Том Нокс
Тайната на сътворението (49)

47

Кристин и Роб отлетяха за Турция направо от Лондон още същата вечер, след като наговориха куп очевидни лъжи на Форестър и Бойер.

Решиха да вземат Черната книга със себе си. На летище „Хийтроу“ Кристин се легитимира като археолог и пусна най-чаровната си усмивка, за да прекара през лондонската митница странния череп, смътно наподобяващ човешки. В Турция трябваше да бъдат дори още по-внимателни. От Истанбул хванаха самолет за Диарбекир, а след това взеха такси и пропътуваха още шест дълги и прашни часа през нощта, докато се доберат до Шанлъурфа с първите утринни лъчи. Не искаха да обявят пристигането си на Кирибали, като се появят на летището в Шанлъурфа. Очевидно бяха западняци, бяха подозрителни и нежелани, щяха да ги забележат на мига. Всъщност не искаха Кирибали да разбира, че изобщо са близо до Турция.

Самото им присъствие в Кюрдистан беше достатъчно рисковано.

Стигнаха до туптящото сърце на напечената от слънцето Урфа и се насочиха към хотел „Харан“. Точно пред лобито Роб откри своя човек Радеван, който се беше скрил на сянка от горещото утринно слънце и спореше шумно за футбол с другите шофьори. Беше раздразнителен и явно не в добро настроение, но сприхавостта му се дължеше на Рамадана — през деня всички ходеха навъсени, гладни и жадни.

Роб реши да действа направо и попита Радеван дали би могъл да намери няколко приятели, за да им помогне да разкопаят Долината на клането. После тихо го помоли да осигури и някакви оръжия. Искаше да е готов за всичко.

Отначало Радеван беше мрачен и несигурен и отиде да „се посъветва“ с безбройните си братовчеди. Но час по-късно се върна със седмина приятели и роднини, всичките усмихнати кюрди. Междувременно Роб беше успял да купи няколко очукани лопати и да наеме два много стари ленд ровъра.

Това по всяка вероятност щяха да бъдат най-импровизираните разкопки за последните двеста години, но нямаха избор. Разполагаха само с два дни, за да намерят окончателния отговор на въпросите си, два дни да разкопаят Долината на клането и да принудят Клонкъри да пусне Лизи. А и Радеван беше успял да се сдобие и с оръжие. В износена стара чанта бяха скрити две карабини и пистолет.

— Виждаш, че ти помагам, мистър Роби. Харесвам англичаните, те помагат на кюрдите — смигна Радеван на Роб, докато се разплащаха. След това се усмихна приветливо и прибра пачката долари.

В момента, в който натовариха всичко по колите, Роб скочи зад волана и запали двигателя. Едва сдържаше нетърпението си. Самият факт, че се намираше в града, в който бе и Лизи, но не знаеше къде е тя или колко страда, го караше да се чувства в прединфарктно състояние. По ръката му се стрелкаха мъчителни бодежи и сякаш цялата туптеше от болка. Челюстта също го болеше. Докато и последните предградия на Урфа се превръщаха в сив облак прах в огледалото за обратно виждане, Роб не престана да мисли за дъщеря си и да си я представя вързана за стола, както я видя последния път.

Кристин седеше отпред до него, а отзад се возеха трима кюрди. Радеван караше втория ленд ровър и ги следваше плътно. Оръжията бяха скрити в сака под седалката на Роб. Черната книга в износената кожена кутия беше в багажника, стабилно застопорена сред останалите вещи.

Докато се друсаха по пътя, привичната разговорливост на кюрдите премина в шепот, а след това и в мълчание. Тишината се допълваше от мъртвилото на околния пейзаж, тъй като вече излизаха в необятната пустиня. Пред тях бяха жълтите и безлюдни полета.

Жегата беше невероятна. Разгарът на лятото на границата на сирийската пустош беше жесток сезон. Докато караха на юг, Роб усети, че приближават Гьобекли. Този път обаче подминаха отбивката и оставиха зад гърба си и няколко армейски контролни поста по горещия път за Дамаск. Кристин беше купила подробна карта и се надяваше, че знае точно къде да намери долината.

— Ето тук — каза тя властно при един от поредните завои.

