Том Нокс
Тайната на сътворението (6)

4

Фоайето на болницата „Сейнт Томас“ беше както винаги пълно с хора. Главен инспектор Марк Форестър си проправи път през суетящите се медицински сестри, през обменящите клюки роднини на болните и през стариците в инвалидни колички със системи, окачени на метални стойки. За трети път тази сутрин се зачуди дали ще се справи с това, което беше длъжен да направи.

Трябваше да отиде и да види един осакатен човек. Това беше трудно. Беше виждал доста неприятни неща — вече беше на 42 и детектив от 10 години. Но в този случай имаше нещо особено отблъскващо.

Форестър забеляза табелата за интензивното отделение, бързо се изкачи по стълбите, отиде до рецепцията, размаха служебната си карта в лицето на хубавото младо момиче. Казаха му да почака.

Няколко секунди по-късно излезе лекар с вид на китаец, който тъкмо сваляше гумените ръкавици от ръцете си.

— Доктор Синг?

— Инспектор Форестър?

Полицаят кимна. Акцентът на лекаря беше безупречно британски въпреки азиатската физиономия. Двамата се здрависаха, но ръкостискането на Синг беше предпазливо, сякаш се канеше да съобщи лоши новини.

Форестър усети лека паника.

— Жив ли е?

— На ръба.

— Какво се е случило?

Лекарят погледна някъде зад рамото на Форестър.

— Тотална глосектомия.

— Извинете?

Онзи въздъхна.

— Отрязали са целия му език. С остри клещи или ножици. Или нещо друго, подобно на инструмент за подстригване на овце…

Форестър погледна към плексигласовата врата на коридора.

— Господи… Чух, че е зле, но…

Някъде там, зад вратата, беше единственият му свидетел. Все още жив. Но без език.

Докторът поклати глава.

— Загубил е много кръв. Не само от… езика. Гърдите му са нарязани на ивици. Главата му е обръсната.

— Значи, мислите, че…?

— Мисля, че ако не са ги били прекъснали, е щяло да бъде още по-лошо. — Той изгледа Форестър и продължи: — Искам да кажа, че… ако алармата на онази кола не се е била включила, сигурно са щели да го убият.

Форестър издиша шумно.

— Опит за убийство.

— Вие сте полицаят.

Лицето на доктора вече изразяваше нетърпение. Форестър кимна.

— Мога ли да го видя? — попита.

— Стая №37. Но бъдете кратък, моля.

Форестър кимна, стисна отново ръката на доктора, макар че не знаеше защо точно го прави. После мина през плексигласовите врати, заобиколи масичка на колелца, отрупана с чашки с урина, и почука на вратата на стая №37. Отвътре се чу само стон. Какво да направи? След това осъзна, че езикът на мъжа е отрязан. Надали би се провикнал „влезте, влезте“, нали?

Форестър бутна вратата. Озова се в стандартна болнична стая с телевизор на метална поставка в единия ъгъл, който беше изключен. Миришеше на цветя, но и на нещо неприятно. В леглото лежеше доста възрастен мъж, втренчил обезумелия си поглед във Форестър.

Главата му беше обръсната, при това по най-брутален и драстичен начин. Голият скалп беше покрит с белези и порязвания. Форестър си помисли, че му прилича на железопътна карта. Устата на мъжа беше затворена, но в ъгълчетата на устните личеше съсирена кръв. Като кафяв сос, засъхнал по гърлото на стара бутилка. Вратът на музейния уредник беше бинтован, белезите от ножа по гърдите му също не се виждаха.

— Дейвид Лоримър? — запита Форестър.

Човекът кимна. И продължи да се взира в него.

Точно този подивял поглед бе накарал Форестър да се сепне. В работата си той беше виждал много уплашени лица, но неподправеният ужас, изписан в дълбоките очи на мъжа, беше нещо различно.

Дейвид Лоримър измънка към Форестър. След това се закашля, тънки струйки кръв се процедиха през стиснатите му устни и Форестър почувства пристъп на вина.

— Моля ви. — Полицаят вдигна ръка. — Не искам да ви притеснявам. Просто… просто искам да проверя нещо…

Мъжът кимна отново. Очите му бяха пълни със сълзи като на дете в беда.

— Бил сте подложен на ужасни мъчения, господин Лоримър. Ние само… Искам да ви уверя, че ще положим всички усилия да хванем тези хора.

Думите прозвучаха жалко и неадекватно. Човек беше измъчван жестоко, хвърлен в див ужас, езикът му бе изтръгнат. Драли са го безпощадно. Форестър се почувства като пълен идиот, искаше му се да го успокои, че „ще пипнем копелетата“, но в тази ситуация подобно изявление му се стори неуместно.

Накрая Форестър седна на пластмасовия стол до долния край на леглото и се усмихна топло на мъжа, като се опитваше да го успокои.

Сякаш подейства. След минута или две очите на стареца вече не изглеждаха толкова уплашени. Вместо това той махна с трепереща ръка към някакви листове на масичката до леглото. Форестър стана, отиде да ги вземе. Оказаха се изписани на ръка бележки.

— Ваши ли са?

Мъжът кимна, но устата му остана плътно затворена.

— Описание на нападателите?

Мъжът кимна отново.

— Благодаря ви, господин Лоримър.

