Том Нокс
Тайната на сътворението (44)

42

Форестър и Роб се срещнаха на летището в Дъблин. Инспекторът беше придружен от няколко ирландски полицаи със златни звезди на фуражките.

След като размениха по няколко думи, Форестър и ирландските полицаи поведоха Роб през залата за пристигащите и излязоха на ветровит паркинг. Без да проронят и звук, всички се качиха в един миниван.

— Тук ли е бившата ми съпруга? — първи наруши Роб мрачното и заплашително мълчание.

— Пристигна с полет един час по-рано от теб. На самото място на акцията е — кимна Форестър.

— На онзи полет имаше само едно останало място — каза Роб. Изпитваше нужда да обясни, чувстваше се виновен. Виновен за смъртта на Кристин, за надвисналата над Лизи участ, за собствената си смъртоносна глупост. — Затова… — опита се Роб да овладее емоциите си. — Хванах следващия самолет. Оставих я да тръгне първа.

Полицаите кимнаха. Роб не знаеше какво повече да каже. Той въздъхна, захапа кокалчетата на юмруците си и се опита да не мисли за Кристин. След това вдигна поглед и разказа на Форестър и Бойер за Изобел и опитите й да открие Черната книга. Не беше я чувал от поне един ден и отбеляза, че не може да се свърже с нея по телефона, но това мълчание може би означава, че тя е близо до целта си и се намира някъде в пустинята и няма обхват.

Полицаите свиха рамене, сякаш се опитваха да се впечатлят, но се преструваха. Роб не можеше да ги вини. Идеята на Изобел беше много трудно осъществима, с напълно неясен край, а и събитията се развиваха ужасно далеч. Сега бяха в реалността. В студената и дъждовна Ирландия. Бандата на убийците беше приклещена в ъгъла, но около тях имаше един изкормен труп и момиченце, което скоро можеше да не бъде между живите.

— Какви са последните новини? — запита най-накрая Роб.

Най-висшият ирландски офицер се представи. Косата му вече посивяваше, а лицето му беше твърдо, с ясно изразена челюст.

— Детектив Лайъм Дули.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Обградили сме ги от всички страни. Разбира се, не можем да нахлуем веднага вътре. Доста тежко са въоръжени. Убиха жената… Вашата приятелка. Съжалявам. Но момиченцето е още живо и искаме да я спасим. Ще я спасим, но трябва да сме внимателни.

— Да — съгласи се Роб. Бяха притиснати от трафика по натовареното околовръстно шосе на Дъблин. Роб се загледа през зацапаните от дъжда прозорци на минибуса.

Дули се наведе напред и потупа полицая, който шофираше, по рамото. Той пусна сирената и ванът на „Гарда“ започна да се промъква през задръстването, а колите се отдръпваха встрани, за да дадат път на полицейския автомобил.

— Добре — започна Дули високо, за да надвика сирената. — Сигурен съм, че инспектор Форестър ви е обяснил всичко, но положението в момента е следното: успяхме да докопаме един от бандитите, италианеца…

— Марзинели — намеси се Форестър.

— Да, него. Вчера го хванахме. Разбира се, той предупреди бандата, те знаят, че сме ги обградили, а са тежковъоръжени.

Роб кимна и въздъхна. След това се поддаде на емоциите си, наклони се напред и притисна глава в облегалката на другата седалка. Замисли се за Кристин и как тя сигурно е чувала клокоченето на водата, докато органите й се варяха…

— Ще ги пипнем, не се притеснявай, Роб. — Форестър сложи успокояващо ръка на рамото му. — „Гарда“ знаят какво правят. Разправят се с ирландски терористи от тридесет години. Ще измъкнем Лизи.

Роб изсумтя. Чувстваше се тъжен, уплашен, но и изпитваше нарастващо негодувание срещу полицията. Полицаите бяха хванали само един от бандитите, а дъщеря му беше все още в къщата, в ръцете на Клонкъри. Кристин вече беше мъртва. Ирландските ченгета просто се проваляха.

— Значи ми казвате, че ситуацията е напълно патова. Обградили сте мястото, те не могат да излязат, но и вие не можете да влезете в къщата, защото те биха могли да посегнат на дъщеря ми. Клонкъри вече уби приятелката ми! Знаем, че е убивал и преди. Как да сме сигурни, че в момента не убива и Лизи? Точно в тази проклета минута?

