Клайв Къслър
Атлантида открита (39)

36.

Пилотът приземи плавно реактивния самолет на търговското обединение „Съдба“ на дългата ледена писта. Построеният по поръчка японски двумоторен реактивен самолет „Драгонфайър“, последният останал от разпродадения самолетен парк, нямаше никакви опознавателни знаци и тъй като беше боядисан целият в бяло, се сливаше със заснежената местност, докато рулираше към стръмната стена на покрита с лед висока планина.

Когато летателният апарат се приближи на по-малко от двеста метра, създавайки впечатлението, че ще се блъсне в планината, леденият скат като по чудо се разтвори и разкри огромна пещерообразна вътрешност. Пилотът бавно спря машината в средата на хангара, прокопан в планината с робски труд преди близо шейсет години. Воят на реактивните двигатели стихна и турбините им постепенно спряха да се въртят. Зад тях масивните ледени врати върху няколко солидни гумени колела се затвориха плътно.

В хангара имаше паркирани още два други самолета, и двата военни версии на А340-300 на „Еърбъс индъстри“. Единият от тях можеше да превозва до 295 пътника и двайсет тона товар. Другият беше построен само като транспортьор. И на двата в момента се извършваха последни проверки на двигателите и се зареждаха с гориво за предстоящата евакуация на Волфовия персонал до убежището на големите суперкораби, които чакаха в безопасните води на чилийския фиорд.

В огромния хангар кипеше трескава дейност. Работници в разноцветните униформи на Волф се движеха безшумно и разговаряха тихо, докато пълнеха над стоте дървени сандъци с ценни предмети и богатства на аменеите, заедно с плячкосаните през Втората световна война съкровища и свещени нацистки реликви, и ги подреждаха за транспортирането им до „Улрих Волф“.

Петдесет мъже в стандартните черни униформи на охраната на търговско обединение „Съдба“ застанаха мирно в редица, когато Карл Волф и сестра му Елзи слязоха от самолета. Карл беше облечен в скиорски клин и широко кожено яке с вълнена подплата от алпака^[1]. Елзи носеше скиорски гащеризон под три четвърти кожено палто.

Мъжът, който отговаряше за транспортирането, ги чакаше в подножието на спуснатата от самолета стълба.

— Братовчеде Карл и братовчедке Елзи, оказвате ни голяма чест с идването си тук.

— Братовчеде Хорст — подаде му ръка Карл, — чувствам за свой дълг да видя последните етапи преди задействането на системата за второто пришествие.

— А то скоро ще настъпи — отбеляза Елзи.

— Как върви евакуацията? — заинтересува се Карл.

— По график товарът и пътниците трябва да пристигнат на „Улрих Волф“ десет часа преди катаклизма — увери го Хорст.

В този момент брат им Хуго и сестра им Блонди се приближиха да ги поздравят.

— Добре се завърнал във Валхала! — каза Блонди на Карл.

— Непредвидени неща ме забавиха толкова дълго време — поясни Карл.

Хуго, който беше началник на семейната охрана, посочи към малък електрически автомобил, един от няколкото такива, предназначени за работа в пещерата, за да се избегне натрупване на въглероден окис във въздуха.

— Елате да ви заведа в командния център, където ще видите със собствените си очи как започваме да слагаме край на стария свят.

— Преди това обаче искам да направя проверка на охраната ти — каза Карл и последван от Елзи, тръгна покрай редицата от мъже в черни униформи, които стояха с изпъчени гърди, с автомати Р-10 на кръста и с картечни пистолети „Бушмастер-М17S“ през рамо. От време на време той се спираше пред някого от тях и го разпитваше за националността и военната му история. Когато стигна до края на редицата, кимна със задоволство и рече:

— Това се казва група от храбреци! Добре си се справил, Хуго. Момчетата създават впечатлението, че могат да се справят с всякакво нашествие.

— Те имат заповеди да стрелят на месо по всеки неидентифициран нашественик, навлязъл в територията ни.

— Надявам се да покажат повече умения от хората на Ерих в корабостроителницата.

— От наша страна няма да има провал — заяви твърдо Хуго. — Обещавам ти го, братко.

