Том Нокс
Тайната на сътворението (36)

34

Всички се развикаха и започнаха да се бутат. Ножът бодеше гърлото на Роб и притискаше трахеята му. Някой метна качулка върху главата му и той примигна в тъмнината.

Усети, че го избутват в друга стая, чуваше как вратите се отварят и затръшват. Помещението явно беше друго, тъй като звуците се промениха, а ехтенето почти изчезна. Бяха го завели в някаква по-малка стая. Гласовете около него бяха ядосани, викаха и говореха забързано на кюрдски. Бяха заплашителни и яростни.

Ритнаха го отзад в сгъвката на коленете и Роб се свлече на пода. През съзнанието му преминаха образите на жертвите по интернет. Оранжевите дрехи, виковете „Аллах акбар!“, хрущенето, когато ножът прерязва трахеята, и бликналата ярка кървава пяна.

Не. Роб щеше да се бори. Започна да се извива, но някакви ръце веднага го притиснаха към земята. Качулката беше от старо зебло и миришеше на спарено. През плата върху лицето му проникваше мъничко светлина и Роб различаваше силуетите на викащите мъже.

Някъде се отвори втора врата. Виковете станаха още по-високи и Роб чу как някаква жена изкрещя въпрос, а мъжки глас й отговори. Всичко беше ужасно объркано. Роб се опита да диша бавно и да се успокои. Беше легнал на една страна и през плата виждаше робите на йезидитите, крака, обути в сандали, и мъжки фигури.

Вързаха китките му зад гърба и грубите въжета се впиха в плътта му. Той потръпна от болка, но някакъв мъж му изръмжа нещо, сякаш беше на арабски. Стори му се, че разпознава думите, и пробва да извие тялото си, за да се опита да различи нещо през качулката. Мярна се отблясък и Роб преглътна тежко. Какво блести така? Сигурно нож, големият нож, който бяха опрели в гърлото му.

Обзе го пронизващ страх. Роб се сети за дъщеря си, за чистия й смях и за русата й коса. Огряна от слънцето, тя самата започваше да свети. Представи си обърнатите й нагоре към него сини очи. „Тати, вижотни, тати.“ А сега вероятно той щеше да умре и нямаше да я види никога повече. Щеше да съсипе живота й с това, че няма да бъде до нея. Щеше да бъде бащата, който тя никога не беше имала.

Тъгата почти го накара да заплаче. Под качулката беше горещо и задушно, сърцето му биеше бясно, но трябваше да овладее паниката. Все още не беше мъртъв. Нападателите не бяха направили нищо повече, освен да го блъскат и да го уплашат.

За момент Роб се обнадежди, но след това се сети за Франц Брайтнер. Те го бяха убили. Отнемането на живот не беше проблем за работниците йезидити от Гьобекли Тепе. Бяха го блъснали върху жалон и го бяха проболи като жаба в лаборатория. Просто ей така. Роб си спомни как кръвта шуртеше от раната на гърдите на Франц и се стичаше по жълтата пръст на Гьобекли. След това в ума му се мярна и споменът за треперещата коза, разпорена жива на улицата в Шанлъурфа.

Роб изкрещя. Единствената му надежда беше Карван. Той му беше приятел, приятел йезидит, може би щеше да го чуе. Виковете му отекнаха из стаята. Кюрдските гласове му отвърнаха с проклятия и някакви хора отново започнаха да го бутат и ритат. Някаква ръка го хвана за гърлото и почти го задуши, друга го стисна за китките. Роб започна да рита, сега беше вбесен. Захапа качулката. Ако щяха да го убиват, нямаше да се даде без бой. Щеше да се опита, нямаше да се остави лесно.

Махнаха качулката от лицето му. Роб се задъха и запримигва от ярката светлина. Някакъв човек се беше надвесил над него. Беше Карван.

Но това не беше предишният Карван, приятелски настроеният тип с облото лице. Този Карван не се усмихваше, беше намръщен, ядосан и раздаваше заповеди.

Карван нареди нещо на мъжете около себе си с резки изречения на кюрдски. Казваше им какво да правят и възрастните мъже с робите очевидно го слушаха. Бяха застанали буквално на колене пред него. Един от мъжете избърса лицето на Роб с мокър парцал. Вонеше отвратително, но хладината го освежи. Друг му помогна да се изправи и го остави да се облегне на стената.

Карван излая още нещо, явно заповяда на мъжете да излязат и те безропотно напуснаха стаята един по един. Накрая вратата се затвори и Карван и Роб останаха сами. Роб се огледа. Помещението беше тясно, мрачно, с голи боядисани стени и два високи тесни прозореца, през които нахлуваше оскъдна светлина. Сигурно беше някакъв склад или преддверие към храма.

Ръцете продължаваха да го болят от стегнатите въжета. Бяха свалили качулката, но го бяха оставили завързан. Роб потри китките си една в друга в опит да възстанови кръвообращението си и погледна към Карван. Младият йезидит стоеше приклекнал върху избелял, но богато украсен килим, и не отделяше очи от Роб.

