Том Нокс
Тайната на сътворението (39)

37

Когато Хюго де Сейвъри се събуди, любовникът му вече се измъкваше от спалнята и мърмореше нещо за лекции по антропология в „Сейнт Джон“.

Де Сейвъри слезе по стълбите и видя, че красивият му млад приятел беше оставил зад себе си обичайната бъркотия в кухнята — навсякъде имаше трохи, на масата лежеше раздърпан брой на „Гардиън“, по неприбраната чиния беше размазан мармалад, а в мивката имаше утайка от кафе. Но Де Сейвъри нямаше нищо против. Беше щастлив. Любовникът му го беше целувал страстно тази сутрин, беше го събудил с целувки. Двамата се разбираха наистина супер. И което беше още по-добре, очакваше го един от любимите му дни. Щеше да се занимава само с проучвания. Нямаше да пише под напрежение, не му предстояха скучни срещи в Кеймбридж, да не говорим за Лондон. Не трябваше и да води важни телефонни разговори. Единственото, което щеше да прави, беше да седне в градината на къщата си в провинцията, да прегледа малко документи и да прочете една-две непубликувани тези. Очакваше го много приятен ден на мързеливо четене и мислене. По-късно можеше да отиде с колата до Грантчестър, за да понапазарува за домакинството и да се отбие през книжарницата, а около 3 часа следобед беше единственият му по-значителен ангажимент — срещата с бившата му студентка Кристин Майер. Тя щеше да мине да го види следобеда и щеше да доведе дъщеричката на приятеля си, журналистът, написал онази много интересна статия в „Таймс“ за йезидитите, Черната книга и странното място, наречено Гьобекли Тепе. Когато му се обади, Кристин искаше да поговорят за връзката между материала на приятеля й и убийствата в Англия.

Де Сейвъри нямаше търпение да обсъди тази тема, но също така просто се радваше, че ще види отново Кристин. Тя беше една от най-умните му студентки, любимата му студентка, а и работата й на Гьобекли Тепе, изглежда, беше забележителна. Плодотворна, но и изпъстрена със събития, от които може да ти настръхне косата, ако се съди по някои по-напрегнати моменти от статията в „Таймс“.

За десетина минути професорът почисти остатъците от закуската и написа есемес на любовника си.

Напълно невъзможно ли е да нарежеш хляба, без да унищожиш цялата кухня? Хюго, целувки

Получи отговора, докато миеше утайката от кафе, полепнала по мивката.

Не ме разпъвай на кръст, ужасно бързах. Целувки.

Де Сейвъри се засмя с глас. Чудеше се дали не се влюбва в Андрю Халорън. Знаеше, че ще е доста глупаво, ако позволи нещо подобно, младежът беше едва на двадесет и една. Самият Де Сейвъри беше на четиридесет и пет. Но Андрю беше толкова красив по особен, прелъстително небрежен начин. Всяка сутрин просто мяташе някакви дрехи отгоре си, но изглеждаше перфектно. Особено ако излезеше небръснат — тогава наболата брада подчертаваше дълбоките му сини очи. А и на Де Сейвъри доста му допадаше фактът, че Андрю най-вероятно се среща и с други мъже. Ах, сладката мъка на ревността, това беше като горчицата в сандвича, придаваше пикантен привкус на всяка една връзка.

Професорът взе документите и книгите си и излезе в градината. Денят беше прекрасен. Толкова приятен, че почти го разсейваше от четенето. Птичите песни бяха оглушителни, от уханието на майските цветове му се завиваше свят, дори можеше да долови детски смях откъм градината зад поляните на Кеймбриджшър, което беше необичайно, защото къщата му беше доста изолирана.

Той се опита да се концентрира върху работата си. Проучваше една дълга и доста обоснована статия в литературната притурка на „Таймс“. Беше посветена на насилието като част от английската култура. Но докато седеше под слънчевите лъчи, мислите му постоянно се връщаха към темите, които напоследък занимаваха изцяло съзнанието му. Бандата, която бележеше пътя си с убийства из цяла Великобритания, не му излизаше от ума. А сега се появи и връзка с интересната статия за събития в Турция.

Де Сейвъри вдигна от тревата затоплилия се от слънцето телефон и реши да се обади на детектив Форестър, за да разбере дали на полицията й беше провървяло в пещерите на Западен Уикъмб. След това обаче размисли и остави телефона. Беше сигурен, че рано или късно бандата ще стигне и до пещерите. Щом издирваха Черната книга толкова настървено, Пещерите на адския огън бяха едно от очевидните места за търсене. Но дали капанът на полицията щеше да се окаже успешен, беше съвсем отделен въпрос. Това беше риск, но рисковете понякога се възнаграждават.

