Клайв Къслър
Атлантида открита (3)

Корабът призрак

30 септември 1858 г.

Заливът Стивънсън, Антарктида

Роксана Мендър съзнаваше, че ако спре да върви, с нея ще е свършено. Беше на ръба на изтощението и се движеше единствено по силата на волята. Температурата беше доста под нулата, но тя чувстваше осезаемо ледените иглички на виелицата, които я пронизваха до костите. Обхващащата я сънливост бавно изсмукваше желанието й да живее. Тя обаче продължаваше да върви, като стъпваше предпазливо. От време на време се препъваше и загубваше равновесие, когато кракът й хлътнеше в някоя пукнатина в леденото поле. Роксана започна да се задъхва като планински катерач, поел към връх в Хималаите без кислороден апарат.

Видимостта й бе сведена до минимум поради ледената вихрушка, която духаше в лицето й, загърнато с дебелия вълнен шал под подплатената с кожа шуба. Макар че само от време на време хвърляше бърз поглед напред между гънките на шала, очите й се бяха възпалили и зачервили от набиващите се в тях ледени гранулки. По едно време Роксана вдигна поглед и се изпълни с безпокойство, когато видя ослепително синьото небе и яркото слънце високо над бурята. Заслепяващите ледени бури под чисто небе бяха обичайно явление на Антарктида.

Колкото и изненадващо да беше, в района на Южния полярен кръг рядко валеше сняг. Там беше толкова студено, че атмосферата не можеше да задържа водните изпарения и затова снеговалежът беше минимален. Снежната покривка върху континента едва достигаше десет-дванайсет сантиметра през цялата година. Всъщност част от падналия сняг беше отпреди няколко хиляди години. Суровите слънчеви лъчи падаха косо върху белия лед и топлината им се отразяваше обратно в пространството, което още повече допринасяше за задържането на изключително ниските температури.

Роксана беше облагодетелствана. Студът не проникваше през дрехите й, тъй като вместо европейски екип тя си беше сложила облеклото, което съпругът й бе закупил от ескимосите по време на една от китоловните си експедиции в Арктика. Вътрешното й облекло се състоеше от туника и дълги до коленете панталони. Шубата върху него беше широка и даваше възможност на телесната температура да циркулира свободно и да излиза навън, без да задържа потта. Тя беше подплатена с вълча кожа, а панталоните й бяха от кожата на северен елен. Краката й бяха обути с чорапи под високи ботуши, с козина отвътре.

Най-голямата физическа опасност, която застрашаваше Роксана, беше счупване на глезен или крак по неравната повърхност, а ако се разминеше с това, оставаше заплахата от измръзване. Тя не се безпокоеше толкова за тялото си, което беше добре защитено, а за лицето си. Усетеше ли и най-лекото изтръпване на бузите или носа си, започваше енергично да разтрива кожата, за да възстанови циркулацията на кръвта. Вече беше станала свидетел на шестима от екипажа на съпруга й, пострадали от измръзване, като двама от тях изгубиха пръстите на краката си, а единият — ушите си.

За нейно облекчение ледената хала започна да стихва и яростта й намаля. Вятърът престана да вие в ушите й и тя вече чуваше скърцането на ледените кристали под краката си. Походката й стана по-лека.

Стигна до едно възвишение, високо около пет метра, образувано от леда, който морето неуморно струпваше във вид на леден хълм. Повечето такива хълмове имаха неравна повърхност, но стените на този бяха съвършено гладки. Роксана се наведе и започна да лази на четири крака нагоре, като след всеки изминат метър се плъзгаше обратно с половин метър.

Усилието изсмука и малкото й останали сили. Най-накрая, без да се замисля и да задържа спомен за трудностите, тя се изкатери до билото на ледения хълм напълно изтощена, с разтуптяно сърце и тежко дишане. Нямаше представа колко време е лежала там, но беше благодарна, че можеше да даде почивка на очите си от наситения с ледени частици вятър. След няколко минути, когато сърцето й се успокои и дишането й стана равномерно, Роксана се укори за затрудненото положение, което по най-глупав начин сама си бе причинила. Не носеше часовник и нямаше представа колко време беше минало, откакто слезе от китоловния кораб на съпруга си „Паловерде“.

Преди близо шест месеца корабът бе заседнал сред паков лед и за да надвие скуката, тя започна да си прави разходки всеки ден около кораба, без да излиза от полезрението на екипажа му. Когато тази сутрин напусна кораба, пукналата се зора разкри кристално ясно небе, което обаче бързо се навъси и забули от внезапно разразилата се ледена буря. В порядъка на минути корабът изчезна от погледа й и тя се загуби сред ледовете.

