Клайв Къслър
Атлантида открита (19)

16.

Точно когато „Полар сторм“, с научните работници и екипажа на борда, заобиколи Антарктическия полуостров и навлезе в Уедел море, пристигна съобщение от Сандекър, в което се нареждаше на капитан Гилеспи да отложи временно експедицията. Той трябваше незабавно да напусне паковия лед и да отплава на пълен ход към брега на Принс Олав, където да застане на дрейф и да чака край японската научноизследователска станция „Сайова“ до второ нареждане. Гилеспи нареди на главния механик и на машинната команда да увеличат скоростта на големия ледоразбивач до максимум. Те достигнаха скорост от близо двайсет възела, което Гилеспи отчете като огромно постижение, тъй като си спомни, че максималната скорост, дадена от строителите на кораба преди двайсет и две години, беше осемнайсет възела.

Той остана доволен, когато старият ледоразбивач пристигна в района на срещата осем часа по-рано от предвиденото време. Водата беше прекалено дълбока за спускане на котва, затова той изведе кораба към външния край на паковия лед, преди да нареди да се спрат двигателите. След това уведоми Сандекър, че корабът е пристигнал край станцията и чака по-нататъшни нареждания.

Единственият отговор беше: „Пригответе се за посрещане на пътник“.

Почивката предостави на всички време да довършат започната си работа. Учените се заловиха да анализират и записват откритията си в компютрите, а моряците се захванаха с рутинната профилактика на кораба.

Не се наложи да чакат дълго.

На сутринта на петия ден, откакто бяха излезли от Уедел море, докато оглеждаше морския лед с бинокъла си, Гилеспи видя как един хеликоптер бавно изплува от мъглата на ранното утро по посока право към „Полар сторм“. Той нареди на втория помощник-капитан да посрещне хеликоптера на кърмовата площадка за кацане и излитане.

Хеликоптерът се задържа във въздуха за няколко секунди и се спусна на площадката. От отворената врата на товарното помещение слезе мъж с кожено куфарче и малък платнен сак и се заговори с втория помощник-капитан. После се обърна и помаха на пилота на хеликоптера. Лопатите на витлата се завъртяха бързо и докато летателният апарат се издигаше в студения въздух, поемайки по обратния път, Пит стъпи на мостика на „Полар сторм“.

— Здравей, Дан — поздрави той сърдечно капитана. — Радвам се да те видя.

— Дърк! Откъде се взе?

— Реактивен самолет на ВВС ме докара от Пунта Аренас, на Магелановия проток, дотук. Пистата, на която кацна, е в съседство с научноизследователската станция на японците и те бяха така любезни да ме извозят до кораба ти с техен хеликоптер.

— Какво те води в Антарктика?

— Малък изследователски проект надолу по брега.

— Знаех си, че адмиралът крие нещо в ръкава си, но беше толкова потаен. Дори не ми намекна, че ще идваш.

— Той си има причини за това. — Пит остави куфарчето си върху масата за морски карти, отвори го и подаде на Гилеспи лист хартия с комплект от координати. — Това е местоназначението ни.

Капитанът погледна координатите и изучи съответната морска карта.

— Залива Стивънсън значи — рече той тихо. — Наблизо е, на брега на Кемп, недалече от островите Хобс. Но там няма нищо интересно. Голо парче земя. Какво ще търсиш на него?

— Потънал кораб.

— Под ледовете?

— Не — отвърна Пит с половин усмивка, — в самите ледове.

 

 

Заливът Стивънсън изглеждаше много по-пуст и уединен, отколкото го бе описал Гилеспи, особено под небе, забулено от черни като въглени облаци, и море, пълно със заплашителен лед. Вятърът хапеше като острите зъби на змиорка и Пит започна да се замисля за физическите усилия, необходими за прекосяването на паковия лед, докато стигне до континенталния бряг. Но мисълта, че ще открие кораб, по чиито палуби не е стъпвал човешки крак от 1858 година, бързо покачи адреналина му.

