Клайв Къслър
Атлантида открита (22)

19.

— Защо Дърк винаги се урежда с отбрани проекти? — изнедоволства Джордино. — Бас ловя, че докато си говорим, той спи в някоя топла удобна каюта на борда на „Полар сторм“, сгушил в прегръдките си някоя прелестна морска биоложка.

Подгизнал и треперещ от студ от суграшицата и вятъра, той вървеше и се препъваше по скалистия склон с наръч къси клонки под мишница, които той и Гън бяха отсекли от ниските храсти, поникнали тук-там из планината.

— И ние ще се стоплим след малко, като изсушим клоните и запалим огън — успокои го Гън.

Той вървеше на крачка пред Джордино, прегърнал с двете си ръце сноп стърчащи във всички посоки почти голи клони. Въздъхна с облекчение, когато мина през сводестия отвор и влезе в тунела. Хвърли товара си на скалистия под и уморен седна, облягайки гръб на стената.

— Опасявам се, че най-многото, което можем да постигнем, е да опушим цялото помещение — измърмори Джордино, като свали мокрия си дъждобран и започна да попива с малка кърпа за ръце вадичките вода, стичащи се по врата му.

Гън му подаде чаша изстинало кафе от термоса и единствената останала вафла.

— Последната вечеря — отбеляза той мрачно.

— Сандекър каза ли ти кога ще ни измъкне от тази купчина скали?

— Каза само, че транспортът е тръгнал за насам.

Джордино погледна часовника си.

— Минаха вече четири часа. А така ми се искаше да стигнем в Кейптаун, преди да са затворили кръчмите.

— Сигурно не е успял да наеме друг самолет като нашия и пилот, иначе щяха да са вече тук.

Джордино наклони глава на една страна и се ослуша. После отиде да застане под свода. Суграшицата бе преминала в ситен дъжд. Облаците се разпръскваха и разкриваха късчета синьо небе. За първи път от няколко часа насам морето отново се виждаше.

Нещо в далечината привлече вниманието му. То приличаше на наплюто от муха върху заскрежено стъкло. Докато го наблюдаваше, петънцето постепенно доби формата на хеликоптер с раздвоени вертикални опашни плоскости и без задно витло.

— Имаме си компания — обяви той. — Един хеликоптер „Макдонел Дъглас“ се приближава насам от северозапад. Лети бързо и ниско над водата. Струва ми се, че е снабден с ракети въздух-земя.

Гън застана до Джордино.

— Хеликоптер не може да измине цялото разстояние от Кейптаун дотук. Трябва да е излетял от някой кораб наблизо.

— Няма никакви опознавателни знаци. Странно.

— Положително не е южноафрикански военен хеликоптер — отбеляза Гън.

— Не вярвам да идва с подаръци — изсмя се язвително Джордино. — Ако беше така, щяха да ни се обадят и да ни предупредят да ги очакваме.

След малко звукът на турбините и лопатите на витлото прониза студения въздух. Пилотът беше изключително предпазлив. Поддържайки безопасна височина над скалите, той започна да кръжи, изучавайки в продължение на три минути скалната площадка, където доскоро се намираше техният самолет. След това се спусна бавно, нагаждайки се според въздушните течения. Шейната му за кацане докосна скалистата повърхност и лопатите на витлото постепенно спряха да се въртят.

Настъпи тишина. Без вятър планинските склонове се смълчаваха напълно. След малко повече от обичайното забавяне, високата около метър и трийсет плъзгаща се врата на кабината се отвори и от нея скочиха един след друг шестима мъже в черни гащеризони. Бяха така тежковъоръжени, че огневата им мощ щеше да е достатъчна да превземе някоя малка държава.

— Много странен вид има този спасителен отряд — каза Джордино.

Гън вече набираше по телефона „Глоубълстар“ номера на Сандекър във Вашингтон. Когато чу гласа му, той съобщи само:

— Имаме въоръжени посетители в черен хеликоптер без опознавателни знаци.

— Изглежда, че днес ми е ден да гася местни пожари — каза саркастично Сандекър. — Първо Пит, сега вие… — после в гласа му прозвуча дълбока загриженост. — Колко време ще можете да се прикривате там?

— Двайсет, най-много трийсет минути — отвърна Гън.

— Американска ракетна фрегата плава с пълна скорост към остров Сен Пол. Веднага щом хеликоптерът влезе в радиуса й на действие, ще поискам от капитана й да го изпрати на небето.