По традиция повечето китоловци не качваха жени на борда. Много съпруги обаче отказваха да си стоят вкъщи по три-четири години, докато мъжете им отсъстваха. Роксана Мендър също не възнамеряваше да прекарва хиляди часове сама. Тя беше издръжлива жена въпреки дребния си ръст — беше висока едва метър и петдесет и тежеше около четирийсет килограма. Беше хубава със светлокафявите си очи и усмивка, която като че ли никога не слизаше от устните й. Рядко се оплакваше от лишения и скука и понасяше доста добре и най-бурното море. Вече бе родила момченце в тясната си кабина и го бе кръстила Самуел. Още не бе съобщила на мъжа си, че е бременна във втория месец с второто им дете. Екипажът я бе приел сърдечно и тя учеше някои от моряците на четмо и писмо, пишеше писма до съпругите и семействата им, влизаше в ролята на медицинска сестра, ако някой се наранеше или разболееше.

 

 

„Паловерде“ беше един от флотилията китобойни кораби, които плаваха от Сан Франциско по западното крайбрежие. Беше здрав кораб, построен специално за полярни операции по време на китоловния сезон, дълъг 40 метра, широк 9 метра, с вместимост 330 тона и газене 5 метра. Размерите му позволяваха да качва голям товар от китово масло и да бъде обслужван от голям екипаж от офицери и моряци за плаване с времетраене не по-малко от три години. Килът, шпангоутите и бимсите бяха изработени от чамово дърво, изсечено от горите на планината Сиера Невада. Дъсчената облицовка беше дъбова.

Беше стъкмен като тримачтов ветроход, с чисти и елегантни линии. Каютите му бяха спретнато обзаведени и облицовани с ламперия от вашингтонски смърч. Капитанската каюта бе мебелирана по-специално, тъй като жена му беше настояла да го придружава по време на дългото плаване. Фигурата на носа на кораба беше издялана от дървото паловерде, което расте в югозападната част на Съединените щати. Името на кораба бе издълбано с позлатени букви върху кърмата, която освен това бе украсена с резбовано изображение на калифорнийски кондор с разперени криле.

Вместо да отплава на север през Берингово море към Арктика и към по-утвърдените участъци за лов на китове, съпругът на Роксана — капитан Брадфорд Мендър — се бе отправил на юг към Антарктика. Тъй като тази област се пренебрегваше и рядко се използваше от китоловците от Ню Ингланд, той вярваше, че там ще има златна възможност да открие девствени риболовни райони.

Малко след като наближиха Антарктическата окръжност, моряците уловиха шест кита, докато корабът плаваше в открити води към брега, като често трябваше да си пробива път през море от айсберги. После, през последната седмица на март — антарктическата есен — ледът започна да сковава с невероятна бързина морето и достигна дебелина близо метър и двайсет. „Паловерде“ все още можеше да излезе в открити води, но внезапно променилият посоката си вятър прерасна в хала, която принуди кораба да се върне обратно към брега. Ледът, който връхлиташе върху тях на късове, големи почти колкото самия кораб, им отряза всички пътища за избавление и екипажът не можеше да стори нищо друго, освен да стои и гледа безпомощно как примката на студа се затяга около тях.

Бързо натрупващият се около китоловния кораб лед го изтласкваше с такава сила към сушата, че му беше невъзможно да се измъкне — сякаш бе стиснат в гигантски юмрук. Водите близо до брега бързо се покриха с ледена кора. Мендър и екипажът с мъка успяха да пуснат котвите на „Паловерде“ на дълбочина шест фатома^[1], на не повече от три километра от брега. Но за няколко часа корабът беше скован здраво в лед, който продължаваше да увеличава дебелината си и скоро всички следи от вода се покриха с твърда бяла обвивка. Антарктическата зима ги улови в капана си и денят започна да намалява. Изпари се всяка надежда да се измъкнат, а до умереното време с по-висока температура оставаха цели седем месеца.