Дали ще е още там, запита се той, където се бяха натъкнали на него Роксана Мендър и съпругът й преди близо век и половина? Дали ледът вече не го е разрушил или пък морето не го е изровило и той е потънал в дълбоките ледени води?

Пит завари Гилеспи на крилото на мостика да се взира през бинокъла в невидим обект далече зад разширяващата се диря на ледоразбивача.

— За китове ли гледаш? — попита го той.

— Не, за немска подводница — отвърна Гилеспи сериозно.

Пит помисли, че капитанът го поднася.

— В този район на морето няма много групи атакуващи подводници.

— Не, само една е. — Гилеспи не свали бинокъла. — И тя е U-2015. Преди десет дни следваше килватера ни, докато за малко не се сблъскахме.

Пит все още не вярваше, че е чул добре.

— Сериозно ли говориш?

Най-сетне Гилеспи свали бинокъла.

— Напълно — отвърна той и разказа на Пит за срещата им с подводницата. — Разпознах я от стара снимка в една от книгите в библиотеката ми на борда. Нямам никакви съмнения. Беше точно U-2015. Не ме питай как е оцеляла през всичките тези години, нито пък защо преследваше кораба ми. Не знам отговорите. Знам само, че е все още някъде тук.

Пит беше работил с капитана най-малко четири проекта през годините. Познаваше го като един от капитаните на флотилията на НЮМА, на когото можеше да се има доверие. Дан Гилеспи не беше чудак, нито пък си измисляше истории. Той беше трезвомислещ и решителен човек, който нямаше нито една черна точка в досието си.

— Кой би повярвал, че след всичките тези години… — Гласът на Пит заглъхна; той не беше сигурен как да продължи.

— Не е нужно да чета мислите ти, за да разбера какво ти минава през ума: че съм готов за усмирителна риза, нали? — каза Гилеспи. — Разполагам обаче с доказателство. Госпожица Иви Тан, която е на борда, за да пише материал за експедицията за някакво национално списание, направи снимки на подводницата, когато едва не се врязахме в нея.

— Виждаш ли някакви следи от нея сега? — поинтересува се Пит. — Перископ или шнорхел?

— Тя се прави на свенлива и стои надълбоко — отвърна Гилеспи.

— Тогава откъде знаеш, че е някъде тук?

— Един от лаборантите спусна подводния си акустичен микрофон зад борда — използва го за запис на „разговорите“ между китовете. Пуснахме подслушвателното устройство на четвърт миля зад кораба, след това спряхме двигателите и легнахме на дрейф. Тя не е съвременна ядрена атакуваща подводница, която може да плава безшумно в дълбочините. Прехванахме тупкането на двигателите й съвсем ясно, чуваше се като кучешки лай.

— Не е лоша идея, но аз бих пуснал метеорологичен балон с увиснал от него магнитометър.

Гилеспи се разсмя.

— И това не е лоша идея. Помислихме си и за странично сканиране, но в такъв случай за добро отчитане датчикът трябва да се държи едва ли не борд до борд, а това крие опасности. Надявам се, че сега, след като си тук, може и да намерим някои отговори.

Една предупредителна лампичка в мозъка на Пит угасна. Той започваше да се пита дали не е навлязъл в зоната на здрача. Самата мисъл да се прави връзка между убийците от Четвъртата империя и старата подводница беше налудничава. И все пак в цялата тази невероятна схема нямаше нищо смислено.

— Уведоми адмирала — посъветва го Пит. — Кажи му, че може да ни потрябва помощ.

— Нужно ли е да го безпокоим? — попита Гилеспи, имайки предвид подводницата. — Дали да не обърнем и да започнем игра на котка и мишка?

Пит поклати леко глава.

— Съжалявам, но нашият подводен призрак ще трябва да почака. Откриването на „Мадрас“ е първостепенната ни задача.

— Така ли се казва корабът?

— Да. Това е английски търговски кораб, извършващ рейсове за и от Индия, изчезнал през 1779 година.

— И смяташ, че е скован от ледовете някъде покрай брега? — попита Гилеспи със съмнение в гласа.

— Надявам се да е все още там.

