Том Нокс
Тайната на сътворението (28)

26

Хюго де Сейвъри беше твърде елегантен за професор. Форестър очакваше да види някой занемарен учен с кожени кръпки на лактите на сакото и пърхот по раменете, но преподавателят от Кеймбриджкия университет се оказа изискан, весел, младолик, без излишни килограми. Излъчваше увереност и просперитет.

Това най-вероятно се дължеше на пазарния успех на книгите му — изследвания и интерпретации на сатанизма, различните култове, канибализма и още цял списък готически теми. Затова Де Сейвъри беше отбягван от по-закостенелите членове на академичната общност или поне така предположи Форестър, предвид отзивите, които беше чел.

Де Сейвъри предложи да се видят за обяд в този много моден японски ресторант в Сохо. Форестър му беше написал имейл с молба да се срещнат при следващото идване на професора в града. Де Сейвъри се съгласи с радост и дори предложи да плати обеда, което беше добре, тъй като ресторантът определено не беше от местата, които Форестър обикновено използваше за разговори и събиране на информация. Беше поне пет пъти по-скъп.

Де Сейвъри ядеше малката си порция от черна треска с мисо с голям апетит. Седяха на дъбова пейка, обърната към голям бар, който заобикаляше откритата кухня с голяма черна скара в центъра на ресторанта. В нея японски майстори готвачи със свирепи гримаси кълцаха странни зеленчуци с обезпокоително големи ножове.

— Криминалистите откъде са разбрали, че еликсирът е бил даму? — обърна се Де Сейвъри към Форестър.

Професорът говореше за течността в бутилчицата от Кесълриг. Форестър се опита да хване парче сурова сепия с пръчиците, но не успя.

— В Лондон имахме няколко случая на ритуални убийства мути. Жертвите бяха деца от африкански произход. Та, момчетата от лабораторията са се натъквали на даму и друг път.

— Обезглавеното тяло на онова дете, дето беше намерено в Темза?

— Да. — Форестър сръбна от топлото саке. — Даму било концентрат от кръвта на жертвите, това ми обясниха патолозите.

— Да, прави са. — Точно пред тях един японски майстор готвач приготвяше синьо-розова риба със страхотна бързина и сръчност. — Мути действително е доста отвратително. В Африка убиват стотици деца годишно. Знаете ли какво точно им правят?

— Знам, че отсичат крайниците…

— Да, но докато децата са още живи. Отрязват и половите им органи. — Де Сейвъри отпи от бирата си. — Вярва се, че писъците на жертвите увеличават силата и мощта на мути. Да си вземем ли пържола от риба тон?

— Моля?

Явно идеята на този ултрамодерен ресторант беше постоянно да си поръчваш съвсем мънички порции. Не поръчваш всичко още в началото, а похапваш постепенно, докато се нахраниш. Беше забавно. Форестър никога не беше стъпвал на подобно място, а и се чудеше кой би могъл да си позволи цените. Суши от краб, докаран от Аляска. Раците току-що бяха сменили твърдите си обвивки, телата им бяха меки и можеха да се ядат буквално цели. Торо с аспержи и хайвер от севрюга. Какво ли беше торо?

— Темпурата със скални скариди е невероятна — препоръча Де Сейвъри.

— Знаете ли — измъкна се Форестър, — вие поръчвайте. И след това ми кажете какво мислите за тази банда.

Де Сейвъри се усмихна тъжно.

— Разбира се. Имам лекция от три часа, нека не губим време.

— Какво мислите?

— Вашата банда явно е вманиачена на тема човешки жертвоприношения.

— Това го знаем.

— Но смесицата от практики е доста ексцентрична.

— Моля?

— Извършват жертвоприношения от различни култури. Отрязването на езика е може би скандинавско, заравянето на главата в земята е японско или израелско. Обръсването определено е заимствано от ацтеките. А Звездата на Давид всъщност е Звездата на Соломон, както казахте.

Млада тайландка се приближи до масата и Де Сейвъри поръча. Сервитьорката направи лек поклон и се отдалечи.

— А сега имаме и даму, заровено на място, посветено на жертвоприношенията — продължи професорът. — Така правят африканските шамани преди голямо убийство мути. Заравят даму на свещено място. А след това започват да убиват и да принасят жертви.

— Значи… смятате, че ще има още убийства?

— Разбира се. Вие не смятате ли?

Форестър въздъхна и се съгласи. Естествено, че бандата щеше да нанесе още удари.

— Ами историята с „Клуба на адския огън“? Тя как се вмества в картинката?

— Не съм съвсем сигурен. Убийците явно търсят нещо свързано с „Адския огън“. Но не е ясно какво точно.

На дъбовия плот пред тях се появиха три чинии. Ароматът беше уникален и Форестър копнееше да опита.

— За момента мога да ви кажа как се формират тези нови сатанински култове и какви са хората, които участват в тях. По правило са от средната или дори от висшата класа. Менсън и последователите му не са били отритнати от обществото боклуци, били са деца на богаташи. Най-ужасните престъпления се извършват от отегчени и богати хора. Може да направим паралел с бандата „Баадер-Майнхоф“ в Германия. Синове и дъщери на банкери, на милионери, на бизнесмени. Деца на елита.