— Да се е опитвал някой да проникне дотук?

— Не, никой — отвърна Блонди. — Системата ни за контрол и откриване на цели не е сигнализирала за никакво движение в радиус от двеста и четирийсет километра от съоръжението ни.

Елзи отбеляза:

— Двеста и четирийсет километра съвсем не е голямо разстояние.

— Толкова е разстоянието до „Малка Америка“ номер шест, американската научноизследователска станция на янките. Откакто е построена, оттам не са проявявали никакъв интерес към нашите операции. Досега въздушното ни наблюдение не е открило никакъв опит за доближаване до минералодобивния ни комплекс.

— Американците си кротуват — допълни Хуго. — Не ни създават никакви проблеми.

— Не съм много сигурен — отбеляза Карл. — Бъдете нащрек с тях. Опасявам се, че тяхното разузнаване е може би на ръба да разкрие тайната ни.

— Всеки опит да ни попречат ще бъде закъснял — увери го Хуго. — Четвъртата империя е неизбежна.

— Искрено се моля да е така — отвърна Карл и се качи преди жените в електромобила. Макар в повечето случаи Карл да проявяваше галантност в присъствието на жени, той все пак излизаше от стара немска школа, която не възпитаваше мъжете да отстъпват на жените.

Шофьорът на електрическата кола напусна района на хангара и навлезе в тунел. След около четиристотин метра стигнаха до широка ледена пещера, приютяваща малко пристанище с дълги плаващи докове, които се поклащаха нагоре-надолу от течението на море Рос. Водните канали с високи покриви, които излизаха от закритото пристанище и стигаха до морето, извиваха леко и позволяваха на големи кораби да плават по пасажа, а надвисналите ледени скали скриваха от поглед отвън цялата гледка. Комплексът се осветяваше от монтирани на тавана десетки халогенни крушки. Четири подводници и един малък товарен кораб бяха закотвени до доковете. Целият пристанищен комплекс беше пуст. Товарните кранове стояха изоставени в близост до малък парк от товарни камиони и съоръжения. Жива душа не се виждаше нито на доковете, нито в превозните средства. Сякаш обслужващият персонал си беше отишъл завинаги.

— Жалко, че нашите подводници, които ни вършиха такава полезна работа през всичките тези години, ще потънат — отбеляза замислена Елзи.

— Може и да оцелеят — опита да я утеши Блонди.

Хуго се усмихна.

— Когато му дойде времето, аз лично ще се върна във Валхала, за да видя какво е положението им. Те заслужават да бъдат съхранени заради службата им за Четвъртата империя.

Старият тунел, дълъг петнайсет километра, който минаваше през скритото пристанище, самолетния хангар и стигаше до съоръжението за добив на минерали от морето, също бе прокопан от роби, докарани от бившия Съветски съюз, чиито трупове лежаха замръзнали в масов гроб в шелфовия ледник. От построяването му през 1985 година тунелът биваше разширяван и непрекъснато претрасиран поради изместването на леда.

В началото опитите да се добият ценни минерали от морето бяха неуспешни, но след революцията в нанотехнологията, извършена от Ерик Дрекслър в Калифорния и съпругата му Крис Петерсън, търговското обединение „Съдба“ хвърли огромните си богатства и ресурси в проект за контролиране структурата на материята. Като пренаредиха атомите и създадоха невероятно мънички двигатели, те поставиха производствените процеси на съвършено нова основа. Волфови обаче насочиха усилията си в извличането на ценни минерали, като злато например, от морската вода — процес, който постигнаха и продължиха да усъвършенстват, докато не започнаха да произвеждат хиляда тройунции злато на ден от море Рос, наред с платина, сребро и много други редки метали. За разлика от рудата, изкопавана от земята, а после преработвана скъпо чрез трошачки и химикали, минералите, добити от морето, излизаха в почти чист вид.

Инженерният център на минералодобивното съоръжение на търговско обединение „Съдба“ представляваше огромно помещение със сводест таван и наподобяваше просторната командна зала на космическия център на НАСА. Електронни пултове за управление се обслужваха от трийсет учени и инженери, които наблюдаваха компютризираната електроника на нанотехническата операция. Този ден обаче всички дейности по извличането на редки минерали от морето бяха преустановени и целият персонал на Волф беше съсредоточил работата си върху предстоящото разцепване на шелфовия ледник.

