Том Нокс
Тайната на сътворението (52)

50

Два часа по-късно караха бавно обратно към Шанлъурфа. Роб, Кристин и Лизи бяха загърнати с одеяла и седяха на задната седалка на най-голямата полицейска кола. Около тях имаше дълъг конвой.

Вечерта се спускаше. Дрехите на Роб изсъхваха в топлината на пустинята, а прекрасният нежен бриз свиреше в прозорците на колата. Последните лъчи на залязващото слънце пронизваха с пурпур виолетовото западно небе, което бавно потъмняваше.

Кирибали седеше на мястото до шофьора. Обърна се, изгледа Роб и Кристин и се усмихна на Лизи.

— Разбира се, Клонкъри е бил в комбина с кюрдите през цялото време — каза той на Роб. — Плащал им е повече от нас, повече и от тебе. От известно време насам знаехме, че нещо се готви. Убийството на Брайтнер например. Йезидитите не са искали да го убият, а само да го уплашат. Но той беше убит. Защо? Някой е убедил мъжете на разкопките да… предприемат тази стъпка. Твоят приятел Клонкъри.

— Да. А след това…

Кирибали въздъхна и тръсна паднала върху рамото му прашинка.

— Трябва да призная, че по онова време не знаехме нищо. Бяхме смутени и объркани. Но съвсем наскоро получихме обаждане от вашите отлични полицаи в Скотланд Ярд. Но бяхме в трудна ситуация, защото не знаехме къде точно сте вие — усмихна се Кирибали. — След това и Мумтаз! Онзи, ниският, той дойде при мен. Разказа ни всичко точно навреме. Винаги е добре да имаш… контакти.

Роб изгледа Кирибали, като едва разбираше какво му говорят. После сведе поглед към дланите си. По тях все още имаше пръски спечена кръв, кръвта на Клонкъри. Но на Роб не му пукаше, не даваше и пет пари за това. Беше спасил живота на дъщеря си! Това беше единственото, което имаше значение. В мислите на Роб се блъскаха уплаха, облекчение и странна, почти болезнена радост.

Продължиха да карат в мълчание. Внезапно Кирибали заговори:

— Знаеш, че ще задържа пергамента с картата, нали? Както и черепа. Ще взема и него. Цялата Черна книга.

— Къде ще ги оставиш?

— При всички други доказателства.

— Имаш предвид в музейния трезор.

— Разбира се. Но сменихме кода на ключалките!

Един голям полицейски ван ги изпревари. Стоповете му аленееха в мрака.

— Моля да ме разбереш — каза Кирибали. — Ти си в безопасност. Това е добре. Ще задържим кюрдите за известно време, след това ще ги пуснем. Радеван и глупавите му приятели. Ще ги пусна, защото трябва да запазя мира и спокойствието тук. Мира между турци и кюрди. Но всичко останало ще бъде заключено завинаги.

Колата продължи да се движи. Топлият нощен въздух беше приятен — нежен и сладък, и нахлуваше като лек бриз през прозорците. Роб вдиша, издиша и погали дъщеря си по косата. Лизи беше почти заспала. И тогава Роб забеляза, че минават край отбивката за Гьобекли Тепе. Разкопките се виждаха под светлината на издигащата се луна.

Роб се поколеба, но след това помоли Кирибали да отидат и да видят Гьобекли Тепе за последен път.

Кирибали нареди на шофьора да спре колата и изгледа Роб, Кристин и Лизи. Двете момичета вече спяха. Полицаят се усмихна отстъпчиво. Той кимна и по радиостанцията нареди на останалите автомобили да продължават и им каза, че ще се срещнат по-късно в Урфа. После шофьорът обърна колата и пое по черния път.

Маршрутът беше познат. През ниските хълмове, край кюрдските селца с откритите септични ями, изгубилите се кози и високите минарета, ярко осветени в зелено. Някакво куче залая и започна да преследва колата. Бяга след тях цели няколкостотин метра, но след това сви встрани и се скри в нощта.

Продължиха да карат в тъмнината. Накрая изкачиха хълма и спряха на билото над храма. Роб излезе от полицейската кола и остави Лизи с глава в скута на Кристин. И двете спяха.