Поеха надясно и половин час се люшкаха по дълбоките черни коловози. Най-накрая стигнаха до гребена на едно възвишение. Двете коли спряха и всички слязоха. Кюрдите бяха мръсни, потни и едва ли не готови да се разбунтуват. Разтовариха лопатите, кирките, въжетата и раниците и ги струпаха на песъчливото хълмче.

От лявата им страна имаше пуста и тясна долина.

— Това е — обяви Кристин. — Долината на клането. Все още й казват Долината на убийствата. Дори е обозначена на картата.

Роб се огледа и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен печалния пустинен вятър. Целият район беше необичайно тих дори и за пустинята около Гьобекли.

— Къде са всички? — запита Роб.

— Тръгнали са си. Евакуирани са. Преместени от правителството — отвърна Кристин.

— Какво?

— Ето заради това — посочи тя наляво. Там, в далечината се виждаше как под слънцето проблясва безбрежна сребърна равнина. — Това е водата от Големия анадолски проект. Ефрат. Наводняват целия район за напояване. Няколко важни археологически обекта вече са наводнени. Всичко е много спорно и противоречиво.

— Господи, но водата е само на няколко километра!

— И се приближава към нас. Но това възвишение е като дига и ще я спре. Виждаш ли онзи земен насип ей там? — посочи тя и се намръщи. Бялата й риза беше изцапана с петна жълт прах. — Но трябва да сме внимателни. Тези наводнения могат да бъдат много бързи и непредвидими.

— Трябва да сме бързи така или иначе — подчерта Роб.

Те се обърнаха и се спуснаха по хълма в долината. Само няколко минути по-късно Кристин вече беше наредила на кюрдите да копаят. Докато работеха, мащабите на задачата им стъписа Роб. Долината беше дълга поне километър и половина. За два дни групата щеше да успее да разкопае едва частица от нея. Може би двадесет процента… най-много тридесет. И нямаше да могат да копаят надълбоко.

Значи им беше нужен късмет, за да намерят нещо. Откакто се бяха върнали в кюрдската пустиня, Роб изпитваше потиснатост и страх, но сега почувства и остър пристъп на досада. Всичко му се стори безсмислено. Лизи щеше да умре. Да, тя щеше да умре. Почувства се безполезен, усети, че безсилието го поглъща като вода, и му се прииска просто да се остави да бъде залян от прииждащата река точно като прежаднялата земя наоколо. Да остане и да дочака над него да се спусне водният капак на ковчега — Големият анадолски проект.

Но в същото време знаеше, че трябва да бъде силен, да премине и през това, и се опита да повдигне настроението си. Припомни си какво беше казал Брайтнер за Кристин — че тя е един от най-добрите археолози на своето поколение, и се подсети, че великата Изобел Превен беше преподавала на Кристин в Кеймбридж.

А французойката излъчваше увереност. Спокойно, но твърдо тя нареждаше на мъжете къде да копаят, даваше им заповеди и ги разпращаше нагоре-надолу из долината. За час-два наоколо само се вдигаше прах, който постепенно слягаше. Кирките и лопатите звънтяха, а през Долината на убийствата се носеше горещ и безрадостен вятър.

Внезапно един от мъжете изпусна лопатата си. Казваше се Мумтаз, втори братовчед на Радеван.

— Мис Майер! — извика той. — Мис Майер!

Тя изтича към него и Роб я последва.

В прашната земя лежеше част от бяла кост — заоблената горна част на череп. Беше малък, но човешки, дори Роб можеше да го различи. Кристин изглеждаше заинтригувана, но не и възторжена.

— Да, добре — кимна тя. — Сега копайте латерално.

Кюрдите не я разбраха. Кристин повтори на Радеван, този път на кюрдски, да копаят настрани и нашироко, не да дълбаят надолу. Сега всичко опираше до покриването на възможно най-голяма площ, а имаха по-малко от два дни.

Мъжете се подчиниха и заработиха отново, явно бяха очаровани от упоритостта на Кристин. Роб също хвана лопатата. На всеки няколко минути откриваха нов череп. Роб помагаше да изхвърлят пръстта с трескава енергия. Още един череп, още един скелет. Когато се натъкваха на останките на поредното тяло, не си правеха труда да го разкриват напълно. В момента, в който установяха, че скелетът е човешки, Кристин им казваше да продължават нататък.