— Имате ли представа колко време ще отнеме това?

Последва дълга мъчителна пауза.

— Да се надяваме, че ще е по-малко от два часа.

— Знам, че сте направили всичко възможно — каза Гън с разбиране — и много ви благодарим. — Усети, че твърдата черупка на адмирала беше на път да се пропука и добави: — Не се безпокойте. В понеделник двамата с Ал ще бъдем на работните си места.

— Постарайте се да стане — отвърна с глух глас Сандекър.

— Довиждане, сър.

— Довиждане, Руди. Бог да ви е на помощ! И кажи на Ал, че му дължа една пура.

— Обезателно.

— Колко време? — попита Джордино, очаквайки да чуе най-лошото, като видя притеснението по лицето на Гън.

— Два часа.

— Сега я втасахме! — изръмжа Джордино. — Много ми се иска някой да ми обясни как тези проклети бандити са разбрали, че сме тук!

— Добър въпрос. Ние сме част от подбрана група. Не повече от петима от нас знаят за мястото, където пътници от „Мадрас“ са открили черния череп.

— Започвам да си мисля, че ония имат международна армия от доносници.

Шестимата мъже се разделиха. Трима извървяха ветрилообразно петдесетина метра и започнаха да претърсват пътя покрай планината. Другите трима поеха в обратната посока. По всичко личеше, че възнамеряват да изкачат спираловидно планината, докато открият тунела.

— Един час — промълви Гън. — Най-много толкова време им давам, за да стигнат дотук по старата пътека.

— По-вероятното е пет минути — възрази Джордино, като посочи към излитащия хеликоптер. — Пилотът ще насочи приятелите си право до прага ни.

— Мислиш ли, че ще ни бъде от полза, ако ги приканим на преговори?

Джордино поклати глава.

— Ако са свързани с бандата, на която се натъкнахме с Пит в Телърайд, не очаквай от тях да ни стиснат ръце, да ни прегърнат или изобщо да ни обърнат внимание.

— Двама невъоръжени мъже срещу шестима тежковъоръжени. Трябва да изравним силите.

— Имаш ли план? — попита Джордино.

— Естествено.

Джордино изгледа смаян дребния човек.

— Зъл, подъл и хитър ли е?

Гън кимна с дяволита усмивка.

— И нещо повече дори.

 

 

Хеликоптерът направи почти четири кръга над планината, преди пилотът да открие старата пътека, водеща към тунела. След като уведоми за местоположението й двете групи, едната от които се беше отдалечила до другата страна на планината, той придвижи машината точно над пътеката, за да им служи като пътеводител. Тримата мъже от първата група се събраха на пътеката и тръгнаха в нишка на разстояние двайсетина метра един зад друг. Това беше класическа схема — първият се съсредоточаваше върху терена напред, вторият изучаваше горната част на планинския склон, а третият беше насочил вниманието си към долната част. Хеликоптерът обърна в посока към втората група, за да им покаже най-краткия път до старата пътека.

Първата група вече се приближаваше към огромната издадена навън скала, покрай която бяха минали Гън и Джордино, точно пред входа на тунела. Водачът заобиколи скалата и се озова право пред свода. Той се обърна и извика на английски на другите двама зад него:

— Стигнах до тунел. Влизам вътре.

— Пази се от засада, Номер едно — извика в отговор вторият в редицата.

— Ако имаха оръжия, щяха вече да са ги използвали.

Водачът изчезна зад скалата. Две минути по-късно го последва и вторият мъж. Извън полезрението на другите, третият вече наближаваше издадената скала, когато една фигура изникна измежду камъните, зад които се бе скрила. Наострил цялото си внимание в това да стигне тунела, мъжът не чу почти безшумните стъпки зад гърба си. Така и не разбра какво го улучи, когато Гън запрати по главата му голям камък с такава сила, че счупи черепа му и той се просна на земята, без да издаде звук.

След по-малко от минута тялото му бе напълно покрито с камъни. Като хвърли бърз поглед, за да се увери, че хеликоптерът е все още над другия склон, Гън заобиколи предпазливо скалата. Сега обаче беше въоръжен с един картечен пистолет, с един деветмилиметров автомат и с един боен нож, а гърдите му бяха защитени от бронирана жилетка. Беше отмъкнал от жертвата си и радиото. Тайният план на Гън беше на път да бъде пуснат в ход.