Моряците свалиха ветрилата, изсушиха ги и ги прибраха, за да бъдат готови отново за вдигане през пролетта, ако провидението им донесеше по-топло време и освободеше кораба от ледената прегръдка. Сега, в очакване на дълго затворничество, храната бе прегледана и разпределена за дългите зимни месеци. Дали хранителните продукти, складирани на борда, щяха да стигнат, докато ледът започнеше да се топи, това никой не можеше да предвиди. Но спускането на въдици през дупките в леда даде по-голям от очаквания резултат и много скоро килерът за провизии на палубата бе запълнен с богат асортимент от антарктическа риба. По-късно на брега се появиха и смешни пингвини. Те като че ли бяха милиони. Само че колкото и вкусно да приготвяше месото им корабният готвач, то си оставаше неприятно за ядене.

Основните заплахи за екипажа бяха страхотният студ и всяко внезапно раздвижване на ледената маса. Опасността от замръзване беше намалена от горенето на маслото от китовете, които бяха уловили с харпун, преди да заседнат в леда. В трюма все още имаше над сто варела — напълно достатъчни да поддържат огъня в печките през най-студения период на антарктическата зима.

Засега ледената маса беше относително неподвижна. Но Мендър знаеше, че е въпрос само на време, преди ледът да започне да се мести във всички посоки. Тогава корпусът на „Паловерде“ като нищо можеше да се разцепи на трески, а яките шпангоути щяха да се огънат като картон. Никак не му харесваше мисълта как ще оцелеят жена му и бебето, докато не се зададеше друг кораб през лятото. А шансът да се случи такова нещо беше едно на хиляда.

Освен това съществуваше реална опасност от зараза. Седем от моряците вече даваха признаци за заболяване от скорбут. Единствената светла мисъл беше, че паразитите и плъховете бяха загинали отдавна от страхотния студ. Дългите антарктически нощи, изолацията и смразяващият вятър подхранваха апатията. Мендър се преборваше със скуката, като непрекъснато възлагаше задачи на екипажа, за да държи съзнанието и телата им заети с някаква дейност.

Мендър седеше зад писалището в каютата си и пресмяташе по сто пъти шансовете им за оцеляване. Но колкото и да прехвърляше в ума си възможностите, резултатът винаги оставаше един и същ. Вероятността да отплават невредими през пролетта беше нищожна.

 

 

Ледената буря стихна така внезапно, както се бе появила, и изгря слънце. Взирайки се с присвити очи над ослепително искрящата ледена маса, Роксана видя сянката си. Зарадва се на появата й насред безкрайната празнота наоколо. Когато обаче обходи с поглед хоризонта и прецени, че „Паловерде“ се намира на цели два и половина километра от нея, сърцето й се сви. Черният корпус почти догоре беше скрит под леда, но големият американски флаг се вееше от стихващия вятър и тя се досети, че притесненият й съпруг го бе вдигнал високо на главната мачта, за да играе ролята на фар. Трудно й беше да повярва, че се е отдалечила толкова много. Със скованото си съзнание тя си мислеше, че се е разхождала значително близо в кръг около кораба.

Ледената маса не беше съвсем безлюдна. Роксана видя малки фигури да се движат по нея и предположи, че това са членове на екипажа, които, заедно със съпруга й, я търсят. Тъкмо се накани да се изправи и да им помаха, когато изведнъж нещо привлече погледа й — мачтите на друг кораб се извисяваха между два огромни ледени блока, заседнали край брега.

Трите мачти и бушпритът, както и такелажът им изглеждаха напълно здрави с навитите си ветрила. Тъй като вятърът бе стихнал, тя свали шала от лицето си и видя, че целият корпус е заклещен в леда. Бащата на Роксана също беше морски капитан, който управляваше клипери и търгуваше с чай от Китай, така че като малка тя беше виждала стотици кораби с всякакъв вид стъкмяване и ветрила, които пристигаха и тръгваха от Бостън. Кораб като този обаче, също покрит с лед, беше виждала само на картината, окачена в стаята на къщата на дядо й.

Този призрачен кораб беше стар, много стар, с огромна заоблена кърма. Беше дълъг, тесен и дълбок. Както прецени Роксана, дължината му достигаше цели 40 метра, а най-широката му част — 10 метра. Също като онзи на картината. Този вероятно беше 800-тонен английски търговски кораб от края на осемнайсети век, пренасящ стоки предимно от и за Индия.

Тя извърна глава от кораба и размаха шала си, за да привлече вниманието на съпруга си и моряците. Един от тях зърна движението върху леда с крайчеца на окото си и даде знак на другите. Всички се втурнаха по пропукания лед към нея начело с капитан Мендър. Двайсет минути по-късно екипажът на „Паловерде“ стигна до нея, крещейки радостно, че я намират жива.