— Какво толкова важно за НЮМА има той на борда си?

— Отговорите на една древна загадка.

Гилеспи не настоя за повече обяснения. Ако Пит смяташе, че само толкова може да му каже, той го прие. Неговата работа беше да си гледа кораба и хората на него. Щеше да изпълнява нарежданията, спуснати от шефовете му от НЮМА, без да задава излишни въпроси, стига да не се застрашаваше безопасността на „Полар сторм“.

— Колко навътре в паковия лед искаш да навляза с кораба?

Пит му подаде листче хартия.

— Ще ти бъда благодарен, ако разположиш „Полар сторм“ до това положение.

Гилеспи прегледа написаните числа.

— Отдавна не съм управлявал по географски ширини и дължини, но ще гледам да те доближа възможно най-навътре.

— Първо беше компасът за определяне на курсовите ъгли, после дойде уредбата за далечна радионавигация — лоран, а сега системата за глобално позициониране. Следващото изобретение ще бъде уред за позициониране, което ще ти посочва къде се намира най-близката ролка тоалетна хартия.

— Мога ли да попитам откъде взе тези числа?

— От корабния дневник на „Паловерде“, китобойния кораб, който се е натъкнал на английския преди много години. За жалост няма никаква гаранция доколко са точни.

— Знаеш ли — каза замислен Гилеспи, — ако шкиперът е заложил стария си китобоен кораб на десет цента, аз ще трябва да заложа моя на четвърт долар.

 

 

„Полар сторм“ навлезе в паковия лед и заора срещу плаващия пояс от ледове като краен защитник, втурващ се срещу цял отбор от противникови нападатели. През първата миля ледът не беше по-дебел от трийсет сантиметра и масивният подсилен нос с лекота изблъскваше настрани леденото одеяло. Но колкото повече се приближаваше до брега, толкова по-дебел ставаше ледът, достигайки метър — метър и двайсет. Тогава корабът забавяше ход, спираше, потегляше назад и отново се врязваше в леда, докато не стигнеше до ново, още по-дебело ледено препятствие. И това се повтаряше многократно.

Гилеспи не наблюдаваше резултата от разтрошаването на леда. Той седеше на висок въртящ се стол и изучаваше екрана на бордовата акустична сонда, която изпращаше звукови сигнали към морското дъно. Сигналите се връщаха обратно и посочваха разстоянието в метри между кила на кораба и дъното. Тези води не бяха изследвани и данни за характера на дъното не бяха отбелязани на морските карти.

Пит стоеше на няколко метра встрани от него и наблюдаваше през бинокъла. Ледените скали непосредствено зад бреговата ивица се издигаха на трийсет метра височина и постепенно се снижаваха до широко плато. Той огледа основата на скалите, търсейки да зърне следа от скования от ледовете „Мадрас“. Отникъде не се подаваше нито част от кърма, нито връх на мачта.

— Господин Пит?

Той се обърна. Насреща му се усмихваше нисък, набит мъж, около четирийсет и пет годишен, с розово като на херувимче лице, зелени очи, в които трепкаха весели пламъчета, и широка уста, изкривена в усмивка. Той протегна малка, почти нежна ръка към Пит.

— Да — потвърди Пит и се изненада от твърдото ръкостискане на мъжа.

— Аз съм Ед Нортроп, главен научен сътрудник и глациолог. Не съм имал удоволствието да ви познавам.

— Доктор Нортроп. Често съм чувал адмирал Сандекър да говори за вас — каза любезно Пит.

— С възторжени думи, надявам се — засмя се Нортроп.

— Всъщност той никога не можа да ви прости, че сте напълнили ботушите му с лед по време на експедицията на север от Берингово море.

— Джим е от хората, които дълго държат карез. Това се случи преди петнайсет години.

— Доколкото знам, сте прекарали дълги години в Арктика и Антарктика.

— Да, в продължение на осемнайсет години изследвам морския лед. Между другото аз пожелах да се присъединя към вас.

— Не ме мислете за неблагодарник, но предпочитам да отида сам.

Нортроп кимна и хвана тлъстината на корема си с две ръце.