Водачът на първата група влезе крадешком в тунела, като осветяваше пътя си с дълго фенерче, стиснато под мишница. Той пристъпи бавно от тунела в първата камера, зае положение за стрелба и извъртя тялото си наляво и надясно. На светлината на местещото се с движенията му фенерче видя само скелета на стария моряк, мухлясала покъщнина и тюленови кожи, висящи на едната стена.

Успокоен, той свали оръжието си и заговори по радиостанцията на главата му.

— Тук Номер едно. В тунела и пещерата няма никой освен кости на моряк, вероятно изхвърлен някога на брега. Чувате ли ме?

— Чувам те, Номер едно — отговори пилотът на хеликоптера. — Сигурен ли си, че няма следи от агенти на НЮМА?

— Да, няма никакви.

— Веднага щом другата група пристигне при теб, ще облетя крайбрежните скали.

Номер едно изключи радиото. Това беше последното нещо, което направи в живота си. Джордино изскочи иззад тюленовите кожи и заби едно от древните копия с обсидианов връх в гръкляна му. След кратък задавен гъргорещ звук мъжът падна мъртъв.

Джордино измъкна картечния му пистолет още преди мъжът да се свлече на пода. После бързо изтегли тялото отстрани на входа на тунела, свали радиото от главата му и го сложи на своята. След това сви дъждобрана си на топка и го напъха в цевта на картечния пистолет.

— Номер едно — извика глас от входа на тунела, — какво откри?

Джордино сви длан пред устата си и се провикна от дъното на камерата.

— Само един стар скелет.

— И нищо друго ли? — Вторият мъж като че ли нямаше намерение да влиза в пещерата.

— Нищо. — Джордино реши да рискува. — Влез и се увери сам.

Също като самец, който души въздуха, Номер две предпазливо пристъпи навътре в камерата. Джордино включи насочено към нашественика фенерче и стреля веднъж между очите му. Изстрелът бе заглушен от дъждобрана. В този момент Гън се втурна в камерата с насочен пистолет, тъй като не знаеше какво ще завари там.

— Сега сме двама срещу трима — обяви победоносно Джордино.

— Рано е да се перчиш — предупреди го Гън. — Щом се върне хеликоптерът, ще се озовем като в капан.

— Ако се хванат на номера ми, че съм Номер едно, както направи Номер две, може би ще успея да ги вкарам вътре.

 

 

Другата група не беше толкова лековерна. Тримата мъже се приближиха по пътечката до пещерата с предпазливостта, с която пощенският инспектор проверява колет за бомба в него. Докато хеликоптерът кръжеше над тях, те се придвижваха един по един, използвайки тактиката, при която двама прикриваха единия и обратно. Бяха нащрек, тъй като Джордино се въздържаше да използва радиото и не отговаряше на повикванията им, от страх да не доловят непознат глас.

Гън и Джордино съблякоха едно от телата, което най-много подхождаше на ръста на Джордино. После набитият италианец навлече гащеризона, нави ръкавите и крачолите, тъй като му бяха малко дълги, нарами картечния пистолет и дръзко излезе от тунела. Заговори с едното ъгълче на устата си по малкия микрофон на радиото, като се опитваше да имитира същия тембър на гласа на мъжа, когото беше убил.

— Защо се забавихте толкова, Номер четири? — попита той невъзмутимо, без да поглежда към хеликоптера. — Действате като баби. Казах ви, че вътре няма никой и нищо освен костите на един моряк корабокрушенец, изхвърлен на острова.

— Много ти е променен гласа, Номер едно.

Джордино знаеше, че няма да може да ги баламосва още дълго.

— Гони ме настинка. То се очакваше в това противно време.

— Настинката май те е стигнала.

— Правете си шеги, щом искате — смотолеви Джордино. — Аз се прибирам на сухо. Предлагам и вие да направите същото.

Той се обърна и влезе отново в пещерата сигурен, че няма да получи куршум в гърба, поне докато мъжете не се уверяха, че той не е техен човек.

— Не са наивници — отбеляза Гън. — Чух разговора по радиото.

— Каква е следващата точка от плана? — попита лаконично Джордино.

— Ще се промъкнем отново през отвора от срутването в съседния тунел и ще им направим засада.

— Ще извадим късмет, ако убием дори един или двама най-много.

— Поне ще изравним силите си — каза Гън бодро.