Тихият и сдържан по природа Мендър показа необичайно вълнение, когато я притегли в прегръдките си и със замръзнали по бузите му сълзи я целуна дълго и любещо.

— О, боже! — прошепна той. — Мислех, че си умряла. Цяло чудо е, че си оцеляла.

Станал капитан на китобоен кораб на двайсет и осем години, сега Брадфорд Мендър караше трийсет и шестата си година и извършваше десетото си плаване, когато корабът му бе пленен от антарктическите ледове. Як и находчив, роден в Ню Ингланд, той беше висок метър и осемдесет, набит и тежеше близо 110 килограма. Имаше сини очи, черна коса и брада, която покриваше долната половина на лицето му от едното до другото ухо. Суров, но любезен, той никога не беше имал проблеми с офицерите и моряците си, които да не можеше да разреши честно и почтено. Великолепен ловец на китове и навигатор, Мендър също така беше и проницателен бизнесмен, който не само управляваше кораба, но и беше негов собственик.

— Ако не беше настоял да се облека с ескимоските дрехи, отдавна щях да съм премръзнала до смърт.

Той я освободи от прегръдките си и се обърна към шестимата моряци, които ги бяха наобиколили.

— Хайде бързо да заведем госпожа Мендър на кораба и да й дадем гореща супа.

— А, не, още не — възрази Роксана, като го хвана за ръката и посочи, — видях още един кораб ей там.

Всички се обърнаха в посоката, която сочеше жената.

— Английски е. Разпознах го от картината в гостната на дядо в Бостън. Изглежда, е повреден.

Мендър се загледа във видението, призрачнобяло под гробницата си от лед.

— Мисля, че си права. Настина има очертанията на много стар търговски кораб, някъде от края на 1770 година.

— Предлагам да го огледаме, капитане — обади се първият помощник-капитан Натан Бигелоу. — Може все още да има провизии, които ще ни помогнат да изкараме до пролетта.

— Те вероятно ще са осемдесетгодишни — въздъхна тежко Мендър.

— Но студът ще ги е запазил — напомни му Роксана.

Той я погледна нежно.

— Ти достатъчно се настудува, скъпа моя женичке. Ще пратя един от мъжете да те заведе до „Паловерде“.

— Не, съпруже — възрази решително Роксана, надвила умората. — Смятам да видя каквото има за гледане — и преди капитанът да отвърне нещо, тя се спусна по склона на ледения хълм и пое към изоставения плавателен съд.

Мендър огледа мъжете от екипажа си и сви рамене.

— Далеч съм от мисълта да споря с любопитна жена.

— Изоставен кораб — отбеляза Бигелоу. — Жалко, че е заклещен завинаги в ледовете, иначе можехме да го върнем в пристанище и да претендираме за спасителните права.

— Твърде е стар, за да струва много — отвърна Мендър.

— Ей, мъже, защо стоите в студа и приказвате празни приказки? — провикна се Роксана, подканяйки ги нетърпеливо с ръка. — Дайте да побързаме, преди да се е разразила друга буря.

Крачейки възможно най-бързо по леда, мъжете стигнаха до изоставения кораб и видяха, че натрупаният върху корпуса му лед ги улесняваше да се качат на горните фалшбордове и да се прехвърлят над планширите. Роксана, съпругът й и моряците се озоваха на квартердека, който беше покрит с тънък пласт лед. Мендър се огледа наоколо и поклати глава в знак на почуда.

— Удивително е, че корпусът му не се е разцепил от леда.

— И през ума не ми е минавало, че ще стъпя на палубата на такъв тип кораб — смънка под носа си един от моряците. — Положително е строен много преди да се е родил дядо ми.

— Доста добър кораб — заговори бавно Мендър. — По моему тежи най-малко деветстотин тона. Дълъг е четирийсет и пет метра и широк дванайсет метра.

Построен и оборудван в корабостроителница край река Темза, този работен кон сред британския търговски флот от края на осемнайсети век представляваше кръстоска сред корабите. Беше построен предимно за превоз на товари, но тъй като тогава е било времето на пиратите и мародерстване на военни кораби от враговете на Англия, той беше снабден и с артилерия. Освен че е бил предназначен за превоз на различни товари, той разполагаше и с каюти за пътници. Всичко на палубата бе сковано в лед. Оръдията стояха смълчани в амбразурите си, спасителните ризи бяха прилежно сгънати, всички капаци на люковете — плътно затворени.