— Опитах се да ти помогна, мистър Лътрел — въздъхна той. — Мислехме, че ако ти позволим да дойдеш тук, ще бъдеш доволен. Но ти продължи да ровиш. Винаги е така. Винаги вие, западните хора, искате още и още.

Роб се обърка. За какво говореше Карван? Йезидитът изглеждаше уморен и потри очите и носа си с палец и показалец. През тесните прозорци се дочуваха звуците на Лалеш. Децата се смееха и викаха, фонтаните бълбукаха.

Карван седна по-напред.

— Какво ви има на вас? Защо искате да знаете всичко? Брайтнер беше същият. Германецът беше точно същият.

Очите на Роб се разшириха от удивление.

— Да, Брайтнер — кимна Карван. — На Гьобекли Тепе.

Младият йезидит замислено проследи с ръка шарката на килима пред себе си. Показалецът му се плъзгаше по аления лабиринт на бродерията. Карван беше потънал в дълбок размисъл и се опитваше да вземе важно решение. Роб стоеше и чакаше. Китките му бяха прежулени от въжето, а гърлото му беше пресъхнало и дращеше.

— Може ли вода, Карван? — помоли той.

Йезидитът се пресегна, взе малка пластмасова бутилка минерална вода и я вдигна до устата на Роб. Той започна да пие на големи глътки, като се давеше и кашляше. Карван остави бутилката на каменния под между двамата и въздъхна отново.

— Ще ти кажа истината. Вече няма смисъл да я крием. Може би истината ще помогне на йезидитите, защото лъжите и потайността ни вредят. Аз съм син на йезидитски шейх. На водач. Но съм и човек, изучавал нашата вяра отстрани, от външна гледна точка. Затова съм в специално положение, мистър Лътрел, и може би това ми дава определена… свобода на действията.

Карван избягваше да гледа към Роб и американецът се зачуди дали това не е рефлекс на вина.

— Това, което ще ти кажа — продължи Карван, — не е разкривано на нито един не-йезидит в продължение на хиляди години. Може би никога не е разкривано.

Роб слушаше внимателно. Гласът на Карван беше равен, почти монотонен. Сякаш произнасяше предварително подготвен монолог, репетирана реч, която беше обмислял години наред.

— Йезидитите вярват, че Гьобекли Тепе е Райската градина. Мисля, че това ти е известно. И според мен нашите вярвания са… се пренесли и в други религии. — Карван сви рамене и издиша дълбоко. — Както ти казах, ние вярваме, че сме преки потомци на Адам. Ние сме Синовете на делвата. Затова Гьобекли Тепе е домът на нашите прародители. Всеки йезидит от кастата на жреците, от висшата каста като мен, е учен, че трябва да защитаваме Гьобекли Тепе и да го пазим. Да пазим и защитаваме храма на нашите прародители. По същата причина нашите бащи и бащите на нашите бащи ни учат да пазим тайните на Гьобекли Тепе и да не ги казваме никому. Трябва да открием и унищожим всичко, взето оттам. Като онези… останки в музея в Шанлъурфа. Това е нашата задача като йезидити. Защото нашите прадеди са погребали Гьобекли Тепе под толкова пръст. И са имали причини за това.

Карван взе бутилката и отпи глътка вода. Гледаше право към Роб, а тъмните му кюрдски очи сякаш светеха в сумрака на тесния склад.

— Разбира се, предусещам въпроса ти, мистър Роб. Защо? Защо предците на йезидитите са заровили Гьобекли Тепе? Защо ние трябва да го пазим? Какво се е случило там? — Карван се усмихна, но усмивката му беше изпълнена с болка, дори с агония. — Това е нещо, на което не ни учат. Никой не казва защо. Нямаме писмени религиозни паметници, всичко се предава от уста на уста, от ухо на ухо, от баща на син. Когато бях много малък, питах баща си защо имаме такива традиции. Защото това са традициите ни, отвърна ми той и това беше всичко.

Роб понечи да заговори, но Карван вдигна рязко ръка, за да го накара да млъкне.

— Разбира се, всичко това е нямало никакво значение столетия наред. Никой не е застрашавал Гьобекли Тепе, никой дори не е знаел, че то е тук, погребано в древната земя. Никой, освен йезидитите. Но след това дойде германецът, дойдоха археолозите с техните лопати, копачи и машини. Започнаха да ровят и да изследват, да копаят и да разкриват. Разкопаването на Гьобекли Тепе е ужасно нещо за йезидитите. Това е все едно да отвориш отново дълбока рана. Това ни боли. Това, което нашите прадеди са заровили, трябва да остане заровено, а изваденото на бял свят трябва да бъде скрито и пазено. Затова ние, йезидитите, отидохме да бъдем наети, станахме работници на германеца, за да можем да забавим разкопките, да спрем безкрайното копаене. Но въпреки това той продължи. Продължи да отваря нашата рана.