— Знаем, че дъщеря ви е добре — поклати глава Дули. — Говорим с Клонкъри през цялото време.

— Как?

— Чрез уебкамери. Има още един компютър с камера, този път предава в двете посоки, така че и ние го виждаме. Видяхме дъщеря ви, тя е жива и здрава. Не е наранена. Вързана е както преди.

Роб се обърна към Форестър за потвърждение. Инспекторът кимна.

— Клонкъри дрънка всякакви глупости нонстоп. Може би е дрогиран.

— Какво ще стане, ако внезапно превърти?

В буса надвисна плътна тишина. Сирената беше изключена и никой не говореше.

— По някакви причина той явно е твърдо решен да измъкне нещо от вас — каза Дули. — Иска онази Черна книга, каквато и да е тя. Постоянно разправя за нея. Убеден е, че тя е у вас. И няма да убие дъщеря ви, докато вярва в това.

Роб не можа да разбере логиката на това заключение. Нищо не можеше да разбере.

Бусът слезе от магистралата, остави и последните предградия на Дъблин назад и ускори по широк път, който водеше към зелените гористи хълмове. По полето се виждаха белите петна на фермерските къщи. Минаха край табела „Уиклоу Маунтинс — 5 км“. Продължаваше да ръми.

— И, разбира се — тихо продължи Дули, — ако видим какъвто и да било признак, че ще причини нещо лошо на дъщеря ви, ще нахлуем вътре, без значение колко е голям рискът. Имаме въоръжени полицаи около цялата къща. Обещавам.

Роб затвори очи и си представи сцената — нахлуването на полицията, мелето и хаоса. А Клонкъри се усмихва тихо и прерязва гърлото на дъщеря му с кухненски нож. Или я застрелва в слепоочието точно преди полицаите да разбият вратата. Какво можеха да направят, за да го спрат? Защо лунатик като Джейми Клонкъри би запазил дъщеричката на Роб жива? Може би полицаите имаха право. Клонкъри отчаяно търсеше Черната книга, Изобел предполагаше точно същото. Клонкъри явно беше повярвал на Роб, когато той му каза, че може да намери Книгата. В противен случай просто би убил Лизи, както беше убил и Кристин.

Проблемът беше, че Роб нямаше никаква идея къде е Черната книга. И това щеше да стане очевидно съвсем скоро, освен ако Изобел не се появеше с някаква информация в последния момент. А какво щяха да правят, ако това не станеше? Не беше трудно Роб да се досети какво щеше да се случи. В момента, в който разбереше, че Роб няма информация за Книгата, Клонкъри щеше да направи това, което винаги правеше — щеше да убие жертвата си. Щеше да получи ужасното си и страховито удовлетворение и да заглуши кръвожадния глас в главата си. Щеше да умиротвори собствените си демони на рода Уейли, като убива с особена жестокост.

Роб се загледа в прогизналата зеленина край пътя. Видя и още една табела, полускрита сред надвисналите дъбови клони. „Гора Хелфайър^[1]. Собственост на Ирландския горски фонд, Коилте“. Пристигаха.

Докато пътуваше с влака към летище „Станстед“, Роб беше проучил историята на мястото — просто за да се намира на работа и да не дава воля на ужасните образи в главата си. На билото на близкия хълм имаше стара каменна ловна хижа — „Монпелие Хаус“. Беше построена на възвишението, където имаше и каменен кръг от ерата на неолита. „Монпелие“ имаше славата на имение, обитавано от духове. Беше почитано от окултисти, от разни хлапета, които се напиваха с ябълково вино, но и от местните историци. Вилата беше сред основните места за сбирки на членовете на ирландския „Клуб на адския огън“. Тук се събирали да се наливат със скълтийн^[2], да палят живи черни котки и да играят карти с дявола.

Доколкото Роб можеше да прецени, по-голямата част от случките във вилата бяха само легенди и митове. Но слуховете за убийства не бяха съвсем безпочвени. Според легендата друга къща в долината под „Монпелие“ също била използвана от членовете на „Адския огън“. По-точно от Бък Игън, Джерусалем Уейли, Джак Сейнт Леджър и останалите садисти от XVIII в.