Карл Волф влезе в просторната зала и се спря пред широко електронно табло, което висеше от средата на сводестия таван. На него бе изобразена голяма карта на Росовия ледник. Около периферията й редица от тръби, подобни на неоновите, разграничаваха ледената бариера от заобикалящата я суша. Тръбите, които обточваха минералодобивното съоръжение върху шелфовия ледник и свършваха на 480 километра в отсрещния край, бяха зелени. Секторът, откъдето зеленият цвят свършваше, до ръба на морето, беше оцветен в червено.

— Районът в червено предстои да се програмира, нали? — обърна се Карл към главния инженер Юрген Холц, който се приближи до него и компанията му и кимна рязко в знак на поздрав.

— Да, точно така. — Холц вдигна ръка и посочи таблото. — Ние сме в процес на монтиране на молекулно задействащи се механизми. Остава ни да програмираме още около осемстотин километра до края на тунела в морето.

Карл огледа непрекъснато променящите се червени букви и цифри на дигиталните дисплеи, разположени на разстояние един от друг около картата.

— Кога ще настъпи критичният момент?

— До финалния процес на откъсването на шелфовия ледник остават шест часа… — Холц замълча и погледна няколкото цифри, показващи времето до началото на второто пришествие. — Двайсет минути и четирийсет секунди, считано от този момент.

— Някакви проблеми, които биха могли да доведат до забавяне?

— Не, не знаем да има такива. Всички компютризирани процедури и техните помощни системи бяха проверени десетки пъти. Тепърва трябва да открием и най-малкия признак за евентуална неизправност.

— Това е удивително постижение на инженерната мисъл — каза тихо Карл, докато оглеждаше двуцветните тръби, ограждащи шелфовия ледник. — Жалко, че светът никога няма да узнае за него.

— Наистина удивително постижение е това — потвърди Холц, — да се пробие в леда тунел с диаметър тринайсет метра и дължина две хиляди двеста и петдесет километра само за два месеца.

— Заслугата е твоя и на твоите инженери, които проектираха и изобретиха тази молекулна машина за прокопаване на тунели — отбеляза Елзи и посочи голяма снимка на стената, изобразяваща машината: кръгъл борверк, дълъг трийсет сантиметра, с хидравличен таран, конвейер за отпадъци и странен на вид механизъм отпред, който разкъсваше подбрани молекулни връзки в леда до буци, достатъчно малки, за да бъдат транспортирани до края на конвейера и изхвърляни в морето. Друг спомагателен механизъм спояваше отново мъничките буци в лед с почти кристална плътност, които се използваха за облицоване на тунела. При пълен режим на работа минният комбайн можеше да пробива по осемдесет километра за двайсет и четири часа. Сега, след като бе изпълнила предназначението си, огромната машина бе оставена под увеличаващ се пласт лед извън минералодобивния комплекс.

— Може би след като ледът се стопи, ние ще имаме възможност да използваме този комбайн за прокарване на подземни хоризонтални изработки — каза замислен Карл.

— Мислиш, че ледът ще се разтопи? — попита го изненадана Елзи.

— Ако изчисленията ни са деветдесет и пет процента точни, два месеца след катаклизма този участък от Антарктида ще свършва на две хиляди и осемстотин километра на север оттук.

— Още не мога да проумея как тази машина ще откърти целия този шелфов ледник и ще го прати в морето — каза Елзи.

— Забравих — усмихна се Волф, — че през последните три години ти беше нашият разузнавателен агент във Вашингтон и не беше запозната с подробностите около проекта „Валхала“.

Холц посочи огромното табло.

— Казано с възможно най-прости думи, госпожице Волф, нашата нанокомпютризирана машина създаде голям брой молекулно изкопирващите асемблери, които на свой ред произведоха над милиони и милиони мънички молекулни машини за разтваряне на лед.

— С други думи — каза замислена Елзи, — чрез молекулното инженерство изкопирващите асемблери могат да създадат машини, произвеждащи почти всичко.