Разполагаха само с няколко минути и затова трескаво започнаха да отварят отново дупката в стената, за да се промъкнат в гробницата. Въпреки влажния студ и двамата се изпотиха здравата, докато промушат двата трупа, а после и самите себе си и раниците си през тесния отвор. Успяха съвсем навреме. Тъкмо сложиха и последния камък в отвора и надникнаха в предната камера през малките пролуки между камъните, и Номер четири влезе в камерата и залегна ничком на пода, последван от Номер пет. Двамата започнаха да движат дъгообразно фенерчетата и цевите на оръжията си по всяка стена.

— Както ти казах — прошепна в ухото на Гън Джордино, — оставили са Номер шест навън като резерва.

— Тук няма никой — съобщи Номер четири. — Пещерата е празна.

— Не е възможно — разнесе се гласът на пилота от хеликоптера. — Преди петнайсет минути видях първата група на метри от тунела.

— Той е прав — намеси се Номер пет. — Номера едно, две и три са изчезнали.

Всички говореха почти под носа си, но Джордино долавяше всяка дума по наушните слушалки на радиото. Макар и все още нащрек за някакво движение, нашествениците се отпуснаха малко, когато не видяха никакво място в камерата, където някой можеше да се скрие.

— Ти поеми правия — прошепна едва чуто Джордино. — Цели се в главата, защото има бронирана жилетка. Аз ще поема другия, проснатия на пода.

Двамата промушиха цевите на оръжията си през пролуки, не по-големи от четири сантиметра, прицелиха се в мъжете, които бяха дошли да ги убият, и изстреляха едновременно по един куршум. Изстрелите прокънтяха като гръмотевици в каменната камера. Залегналият мъж само трепна, а другият отхвърли ръце нагоре, издавайки лек стон, и с подкосени крака тупна тежко на земята.

Джордино избърса скалните люспи от лицето си и провря фенерчето си през дупката, за да огледа последствията. После се обърна към Гън и му направи знак, че са си свършили добре работата. Гън разбра съобщението и изключи наушния си микрофон.

— Трябва да останем тук… — зашепна Джордино.

Но преди да продължи, от радиото долетя глас.

— Какво става вътре?

Без повече да преправя гласа си, Джордино отвърна:

— Нищо особено. Застреляхме заек.

— Заек ли? — попита пилотът. — Що за глупост е това?

— Опасявам се, че другарите ни са мъртви — съобщи Номер шест. — Вероятно ония проклетници от НЮМА са ги убили.

— Тъкмо тия зайци имах предвид — обади се Джордино.

— Няма да се измъкнете живи — заяви пилотът.

— Както казваха гангстерите от едно време на ченгетата, елате и ни хванете.

— Няма да е необходимо — отвърна пилотът.

— Залегни! — каза през зъби Джордино на Гън.

Пилотът изравни носа на птицата си с входа на тунела и изстреля една от ракетите си. Последва силно свистене, когато ракетата излетя от контейнера си, окачен за фюзелажа на хеликоптера. Тя обаче не успя да мине право през тунела в камерата, а се удари в една от стените му и се взриви с оглушителен шум. Джордино и Гън изпитаха чувството, че огромно пиано се стовари върху тях от десетия етаж. Парчета натрошена скала изригнаха като фонтан, срязвайки всичко, което се намираше в камерата. Гъст дим и прах се завихри в малкото пространство със силата на ураган, преди да намери пътя на най-малкото съпротивление и да поеме навън през свода на тунела. Всички леснозапалими предмети в камерата мигом избухнаха в пламъци.

Колкото и невероятно да беше, не падна покривът нито на тунела, нито на камерата. Основната сила от взрива бе изсмукана обратно през тунела заедно с дима и праха. С изкаран от дробовете им въздух, Джордино и Гън побързаха да покрият лицата си с горната половина на облеклото си, за да се предпазят от дима и праха, преди да влязат временно във вътрешната гробница.

— Дано… не изстрелят… втора ракета вътре — заговори, кашляйки, Гън. — Иначе това ще е краят ни.

Джордино едва го чу, тъй като ушите му пищяха.

— Според мен ще решат, че една е достатъчна — отвърна Джордино също през суха кашлица. След малко, като почувства, че сетивата му бавно се възстановяват, той започна да маха камъните, за да разшири отвора. — Писна ми да местя тия камъни!

Те се провряха обратно в тунела и заопипваха през гъстия дим и прах телата на убийците за още оръжия. Снабдиха се с пет картечни пистолета и още толкова автоматични пистолета и си ги поделиха. Задъхвайки се от липсата на въздух и действайки слепешката, Джордино извади парче връв от раницата си и завърза заедно един до друг три от картечните пистолети. После омота друга връв около спусъците и я върза под предпазителите.