Наричаха я „Килаки Хаус“. Когато преди няколко десетилетия бяха започнали да я ремонтират, откриха скелет на дете или на джудже, а до него имаше малка пиринчена статуйка на демон.

Роб се обърна и погледна през другия прозорец. „Монпелие Хаус“ вече се виждаше. Това беше мрачно сиво здание на върха на хълма, а ниските облаци го правеха да изглежда още по-тъмно и злокобно. Като за ден през юни времето беше много лошо, дъждовно и сатанинско. Роб си представи как дъщеря му седи в къщата наблизо и трепери. Трябваше да се стегне и да се овладее. Да започне да мисли позитивно, каквито и усилия да му струваше това. Все още дори не беше поздравил Форестър за успешната му операция по локализирането на бандата.

— Между другото, свършихте добра работа.

— Какво? — намръщи се инспекторът.

— Предчувствието ви къде ще откриете убийците излезе вярно.

— Това е нищо. Просто логично предположение — поклати глава Форестър. — Опитах се да мисля като Клонкъри, да вляза в причудливите и измамни криволици на ума му. Той обича историческите връзки. Само виж къде живее семейството му. Би се скрил на място, което има голямо значение за него. А и бандата търси Черната книга, съкровището на Уейли. Уейли Палежа идва от тук, Джерусалем Уейли също. Биха започнали търсенето си точно на това място, защо да не го превърнат и в своя база?

Гумите на буса изхрущяха по чакъла и той спря пред една ферма. Точно пред входа беше издигната голяма палатка и всички тръгнаха натам. Роб влезе в претъпканата палатка и видя бившата си съпруга седнала в ъгъла с чаша чай в ръцете си. До нея стоеше една жена от ирландската полиция. Наоколо беше пълно с полицаи, говореше се със специфичния ирландски акцент, а златните звезди по фуражките и светещите телевизионни екрани проблясваха отвсякъде.

Дули хвана Роб под ръка и му обясни ситуацията. Къщата на бандата се намираше само на няколкостотин метра надолу по хълма. Ако човек тръгнеше наляво от задната врата на фермата, щеше да я види след само две-три минути. Обикновена къща, свита в тясна зелена долина. „Монпелие Хаус“ беше точно на върха на големия хълм зад тях.

— Клонкъри е наел имота преди няколко месеца — обясни Дули. — Договорът е с жената на фермера. Точно тя ни информира за Клонкъри, когато обикаляхме от врата на врата. Каза, че видяла да идват някакви странни хора и да вършат непонятни работи. Веднага поставихме къщата под наблюдение. Държим ги под око вече двадесет часа. Смятаме, че вътре има петима души. Заловихме Марзинели, докато отиваше с кола до магазина.

Роб кимна занемял. Чувстваше се глупав и извън действителността. По околните хълмове и полета явно имаше разположени снайперисти, които не отделяха визьорите си от къщата. А вътре имаше четирима души, водени от пълен откачалник. Роб искаше да се втурне надолу по склона и просто да направи нещо. Каквото и да било. Вместо това седеше и се взираше в телевизионните екрани. Ирландската „Гарда“ разполагаше с няколко камери, едната от които беше инфрачервена. Всички бяха насочени към скривалището на бандата. Всяка една секунда от деня и нощта се наблюдаваше и записваше. От часове обаче не се беше случвало нищо сериозно. Завесите бяха плътно дръпнати, а вратите бяха залостени.

На едно бюро пред телевизионните екрани имаше лаптоп. Роб се досети, че това сигурно беше компютърът, настроен за връзка с Клонкъри чрез уебкамера. Самият лаптоп също беше с уебкамера.

Роб се задъха, сякаш някой беше напълнил белите му дробове със застинало олово, и едва намери сили да отиде при Сали. Казаха си по няколко думи и се прегърнаха.

Внезапно Дули извика Роб от другия край на палатката.

— Клонкъри! Отново се появи пред камерата. Казахме му, че си тук, и иска да говорите.

Роб прекоси палатката на бегом и застана пред монитора на лаптопа. Веднага видя ъгловатото лице, почти красиво, но напълно зло. Интелигентните, но някак змийски очи. Зад Клонкъри седеше Лизи. Все още беше вързана за стола, но беше с нови дрехи. Този път нямаше качулка на главата си.

— А, джентълменът от вестник „Таймс“!