Старият кораб излъчваше неземна, странна атмосфера. Той сякаш принадлежеше на друг свят. Безсмислен страх, че някакво древно и страшно създание ги очаква, обхвана стоящите на палубата моряци. И те, като всички мореплаватели, бяха суеверни хора. Всички, с изключение на Роксана, която преливаше от почти детински ентусиазъм, бяха изпълнени с дълбоко мрачно предчувствие.

— Странно — обади се Бигелоу, — по всичко изглежда, че екипажът е напуснал кораба, преди ледът да е започнал да го сковава.

— Съмнявам се — възрази Мендър с мрачно лице. — Спасителните ризи са си на място.

— Един бог знае какво ще заварим под палубата.

— Да идем да видим — покани ги развълнувана Роксана.

— Но без теб, мила. По-добре да останеш тук.

Жената му хвърли надменен поглед и бавно поклати глава.

— Няма да остана да ви чакам тук сама сред витаещите призраци.

— И да е имало призраци — намеси се Бигелоу, — те отдавна са замръзнали.

— Ще се разделим на две групи. Господин Бигелоу, вземете трима души и идете да огледате жилищните помещения на моряците и товарния отсек. Ние, останалите, ще слезем в пътническите и офицерските каюти в кърмата — разпореди се Мендър.

— Слушам, капитане — кимна Бигелоу.

Малка купчина от сняг и лед се бе натрупала пред вратата, водеща към кърмовите каюти, затова Мендър поведе Роксана и мъжете от своята група към най-високата задна палуба, където всички напънаха мускули, за да повдигнат заледения капак на кърмовия люк. След като го изтръгнаха и хвърлиха настрани, те предпазливо заслизаха по стълбата. Роксана вървеше непосредствено зад Мендър, държейки се за колана на тежката му шуба. Иначе бледата кожа на лицето й сега беше поруменяла от възбуда и очакване.

Тя не подозираше, че ще попадне в замръзнал кошмар.

Пред вратата на капитанската каюта, свито на кълбо върху изтривалката, лежеше куче немска овчарка. На Роксана й се стори, че то спи дълбоко. Но Мендър го побутна с върха на ботуша си и лекият тъп звук им подсказа, че животното е замръзнало.

— Твърдо е като камък — отбеляза Мендър.

— Горкото — прошепна тъжно Роксана.

Мендър кимна към затворената врата.

— Това е капитанската кабина. Тръпки ме побиват при мисълта какво може да заварим вътре.

— Вероятно нищо — вметна нервно един от моряците. — Сигурно всички са побягнали от кораба и са поели на север по крайбрежието.

Роксана поклати глава.

— Не вярвам някой да остави такова красиво животно да умре само̀ на борда.

Мъжете отвориха с усилие вратата на кабината и се озоваха сред ужасяваща гледка. На един стол седеше жена, облечена с дрехи от края на 1770-те години; тъмните й очи бяха отворени и гледаха с тъга към малко дете в кошче. Явно беше замръзнала, потънала в дълбока скръб от загубата на малкото си момиченце. В скута й лежеше Библия, отворена на Псалмите.

Трагичната гледка вцепени Роксана и моряците от „Паловерде“. Ентусиазмът й да проучи неизвестното изведнъж се изпари и сърцето й се сви. Тя стоеше смълчана редом до другите; дъхът им замъгляваше наподобяващата крипта каюта.

Мендър се обърна и отвори вратата, водеща към съседното помещение. Там завари капитана на кораба, за когото правилно предположи, че е съпругът на мъртвата жена. Мъжът седеше приведен на стол зад писалище. Рижата му коса бе покрита с лед, лицето му бе мъртвешко бяло. В едната си ръка продължаваше да стиска паче перо за писане. Пред него върху писалището лежеше лист хартия. Мендър избърса ледения пласт и зачете текста:

 

26 август 1779 г.

Вече пети месец сме заклещени в това прокълнато място, откакто бурята ни отклони далече от курса ни на юг. Храната свърши. От десет дни никой не е слагал залък в уста. Повечето от моряците и пътниците са мъртви. Малката ми дъщеря почина вчера, а клетата ми съпруга — само преди час. Който открие труповете ни, моля, нека уведоми директорите на „Скайлар Крофт трейдинг къмпъни“ в Ливърпул за съдбата ни. Всичко върви към своя край. Скоро и аз ще последвам любимите ми съпруга и дъщеря.