— Няма да ви навреди, ако тръгнете с човек, който може да „разчита“ леда, а аз съм и много по-издръжлив, отколкото изглеждам.

— Убедихте ме.

— Наближаваме дъно — съобщи Гилеспи, после се обади в машинното. — Стоп машини, главен механик! Дотолкова можем да се приближим — и се обърна към Пит. — Намираме се на точните ширина и дължина, които ми даде.

— Благодаря ти, Дан. Това трябва да е приблизителното място, където „Паловерде“ е бил скован от ледовете през антарктическата зима на 1858 година.

Нортроп погледна през прозореца на мостика към леда, простиращ се от кораба до брега.

— Разстоянието е около три километра. Кратка разходка в студения въздух ще ни се отрази добре.

— Нямате ли моторни шейни на борда?

— Съжалявам, но нашата работа не изисква отдалечаване от кораба повече от стотина метра. Затова не виждаме смисъл да обременяваме бюджета на проекта с излишен лукс.

— Каква е според вас температурата на въздуха?

— Между пет и десет градуса под нулата. Относително топло за тези места.

— Не мога да чакам повече — каза Пит.

— Считайте се за късметлия, сега тук е есен. През пролетта е много по-студено.

— Предпочитам тропиците с приятните пасати и красивите момичета в саронги, извиващи снаги под звуците на барабан при залез-слънце.

Погледът му пробяга върху привлекателна азиатка, която вървеше право към него. Тя се усмихна и попита:

— Не сте ли с прекалено развито въображение?

— Такъв съм си по природа.

— Казаха ми, че вие сте Дърк Пит.

Той се усмихна сърдечно.

— Не са сбъркали. А вие трябва да сте Иви Тан. Дан Гилеспи ми каза, че подготвяте материал със снимки за тази експедиция.

— Чела съм много за вашите подвизи. Може ли да ви интервюирам, когато се върнете оттам, закъдето сте тръгнали?

Пит инстинктивно хвърли поглед към Гилеспи, който поклати глава.

— Не съм казвал на никого за целта ти.

Пит стисна ръката на Иви.

— С удоволствие бих ви дал интервю, но характерът на проекта ни не бива да бъде документиран.

— Има ли нещо общо с военните? — попита тя с невинно изражение.

Пит моментално долови във въпроса й опит да опипва почвата.

— Няма нищо общо нито с поверителни военни действия, нито с испански галеони, натоварени със съкровища, нито със страшни снежни човеци. Историята е толкова обикновена, че се съмнявам някой уважаващ себе си журналист да прояви интерес към нея — каза той и се обърна към Гилеспи. — Изглежда, оставихме подводницата край ръба на ледения блок.

— Или това — отвърна капитанът, — или пък ни следва под леда.

— Можете да тръгвате — каза първият помощник-капитан Бъши на Пит.

— Тръгвам.

Моряците спуснаха подвижното мостче и свалиха три шейни върху леда — едната беше натоварена с кутия с инструменти за разрязване на лед, покрита с насмолен брезент, а на другите две имаше само въжета за завързване, в случай че бъдеха открити някакви артефакти. Пит застана в дълбокия трийсет сантиметра сняг и видя Гилеспи да му сочи мъж, който имаше размерите и формата на полярна мечка.

— Изпращам и третия си офицер с теб и с доктор Нортроп. Казва се Айра Кокс.

— Приятно ми е — каза провлачено Кокс през брада, дълга до гърдите му. Гласът му сякаш излизаше някъде дълбоко от земята. Не протегна ръка, защото огромните му лапи бяха напъхани в също толкова огромни полярни ръкавици.

— Още един доброволец ли?

— Предложението дойде от мен — отвърна Гилеспи. — Не мога да пусна един от главните директори на Сандекър да върви сам из поле от непредвидим лед. Не желая да поемам такава отговорност. По този начин, ако изпаднеш в затруднение, ще имаш по-голям шанс да се избавиш. Натъкнеш ли се на бяла мечка, Кокс ще се пребори с нея.

— На Антарктида няма бели мечки.