Роб се втренчи безмълвно в екрана. Усещаше, че някой се опитва да привлече вниманието му, и видя как Дули му ръкомаха и му подсказва да говори.

— Здравей — каза Роб.

— Здравей! — изсмя се Клонкъри. — Съжалявам, че трябваше да посварим годеницата ти, но пък малкото ти момиченце е съвършено здраво и ненаранено. Наистина смятам, че е в отлично състояние! Даваме й много плодове и тя направо пращи от здраве. Разбира се, не съм сигурен колко дълго бихме могли да запазим това положение на нещата, но това зависи изцяло от теб.

— Вие… — проговори Роб. — Вие…

Нищо не се получаваше. Не знаеше какво да каже и от отчаяние се обърна към Дули, но докато го правеше, разбра нещо важно. Разбра, че знае какво да каже. Имаше един коз в ръката си и трябваше да го изиграе. Роб погледна право в екрана.

— Добре, Клонкъри, сделката е такава. Ако ми дадеш Лизи, аз ще ти докарам Книгата. Мога да го направя.

Клонкъри трепна. Това беше първата проява на несигурност, колкото и лека да беше, която Роб някога беше забелязвал по лицето му. И това му даде надежда.

— Разбира се — каза Клонкъри. — Разбира се, че можеш.

Усмивката му обаче остана саркастична и явно не беше убеден.

— Предполагам, че си се сдобил с Книгата в Лалеш?

— Не.

— Че къде тогава си я намерил? Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш, Лътрел?

— Ирландия. Тя е тук, в Ирландия. Йезидитите ми казаха къде е. Докато бях в Лалеш, ми казаха как мога да я намеря.

Това беше груб блъф, но сякаш проработи. По лицето на Клонкъри премина сянка на тревога и съмнение, която той се опита да прикрие с подигравка.

— Точно така. Но, разбира се, ти не можеш да ми кажеш къде е Книгата. Въпреки че бих могъл да отрежа носа на дъщеря ти с гилотинка за обрязване на пури.

— Няма никакво значение къде точно е Книгата. Но след ден или два ще ти я донеса тук. Тогава може да си я получиш и да освободиш дъщеря ми. — Роб погледна Клонкъри право в очите. — След това не ме интересува дали ще си проправиш път навън със стрелба.

— Не. И мен не ме интересува, Роби. Просто искам Книгата.

Двамата мъже продължиха да се измерват с погледи. Роб усети как журналистът в него се обажда и го обзема любопитство.

— Но защо? Защо си така вманиачен в Черната книга? Защо е всичко… това?

Клонкъри за миг погледна някъде извън кадър, сякаш премисляше отговора си. Зелените му очи проблеснаха, когато отново се обърна към камерата.

— Предполагам, че мога да ти разкажа част от историята. Да ти дам, как му казвате журналистите… Сламка?

Роб усети, че полицаите от лявата му страна се раздвижиха. Нещо ставаше. Дали пък това не беше сигналът за началото на полицейската атака към къщата? Нима съдбата на дъщеря му щеше да се реши точно сега?

Форестър му направи жест да продължи да поддържа разговора с Клонкъри. Той и бездруго се канеше да направи точно това.

— Преди триста години, Роб, Джерусалем Уейли се върнал от Светите земи със сандъче, пълно с артефакти от йезидитите. Би трябвало да е щастлив, тъй като бил намерил точно това, което „Клубът на адския огън“ търсел. Бил открил целта, която Френсис Дешуд преследвал толкова години. Притежавал доказателство, че всички религии, всички вери, Коранът, Талмудът и Библията и всички останали фантасмагории са пълна тъпотия. Религията се оказала просто вмирисаният на пикня отходен канал на сиропиталището на човешката душа. За атеист, изпитващ ненавист към свещениците, какъвто бил моят предтеча, това финално доказателство било като Свещения граал. Най-великото събитие. Ел Гордо. Шестицата от тотото! Бог не само бил мъртъв, копелето просто никога не било съществувало! — усмихна се Клонкъри. — Но станало така, Роб, че това, което Уейли бил намерил, имало много по-голямо значение. И заключението, до което стигнал, било толкова тежко, че съкрушило сърцето му. Как беше онази поговорка… Внимавай какво си пожелаваш, че може и да се сбъдне. Нима нещата не стават винаги така?

— Какво е било това нещо? Какво е открил Уейли?