Кирибали също излезе. Двамата мъже тръгнаха заедно по виещата се пътечка, която водеше към разкопките.

— Така — наруши тишината Кирибали. — Разкажи ми.

— Какво да ти разкажа?

— Какво правехте в долината? В Долината на убийствата.

Роб се замисли за момент, но след това започна колебливо да обяснява. Нахвърля кратката история на Тайната на Сътворението, съвсем схематично. Но това беше достатъчно да запали любопитството на слушателя му. На лунната светлина Роб видя как очите на Кирибали се разширяват от удивление.

— И смяташ, че си разбрал всичко? — усмихна се детективът. — Че наистина си разплел цялата история?

— Може би… но нямаме никакви снимки. Всичко се изгуби в наводнението. Никой няма да ни повярва, така че това няма никакво значение.

Кирибали въздъхна едва ли не радостно. Бяха на билото на по-ниското хълмче и стояха до едно самотно черничево дърво. Мегалитите се виждаха и хвърляха сенки на лунната светлина.

— Мой пишещ приятелю. — Кирибали потупа Роб по гърба. — За мен има значение. Знаеш, че харесвам английската литература. Кажи ми какво мислиш. Разкажи ми за Тайната на Сътворението.

Роб се поколеба, но Кирибали настоя.

Роб седна на една каменна пейка, извади бележника си и напрегна поглед, за да разчете записките си под бледите лунни лъчи. След това затвори бележника и се загледа към хълмистата равнина. Кирибали седна до него и се заслуша във версията на Роб.

— Да започнем с препратките в Библията, с падналите ангели, с откъсите в Книгата на Енох и с Битие, глава 6. Вярвам, че това са легенди за смешението между хоминидните видове и първите хора.

— Разбирам — усмихна се Кирибали.

— И според мен фолклорната памет се е зародила така. Някъде около 10 000 г. пр.н.е. един човешки вид е мигрирал от север в днешен турски Кюрдистан. Тези нахлуващи хоминиди са еволюирали от гигантопитека, най-големия познат хоминид. И ако съдим от културните влияния, тези по-големи хоминиди са дошли от Централна Източна Азия.

Кирибали кимна.

Роб продължи:

— Какъвто и да е бил произходът им, нека наречем тези нахлуващи в новите земи хоминиди „северните хора“. В сравнение с Homo Sapiens, северните хора са били по-развити и определено по-агресивни. Те са владеели керамиката, строителството, гравирането върху камък, скулптурата, може би дори са имали писменост. Докато Homo Sapiens все още е живеел в пещери.

Детективът остана мълчалив и се замисли.

Роб продължи да развива мисълта си.

— Защо северните хора са били по-умни и по-свирепи? Отговорът е в произхода им — идват от север. Учените отдавна твърдят, че по-суровият климат създава по-голяма и по-стратегически ориентирана интелигентност. В ледниковия период трябва да планираш, за да оцелееш. Трябва и да се конкурираш по-безмилостно за наличните ресурси. От друга страна, по-топлият и мек климат може би създава по-висока социална интелигентност и по-приятелско сътрудничество… Но северните хора са били изправени пред проблем и са били принудени да мигрират. Може да приемем, че са измирали точно като неандерталците преди тях. Изглежда наистина, че северните хора са имали генетично увреждане, което ги е правило предразположени към насилие и агресия. Може би суровият климат им е насадил страх от отмъстителния Бог. Божество, жадно за кръв, изискващо предлагането на човешки жертви. Каквато и да е била причината, северните хора са се избивали сами, жертвали са собствения си вид. Били са измираща цивилизация, също като ацтеките. В отчаянието си са потърсили по-гостоприемен район и климат — райския климат на Плодородния полумесец. Мигрирали са на юг и на запад. Започнали са да се кръстосват с по-скромните хора от кюрдските равнини и са се смесили с ловците събирачи, с пещерните хора. Научили са ги на изкуството на строителството, на гравирането върху камък, дали са им религия и общество. На това се дължи и поразителното развитие на културата, което виждаме в Гьобекли Тепе. Всъщност предполагам, че Гьобекли е бил храм, построен от онези суперхора, за да вдъхнат страх на ловците събирачи.

Някъде в мрака изврещя коза.