— Именно в това е красотата на нанотехнологията — отвърна Холц. — Асемблерът може да се самоизкопира за няколко минути. За по-малко от двайсет и четири часа тонове изкопирани машини, размествайки трилиони атоми, пробиваха дупки в леда през петнайсет сантиметра една от друга над и под тунела. След като ледените тръби бяха пробити до предварително определена дълбочина, нанокомпютърът затвори всички по-нататъшни инструкции на машините. След шестнайсет часа, в момента, когато нашите метеоролози са предвидили силен вятър откъм морето в комбинация със значително силно течение, ще бъде изпратен сигнал, който ще активира отново машините. Те ще свършат работата по разтварянето на леда и отцепването на ледената бариера Рос от континента, която вече освободена, ще заплава свободно към морето.

— Колко време ще продължи това? — попита Елзи.

— По-малко от два часа — отвърна Холц.

— Тогава, десет часа след крайното откъсване — поясни Карл — разместената тежест на Бариерата Рос ще се измести много далече от Антарктическия континент и ще наруши крехкото балансирано въртене на Земята дотолкова, че да причини изместване на полюсите в унисон с раздвижването на земната кора, вследствие на което ще последва катастрофална разруха на света.

— Света, който ние можем да премоделираме по наш образец — допълни Елзи победоносно.

Един мъж с черната униформа на охраната се приближи почти тичешком към тях.

— Сър. — Той подаде на Карл лист хартия.

Лицето на Карл помръкна за миг, после доби замислен израз.

— Какво има? — попита Елзи.

— Съобщение от Хуго — бавно отвърна Карл. — Някакъв неидентифициран самолет лети насам над Амундсеново море и отказва да отговори на сигналите ни.

— Вероятно е самолетът за доставка на продоволствия, който отива към полярната станция на „Малка Америка“ — предположи Холц. — Няма причина за тревога. Той идва и отлита на всеки десет дни.

— И винаги ли прелита над Валхала? — поинтересува се Карл.

— Не точно над нас, но започва да снижава към станцията на няколко километра оттук.

Карл се обърна към охранителя.

— Ако обичате, кажете на брат ми да не изпуска от очи приближаващия се самолет. Ако види, че се отклонява от обичайния си летателен път към „Малка Америка“, нека веднага ме уведоми.

— Обезпокоен ли си, братко? — попита Елзи.

Карл я погледна; по лицето му беше изписана загриженост.

— Не съм обезпокоен, а просто предпазлив. Нямам вяра на американците.

— Съединените щати са далече оттук — опита да го успокои Елзи. — На някоя десантна част ще й са нужни повече от двайсет и четири часа, докато се съберат и прелетят разстоянието от над шестнайсет хиляди километра до залива Окума.

— Все пак си струва да сме бдителни — каза Карл и се обърна към Холц. — Ако се появи опасност, възможно ли е сигналът за разцепване на шелфовия ледник да бъде изпратен по-рано?

— Не, ако искаме да постигнем пълен успех — отвърна твърдо Холц. — Времето е разчетено до последната секунда. Трябва да чакаме, докато върховият момент на прилива активира молекулните машини за разтваряне на леда. Тогава отливът ще понесе огромната маса лед към открито море.

— В такъв случай няма от какво да се страхуваме — вметна оптимистично Елзи.

Карл промълви бавно:

— Дано си права, сестрице.

В този момент друг охранител се приближи и подаде на Карл ново съобщение от Хуго. Карл го прочете, вдигна поглед и се усмихна плахо.

— Хуго съобщава, че американският снабдителен самолет лети по обичайния си курс на осемнайсет километра извън нашия периметър, на височина единайсет хиляди метра.

— Доста високо, за да стовари десантна част — отбеляза Холц.

— Никоя държава в света не би се осмелила да изстреля ракети в нашето съоръжение, без нейни разузнавателни агенти да са проникнали в нашата операция. А подобно нещо не се е случило. Охраната на Хуго е завардила всички пътища към Валхала.

— Завардила — повтори Карл, но вътрешно не беше много сигурен. Спомни си за мъжа, който вече бе осуетил много от целите на семейство Волф и се запита къде ли може да е в момента той.