— Ах — подсмихна се Клонкъри, — би искал да узнаеш тайната, нали, Роби, мой малък драскачо от таблоидите. Но няма да ти я кажа. Ако наистина знаеш къде е Черната книга, ще си я прочетеш сам. А и ако споменеш за тайната другиму, ще накълцам дъщеря ти с комплект ножове за пържоли, който си купих по интернет. Всичко, което мога да ти разкрия засега, е, че Томас Бък Уейли скрил Книгата. Казал на няколко приятели какво пише в нея и им доверил, че при определено стечение на обстоятелствата тя трябва да бъде унищожена.

— Защо не я е унищожил сам?

— Кой знае? Черната книга е толкова необикновено съкровище. Явно разкритията от нея са били ужасяващи и Уейли не е успял да се съвземе и да я унищожи сам. А и сигурно по някакъв начин се е гордеел с откритието си. Намерил е това, което е убягнало дори на великия Дешуд. А той, скромният Том Уейли от девета глуха на колониална Ирландия, бил надминал всички. Сигурно много се е гордеел със себе си. И затова вместо да унищожи Книгата, я е скрил. През годините точното място е било забравено. И тук на сцената излизам аз и героичното ми издирване на съкровището на моя прародител. Но има и една уловка, Роб. Слушаш ли ме?

Полицаите определено подготвяха нещо, Роб забелязваше как от палатката излизат въоръжени мъже и чуваше прошепнатите команди. Видеоекраните трепкаха от движението, а в същото време бандата вършеше нещо в градината. Издигаха голям дървен кол, какъвто би могъл да се използва за набиване на човек на него.

Роб знаеше, че трябва да задържи Клонкъри на линията и да го принуди да продължи да говори. Да остане спокоен и да продължи разговора си с убиеца.

— Да, да, продължавай, слушам те.

— Уейли е казал, че ако някога в Турция бъде разкопан храм…

— Гьобекли Тепе?!

— Умно момче. Гьобекли Тепе, да. Уейли е разказал на своите най-доверени приятели точно това, което е узнал от йезидитите — ако някога Гьобекли Тепе бъде разкопано, Черната книга трябва да бъде унищожена.

— Защо?

— Точно в това е въпросът, проклет слабоумник! Защото ако книгата попадне в точните ръце и се интерпретира по точния начин, а това се комбинира с доказателствата от Гьобекли Тепе, ще се получи нещо, което ще преобърне целия свят с главата надолу, Роб. Всичко ще се промени. Обществото ще деградира и ще се разпадне. Ако истината се разкрие, ще бъдат застрашени не само религиите, но и цялата структура на живота ни и начинът, по който светът съществува.

Клонкъри се наведе плътно до обектива на камерата и лицето му изпълни целия екран.

— А точно в това се крие голямата, огромната ирония, Роб. През цялото време аз просто се опитвам да ви предпазя от самите себе си, тъпаци такива, опитвам се да защитя цялото човечество. Това е задачата на рода Клонкъри. Да ви пазим! Да намерим Черната книга и да я унищожим, ако е нужно. За да ви спасим! Всъщност на практика ние сме светци. Очаквам покана от папата всеки миг — завърши Клонкъри с обичайната си змийска усмивка.

Роб хвърли поглед към екраните зад лаптопа. По тях се виждаше движение, а една от камерите показваше три фигури, очевидно въоръжени, които пълзяха към градината на къщата. Явно полицията беше започнала щурма. Но докато се опитваше да се концентрира върху разговора с Клонкъри, Роб осъзна, че убиецът прави точно същото — правеше всичко възможно да отвлече вниманието на самия Роб и на полицията.

Дули и хората му обаче бяха видели дървения кол и знаеха, че това е техният момент. Роб се вгледа в профила на дъщеря си. Детето беше вързано за стола и се виждаше зад рамото на Клонкъри. Роб потисна емоциите си почти с физическо усилие.

— Защо тогава е нужно цялото това насилие? Ако просто искаш Книгата на йезидитите, защо са ти жертвоприношенията?

Лицето на екрана на лаптопа се изкриви в гримаса.

— Защото аз съм Клонкъри! Ние произлизаме от рода Уейли, а той води началото си от Оливър Кромуел! Capisce? Забелязваш ли общата склонност към изгаряне на хора? Да изгориш хората в църква, пред хубава, голяма аудитория? А Кромуел се е смеел, когато е убивал в битка!