Лий Хънт,

капитан на „Мадрас“

Подвързаният с кожа корабен дневник на „Мадрас“ лежеше върху писалището до едната ръка на капитан Хънт. Мендър внимателно го изтръгна от леда, който бе залепил задната корица към дървения плот, и го пъхна във вътрешния джоб на шубата си. После излезе от каютата и затвори вратата.

— Какво откри? — попита го Роксана.

— Трупът на капитана.

— Всичко е толкова ужасно.

— Мисля, че ни предстои да видим и по-лошо.

Думите му се оказаха пророчески. Те се разделиха и започнаха да надничат от кабина в кабина. Най-луксозните пътнически кабини се намираха в кърмата на кораба — широко пространство с прозорци, под най-горната задна палуба, разделено от напречни прегради с различни големини. Пътниците е трябвало сами да обзавеждат кабините си с кушетки, легла и столове и да ги завързват здраво в случай на лошо време. Заможните пътници често са носили със себе си и лични вещи като писалища, етажерки за книги и музикални инструменти, включващи пиана и арфи. Тук моряците се натъкнаха на близо трийсет трупа в различни смъртни пози. Някои бяха умрели седнали изправено, други лежаха в леглата си, трети бяха проснати на палубата. Всички изглеждаха като кротко заспали.

Роксана се притесни от онези, чиито очи бяха отворени. Чисто белите им лица сякаш подсилваха цвета на ирисите им. Сърцето й се сви, когато един от моряците на „Паловерде“ се пресегна и докосна косата на една от жените. Замръзналите косми издадоха странен звук, когато се пречупиха в ръката на мъжа.

Голямата кабина на палубата под по-елегантните кърмови кабини приличаше на морга след чума. Мендър забеляза, че повечето от мъртвите мъже бяха английски офицери във военни униформи. По-напред се намираше третокласната кабина, която също беше пълна с трупове, замръзнали в койките, увесени над корабните хранителни припаси и багажа в третокласния отсек.

Всеки на борда на „Мадрас“ беше умрял тихо и кротко. Не се забелязваха признаци на хаос и паника. Нямаше нищо разхвърляно. Всички предмети и стоки бяха прилежно подредени. Но според последното писмо от капитан Хънт, времето като че ли е било спряло и всички са издъхнали спокойно. Онова, което Роксана и Мендър видяха, не беше уродливо или плашещо, а просто огромно нещастие. Тези хора бяха мъртви от седемдесет и девет години и бяха забравени от света. Дори онези, които са се чудили и скърбели за изчезването им, също бяха мъртви отдавна.

— Не ми е ясно — рече Роксана — как са издъхнали всички?

— Едни са умрели от глад, други — от замръзване — поясни съпругът й.

— Но те са могли да ловят риба под леда, да прострелват пингвини, както сторихме ние, и да палят части от кораба, за да се топлят.

— Последните думи на капитана казват, че корабът е бил отклонен на юг, далеч от курса. Предполагам, че са били сковани от лед много по-далече от брега, отколкото ние, и капитанът, вярвайки, че накрая ще се освободят и ще заплават свободно, е следвал правилата на мореплаването и е забранил паленето на огън на борда от страх да не възникне пожар, докато е станало прекалено късно.

— Значи те са умрели един по един.

— Да, а после, когато е дошла пролетта и ледовете са се стопили, вместо да бъдат отнесени от течението към Южния Тихи океан като корабокруширал кораб, насрещните ветрове са го изблъскали към брега, където стои заседнал от миналия век.

— Мисля, че сте прав, капитане — отбеляза първият му помощник Бигелоу, приближавайки се към тях. — Съдейки по облеклата на труповете, горките хора не са очаквали, че пътуването ще ги отведе по ледени води. Повечето изглеждат облечени като за тропически климат. Вероятно са тръгнали от Индия за Англия.

— Каква огромна трагедия е било — въздъхна Роксана, — че нищо не е могло да спаси тези злополучни хорица.

— Единствено Господ — смънка под носа си Мендър, — единствено Господ. — Той се обърна към Бигелоу. — Какъв товар са превозвали?

— Не открих злато или сребро, а предимно чай, китайски порцелан в прилежно опаковани дървени сандъци, бали с памук, както и различни предмети от ратан, подправки и камфор. А, да, натъкнах се и на малко складово помещение, заключено с тежки вериги, точно под капитанската каюта.

— Претърсихте ли го? — попита Мендър.

Бигелоу поклати глава.

— Не, сър. Реших, че е редно вие да присъствате. Оставих хората си да разбиват веригите.