Форестър се пресегна и потупа човека по рамото, но се почувства смутен от жеста си. Старецът сякаш щеше да се разплаче всеки момент. Форестър прибра листовете в джоба си и излезе от стаята максимално бързо. Слезе по стълбите и бутна двойната външна врата на болницата. Вдиша дълбоко и с облекчение, когато усети въздуха, натежал от дъжда на късната пролет край Темза. Атмосферата на ужас в малката стая, очите на онзи човек — всичко това му дойде в повече.

Докато вървеше енергично към другия бряг на Темза, с жълтата готическа сграда на Парламента от лявата му страна, Форестър прочете нахвърляните на ръка бележки.

Дейвид Лоримър се оказа портиер в музея „Бенджамин Франклин“. На 64 години. Близо до пенсия. Живеел сам в апартаментче над музея. В нощта на нападението се събудил около 4 часа сутринта от приглушен звън на счупено стъкло. Обитавал приспособено таванско помещение и затова се наложило да се спусне по стълбите чак до мазето. Там се натъкнал на пет-шест непознати мъже. Имали по-скоро младежки вид и носели скиорски маски и качулки. Били влезли с взлом, при това доста бързо, и копаели в пода на мазето. Единият имал „префърцунен глас“.

Това беше всичко. Всичко, разказано от Лоримър в няколко абзаца. Докато режели знаци по гърдите и врата му, внезапно се включила автомобилна аларма — като по чудо. Онези избягали.

Портиерът извадил невероятен късмет, че оживял. Ако онзи младеж не бил влязъл в сградата, Лоримър щял да умре от загуба на кръв.

В главата на Форестър се въртяха всякакви хипотези. Детективът зави надясно по „Стренд“ и тръгна към музея „Бенджамин Франклин“ по тихата странична уличка. Сградата беше отцепена с бяло-сини найлонови ленти. Отвън бяха паркирани две полицейски коли, до вратата стоеше униформен полицай, а под козирката на една от бизнес сградите стояха мъж и жена с еднократни чашки за кафе и диктофони. Журналисти.

Форестър забърза към музея, но жената тръгна към него.

— Инспекторе, вярно ли е, че езикът на жертвата е отрязан?

Форестър се обърна, усмихна се разсеяно и не отвърна.

Младата и красива журналистка опита отново.

— Има ли нещо общо с неонацистки прояви?

Това накара Форестър да спре. Той се обърна и изгледа момичето. Русата й коса се развяваше от дъждовния пролетен бриз откъм реката.

— Пресконференцията е утре.

Това беше лъжа, но щеше да свърши работа. Форестър се приведе под ограждащата лента и пристъпи към къщата. Униформеният веднага му отвори вратата и Форестър усети острата и всепроникваща миризма на химикалите, с които криминалистите обработват местопрестъпление. На праха за снемане на отпечатъци, посипан навсякъде. На силиконовия гел и суперлепилото. Форестър стигна до дъното на аристократичната зала с портрети на Бенджамин Франклин по стените и заслиза по тясното стълбище към мазето.

Там кипеше трескава активност. В единия ъгъл имаше две следователки, облечени със зелени еднократни дрехи и с маски на лицата. Кървавите петна на пода се виждаха ясно, бяха тъмни и лепкави. Сержант Бойер махна за поздрав от другия край на помещението. Форестър се усмихна в отговор на жеста на помощника си.

— Копали са тук — посочи Бойер.

Форестър забеляза, че русата му коса е с нова подстрижка. Форестър завиждаше на помощника си заради неговата младост.

Главният инспектор хвърли око на пръстта по пода. Имаше нещо особено в това престъпление.

— Какво са търсели?

Бойер сви рамене.

— Идея нямаме, сър. — Сержантът махна с ръка към изкъртените от пода плочи. — Но добре са се постарали. Сигурно са им трябвали поне два часа да махнат всичко това и да стигнат толкова дълбоко.

Форестър се приведе към пода и прецени с поглед извадената пръст и дълбоката влажна и тъмна дупка в пода.

— Видяхте ли се с портиера? — продължи да бъбри зад гърба му Бойер.

— Да. Нещастникът…

— Лекарят ми каза, че са се опитали да го умъртвят бавно.

— И на мен ми каза същото. И май е прав. Искали са кръвта му да изтече. Ако алармата на колата не се е била задействала и ако е нямал късмета онова хлапе да се отбие… — отвърна Форестър, без да се обръща.

— Щял е да умре от загуба на кръв — кимна Бойер.

Форестър се изправи.

— Значи имаме опит за убийство. По-добре говори с Олдридж. Той ще иска някой официално да поеме случая и т.н. Подгответе стая за възстановка на престъплението.

— А белезите по гърдите на стареца?

— Моля?

Форестър се обърна. Бойер потрепваше и държеше снимка.

— Не ги ли видяхте?

— Какво да видя?

Бойер му подаде листа и обясни:

— Лекарят направил снимка на белезите по гърдите. Прати я на мейла на управлението тази сутрин, нямаше как да ви я покажем по-рано.

Форестър пое разпечатката от Бойер. И я погледна. Голите и беззащитни гърди на портиера бяха обърнати към обектива.

Кървавите белези образуваха Звездата на Давид. Нямаше как да се сбърка. Плътта беше брутално разрязана, но знакът личеше ясно. Два вплетени триъгълника. Еврейската Звезда на Давид. Знак, изрязан в плът и кръв.