— Бин Ладен също…

— Точно така! Бин Ладен е умният и харизматичен син на известен милиардер, но се е увлякъл по най-нихилистичния и психопатски клон на исляма.

— Значи вие виждате паралел с „Клуба на адския огън“?

Де Сейвъри умело прихвана парченце риба тон с пръчиците. Форестър успя като по чудо също да се справи. Вкусът беше божествен.

— Още веднъж доста точно казано. „Клубът на адския огън“ е дал основата, поставил е началото на някои от най… най-изисканите, ако щете, култове към смъртта в наши дни. Група английски аристократи, много от тях безспорно талантливи писатели, учени, държавници, но въпреки това увлечени от актове на насилие. За да шокират средните класи, може би?

— Но някои твърдят, че става въпрос просто за пиянски сбирки. Общество от гуляйджии.

— Сър Франсис е бил сред най-изтъкнатите религиозни теоретици по онова време — поклати глава професорът. — Отишъл е в Далечния изток, за да прави проучвания, свързани с тайните му увлечения по религиозната езотерика. Един дилетант не би го направил. Бенджамин Франклин пък е един от най-брилянтните умове на века.

— Тоест не са се събирали само да се наливат с джин и да се гонят с голи момичета.

— Не, не мисля — засмя се Де Сейвъри.

Японският майстор готвач пред тях използваше два ножа едновременно, за да филетира и нареже месото на хлъзгава змиорка. Тялото на рибата подскачаше върху дъската за рязане, сякаш беше живо. А може би наистина беше живо.

— Има известни спорове какво точно са правели на сбирките си членовете на английския „Клуб на адския огън“. Знаем, че ирландците са били невероятно агресивни и със склонност към насилие. Те са поливали котки с алкохол и са ги палели. Писъците на умиращите животни не давали на половин Дъблин да заспи. Веднъж убили един слуга по същия начин. Заради облог. — Де Сейвъри замълча. — Смятам, че „Клубът на адския огън“ и някои други сатанински култове в Европа ще ни помогнат да разберем каква е и вашата банда. Йерархичната й структура, мотивацията, дори психологията й. Определено има едноличен лидер — харизматичен и много интелигентен. Най-вероятно от много богато семейство.

— А последователите му?

— Негови близки приятели, но по-слаби като личности. Също интелигентни, но изкушени от сатанинското обаяние на лидера. Най-вероятно също от семейства с отлични възможности.

— Това се връзва с описанието на хората и с нафукания говор.

Де Сейвъри взе чиния от плота, загледа се за момент в храната, помисли и продължи:

— Но според мен водачът на вашата банда е абсолютно луд.

— Моля?

— Не забравяйте какво върши. Смесва практики на жертвоприношения от различни епохи и култури. Да, разбира се, самата идея на жертвоприношението е явно налудничава. Ако е търсил общи черти с „Клуба на адския огън“, е можел да го направи и далеч по-дискретно, а не да обикаля из околните острови и да трепе хора. Да, убийствата на бандата са планирани и извършени дори с известен финес. Както казвате, престъпниците прикриват следите си, но защо трябва да се извършва убийство, ако намерението ти е да си върнеш нещо, да намериш нещо скрито. Ето тук е разковничето. Това не е логиката на Франсис, това прилича повече на Чарлс Менсън. А той е бил психопат. Гений, но психопат.

— Което означава?

— Вие сте детективът. Според мен това означава, че бандата ще отиде твърде далеч и в лудостта си ще допусне грешка. Единственият въпрос е…

— Още колко хора ще убият?

— Именно. Сега опитайте този дайкон. Това е вид ряпа. Вкусът му е неповторим.

Форестър се върна в Скотланд Ярд и се оригна доволно след хубавия обяд. Седна на въртящия се стол и се засили като дете. Беше леко замаян от сакето, но си имаше оправдание. Обядът с неговия нов приятел Хюго се оказа изключително полезен. Форестър вдигна телефона и набра Бойер.

— Да, сър?

— Бойер, трябва да започнем да търсим, при това старателно.

— Какво да търсим?

— Да сложим наблюдатели до всяко по-реномирано учебно заведение в страната.

— Добре…

— Започнете с „Итън“. После „Уинчестър“, „Уестминстър“… Не падайте по-долу от „Милфийлд“. Проверете и „Хароу“. Говорете с директорите.

— И какво да ги питаме?

— За изчезнали момчета, техни ученици. Вижте и в добрите университети — „Оксфорд“, „Кеймбридж“, „Лондон“, „Сейнт Андрюс“, „Дъръм“, знаеш списъка…

— А „Бристол“?

— Да, защо не? Също и „Екзитър“, както и колежът по селско стопанство в Сайрънстър. Трябва да открием студенти, които внезапно и наскоро са спрели да ходят на лекции или са прекратили следването си. Трябват ми нафукани хлапета с проблеми.