— Кой знае, вътре може да има някакво съкровище — подхвърли Роксана, чието лице отново пламна от възбуда.

— Скоро ще разберем — каза Мендър и кимна на първия си помощник. — Господин Бигелоу, покажете ни пътя дотам.

Първият помощник-капитан ги поведе надолу по стълбите към главния кърмов трюм. Складовото помещение се намираше точно срещу едно от осемкилограмовите оръдия, чиято амбразура бе напълно запушена от леда. Двама от моряците на „Паловерде“ разбиваха тежкия катинар на веригите, завинтени за вратата, с ковашки чук и длето, които бяха намерили в обущарската работилница. Накрая избиха бравата и тежката врата се отвори навътре.

Вътрешността беше слабо осветена от малък отвор във фалшборда. Сандъците бяха подредени от край до край между двете странични напречни прегради, но съдържанието им като че ли бе опаковано безразборно. Мендър пристъпи до един голям сандък и лесно повдигна единия край на капака.

— Тези сандъци не са били пълнени внимателно и натоварени на борда от търговци — отбеляза той тихо. — Струва ми се, че нещата в тях са били немарливо опаковани от самия екипаж по време на плаването и лично капитанът ги е турил под ключ.

— Не стой така, съпруже — смъмри го Роксана, изгаряща от любопитство, — ами ги отвори.

Докато моряците стояха навън пред склада, Мендър и Бигелоу започнаха да отварят сандъците. Като че ли никой не чувстваше щипещия студ. И двамата бяха обсебени от предчувствието, че ще открият някакво голямо съкровище от злато и скъпоценни камъни. Когато обаче Мендър вдигна едно от нещата в отворения сандък, надеждите им бързо рухнаха.

— Медна урна — каза той, подавайки я на Роксана, която я вдигна към по-силната светлина в отсека. — Красива изработка. Гръцка или римска, доколкото са ми познанията за античните предмети.

Бигелоу продължи да изважда и да подава през вратата на стоящите навън моряци още артефакти. Повечето предмети представляваха малки медни скулптурки на странни на вид животни с очи от черен опал.

— Колко са красиви — прошепна Роксана, възхитена от изяществото на формите. — Не съм виждала такива в нито една от книгите.

— Наистина изглеждат необикновени — съгласи се Мендър.

— Имат ли някаква стойност? — поинтересува се Бигелоу.

— За колекционер на антики или за музеите, може би — отвърна Мендър. — Но дълбоко се съмнявам, че някой от нас може да забогатее от тях… — Той замълча, докато повдигаше високо човешки череп в естествена големина, чийто черен цвят заблещука в сумрака. — Господи, погледнете това!

— Стряскащо е — смънка Бигелоу.

— Като че ли е изваян от самия Сатана — промълви с благоговение един от моряците.

Без да се плаши, Роксана го взе и се вгледа в празните очни гнезда.

— Прилича ми на черно като абанос стъкло. Вижте и дракона, който излиза измежду зъбите.

— По моему това е обсидиан — каза Мендър, — само че не мога да си представя как е издялан…

Силен шум от пропукване прекъсна Мендър — ледът около кърмата на кораба се бе надигнал.

В същия момент един от моряците се спусна по стълбата от горната палуба, крещейки:

— Капитане, трябва бързо да се махаме от кораба! Появи се огромна пукнатина в леда и започват да се образуват езера! Ако не побързаме, може да останем тук завинаги!

— Всички обратно на борда! — заповяда Мендър, без да губи време. — Бързо!

Роксана загърна черепа с шала си и го пъхна под мишница.

— Нямаме време за сувенири — скастри я Мендър, но тя подмина острата му забележка и отказа да се раздели с черепа.

Избутвайки Роксана пред тях, мъжете забързаха нагоре по трапа към горната палуба и скочиха от нея върху леда. С ужас видяха как твърдото допреди малко ледено поле сега се огъваше и разцепваше, образувайки езера наоколо. Пукнатините се превръщаха в криволичещи потоци и реки от нахлуващата между ледените блокове морска вода. Никой не бе подозирал, че ледената маса може да се разтапя толкова бързо.

Като се движеха в подножието на надигащите се ледени блокове, някои от които достигащи височина дванайсет метра, и прескачаха пукнатините, преди да се разширят и да направят придвижването им невъзможно, мъжете и Роксана тичаха така, сякаш бяха подгонени от зловещи духове на ада. Страховитата гледка и неописуемите звукове от остъргващи се един в друг ледени блокове ги изпълваха с ужас. Придвижването им беше изтощително; при всяка стъпка краката им затъваха в петнайсетсантиметрова снежна покривка, натрупана върху равните повърхности на плаващата ледена маса.