— Последното нещо, което ще очакват от нас, е да открием стрелба от тунела — каза той на Гън. — Ти поеми Номер шест, аз ще се пробвам с хеликоптера.

Гън избърса в ръкава си дебелите стъкла на очилата си и кимна.

— Нека аз да почна пръв. Няма да се справиш с хеликоптера, докато не съм отстранил Номер шест.

Джордино се поколеба да остави дребния заместник-директор на НЮМА да рискува живота си. Но преди да успее да му възрази, Гън вдигна високо оръжието си и изчезна сред пламъците и гъстия дим.

Гън се препъваше, падаше и пак ставаше, изпълнен със страх, че в мига, в който се материализира сред пушилката, която продължаваше да бълва навън от тунела, куршуми ще надупчат тялото му. Номер шест обаче не вярваше, че е останал някой жив вътре и бдителността му беше намалена, докато разговаряше с пилота.

От друга страна, Гън изпадна в неизгодно положение, тъй като почти нищо не виждаше и нямаше представа къде точно е застанал Номер шест спрямо сводестия вход. Стъклата на очилата му бяха зацапани от сажди, очите му сълзяха и той едва различи неясната фигура в черно, застанала на десетина метра вдясно от свода. Натисна спусъка и откри огън. Куршумите излетяха покрай Номер шест, без да го засегнат. В същия момент Номер шест се завъртя на пети и изстреля пет куршума към Гън. Два от тях не го улучиха, но единият се заби в левия му глезен, а останалите два — в бронираната му жилетка, от което Гън залитна назад. Тогава най-неочаквано Джордино изскочи от дима, стреляйки с трите картечни пистолета едновременно и почти сряза главата на Номер шест. После без да спира, той повдигна цевите нагоре и куршумите започнаха да дупчат като решето тънкия метал.

Изумен от гледката долу, виждайки как двама мъже в униформи като на неговите хора стрелят един срещу друг, пилотът се поколеба, преди да предприеме някакво действие. Докато приготвяше за стрелба картечния пистолет, монтиран под носа на хеликоптера, Джордино изпразваше смайващо количество куршуми в небронирания хеликоптер. Като шевна машина, извършваща бод след бод, огненият език запълзя нагоре по фюзелажа и проникна през счупеното челно стъкло в кокпита. След малко магазините на пистолетите се изпразниха и настана тишина.

Останал без управление, хеликоптерът увисна за миг неподвижно във въздуха, след което рязко се наклони на една страна и полетя надолу, разби се в склона на планината и избухна в пламъци. Джордино свали оръжията си и се втурна към Гън, който притискаше ранения си крак.

— Не мърдай от мястото си — заповяда му Джордино. — И не се движи.

— Това е просто драскотина — каза Гън през стиснати зъби.

— Драскотина, друг път! Куршумът е пронизал пищяла ти. Надробил ти е костта.

Пронизван от болки, Гън погледна Джордино и се опита да се усмихне.

— Не съм сигурен в болногледаческите ти способности.

Джордино не обърна внимание на старанието на Гън да се държи геройски. Той извади връзката на едната си обувка и я върза като временен турникет над коляното му.

— Ще издържиш ли малко така?

— Би трябвало, ако не искам да изтече кръвта ми — изпъшка Гън.

Джордино се втурна тичешком в тунела и взе от раницата си аптечката за първа помощ. След няколко минути сръчно дезинфектира раната и положи всичките си умения да спре кръвоизлива.

— Няма да си направя труда да го шинирам — каза той на Гън. — По-добре да оставя тази работа на някой доктор в Кейптаун. — Той не искаше да мести приятеля си, затова само го настани възможно най-удобно и го покри с голямо парче найлон, което носеше в раницата си, за да го предпази от дъжда. Следващата му задача беше да се обади на адмирал Сандекър, за да докладва за състоянието на Гън и да поиска бързо пристигане на помощ.

След като приключи разговора си с адмирала, той пъхна телефона в джоба си и се загледа в горящия в подножието на склона хеликоптер.

— Ненормална работа — промълви той. — Напълно ненормална и безразсъдна работа. Каква ли причина може да мотивира толкова много мъже да убиват и да бъдат убивани?

Можеше само да се надява отговорите да не се забавят дълго.