— Е, и?

— За всичко е виновен моят проклет генен хаплотип. Обърни се към двойната спирала на моята ДНК и обърни внимание на гена Дисбиндин, или DTNBP-1.

Роб се опита да не мисли, че дъщеря му ще бъде набита на кол.

— Твърдиш, че си наследил всичко?

— Брилянтно, Холмс! — аплодира го саркастично Клонкъри. — Да. Съвсем ясно е, че аз съм психопат. Колко още доказателства искаш? Не сменяй канала и може би ще ме видиш как изяждам мозъка на дъщеря ти. С малко картофки на фурна. Това достатъчно доказателство ли е?

Роб преглътна яда си. Трябваше да задържи Клонкъри в разговора и да държи Лизи под око, макар и само чрез уебкамерата. А това означаваше да слуша брътвежите на този луд. Роб кимна в знак на съгласие.

— Разбира се, че шибаните гени на насилието са в мен, Роб. Но майтапът е, че в същото време нося и гените на много високата интелигентност. Знаеш ли колко е коефициентът ми на интелигентност? 147. Да, 147. Това ме прави гений, дори по стандартите на гениите. Средният коефициент на интелигентност на носител на Нобеловата награда е 145. Аз съм умен, Роб. Много умен. Може би съм прекалено умен, за да разберете колко умен съм всъщност. Това е проблемът с високата интелигентност — за мен общуването с обикновените хора е все едно да се опитам да си побъбря с медуза.

— Но въпреки това те хванахме.

— О, браво на вас. Ти и твоят имбецилен коефициент на ниво средно образование. Колко е? 125? 130? Исусе Христе! Аз съм Клонкъри. Нося благородните гени на родовете Кромуел и Уейли. Но за нещастие на теб и на дъщеря ти, нося и тяхната склонност към изблици на изключително насилие. Но това ще видим тепърва. Няма значение…

Клонкъри се обърна наляво. Роб използва секундата, за да вдигне поглед и да провери телевизионните монитори. Полицаите нахлуваха в къщата. Поне оръжията вече стреляха. Гърмежите ехтяха по цялата долина.

Навсякъде се чуваха викове, изстрели и шумотевица. Чуваха се от лаптопа, от монитора и от долината. Екранът на лаптопа стана на снежинки и внезапно почерня, все едно камерата беше съборена. Но Клонкъри продължаваше да се вижда и да стои прав. През долината се дочу още един изстрел, последван от още четири и тогава започна главната атака. Роб видя как втори екип полицаи нахлува в къщата, стреляйки в движение. Всички стреляха бързо и с ентусиазъм.

Снайперистите на ирландската „Гарда“ очистваха бандата. Роб видя как тъмните фигури на убийците се свличат на пода. Две тела паднаха, после се чу остър писък. Роб не знаеше дали звуците са от лаптопа, от видеомониторите или от долината отвън, но всичко това беше потресаващо. Навън затрещя скорострелно оръжие, някой извика, може би някой от полицаите беше изваден извън строя. После сякаш падна още един, но щурмът не спираше, всички екрани из тентата го даваха на живо.

Полицаите прескачаха задната ограда на двора на къщата и се прехвърляха в градината. Докато Роб гледаше, целият двор се изпълни с въоръжени хора от специалните части с черни маски с процепи за очите. Всички крещяха заповеди към бандитите.

Всичко ставаше с изумителна, невероятна бързина. Поне един от бандитите изглеждаше сериозно ранен, лежеше на пода и едва мърдаше. Друг от убийците сякаш беше вече мъртъв. След това някой от полицаите скочи напред и хвърли зашеметяваща граната в къщата. Роб чу силен гръм и през счупените стъкла на прозорците блъвна черен пушек.

Въпреки дима, оглушителната шумотевица и пълния хаос беше ясно, че полицията печели битката, но все още не беше ясно дали ще успеят да се справят навреме и с Клонкъри. Роб се взря в екрана на лаптопа. Клонкъри държеше Лизи в ръцете си. Детето се извиваше и се опитваше да се отскубне, но не успяваше. Лицето на убиеца беше намръщено и той тръгна да излиза от стаята. Докато бягаше към вратата, протегна ръка, затвори лаптопа и екранът угасна.