Отново излезе вятър и стана невероятно топло — толкова топло не им е било, откакто корабът бе заклещен сред ледовете. След като изминаха тичешком около два километра, всеки беше готов да рухне от изтощение. Виковете на останалите на борда на „Паловерде“ моряци, които ги насърчаваха да бързат, им вливаха нови сили. После изведнъж им се стори, че усилията им да стигнат до кораба са напразни. Последната пукнатина в леда пред тях, отделяща ги от безопасността на „Паловерде“, като че ли ги надви. Беше се разширила до шест метра — разстояние, невъзможно да бъде прескочено, и продължаваше да се разширява с по трийсет сантиметра след всеки трийсет секунди.

Като видя в какво затруднение изпаднаха колегите им, вторият помощник-капитан на „Паловерде“ — Ейса Найт — нареди на мъжете на борда да спуснат спасителна лодка и неколцина от тях, без да се бавят, скочиха след нея и започнаха да я плъзгат по леда към пукнатината, която вече се беше разширила до близо девет метра. Теглейки и бутайки лодката, моряците успяха да спасят капитана, съпругата му и мъжете, преди да беше станало твърде късно. С херкулесови усилия те стигнаха до другия край на пукнатината, където Мендър, Роксана и останалите бяха затънали до колене във водата, която извираше през леда.

Спасителната лодка бе избутана в ледената вода и мъжете загребаха по бързо разширяващата се река между ледовете. Роксана беше свалена от лодката първа, след нея слязоха членовете на екипажа и Мендър.

— Много сме ви задължени, господин Найт — каза Мендър, разтърсвайки ръката на втория си помощник. — Смелата ви инициатива спаси живота ни. Специално ви благодаря от името на съпругата ми.

— И детето — добави Роксана, докато двама от моряците я загръщаха с одеяло.

Мендър я погледна почуден.

— Но нашето дете е на кораба.

— Не говоря за Самуел — уточни тя през тракащи зъби.

— Да не искаш да кажеш, че чакаш друго дете, жено? — изуми се Мендър.

— Да, от два месеца.

Съпругът й се смая напълно.

— И излезе на леда в буря, знаейки, че си бременна?

— Когато излязох, нямаше буря — оправда се тя с лека усмивка.

— Мили боже! — въздъхна съпругът й. — Какво да те правя?

— Ако не я искате, капитане — пошегува се Бигелоу, — с удоволствие ще я приема.

Въпреки че беше замръзнал до мозъка на костите си, Мендър се разсмя и прегърна жена си толкова силно, че едва не й изкара дъха.

— Не ме предизвиквайте, господин Бигелоу, не ме предизвиквайте!

 

 

Половин час по-късно Роксана беше отново на борда на „Паловерде“ преоблечена в сухи дрехи и се топлеше до голямата печка от тухли и ковано желязо, използвана за топене на китовата мазнина. Съпругът й и екипажът нямаха време дори за малка почивка. Те побързаха да извадят ветрилата от трюма и да ги стъкмят. Не след дълго бяха вдигнати и котвите и „Паловерде“, с Мендър на руля, започна да си пробива път по стопената вода през огромните айсберги към открито море.

След шестмесечен студ и почти пълен глад, капитанът и екипажът излязоха от ледовете и се отправиха към дома, като преди това обаче напълниха корабните бурета с близо седем хиляди и петстотин литра китово масло.

Странният обсидианов череп, който Роксана взе от замръзналия „Мадрас“, бе поставен върху полицата на камината в къщата им в Сан Франциско. Воден от дълга си, Мендър писа на настоящите собственици на „Скайлар Крофт трейд къмпъни“ в Ливърпул, които сега работеха под друго име, и изпрати корабния дневник, придружен с данните за местоположението, на което бяха открили кораба на брега на море Белингсхаузен.

Зловещата реликва от миналото остана в ледена изолация. През 1862 година за откриването на „Мадрас“ от Ливърпул потеглила експедиция, състояща се от два кораба, но нито един от плавателните съдове не се завърнал. Предположило се, че са се загубили сред огромната плаваща ледена маса край Антарктида.

Ще минат 144 години, преди „Мадрас“ да бъде открит отново и на палубите му да стъпи човешки крак.