Още един череп, още един скелет. Роб обърна внимание, че тези хора са били доста дребни. Както Кристин обясни, това са били типични ловци събирачи, високи най-много по метър и шестдесет. Били са яки хора от пещерите и пустинята, със здрава физика, но не по-високи от средното за времето си.

Копаеха все по-бързо и по-бързо. Работата беше мръсна и всички се бяха изпоцапали. Слънцето беше преминало най-високата си точка, а Роб вече усещаше как огромната водна стихия идва все по-близо и по-близо. Наводнението приближаваше и вече беше едва на ден-два от тях.

Но въпреки това продължаваха да копаят.

Изведнъж Роб чу още един вик, този път от Радеван.

— Мистър Роб! — махна Радеван. — Погледни това. Много голям човек. Като американец. Като американец, който яде много „Мак-нъгетс“.

Радеван остърга пръстта от една бедрена кост. Тя беше почти два пъти по-дълга от останалите.

Кристин скочи в плиткия изкоп и Роб я последва. Помогнаха да разкрият и останалата част от скелета, но това им отне доста време, тъй като беше огромен, сигурно е бил на човек, висок над два метра и двадесет сантиметра. Почистиха пръстта от таза, от ребрата и от гръбначния стълб, като разкриваха белите кости под мръсната жълта прах. Най-накрая стигнаха до черепа. Радеван го отдели с едно движение и го вдигна нагоре.

Роб едва повярва на очите си. Черепът беше огромен.

Кристин го пое от Радеван и започна да го проучва. Не беше типичен човешки череп. Беше много по-голям, с източени очни орбити като на птица, остри скули, по-малка челюст и много голяма черепна кутия.

Роб се вгледа по-отблизо в сякаш ухилената челюст. Зъбите бяха по местата си, непокътнати.

— Това е… — започна той и изтри праха и солената пот от лицето си. — Това е хоминид, нали?

— Да — потвърди Кристин и обърна черепа под силното слънце. — Но…

Черепът беше пълен с тъмножълта пръст и скосените очни кухини гледаха празно и враждебно. Отнякъде Роб дочу птица — рееше се в небето самотна и кряскаше призивно. Той предположи, че е някакъв вид лешояд, привлечен от разкритите кости.

Кристин изтри част от прахта по черепа.

— Определено е хоминид и съвсем явно не е Homo Sapiens. Не прилича на нищо, открито до момента. Много голяма черепна кутия, предполагам, че е бил много интелигентен.

— Изглежда някак… азиатски. Нали?

— Има нещо монголоидно, да — кимна Кристин. — Но погледни очите и формата на черепа. Удивително! Но всичко се връзва. Защото мисля, че… това е отговорът на загадката с хибридизацията. Това е другият вид хоминид. Този, който се е кръстосал с по-дребните хора тук, за да се получи хибридът от Черната книга.

Кюрдите продължаваха да копаят. Скелет след скелет. Броят на костите, които бяха разкопали, беше противно голям. Слънцето се приближаваше към хоризонта. Дневното постене скоро щеше да свърши и мъжете нямаха търпение да се приберат за угощението в края на гладния ден от Рамадана.

Когато вече беше твърде изтощен, за да продължава, твърде отвратен от белотата на костите и от хилещите се челюсти на огромните черепи, Роб се излегна на прашния склон и само гледаше работещите мъже. След това извади тефтера си и започна да пише, да свързва отделните части от историята. Това беше единственият му познат начин да разреши загадката — да я запише и да я подреди, а покрай това да свърже и текст за статията. Докато пишеше, усети как светлината намалява.

Вдигна глава, след като приключи със записките си. Кристин мереше костите и снимаше скелетите. Но денят беше свършил. Пустинният бриз беше мек и освежителен. Прииждащата вода беше вече толкова близо, че Роб можеше да я подуши във въздуха. Вероятно не беше по-далеч от три-четири километра. Той се втренчи в изкопите и потърка уморените си очи. Бяха разкрили огромно и скръбно гробище. Истинска костница на древни хора, лежащи редом до хуманоидните гиганти. Но същинската загадка оставаше неразрешена, Роб все още не я беше разгадал, записките му не се връзваха логически. Мистерията не беше разбудена. А мракът в пустинята означаваше, че имаха само още един ден.

Сърцето на Роб проплака безмълвно за дъщеря му.