Клайв Къслър
Атлантида открита (4)

1.

22 март 2001 г.

Пандора, Колорадо

Гледани от височина 2 750 метра над морското равнище, чезнещите звезди на небето в ранното утро блещукаха като лампите в театрален салон. Луната обаче излъчваше особено призрачно сияние и беше оградена от необичаен оранжев ореол. Луис Маркес излезе от малката си сглобяема дървена къща и се спря да погледа този странен феномен, какъвто не бе виждал досега, после продължи през двора към пикапа си „Чеви Шайен“ 4х4 от 1973 година.

Облечен в работните си дрехи, той се измъкна тихомълком от къщата, за да не събуди жена си и двете си дъщери. Жена му Лиза с охота щеше да стане, за да му приготви закуска и сандвич за обяд, но той бе успял да я убеди, че четири часа сутринта е прекалено рано за всеки нормален човек да броди в тъмното.

Маркес и семейството му живееха скромно. Той бе ремонтирал със собствените си ръце къщичката, строена през 1882 година. Децата му ходеха на училище в близкия град Телърайд, а онова, което двамата с жена му не успееха да купят в процъфтяващия като зимен курорт град, те си го набавяха от по-голямата фермерска община Монтроуз, намираща се на стотина километра на север, откъдето пазаруваха веднъж в месеца.

Както винаги, докато пиеше бавно кафето си, погледът му не преставаше да пробягва върху вече напълно изоставения град. Под призрачната светлина на луната малкото останали постройки наподобяваха надгробни камъни в гробище.

След откриването на златоносна скала през 1874 към долината Сан Мигел започнали да прииждат рудокопачи, които построили селище и го нарекли Пандора — на името на красивата девойка и нейната кутия, пълна със загадъчни духове от гръцката легенда. Заинтересовани банкери от Бостън закупили минните участъци, финансирали минната операция и изградили голяма обогатителна фабрика за благородни метали само на три километра от по-известния миньорски град Телърайд.

Те нарекли рудника „Рай“ и скоро Пандора се превърнала в малко градче с двеста жители и собствена пощенска станция. Бели огради се издигали около старателно боядисаните къщи с окосени зелени морави и въпреки че Пандора била разположена в каньон само с един път за влизане и излизане, селището не било изолирано. Пътят за Телърайд се поддържал добре, а южната железопътна линия „Рио Гранде“ имала разклонение до Пандора, по което се превозвали пътници и продоволствия за рудниците, а обработената руда — през вододела в Скалистите планини до Денвър.

Някои хора се кълнели, че рудникът е прокълнат. Човешката цена за изкопаването на злато на стойност петдесет милиона долара в продължение на четирийсет години била много висока. Общо двайсет и осем рудокопачи загинали във влажните и опасни шахти — от тях четиринайсет само при една злополука — а близо сто души били осакатени завинаги след странни произшествия и свличания на скали.

Още докато били живи, първите заселници на Телърайд твърдели, че чували стоновете на призрака на един от мъртвите рудокопачи из празните шахти, с обща дължина от шестнайсет километра, прорязващи стръмните, злокобни сиви скали, издигащи се на 4 000 метра към ленивото синьо небе над Колорадо.

До 1931 година всичкото злато, което могло да се извлече от рудата с помощта на химикали, било изчерпано. Рудникът „Рай“ бил затворен. През следващите шейсет и пет години той се превърнал в спомен и в бавно зарастващ белег върху красивата местност. Едва през 1996 година празните шахти и тунели чули отново стъпки на ботуши и удари на кирки.

Маркес отмести поглед към планинските върхове. Бушувалата в продължение на четири дни буря бе отминала преди седмица и бе увеличила с още метър и двайсет снежната им покривка. Покачващата се температура, съпровождаща настъпващата пролет, превръщаше снега в консистенция, наподобяваща картофено пюре. Беше сезонът на лавините. Във високата местност условията бяха изключително опасни и на скиорите се препоръчваше да не се отклоняват от установените ски писти. Доколкото знаеше Маркес, Пандора не е била затрупвана от лавини. Той беше спокоен, че семейството му е в безопасност, но подминаваше риска за себе си всеки път, когато шофираше по стръмните заледени пътища през зимата и работеше съвсем сам дълбоко в недрата на планината. С наближаването на топлите дни лавината беше нещо, което се очакваше.