— Значи, убихте Франц и след това…

— Не! — изръмжа Карван. — Ние не сме дяволи. Не сме убийци. Опитахме се да го уплашим, да го ужасим, да ви прогоним всичките. Но той явно е паднал сам върху желязото. Това е всичко.

— А… Пулса Динура?

— Да. Да, разбира се, ние бяхме. За проблемите в храма сме отговорни отново ние. Опитвахме се… как е думата… да попречим на разкопките, да ги спрем. Но германецът беше толкова решителен. Продължи да работи, копаеше в Едемската градина, в Градината на делвите. Копаеше дори през нощта. Възникна спор и той падна. Според мен беше нещастен случай.

Роб се опита да възрази, но Карван само сви рамене.

— Можеш да ми повярваш, а можеш и да решиш, че няма да ми вярваш. Както искаш. Уморих се от лъжи.

— А какъв е черепът?

Карван пое дъх и издиша бавно.

— Не знам. Когато отидох в Тексас, изучавах собствената си религия. Видях структурата на митовете й от различна гледна точка, от нова перспектива. Но въпреки това не знам. Не знам кой е Мелек Таус, не знам какъв е черепът. Всичко, което знам, е, че трябва да боготворим черепа и пауна. И че не трябва никога да разкриваме тези тайни. И че не трябва никога да смесваме кръвта си с не-йезидити, никога не трябва да се женим за хора извън нашата вяра. Защото вие, не-йезидитите, сте омърсени.

— На животно ли е черепът?

— Не знам! Повярвай ми. Според мен… — Карван се бореше с езика и търсеше думите. — Според мен нещо се е случило на Гьобекли Тепе. В нашия храм в Едемската градина. Нещо ужасно, преди десет хиляди години. Иначе защо ще го заравят? Защо да заравят това красиво място, освен ако не е било място на срам и страдания? Трябва да е имало причина да го погребат.

— Защо ми разказваш всичко това? Защо на мен и защо сега?

— Защото ти се върна, опитваше отново и отново. Не пожела да се откажеш, затова ти разказвам всичко. Ти намери делвите с онези ужасни останки. Защо е било нужно това? Защо са слагали бебетата вътре? Това ме плаши, а има твърде много неща, които не знам. Всичко, което имаме, са митовете и традициите. Вече нямаме книга. Вече не.

Отвън отново се дочуха викове, но този път звучаха по-скоро като сбогувания. Донесе се и шумът от запалените двигатели на колите, явно хората си тръгваха от Лалеш. Роб искаше да запише думите на Карван, изпитваше едва ли не физическа нужда да пише, но въжетата все още стягаха здраво китките му. Всичко, което можеше да направи, беше да продължи да пита.

— Каква е връзката с Черната книга?

— А, да. — Карван поклати глава. — Черната книга. Това пък какво ли е? Не съм сигурен, че е точно книга. Според мен това е било доказателство, ключ, нещо, което е обяснявало цялата мистерия. Но вече го няма, беше ни отнето. И сега са ни останали само… нашите приказките и ангелът паун. Но стига толкова. Казах ти неща, които не бива да казвам на никого. Но нямах избор. Светът презира йезидитите, преследват ни и ни убиват. Наричат ни поклонници на дявола. По-лошо не може да стане. Може би ако светът узнае повече от истината, ще се отнася по-добре към нас.

Карван отново отпи глътка вода.

— Ние сме пазители на тайна, мистър Лътрел. На ужасна тайна, която не разбираме, но въпреки това трябва да продължим да мълчим и да защитаваме погребаното минало. Това е нашето бреме през вековете. Ние сме Синовете на делвата.

— А сега…

— А сега ще те откараме обратно в Турция. Ще те отведем до границата и ще можеш да хванеш самолета за дома и да разкажеш за нас на всички. Кажи им, че не сме сатанисти. Разкажи им за мъката ни. Разкажи им каквото искаш, но не лъжи.

Йезидитът се изправи и викна през прозореца. Вратата се отвори и в стаята влязоха няколко мъже. Роб отново беше избутан, но този път внимателно и спокойно. Докато го извеждаха от храма, той хвърли бърз поглед към олтара, но черепа вече го нямаше. Когато излязоха навън, децата започнаха да го сочат с пръсти. Роб забеляза, че жените го гледаха потресени и прикриваха устата си с ръка.

Заведоха го до стария пикап, с който бяха дошли. Шофьорът беше готов, а сакът на Роб го чакаше на дясната седалка. Ръцете на журналиста бяха все още завързани зад гърба му и двама души му помогнаха да се качи в кабината. След това между него и вратата се настани смугъл брадат мъж, по-млад от Карван. Беше силен, мускулест и мълчалив. Явно щеше да го пази по пътя. Роб се настани, доколкото можа, на средната седалка.

Фордът потегли, като превъртя колела в прахта. Последното, което Роб видя от Лалеш, беше една от конусовидните кули, а до нея фигурата на Карван, застанал сред гледащите след колата деца. Изражението му беше невероятно тъжно.

След това Лалеш изчезна зад хълма и пикапът набра скорост по нанадолнището към турската граница.