— За известно време Гьобекли Тепе сигурно е изглеждало на дребните ловци събирачи като рай. Едемската градина, мястото, където боговете са ходели сред хората. Но нещата са започнали да се променят. Може би хранителните ресурси са започнали да намаляват. В резултат на което северните хора са накарали дребните ловци да работят. Да събират дивите треви от кюрдските равнини, да се трудят като фермери. Започнал е тайнственият преход към земеделието. Революцията на неолита. И ние, хората, сме били робите. Илотите. Копачите в полето.

— Искаш да кажеш, че това е било Падението на човека — отбеляза Кирибали. — Пропъждането от Рая.

— Може би. За да задълбочим мистерията, по това време имаме и странни намеци за промяна в сексуалното поведение. Може би на северните хора им е харесвало да изнасилват дребните пещерни жени, да ги съвкупяват със свине като на онази статуетка във вашия музей, може би са научили жените „да целуват фалоса“, както пише в Книгата на Енох. Но докато са се съешавали с новопристигналите по тези земи, жените определено са осъзнали своята сексуалност, точно както в Райската градина Ева внезапно е разбрала, че е гола. Двата хоминида са се кръстосали и агресивните гени на насилието и жертвоприношенията са били предадени, макар и в по-слаба форма. Гените са били наследени от децата, родени от това смешение.

Някъде далеч камион профуча по пътя за Дамаск и наду клаксона си.

— Така че, да, това е било Падението на човека. Обществото в Гьобекли Тепе и околните равнини е било жестоко тормозено, травмирано и хиперсексуализирано. Това вече не е било Рай. Още повече че земеделието е променяло пейзажа. Животът е станал по-труден. А каква е била реакцията на северните хора спрямо тези заплашителни знаци? Възродили са старите си обичаи — започнали са да правят жертвоприношения, за да умилостивяват жестоките богове на природата, или демоните в собствените им умове. И е трябвало да задоволяват тези богове с човешка кръв. Да слагат живи бебета в глинени делви.

Роб се загледа в пустата равнина на изток.

— А след това? — наведе се напред Кирибали.

— Сега вече стигаме до записаната история. Около 8000 г. пр.н.е. страданията, жертвоприношенията и насилието сигурно са станали твърде много. Местните ловци събирачи са се нахвърлили върху нашествениците от севера. Отвърнали са на удара. Имало е голяма битка. В отчаянието си пещерните хора избили северните до крак, тъй като имали огромно числено преимущество. А след това погребали всички тела в долина, близо до гробовете на принесените в жертва деца. Създали голямо гробище, погребална яма, недалече от Гьобекли. Това е Долината на убийствата.

— А след това засипали и храма!

Роб кимна.

— След това Гьобекли Тепе бил засипан с пръст. Това е било огромно начинание, за да се скрие срамът от кръстосването с чужденците и да се погребе злото семе. Ловците събирачи нарочно са погребали великия храм, за да заличат спомена. Споменът за ужасите, за Пропъждането от Рая и за срещата със злото. Но това не е свършило работа, защото е било твърде късно. Гените на насилието и жертвоприношенията вече били в ДНК веригата на Homo Sapiens. Генът на Гьобекли вече бил част от човешката наследственост. И се разпространявал. Като използваме Библията и други източници, всъщност можем да проследим тези гени. Да проследим изгнаниците от Гьобекли, които са тръгнали на юг към Шумер, Ханаан и Израел. При придвижването си те са разпространявали гените за жертвоприношение и насилие. Оттук идват и най-ранните доказателства за принасяне на жертви по тези земи. В земите на Ханаан, Израел и Шумер.

— Земите на Аврам — каза Кирибали.

— Да. Пророкът Аврам, роден близо до Шанлъурфа, сигурно е произлизал частично от северните хора. Бил е интелигентен, бил е лидер, бил е харизматичен. Но освен това е бил обзет и от мания за принасяне на жертви. В Библията е бил готов да пожертва и собствения си син, за да се подчини на някакъв жесток бог. Аврам също така е бил, разбира се, и основателят на трите големи религии — юдаизъм, християнство и ислям. Това са Аврамовите вери. И Аврам е основал тези вери на базата на фолклорната памет, която е споделял с тези около себе си. Всички тези монотеистични религии произхождат от травмата от случилото се в Гьобекли Тепе. Всички религии са базирани на страха от великите ангели и от жестокия бог. Това е подсъзнателен и масов спомен за станалото в кюрдската пустиня, когато мощните и силните са ходели сред нас. Но по-важното е, че тези религии все още се основават на човешкото жертвоприношение. В юдаизма имаме принасянето на плътта в жертва в обреда на обрязването, в исляма имаме жертвата на джихада…

— Или може би закланите пленници на „Ал Кайда“?

