Том Нокс
Тайната на сътворението (23)

21

В лондонския си офис Форестър търсеше информация за човешките жертвоприношения. Кафето му стоеше на бюрото до снимките на децата му. На едната синът му беше хванал плажна топка, а на другата дъщеря му, пясъчноруса, грееше от щастие. Тази снимка беше направена точно преди смъртта й.

Понякога, когато черното куче на депресията сякаш го давеше за гърлото, Форестър обръщаше снимката на дъщеря си или я захлупваше върху бюрото. Болката беше твърде силна, пробождаше го. Дори мисълта за дъщеря му понякога караше Форестър да изпитва остра болка в гърдите, сякаш беше счупил ребро и то се забиваше в белите му дробове. Болката го обземаше и му се искаше да вие от нея.

Но през повечето време нещата не бяха толкова зле. Обикновено успяваше да превъзмогне своята болка и да се занимава с болките на другите хора. Тази сутрин снимката си стоеше на бюрото недокосната, а щастливата жива усмивка на детето сякаш озаряваше наоколо. Форестър беше погълнат от екрана на монитора си и търсеше в „Гугъл“ „човешко жертвоприношение“.

Четеше за евреите, за ранните израилтяни, които изгаряли децата си. Живи. Форестър научи, че правели това в една долина на юг от Йерусалим. Наричали я Бен Хином, а „Уикипедия“ разкри, че другото й име било Геена. Долината Геена била адът за ханаанците, буквално долината на „сянката на смъртта“, спомената в Библията.

Форестър продължи да чете.

Според историците в древни времена израилтяните отвеждали първородните си деца в долината извън портите на Йерусалим и там оставяли ревящите бебета в кухия пиринчен търбух на грамадна статуя в почит на ханаанския демон бог Молох.

Форестър продължи да чете.

Пиринчената купа в центъра на статуята служела и като мангал. След като оставели децата и бебетата в нея, палели огън под статуята, пиринчът се нагрявал и изпепелявал децата до смърт. Те пищели и ревели, молели за спасение, но жреците биели големи тъпани, за да заглушат виковете и да спестят на майките огромното страдание да слушат как децата им горят живи.

Форестър се облегна назад, а сърцето му биеше като тъпан от обредите на израилтяните. Как е възможно някой да е вършел подобно нещо? Неволно помисли за собствените си деца, за дъщеря си, за мъртвата си дъщеря. Първородната в семейството.

Детективът потри очи и прегледа още няколко интернет страници.

Оказа се, че принасянето на първородното дете в жертва е било често срещано в древната история. Всякакви племена — келти, маи, готи, викинги и скандинавци, хиндуисти, шумери, скити, американски индианци, инки и още редица други принасяли хора в жертва, а много от тях и първородните си деца. Често това било т.нар. „вграждане в основите“, когато започвал строежът на сграда със стратегическо или религиозно значение. Преди да се издигне основната конструкция, общността принасяла в жертва дете, обикновено първородно, като погребвали тялото под носеща колона, арка или под прага на вратата.

Форестър пое дълбоко дъх, издиша и чукна върху друг линк. Навън небето беше синьо с цвета на късната пролет, но детективът беше твърде ангажиран със злокобното си проучване и нито забелязваше небето, нито му обръщаше внимание.

Жертвоприношенията на ацтеките били особено кръвожадни. Хомосексуалистите били ритуално убивани, като изтръгвали червата им през ректума. Сърцата на вражеските воини били изтръгвани още биещи от гръдния кош, а жертвите били толкова много, че жреците се обливали от глава до пети в кръв и парчета органи.

Форестър продължи да чете. Великата китайска стена се оказа построена върху хиляди трупове. Японците почитали хитобашира — колона с барелефи на човешки тела, като под нея погребвали живи девствени момичета. Маите в Мексико давели девици или деца в сеноти или в големи цистерни. Имаше и още. Келтите пробождали смъртоносно жертвата си, най-често пленник, и гадаели бъдещето по конвулсиите на органите. Финикийците избивали буквално хиляди деца и ги погребвали в „тофет“ — голямо детско гробище.

И още, и още… Форестър се облегна в стола си, гадеше му се. Но в същото време чувстваше, че напредва. Ритуалното убийство на остров Ман и опитът за убийство на „Крейвън стрийт“ навярно бяха свързани с жертвоприношенията не само защото убийците са отишли на място, където е исторически доказано, че човек е бил принесен в жертва. Но какво още ги свързваше?

Детективът си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да скочи в много студена вода, и написа в „Гугъл“ „Звездата на Давид“.

Откри каквото му трябваше след около 40 минути ровене из еврейската история. Информацията беше от някакъв налудничав американски сайт, най-вероятно сатанистки, но Форестър така или иначе водеше налудничаво разследване. В сайта пишеше, че Звездата на Давид е известна още като Звездата на Соломон, тъй като древният еврейски владетел я бил използвал като магически символ. Впоследствие знакът бил отхвърлен от някои съвременни висши представители на равинското духовенство, тъй като се асоциирал с окултизъм. А Соломон бил използвал звездата в храма, който построил в чест на Молох, ханаанския демон. Там принасяли в жертва хора и животни.