Гилеспи сви рамене.

— Защо да рискуваме?

Пит не възрази. Дълбоко в себе си знаеше, че ако се случи най-лошото, един от тези мъже, или и двамата заедно, щяха да спасят живота му.

 

 

Когато на Антарктида настъпеше есен, бурни води ограждаха континента, но дойдеше ли зимата и температурите се понижеха, водата започваше да замръзва. После ледените парчета образуваха плаващи „чинии“, които се уголемяваха и сливаха, за да образуват ледени блокове, покрити със сняг. Тъй като тази година ледът започна да се образува по-рано, Пит, Нортроп и Кокс се движеха безпроблемно по неравната, но хлъзгава повърхност. Те заобиколиха няколко ледени хребета и два айсберга, които течението беше изтласкало от морето, но те още не бяха замръзнали в паковия лед. Пит оприличи плаващата ледена маса като дюшек на буци, покрит с бяла ватена кувертюра.

Пухкавият сняг не затрудняваше придвижването им. Нортроп вървеше пръв и оглеждаше внимателно снега за някоя пукнатина. Той не теглеше шейна с извинението, че му трябвало повече свобода на движенията, за да оглежда леда. Впрегнат в ремъците на една от шейните, Пит следваше Нортроп, който лесно се придвижваше върху ските си, които бе взел от хижата на баща си в Брекенридж, Колорадо. Кокс вървеше последен, нахлузил снегоходки, и влачеше другите две шейни без никакво усилие, сякаш бяха играчки.

Започналият с хубаво време ден, с ослепително слънце и чисто небе, скоро се помрачи от облаците, които започнаха да се струпват на хоризонта. Постепенно синьото небе стана сиво и слънцето се превърна в размазана бледооранжева топка. Заваля лек сняг и намали видимостта. Пит престана да мисли за влошаващото се време и за ледената зелена вода, на един хвърлей разстояние под краката му. Продължи да гледа ледените скали, които с приближаването им се извисяваха все по-високо и по-високо от върховете на ските му. Видя незаледените зъбери на планинския масив Хансен, но от тъмната форма, скована от лед, нямаше и помен. Той започна да се чувства като неканен гост в това обширно усамотено ледено царство, неопетнено от човешко присъствие.

След малко повече от час тримата прекосиха ледената маса и стигнаха до подножието на ледените скали. Гилеспи следеше всяко тяхно движение до спирането им във вътрешния край на плаващата ледена маса. Полярните им екипи в тюркоазен цвят лесно се отличаваха на искрящо белия фон. Той свери метеорологическите прогнози за десети път. Падащият сняг беше слаб и вятър нямаше, но той добре знаеше, че времето можеше да се промени в рамките на минути. Именно вятърът беше непредвидимият фактор. Той можеше без предупредителни признаци да превърне ослепително белия пейзаж в пълна неразличимост на релефа.

Гилеспи взе корабния сателитен телефон и набра номер. Веднага го свързаха със Сандекър.

— Те са на брега и започват издирването — докладва той на шефа си.

— Благодаря ти, Дан — отвърна Сандекър. — Уведоми ме, когато се върнат.

— Има още нещо, адмирале. Опасявам се, че изпаднахме в доста озадачаваща ситуация — и той разказа накратко на Сандекър за подводницата. Когато свърши, настъпи очакваната пауза от страна на адмирала, който се опитваше да осмисли чутото.

Накрая отвърна кратко и рязко:

— Аз ще поема грижата за това.

Гилеспи се върна зад широката стъклена преграда на мостика и вдигна отново бинокъла си.

— И всичко това заради някакъв си заседнал кораб — промълви той под носа си. — Дано поне да си струва!