— Може би. А в християнството имаме повтарящото се жертвоприношение на Христос, първородния син на Господ, който постоянно умира на кръста. Така че всички тези религии са стресов синдром, нещо като кошмар, в който непрекъснато съживяваме травмата на нашествието от север и времето, когато човек е бил прокуден от Рая и е бил принуден да се откаже от лесния живот. Бил е принуден да обработва земята. Принуден да целува фалоса. Принуден да убива собствените си деца, за да задоволи жестокия бог.

— Но, Робърт, как се вписват тук йезидитите?

— Те са от особена важност, защото има само два източника на информация за случилото се в Гьобекли. Първият са кюрдските култове на ярсените, алевите и йезидитите. Тези племена смятат, че са потомци на чистокръвните пещерни хора от Гьобекли. Те са синовете на делвата. Синовете на Адам. Останалата част от човечеството, казват те, произлиза от Ева. От втората делва на получистите, делвата, пълна със скорпиони и змии.

— Разбирам…

— Тези култове имат много общи митове за Райската градина. Но дори за тях това, което е станало в Гьобекли, е само избледнял и плашещ спомен за някакви подигравателни, подобни на птици ангели, които са изисквали да бъдат обожествявани. Но неясната фолклорна памет е достатъчно мощна. Затова и йезидитите не се женят за хора извън тяхната общност. Имат митологичен страх, че може да омърсят собствената си кръвна линия със следите на насилие и жертвоприношения, които виждат в по-голямата част от човечеството. В останалите от нас. Ние сме хората, които носят гените на Гьобекли.

Кирибали остана безмълвен, докато смилаше и тази информация.

Роб продължи:

— Прокълнатите йезидити носят и ужасно бреме на плещите си. Бремето на унижението. Може и да твърдят, че са чисти, но дълбоко в себе си знаят истината, че някои от техните предци са се смесили със злите северни хора и са им позволили да разпространят гена на Гьобекли. Заради това са на мнение, че злините са се разпрострели по света основно по тяхна вина. Оттук идват забраните, потайността на йезидитите и особеното им чувство за срам. На това се дължи и фактът, че те не са се разпространили далеч от храма, откъдето произхождат. Те трябва да го пазят. Все още се боят, че ако истината бъде разкрита и постъпките им станат известни на света, ще бъдат унищожени от гнева на останалата част от човечеството. Техните предци не са успели да защитят човеците от северните хора, а техните жени са лягали със северните демони. Нещо като хоризонталното сътрудничество на окупираната Франция.

— А това би обяснило и естеството на тяхното божество. На ангела паун — вметна Кирибали.

— Да. Йезидитите знаят истината и това не им позволява да почитат обичайните богове. Затова те се кланят на Дявола, на Мелек Таус. Това е Молох от изгарянето на децата. Символична преработка на злите суперхора с техните птичи очи. И много хиляди години тази странна вяра и убеждения са останали скрита мистерия. Генът на Гьобекли се е разпространил по целия свят, стигнал е дори до Америка през Беринговия проток. Но истинската тайна на йезидитите, Тайната на Сътворението, е била скрита на сигурно място. Стига Гьобекли Тепе да остане встрани от вниманието.

— А кой е другият източник? Ти каза, че има два източника на познание.

— Другият са тайните общества в Европа. Зародили са се през XVI в. Свободните масони и т.н. Това са били хора, интересуващи се от слухове и предания, от теориите, че в Близкия изток има доказателства, дори документи, които заплашват историческата и теологичната основа на християнството и на всички религии като цяло.

Звездите вече се бяха вдигнали високо и проблясваха в ясното небе.

