Клайв Къслър
Атлантида открита (50)

47.

Четирийсет и осем часа по-късно минералодобивното съоръжение гъмжеше от учени и инженери, които започнаха да преглеждат нанотехнологичните системи на Волфови, за да се убедят, че мрежата за откъсване на шелфовия ледник не може да бъде активирана отново. Друга група, съставена от антрополози и археолози, слезе в древния град на аменеите. Повечето от тях доскоро бяха скептици, които отричаха съществуването на култура от типа на тази на Атлантида преди 4000-та година преди Христа. Сега те се прехласваха по необичайните форми на колоните под леда и не можеха да повярват на очите си. Не след дълго вече съставяха каталог на артефактите, намерени в разбитите самолети и складовите помещения в тунелите, излизащи от хангара. След като ги прибираха грижливо в сандъци, те ги натоварваха на самолет за Съединените щати, където щяха да бъдат съхранени и основно изследвани преди излагането им в музеи.

Университети от много държави изпратиха екипи за проучване на древния град и за свалянето на леда, който го бе покривал в продължение на девет хилядолетия. Осъществяването на този огромен проект щеше да трае близо петдесет години и щеше да доведе до откриването на нови места, обитавани от аменеите. Накрая музеите на всички по-големи градове в света щяха да се обогатят с невероятни количества ценни находки.

След като медицинският екип, пристигнал тук, за да окаже първа помощ и да евакуира ранените, се погрижи за раните по лицето на Пит, двамата с Джордино отидоха да се срещнат с тате Къслър и неговия екип, дошли в комплекса на Волфови, за да разглобят смачкания сноукруизер и да го транспортират в Щатите, за да го възстановят. Те заведоха възрастния човек до командния център и го изчакаха настрани да огледа превозното средство за първи път, откакто бе напуснало „Малка Америка-6“.

Накрая минният инженер отмести поглед и се усмихна накриво.

— Може да се поправи — рече той, подръпвайки брадата си.

— Наистина ли го вярвате? — попита го Пит с мрачно лице.

— Сигурен съм. Може да отнеме две години, но така ще я възстановя, че ще стане като нова.

— Струва ми се невероятно — вметна Джордино.

— Вие и аз не гледаме с едни и същи очи — отбеляза Къслър. — Вие я виждате като купчина метални отпадъци, а аз — като великолепна машина, на която един ден милиони хора ще се възхищават. Запознахте се с печалната й история, преди да я вземете. Но сега, след като изминахте с нея сто километра по шелфовия ледник, и то в силна виелица, вие двамата не само я утвърдихте като триумф на инженерството в ранните години на двайсетия век, но и използвахте огромните й размери и мощност, за да предотвратите световен катаклизъм. Благодарение на вас тя стана истинска историческа ценност. Някой ден ще ми разкажете какво се случи. А когато я изложа на показ — той потупа Пит по рамото, — ще изпратя и на двама ви покана за церемонията.

— Ще чакаме с нетърпение този ден.

— А, докато не съм забравил, кой е главният тук? Защото, като идвахме насам, се натъкнахме на три замръзнали тела, на около осемстотин метра от самолетната писта. Изглежда, са се опитали да се прехвърлят над оградата на съоръжението, но студът ги е сковал. Трябва да съобщя за тях.

— Телата на мъж и две жени ли са? — попита невинно Пит.

Тате Къслър кимна.

— Странна работа. И тримата са облечени така, сякаш са отивали на футболен мач в страна с топъл климат, а не за условията на Антарктида.

— Някои хора просто не зачитат рисковете от замръзване.

Възрастният човек повдигна едната си вежда, после извади от джоба си червена кърпа с големината на половин кучешка палатка и издуха носа си.

— Да, наистина — съгласи се той.

 

 

Самолети започнаха да кацат на чести интервали и да стоварват научни работници и военен персонал, а после откарваха ранените от ударната група на Клири и охранителите на Волф в Съединените щати, за да бъдат настанени в болници. В същото време и ядрената подводница „Тускон“ навлезе във водите на покритото пристанище и хвърли котва до старите нацистки подводници.

Командир Евън Кънингам беше нисък, но наперен човек с енергични движения. Имаше гладко обръснато лице с остра брадичка и светлосини очи. Той се ръкува с полковник Уитънбърг и генерал Бил Геро, който беше изпратен да смени Уитънбърг. Кънингам предложи услугите на подводния съд и екипажа си, както бе упълномощен от военноморския началник-щаб.

Уитънбърг му бе описал как изглежда Пит и командирът побърза да се запознае с мъжа от НЮМА. Приближи се до него и му се представи.

— Господин Пит, двамата разговаряхме по радиото, но всъщност не се познаваме. Аз съм Евън Кънингам, командир на „Тускон“.

