който се плаши от водата, Маркес се справяше отлично — поемаше си дълбоко въздух от регулатора и веднага го връщаше на Пит, без нито миг закъснение.

Когато стигнаха до стълбата, Пит му помогна да изкачи първите няколко стъпала и го изчака да излезе целият от студената вода.

— Ще можете ли да се качите сам до следващия тунел?

— Налага се — отвърна Маркес през тракащи от студ зъби. — Нямам намерение да се предавам точно сега.

Пит го остави и се върна за Амброуз, който бе започнал да прилича на мъртвец от ледената вода. Началният стадий на хипотермия бе свалил телесната му температура до пределната граница; спаднеше ли с още един-два градуса, той щеше да изпадне в безсъзнание. Само след пет минути щеше да е вече много късно. Водата беше стигнала до брадичката му и на десетина-петнайсет сантиметра под тавана. Пит не загуби време в приказки, пъхна накрайника за дишане в устата на антрополога и го избута надолу през пукнатината в тунела.

Петнайсет минути по-късно всички се събраха около огъня от дървени отломки, накладен от Пат. Пит претърси наоколо и събра няколко паднали греди, запазили се сухи в годините след изоставянето на рудника. Скоро тунелът се освети ярко от лумналия силен огън и спасените от наводнената кухина започнаха да се отпускат. Маркес отново заприлича на човешко същество, Пат изглеждаше като възродена и пъргаво масажираше премръзналите крака на Амброуз.

Докато тримата се наслаждаваха на топлината на огъня, Пит се зае да търси чрез компютъра заобиколни пътища, по които да излязат на повърхността. Телърайдската долина беше цялата прорязана от стари рудници. Шахтите, ортите, хоризонталните галерии и тунелите имаха обща дължина от близо шестстотин километра. Пит се почуди как тъй долината не се е огънала като мокър сюнгер. Остави всички да си починат и да се подсушат за около час, след което им напомни, че още не са напълно в безопасност.

— Ако искаме да видим отново синьо небе, ще трябва да следваме план за измъкване оттук.

— Не е толкова спешно — сви рамене Маркес. — Остава ни само да вървим по този тунел до входа на шахтата, където да изчакаме спасителите да изринат снега от лавината.

— Не ми е приятно да бъда преносител на лоши вести — каза Пит с мрачно лице, — но освен че за спасителите се оказа трудно да пренесат тежките си съоръжения през дълбокия шест метра сняг до рудника по тесния път, те бяха и изтеглени от спасителната операция поради покачващата се температура на въздуха, която увеличава вероятността от падането на нова лавина. Не е нужно да ви казвам колко дни или седмици ще са им нужни, за да разчистят пътя до входа на рудника.

Загледан в огъня, Маркес си представи условията на повърхността.

— Всичко върви против нас — измърмори той.

— Имаме огън и питейна вода, макар и тинеста — вметна Пат. — Положително ще можем да издържим колкото е нужно.

Амброуз се усмихна леко.

— Човек издържа на глад не повече от седемдесет дни.

— Или да опитаме да се измъкнем, докато сме още в добро физическо състояние — предложи Пит.

Маркес поклати глава.

— Вие поне знаете, че единственият тунел, който води от рудника „Пират“ до Пандора, е наводнен. Не можем да минем по пътя, по който вие дойдохте.

— Особено без водолазна екипировка — добави Амброуз.

— Така е — призна Пит, — но осланяйки се на компютризираната пътна карта, прецених, че има най-малко двайсет други сухи тунела и шахти на по-горните нива, които можем да използваме, за да излезем над земята.

— Това звучи смислено — каза Маркес. — Само че повечето от тези тунели са се срутили през изминалите деветдесет години.

— И все пак — намеси се Амброуз — е по-добре да опитаме, отколкото да седим тук и да играем шаради още един месец.

— Подкрепям те — обади се Пат. — Цял един ден в стари минни шахти ми стига.

Думите й подтикнаха Пит да отиде до ръба на шахтата и да надникне надолу. Трепкащите пламъци на огъня се отразяваха във водата, която бе достигнала около деветдесет сантиметра от пода на тунела.

— Нямаме друг избор — каза той. — След двайсетина минути водата ще залее шахтата догоре.

Маркес застана до него и погледна към мътната вода.

— Но това е лудост — смънка той под носа си. — След всичките тези години да видя вода да залива до това ниво рудника! Изглежда, че дните ми на изкопаване на скъпоценни камъни свършиха.

— Вероятно един от тези водни канали, които текат под планината, се е отклонил през рудника по време на земетресението.

— Това не беше земетресение — сопна се Маркес, — беше взрив.

— Искате да кажете, че експлозиви са причинили наводнението и срутването? — попита Пит.

— Повече от сигурен съм. — Рудокопачът се втренчи в Пит с присвити очи. — Готов съм да се обзаложа, че в рудника има още някой.

Пит се загледа в заплашително покачващата се вода.

— Ако наистина е така — заговори той замислен, — значи някой иска смъртта на вас тримата.