— Особено заинтригувани от подобни слухове са били по-разкрепостените членове на английската антиклерикална аристокрация — обясни Роб. — Един от тях, Франсис Дешуд, е пътувал из Анадола. Това, което узнал тук, го убедило, че християнството е просто една шарада. След това основал „Клуба на адския огън“ заедно с други мислещи като него интелектуалци, артисти и писатели. Тяхната основна задача била подриване на устоите и осмиване на съществуващата вяра.

Роб се загледа в най-големия от мегалитите и продължи:

— Но членовете на този клуб все още нямали финалното доказателство, че религията е фалшива или „погрешна“. Истинската история на Гьобекли става известна едва когато Джерусалем Уейли от ирландския „Клуб на адския огън“ се завърнал от пътуването си до Израел. В Йерусалим той получил така наречената Черна книга от йезидитски свещеник. Не знаем защо. Но знаем, че Книгата всъщност е представлявала кутия — тази, която в момента е у вас. В нея имало странен череп и карта. Черепът не бил на човек, а на хибридно същество. Картата показвала гробище близо до Гьобекли, гробището на злите богове. Това е Долината на клането. Жреците обяснили на Уейли колко важно е всичко това.

— Кое е било толкова важно? — повдигна вежди Кирибали.

— Било е важно за произхода на религията. Уейли имал доказателство, че религията е шарада, проекция на фолклорната памет, съживен кошмар. Но овен това открил и още нещо — че в кръвната линия има следа на злото и че тази следа дарява носителите си с големи таланти, лидерски качества и харизма. Прави ги лидери. Но лидерите имат склонност към жестокост и садизъм точно заради същия генен клъстер. Джерусалем Уейли трябвало да погледне само собственото си родословие, за да се убеди в това с очите си. Баща му бил особено брутален, а негов прародител бил самият Оливър Кромуел. Уейли разкрил и един зловещ факт — че съдбата на човека е да бъде воден от жестоките, тъй като садизмът и жестокостта са свързани със същия ген, който прави хората умни и харизматични лидери. Гените на северните хора.

Кирибали понечи да заговори, но Роб го възпря с жест, вече беше почти свършил.

— Разтърсен от това откритие, Джерусалем Уейли скрил доказателството — черепа и картата. Черната книга, която Кристин и аз намерихме в Ирландия. След това Уейли се оттеглил на остров Ман, където останал съкрушен и уплашен. Бил е убеден, че светът няма да понесе истината. Основата на всички Аврамови вери била лъжовна — амалгама от спомени за ужас и жертвоприношения. Но освен това всички политически системи — аристократични, феодални, олигархични и дори демократични, били осъдени да създават лидери, предразположени към насилие. Хора, които обичали да убиват и да принасят жертви. Хора, които биха хвърлили касетъчни бомби над беззащитно село в пустинята.

Кирибали гледаше Роб с тъжна усмивка.

— И така, „Клубът на адския огън“ се разпуснал и проблемът се потулил. Но един род запазил тайната на ужасната истина, открита от Джерусалем Уейли.

— Клонкъри.

— Точно така. Наследниците на Джерусалем и на Уейли Палежа. Богат, привилегирован и кръвожаден, родът Клонкъри носел гена на Гьобекли Тепе. Познанието, някога разкрито от Том Уейли, се предавало от поколение на поколение. Това познание било най-дълбоката семейна тайна, която никога не трябвало да бъде разкрита. Ако скритото знание станело достояние на света, елитът щял да бъде отхвърлен, а ислямът, юдаизмът и християнството щели да бъдат унищожени. Щял да настане апокалипсис, да настъпи краят на всичко. Работата на Клонкъри, както те я разбирали, била да правят каквото е по силите им, за да запазят опустошителната истина потулена.

— И тогава се е появил Брайтнер.

— Общо взето, е така. След векове мълчание родът Клонкъри научил, че Гьобекли Тепе най-накрая се разкопава от Франц Брайтнер. Това било страховита новина. Ако черепът и картата също бъдели разкрити, а някой успеел да сглоби пъзела, истината щяла да бъде извадена наяве. Затова най-младата издънка на рода, Джейми Клонкъри, събрал няколко богати хлапета и ги превърнал в свои последователи, в окултна банда, с една-единствена цел — да открият и унищожат Черната книга. Но Джейми Клонкъри страдал и от още едно династическо проклятие — генният клъстер на Гьобекли Тепе, който носел, при него се проявил изключително активно и агресивно. Красив и харизматичен, надарен лидер, той е и психопат. Вярвал, че има право да убива на воля. И всеки път, когато се натъквал на пречка в издирването на черепа и картата, генът на Гьобекли взимал връх.