— За мен е чест да се запозная с вас, командире. Сега мога лично да изразя благодарността си, задето навреме спасихте „Полар сторм“ и всички на борда му.

— По щастлива случайност се оказахме на подходящо място в подходящ момент — усмихна се той до уши. — В днешно време не всеки командир на подводница може да се похвали, че е потопил немска подводница от войната. В този порядък на мисли, знаете ли, че има още четири такива, закотвени в покритото пристанище тук?

— Да — кимна Пит. — Тази сутрин отидох да ги огледам набързо. Запазени са като в деня, когато са излезли от корабостроителницата.

— Момчетата от машинната ми команда влязоха в тях, за да ги разгледат. Направило им впечатление високите технически качества, постигнати в годините, когато дядовците им са били още гимназисти.

— За всеки, роден след 1980 година, Втората световна война сигурно му се струва, че била толкова отдавна, колкото Гражданската война за нашите родители.

Пит се извини, като видя сред слезлите от „Боинг-737“ познато лице. Жената с плетена шапка върху спускащата се като водопад по гърба й червена коса, се спря за миг и огледа хангара. Когато погледът й падна върху Пит, лицето й грейна от усмивка.

Той тръгна към нея, но бе изпреварен от Джордино, който го подмина тичешком, грабна Пат О’Конъл в прегръдките си, повдигна я като пухена възглавница от земята и я завъртя в кръг, после двамата се целунаха страстно.

Пит ги наблюдаваше озадачен. Когато Джордино я пусна, Пат извърна глава към него и му помаха с ръка. Той се приближи, целуна я леко по едната буза и отстъпи крачка назад.

— Да не би да съм изпуснал нещо? Да не би да има нещо между вас двамата?

Пат се засмя весело.

— Ал и аз се гледахме в очите, когато бяхме в Буенос Айрес и тогава нещо много красиво се случи между нас.

Пит отмести поглед към Джордино и попита сухо:

— Като какво например?

— Като това, че се влюбихме един в друг.

Пит направо онемя.

— Влюбили сте се?

Джордино сви рамене и се усмихна.

— Не мога да обясня това чувство. Никога не съм се чувствал така.

— Значи ли това, че излизаш от играта?

— Слушай, приятел, ние с теб сме преживели заедно какво ли не, впускали сме се в най-безумни приключения. Цяло чудо е, че сме все още живи и имаме повече от необходимите белези от рани като доказателство. Трябва да погледнем действителността в очите. Започваме да стареем. Ставите ми вече пукат, като ставам сутрин от сън. Време е да намалим темпото. — Джордино замълча и се усмихна. — А и трябва да имам предвид и мама Джордино.

— Ама ти имаш майка? — подразни го Пат.

— Вие двете много ще си допаднете. Мама казва, че не мога да бъда вечният ерген, ако искам да я зарадвам с малки джординовчета, които да тъпче със знаменитата си лазаня.

— Тогава да побързаме — разсмя се Пат. — Вече съм на трийсет и пет и не ми остава много време, за да възпроизведа нова кръв.

— Нали имаш Меган — вметна Пит.

— Да, и тя обожава Ал.

Пит заклати глава от почуда.

— Нима Меган одобрява този чуждоземен тип?

— Защо да не го одобрява? Та той спаси живота й.

Пит не й напомни, че и той имаше пръст в спасяването на нея и дъщеря й. Нито намекна, че изпитва чувства към нея, които са много повече от приятелски.

— Е, значи не ми остава нищо друго, освен да ви дам благословията си и да настоя да ви стана кум.

Джордино обви ръка около раменете на Пит.

— Не мога да се сетя за друг смъртен, когото бих предпочел да се застъпи за мен.

— Определихте ли вече дата?

— Няма да е по-рано от шест месеца — отвърна Пат. — Адмирал Сандекър ми уреди да ръководя проекта за дешифриране и превеждане на аменейските надписи, открити в изчезналия град. Това всъщност ще отнеме години, но не вярвам той да не ми разреши да се върна по-рано у дома за сватбата ми с Ал.

— Не, и аз не вярвам — рече Пит, мъчейки се да преглътне неочакваното решение на Ал да се ожени.

Лейтенант Майлс Джейкъбс се приближи до тях.

— Господин Пит, майор Уитънбърг иска да разговаря с вас.

— Къде е той?

— Двамата с генерал Геро разположиха команден пункт в едно от помещенията за самолетна поддръжка в другия край на хангара.

— Отивам, благодаря ви. — Пит се обърна и погледна Джордино. — Погрижи се да настаниш Пат в един от празните складове. Тя може да го ползва едновременно като квартира и база за проекта си — и след тези думи той закрачи към военния команден пункт.