Форестър прочете страницата отново, а след това я прегледа и за трети път. Убийците не са изрязвали по телата на жертвите си Звездата на Давид, а Звездата на Соломон. Символ, тясно свързан с човешките жертвоприношения.

А обръсването на главата?

Това му отне само три минути търсене. В много култури преди ритуала жертвите били пречиствани по различни начини. Били къпани или заставяни да постят, понякога обръсвали и всички косми от телата им. На някои отрязвали и езиците.

Теорията на Форестър се потвърди — убийците бяха обсебени от идеята за човешко жертвоприношение. Но защо го правеха?

Той стана и разтри мускулите на врата си. Четеше вече три часа, мозъкът му бръмчеше, а от монитора пред очите му се мержелееха петна. Всичко, което беше разбрал, беше от полза за разследването, но нямаха никакви реални следи към самата банда. Всички пристанища на остров Ман се наблюдаваха, летището също се следеше, но Форестър не хранеше особени надежди, че така ще хванат престъпниците. Те със сигурност се бяха разделили и бяха напуснали острова веднага след убийството. Десетки кораби, фериботи и самолети тръгваха от Ман по всяко време на деня и най-вероятно бандата беше изчезнала от Дъглас още преди тялото да бъде открито. Единственият реален шанс беше да проследят черната тойота по записите от пътните камери. Но преглеждането на всички щеше да отнеме седмици.

Форестър седна отново зад бюрото си и придърпа въртящия стол по-близо до монитора. Трябваше да провери още три неща.

Джерусалем Уейли е бил член на аристократичен клуб, прочут с шумните си забави — ирландския „Клуб на адския огън“, както му обясни историкът от остров Ман. Но как беше свързан този факт с жертвоприношенията и убийствата? И беше ли свързан въобще?

А какви бяха онези кости в мазето в къщата на Бенджамин Франклин на „Крейвън стрийт“? Двете нишки водеха към третия въпрос — бандата беше разкопавала и търсила нещо навсякъде, където беше минала. Но какво?

Първото му търсене в „Гугъл“ даде мигновен резултат. Написа „Бенджамин Франклин“ и „Адския огън“ и още първият линк му донесе отговор. Бенджамин Франклин, един от основателите на САЩ, бил близък приятел със сър Франсис Дешуд, който пък основал „Клуба на адския огън“. И според някои авторитети самият Бенджамин Франклин също членувал там.

Пъзелът се нареждаше. „Клубът на адския огън“ явно беше ключов. Но що за организация е бил той и какви хора са участвали в него?

Форестър отново пусна търсене в „Гугъл“ и видя, че според най-популярните източници този клуб е бил тайно общество както в Ирландия, така и в Англия. Членовете му били богати безделници от висшата класа. И с това се изчерпваше всичко. Сигурно са били замесени в мръсни истории и са били опасни, със сигурност са обичали да задоволяват прищевките си и са се отдавали на удоволствия. Но чак сатанисти и убийци? Повечето историци допускаха, че сбирките на клуба са прераствали в пиянски нощи и понякога са били непристойни, но слуховете за почитане на дявола по правило се отхвърляха.

Но имаше един експерт, който не мислеше така. Форестър си записа името в бележника. Професор Хюго дьо Сейвъри от Кеймбриджкия университет беше на мнение, че членовете на „Адския огън“ са били сериозни окултисти. Но колегите му осмиваха гледната му точка.

Но дори Дьо Сейвъри да беше прав, това не даваше отговор на останалите заплетени въпроси. Какво търсеше бандата? Защо разкопаваха навсякъде? По какъв начин това беше свързано с „Адския огън“? Какъв беше смисълът да се прекопават цели поляни и мазета? Съкровище ли търсят, някакви демонични предмети, стари кости или прокълнати диаманти? Или деца, принесени в жертва? Главата на Форестър бучеше. Беше свършил достатъчно работа за сутринта, при това резултатите бяха добри. Успя да напасне основните парчета от пъзела или поне събра всички в шепите си. Проблемът беше, че загуби капака с картинката и не можеше да види какво всъщност трябва да се нареди. И затова му се губеше смисълът на отделните парченца от мозайката. Форестър потисна прозявка, грабна якето си от облегалката на стола и пъхна ръце в ръкавите. Беше време за обед, а той заслужаваше да хапне добре — нещо италианско може би. В ресторантчето надолу по улицата правеха страхотна паста с пикантни подправки. После щеше да си вземе тирамису и да се отдаде на приятно продължително четене на спортните страници.

Докато излизаше от кабинета си, хвърли поглед към бюрото и видя снимката на дъщеря си. Нейното невинно лице му се усмихна в отговор и засия от щастие. Форестър спря и усети остро пробождане отвътре. Погледна снимката на сина си, след това отново тази на дъщеря си. Спомни си гласа й, първите й истински думи… „А-бъу-ка… А-бъу-ка, тати! А-бъу-ка…“

Болката беше пронизваща. Форестър захлупи снимката върху бюрото и прекрачи през прага.

В коридора се сблъска с Бойер, останал без дъх, превъзбуден.

— Сър, мисля, че намерихме нещо!

— Какво?

— Тойотата. Черната тойота.

— Къде?

— В Хейшъм, сър. В Ланкашър.

— Кога…

— От два дни е там.