Настъпи дълго мълчание.

Накрая Кирибали се изправи и стана. Изтупа маншетите на ръкавите си и оправи възела на вратовръзката си.

— Много добре. Харесвам историите — каза той и погледна Роб в очите. — Най-хубавите части от Библията и Корана са ненадминати истории, не мислиш ли? Винаги съм го вярвал.

Роб се усмихна.

Кирибали направи няколко крачки към мегалитите, а лъснатите върхове на обувките му отразяваха лунната светлина.

— Завършекът на всичко това, Роб, е… доста интересен — погледна назад полицаят.

— Така е.

— Да, така е. — В тишината гласът на Кирибали звучеше като съскане. — Говорих с детектив Форестър.

— С инспектора от лондонската полиция?

— Точно с него. И той ми разказа някои любопитни подробности относно теб и Клонкъри. Разбираш ли, аз доста го притиснах за информация — сви рамене извинително Кирибали. — Знаеш какъв съм. И след като го поразпитах, Форестър ми призна какво е разбрал по време на проучванията си. Търсил е в интернет.

Роб погледна Кирибали внимателно.

— Робърт Лътрел. Това е доста необичайно име. Твърде специфично. Не съм ли прав?

— Шотландско-ирландско име е, мисля.

— Точно така — потвърди Кирибали. — Всъщност се среща около Дъблин. Точно този клон от рода най-често емигрира в Америка, в щата Юта. Точно там, откъдето си ти.

Полицаят дръпна сакото си надолу, за да го оправи.

— И точно това е интересният завършек. Изглежда почти сигурно, че ти произлизаш от тях, от дъблинските Лътрел. А те също са били членове на „Клуба на адския огън“. Твоите прародители са имали роднинска връзка с Клонкъри.

Двамата мъже замълчаха.

— Това ми е известно — каза най-накрая Роб.

— Наистина ли?

— Да — кимна Роб. — Да кажем, че се досетих. Клонкъри също го знаеше. Точно поради тази причина постоянно намекваше за семейните връзки.

— Но това означава, че най-вероятно ти също носиш гена на Гьобекли. И това ли си знаел?

— Разбира се — призна Роб. — Но дори и да го нося, това е цял генен клъстер. Да не забравяме, че съм син колкото на баща си, толкова и на майка си.

— Да, да, разбира се! — кимна ентусиазирано Кирибали. — Майката е много важна за човека.

— Дори и да нося някои от тези гени, това не означава, че съдбата ми е предварително решена. За да се проявят, трябва да се окажа в определена ситуация, а и средата ми на живот и развитие също оказва влияние. Взаимодействията са много сложни — замисли се Роб. — Но сигурно няма да вляза в политиката…

Детективът се засмя.

— Така че, смятам, че всичко ще бъде наред — заключи Роб. — Стига някой да не ми натика ядрени ракети в ръцете.

Кирибали чукна токовете си един в друг, сякаш изпълняваше заповед на командир. После се обърна, извади мобилния си телефон от джоба и тръгна към колата. Може би усещаше, че Роб иска да остане сам.

Роб се изправи, изтупа дънките си от прахоляка и се отправи по познатата пътечка към сърцето на храма.

Когато стигна до най-ниското ниво на разкопките, се спря и се загледа в него. Спомни си как се бяха смели тук, как се бяха шегували с археолозите. Тук бе срещнал и Кристин, жената, която сега обичаше. Но също така тук беше загинал Брайтнер и тук беше започнал ужасът на жертвоприношенията. Точно тук преди десет хиляди години.

Луната се издигаше все по-високо, ярка и някак надменна. Огромните побити камъни извисяваха снаги в нощта тихи и властни. Роб вървеше между мегалитите, навеждаше се и докосваше гравираните изображения нежно, дори предпазливо. Изпитваше едва ли не страхопочитание и благоговеене пред тях. Пред тези древни камъни, пред тайнствения храм в Райската градина.