Когато Пит влезе в един от кабинетите, прокопани в леда от руски роби преди близо шест десетилетия, седналият зад бюро Уитънбърг му посочи стол. Свързочният център вече работеше и се обслужваше от двама радисти. Там беше същинска лудница — цивилни и военни непрекъснато влизаха и излизаха. Генерал Геро седеше зад метално бюро в единия ъгъл, заобиколен от научни работници, които настояваха военните да побързат с къртенето на леда, за да могат те пък да започнат да разчистват отломките от древния град. Той не изглеждаше особено радостен, докато се извиняваше за забавянето.

— Намерихте ли реликвите?

— Бяхме заети с друго и нямахме време да ги търсим — отвърна Уитънбърг. — Ако ги намерите, уведомете ме и аз ще уредя транспорт, за да ви върне в Щатите.

— След малко ще бъда отново при вас — рече Пит и стана от стола. — Мисля, че знам къде са ги прибрали Волфови.

— И още нещо, господин Пит — задържа го Уитънбърг със сериозно лице. — Не казвайте на никого за тях. Най-добре е реликвите да се изнесат тихомълком, преди някои безумци да надушат за съществуването им и да обърнат земя и небе, за да се докопат до тях.

— Защо не ги разрушите и да се приключи с въпроса?

— Не е наша работа. Президентът лично нареди да ги занесем в Белия дом.

— Мисля, че разбирам — увери го Пит.

Докато вървеше през хангара, тежестта на отговорността надвисна над него като черен облак. С чувство на потиснатост той се приближи до изоставените самолети на Волфови и огледа изкривената опашна част, преди да влезе в тъмната вътрешност. На слабата светлина, която се процеждаше през дупките и прозорците, различи луксозно обзаведената с кожени кресла и дивани вътрешност. Извади джобното си фенерче и обходи с лъча пътническата кабина. Видя барче и бюфет с телевизор върху него. Задният отсек беше запълнен с двуперсонно легло. Банята беше със златни аксесоари и душ. В предната част, непосредствено зад пилотската кабина, имаше малка кухня, обзаведена с печка, микровълнова фурна, мивка и шкафчета, пълни с кристални чаши и порцеланови сервизи.

Погледът му падна върху дълъг сандък, завързан за пода до леглото. Коленичи и прокара ръка по повърхността му. Опита да повдигне единия му край, но установи, че е бронзов и много тежък. На капака имаше медна табелка. Освети я и се наведе да я прочете. Надписът беше на немски, но с малкото думи, които бе научил, разбра смисъла: „Тук лежат съкровищата на вековете и чакат възкресението“.

Той разби ключалките, пое си дълбоко дъх и повдигна капака с две ръце.

Вътре имаше четири предмета, сложени в кожени кутии и прилежно увити с тежко ленено платно. Отвори внимателно първата, в която лежеше най-малкият предмет. Той представляваше малка гравирана бронзова плочка с пукнатина от единия до другия й край и изобразяваше рицар, убиващ чудовище, подобно на дракон. По-късно Пит щеше да научи, че плочката се е считала за свещена нацистка реликва, тъй като Хитлер я носел във външния джоб на униформата си, когато дисиденти от немската армия направили опит да го убият, като хвърлили бомба в щаба му.

Другата кутия съдържаше свещеното нацистко знаме, което, както бе научил от адмирал Сандекър преди време, било пропито с кръвта на поддръжник на Хитлер, паднал убит, когато баварската полиция стреляла срещу новоизлюпени членове на нацистката партия по време на мюнхенския пуч през ноември 1923 година. Кървавите петна се виждаха ясно на светлината на фенерчето му. Той постави знамето обратно в кожената кутия.

После отвори дълго махагоново ковчеже и дъхът му секна, когато видя Свещеното копие — копието, за което се смяташе, че е било използвано от римски центурион, за да прободе тялото на Исус Христос, копието, за което Хитлер е вярвал, че ще му даде власт над съдбата на света. На Пит му беше трудно да си представи, че това е същото копие, с което е бил прободен Христос. Той внимателно го положи обратно на мястото му и отвори най-голямата от кожените кутии.

След като разгърна лененото платно, установи, че държи в ръцете си тежка урна от масивно сребро, висока близо шейсет сантиметра. Дръжката на капака представляваше черен орел, стъпил върху златен венец, ограждащ свастика от оникс. Точно под капака бяха издълбани думите Der Fuhrer, а под тях датите 1889 и 1945 над руническите символи за СС. В основата, над венеца със свастики, бяха изписани имената на Адолф Хитлер и Ева Хитлер.

Ужас обзе Пит, сякаш някой му заби юмрук в лицето. Тръпки го полазиха от това, което виждаше, стомахът му се сви на топка, лицето му пребледня. Не му се струваше възможно, че в ръцете си държи праха на Адолф Хитлер, смесен с праха на неговата любовница/съпруга Ева Браун.