Само веднъж през годините, прекарани в планината, Маркес беше виждал лавина. Неизразимата й красота и мощта, с която помиташе надолу към долината скали, дървета и сняг във вид на огромни облаци заедно с оглушителен тътен, беше гледка, която той никога нямаше да забрави.

Най-сетне Маркес сложи предпазната си каска на главата, седна зад кормилото на пикапа и запали двигателя. Остави за няколко минути на празен ход, за да загрее, преди да потегли предпазливо по тесния черен път, водещ към рудника, който навремето е бил главното златно находище в щата Колорадо. Гумите на колата оставяха дълбоки коловози в снега, донесен от последната буря. Той караше внимателно по виещия се нагоре път и много скоро височината на стръмния склон встрани от пътя стигна до неколкостотин метра. Едно неовладяно поднасяне на колата, и спасителите щяха да вадят натрошеното тяло на Маркес от усуканата ламарина на прекатурения в дола товарен автомобил.

Местните хора намираха постъпката му да купи стария рудник „Рай“ за глупава. Колкото и злато да е имало в него, то отдавна бе изкопано. И все пак никой освен един банкер от Телърайд не беше и сънувал, че вложението на Маркес го беше направило богат човек. Той далновидно бе вложил доходите си от рудника в недвижимо имущество и с процъфтяването на зимния курорт беше реализирал близо два милиона долара.

Маркес не проявяваше интерес към златото. В продължение на десет години той бе обикалял по света, за да търси скъпоценни камъни. В Монтана, Невада и Колорадо бе влизал в старите изоставени златни и сребърни рудници, за да търси минерални кристали, които могат да бъдат изсечени в скъпоценни камъни. В една от галериите на рудника „Рай“ беше открил жила от розови кристали, която тогавашните рудокопачи взели за безстойностен камък. Още в естественото му състояние Маркес разпозна този камък като родохрозит — ефектен кристал, който се среща в различни части на света в нюансите от розов до тъмночервен.

Родохрозитът рядко може да се види в изсечена или шлифована форма. Големите кристали са особено търсени от колекционерите, които предпочитат да ги притежават във възможно най-естествената им големина, а не нарязани на парчета. Чистите и прозрачни камъни от рудника „Рай“, които били изсечени в безупречни камъни от осемнайсет карата, били много скъпи. Маркес съзнаваше, че вече може да преустанови тази работа и да прекара остатъка от живота си без никакви лишения, но той беше решен да вади камъни от гранита, докато не изчерпи докрай жилата му.

Маркес спря очукания си стар пикап, с издраскани и хлътнали на места брони, пред огромна ръждясала желязна врата с четири вериги, заключени с четири катинара, и излезе от колата. Отвори катинарите с ключове с големината на човешка длан и свали веригите. После избута с двете си ръце тежката врата. Лунните лъчи проникнаха на късо разстояние навътре в наклонената шахта и осветиха чифт релси, които се изгубваха в тъмната вътрешност.

След като запали мотора на голям преносим генератор, той дръпна лоста на съединителна кутия. Шахтата изведнъж се обля от светлината на дълги по стотина метра редици от голи крушки. Върху релсите имаше една вагонетка, свързана със стоманено въже, водещо към лебедка. Предвидената за дълъг живот вагонетка беше напълно здрава и единственият признак, говорещ за усилна употреба, беше ръждата по външните стени на кофата.

Маркес се качи в кофата и натисна бутона на устройство за далечно командване. Лебедката зажужа, започна да размотава въжето и вагонетката потегли по коловоза, задвижвана единствено от силата на тежестта. Слизането под земята не е препоръчително за хора със слаби сърца или страдащи от клаустрофобия. Тясната шахта едва побираше кофата. Дървените греди, скрепени като рамки на врати, бяха поставени през няколко метра и служеха за подпори на тавана срещу срутване. Много от подпорните греди бяха лошо изгнили, но останалите бяха яки и здрави, като в деня на поставянето им от отдавна споминалите се рудокопачи. Вагонетката набираше скорост по наклонената шахта и на дълбочина 360 метра спря. На това ниво имаше непрестанно капене на вода от тавана на тунела.