 

 

На брега Пит се преборваше с обезсърчението си. Много добре съзнаваше, че всяко издирване на нещо, изчезнало преди толкова време, носи малки изгледи за успех. Нямаше начин да се определи колко лед се е натрупал върху кораба през изминалите 150 години. Нищо чудно корабът да лежи под леден пласт, дебел най-малко сто метра. Използвайки „Полар сторм“ за основна точка, той отбеляза границите на трикилометрова координатна мрежа под стръмните, сковани от лед скали. Пит и Кокс използваха по едно малко колкото цигарена кутия устройство с глобално позиционираща система, за да определят точното си местоположение всеки момент. Двамата се разделиха, като оставиха шейните на мястото, откъдето тръгнаха. Пит пое наляво, плъзгайки се сравнително бързо със ските си покрай подножието на скалите, а Кокс и Нортроп предприеха търсене в дясната посока. Когато всеки измина приблизително разстояние от километър и половина, решиха да се върнат там, откъдето бяха тръгнали.

Движейки се по-бързо от другите, Пит се върна пръв при шейните. След като бе проверил всеки сантиметър от скалите, той се разочарова, че не откри никаква следа от „Мадрас“. Половин час по-късно пристигна глациологът и се просна по гръб да си почине върху една малка издатина в леда. Той погледна Пит през тъмните си скиорски очила и разпери ръце в знак на поражение.

— Съжалявам, Дърк, не видях нищо в леда, което да прилича на следа от стар кораб.

— И аз ударих на камък — призна Пит.

— Не мога да твърдя, преди да съм направил проба, но е твърде вероятно ледът да се е пропукал по някое време и да го е отнесъл в морето.

От единия джоб на мъхнатата шуба на Пит се разнесе приглушеният глас на Гилеспи. Той извади от него портативно радио с връзка суша-кораб и отговори:

— Продължавай, Дан, чувам те.

— Изглежда, че се задава силна буря — предупреди Гилеспи. — Трябва да се върнете на кораба възможно най-бързо.

Пит пъхна радиото обратно в джоба, огледа ледената маса на север и видя само пустош.

— Къде остави Кокс?

Нортроп изведнъж се разтревожи и огледа ледената шир.

— Ами той видя някаква пукнатина в скалите и влезе вътре. Помислих, че ще я огледа и ще ме последва.

— Ще ида да проверя.

Пит се отблъсна с щеките си и пое по следите в снега — два чифта в едната посока и само един в обратната. Вятърът се усилваше бързо, ситните ледени частици се сгъстяваха като було. Блясъкът на леда намаля и слънцето се скри напълно. Той не можеше да не се възхити мислено на смелостта на Роксана Мендър. За него беше чудо, че е оцеляла в такъв страхотен студ. Пит забеляза, че се плъзга под огромни ледени зъбери, надвиснали над него. За миг му мина през ума, че тази огромна маса ще се срути върху него всеки момент.

Сред воя на вятъра чу приглушен вик. Спря се и се заслуша, напрягайки поглед през завесата от ледена мъгла.

— Господин Пит! Насам!

Отначало Пит не виждаше нищо освен бялата фасада на ледената скала. После му се мярна размазана тюркоазна фигура, която му помахваше от черен процеп, разцепващ скалата. Пит заби щеките си в снега и се плъзна по посока на Кокс. Почувства се като Роналд Колман в „Изгубен хоризонт“, който се преборваше със снежна виелица на Хималаите. В един момент той се озоваваше сред вихрушка от ледени прашинки, в следващия — в суха, спокойна, безветрена атмосфера.

Той стигна до една ледена пещера, широка около два и половина метра, която се стесняваше нагоре до остър връх, достигащ височина шест метра. От входа навътре сумракът преливаше от пепелявобяло до чисто черно. Единственият цвят беше екипът на Кокс.

— Задава се буря — каза Пит през входа на пещерата. — Трябва да се връщаме на кораба.

Кокс повдигна скиорските си очила над челото и изгледа Пит със странен поглед.

— Искате да си тръгвате?

— Тук е приятно и удобно, но не може да губим повече време.

— Нали търсехте стар кораб?

— Търсех — отвърна сухо Пит.

Кокс вдигна облечената си с ръкавица ръка и вдигна показалеца нагоре.

— Е, какво ще кажете?

Пит погледна нагоре. Там, близо до върха на пукнатината, от леда се подаваше малка част от дървена кърма на стар ветроходен кораб.