Маркес взе раницата си и кутията с обяда, слезе от вагонетката и тръгна към една вертикална шахта, спускаща се на дълбочина 670 метра в долните участъци на стария рудник „Рай“. Там главният тунел и ортите прорязваха гранита като спици на велосипедно колело. Според старите архиви и подземни карти общата площ на тунелите под и около Пандора се изчислява на близо сто и шейсет километра.

Маркес пусна камък в зейналата черна паст. Само след две секунди се чу плисък на вода.

Скоро след като рудникът бил затворен и помпите на помпената станция в подножието на планината били изключени, долните нива започнали да се наводняват. С течение на времето водата на дълбочина 360 метра, където Маркес копаеше родохрозитната жила, се беше покачила до близо пет метра. Бавно увеличаващото се ниво на водата, за което особено бе допринесъл и много влажният сезон в Сан Хуанс, му подсказваше, че е само въпрос на седмици, преди старата шахта да бъде залята догоре и водата да прелее в главния тунел, което щеше да сложи край на операцията му.

Маркес насочи вниманието си към изкопаването на възможно най-много камъни за краткото време, което му оставаше. Той все по-дълго се застояваше в шахтата, за да откъртва червените кристали единствено с кирка и ръчна количка, с която пренасяше рудата до вагонетката.

Докато навлизаше в тунела, той заобикаляше ръждясалите колички и пробивни машини, оставени навремето от рудокопачите, когато са напускали рудника. Тогава не е имало пазар на съоръжения, тъй като по същото време започнало затварянето един след друг и на намиращите се наблизо рудници. Затова те просто стояха захвърлени там, където са били използвани за последен път. След седемдесет и пет метра навътре в тунела Маркес стигна до тясна пукнатина в скалата, достатъчна, за да се промуши през нея. На пет-шест метра отвъд нея се намираше родохрозитовата жила, която той копаеше. Една изгоряла крушка висеше от тавана на пукнатината и той я смени с една от новите, които носеше със себе си. После взе кирката си и започна да атакува пълната с ценни минерали скала. В естественото си състояние те имаха матовочервен цвят и приличаха на изпечени в сладкиш череши.

От горния край на пукнатината застрашително бе надвиснало парче скала и ако Маркес искаше да работи спокойно, без да се опасява, че може да падне върху него, трябваше да го взриви. Той взе портативната си пневматична пробивна машина и направи дупка в скалата. После пъхна в нея малък заряд от динамит, който свърза с детонатор. Зави зад ъгъла на пукнатината, влезе в главния тунел и задейства детонатора. Глух тътен проехтя в мината, последван от звука на падащи камъни и облак прах, който изпълни главния тунел.

Маркес изчака прахта да се слегне и влезе предпазливо в естествената пукнатина. Висящото парче скала го нямаше. Беше се превърнало в купчина скални отломки върху тесния под. Той докара ръчната количка и започна да я пълни с отломките. Когато разчисти напълно пукнатината, вдигна поглед, за да провери дали не е останало някое откъртено парче скала, което да падне отгоре.

Зяпна от почуда, когато видя внезапно появилата се дупка точно над кристалната руда. Насочи лъча на лампата на каската си към нея. Лъчът навлизаше през дупката в нещо като кухина. Изпълнен с любопитство, той се втурна тичешком обратно в тунела. На петдесетина метра навътре, сред изоставените миньорски съоръжения, намери ръждясали остатъци от висока метър и осемдесет желязна стълба. Върна се в кливажа, подпря стълбата, изкачи се внимателно по стъпалата и разчисти няколко скални отломъка, за да разшири дупката. Вмъкна горната половина на тялото си в кухината и изви главата си от едната на другата страна, за да освети с лампата на каската си цялата вътрешност.

Маркес се беше озовал в същинска стая, изсечена в скалата. Тя имаше формата на съвършен куб с приблизителни размери четири и петдесет на четири и петдесет метра и също толкова от пода до тавана. В отвесните гладки стени бяха издялани странни знаци. Те в никакъв случай не бяха работа на рудокопачите от миналия век. После изведнъж лъчът на лампата му освети каменен пиедестал, върху който проблесна някакъв предмет.

Маркес се смрази от изумление, когато видя страховитата гледка на черен череп, чиито празни очни кухини гледаха право в него.