На слънце вече ставаше горещо. Де Сейвъри пусна листовете, които четеше, на тревата, опъна се на шезлонга и затвори очи. Някъде зад поляните децата продължаваха да се смеят. Професорът се замисли за йезидитите. Очевидно онзи журналист, Робърт Лътрел, беше открил нещо. Черната книга на йезидитите сигурно е съдържала много важна информация за храма в Гьобекли Тепе, който очевидно е ключов за вярата и за предците на йезидитите. Но докато разсъждаваше върху статията в „Таймс“, Де Сейвъри усети, че го пробожда леко безпокойство. Бандата също я е видяла, в това не можеше да има съмнение. Убийците я бяха прочели, най-вероятно внимателно. Не бяха глупави. Статията внушаваше, че Роб Лътрел се е сдобил с важни данни за Черната книга, освен това в текста се споменаваше и името на Кристин. И бандата можеше в даден момент да се опита да намери Роб и Кристин. Де Сейвъри си напомни, когато се видят, да предупреди бившата си студентка, че може би се намира в опасност. Двамата с Роб трябваше да внимават и да се пазят, докато бандата не бъде заловена.

Де Сейвъри се наведе и взе пресниманите страници от статията „Страх от тълпата — бунтове и метежи в Лондон по време на Регентството“. Птиците пееха в клоните на ябълковото дърво зад него, но професорът съсредоточено четеше и си водеше бележки.

Три часа по-късно беше привършил. Обу си първите попаднали му обувки, качи се в малкия си спортен автомобил и отскочи до Грантчестър. Влезе в книжарницата и цял един приятен час се разхождаше между рафтовете и оглеждаше заглавията. След това мина през магазина за компютри и си купи тонер за принтера. Накрая се сети, че Кристин ще му идва на гости, затова спря пред супермаркета и взе три кутии ягоди и приятна освежителна лимонада. Можеха да седят в градината под слънчевите лъчи и да ядат ягоди.

По обратния път Де Сейвъри започна да си тананика „Концерт за две цигулки“ на Бах. Това беше прекрасна музика и той реши да си свали нов запис от интернет, когато му остане време. Професорът сърфира из мрежата още около час, търсейки информация за проучванията си, а след това на вратата се почука и се появи Кристин. Тя се усмихваше, имаше чудесен тен и водеше за ръка малко русо момиченце с ангелско личице. Де Сейвъри грейна от щастие. Винаги си беше мислил, че ако не беше гей, щеше да обича жена точно като Кристин — красива, секси, но в същото време сдържана и някак невинна. И, разбира се, много умна и талантлива. Слънчевият загар й подхождаше, както и малкото момиченце, което водеше.

Кристин сложи ръка на рамото на детето и го представи.

— Това е Лизи, дъщерята на Робърт. Майка й е в града, тъй като има лекции, а… аз съм приемната й майка до края на деня!

Детето направи нещо като учтив реверанс, сякаш я представяха на кралицата, после се засмя и тържествено стисна ръката на Де Сейвъри.

Кристин го последва през градината и още по пътя започна да го засипва със слухове, клюки и различни теории. Все едно се бяха върнали назад във времето и отново бяха в кабинета му в университета. Смееха се и говореха разпалено за археология, за любовта, за Сътън Ху^[1], за Джеймс Джойс, за принца от Паленке^[2] и за важността на секса.

В градината Де Сейвъри наля лимонада и предложи ягодите. Кристин оживено описваше Роб и Де Сейвъри виждаше романтиката в очите й. Поговориха малко за него и Лизи побърза да обясни, че с нетърпение очаква татко й да се върне, „щото носи лъв“. И лама също. После детето помоли да си поиграе на компютъра и Де Сейвъри позволи с радост, стига да седне така, че да могат да я виждат. Момиченцето влезе в къщата, седна край отворения френски прозорец и скоро се захласна по играта си.

Де Сейвъри беше доволен, че вече може да говори по-свободно с Кристин, защото искаше да я пита и нещо друго.

— Кристин — започна професорът, — разкажи ми за Гьобекли Тепе. Звучи направо невероятно.

През следващия час Кристин му разказа набързо цялата история. Докато успее да завърши, слънцето започна да се скрива зад върховете на дърветата в далечния край на поляната. Де Сейвъри поклати глава от почуда и двамата започнаха да обсъждат странното погребване на храма под тонове пръст. След това се прехвърлиха към „Клуба на адския огън“ и Черната книга, като сменяха темите и говореха бързо. Винаги така правеха, просто бяха интелигентни умове със сходни интереси в областта на литературата, историята, археологията и изобразителното изкуство. Де Сейвъри наистина се наслаждаваше на разговора, а Кристин вметна, че се опитва да покаже на Роб удоволствието от творчеството на Джеймс Джойс, великия ирландски модернист, и очите на Де Сейвъри блеснаха. Това съвпадаше с една от неговите последни теории и той реши да я сподели с нея.

— Знаеш ли, Кристин, преди няколко дни препрочитах Джойс и нещо ми направи впечатление…

— Какво?

— Има един абзац в „Портрет на художника като млад“ и се чудех възможно ли е…

— Какво беше това?

— Моля?

— Звукът! Какъв беше този звук?

Де Сейвъри чу силен тъп звук, който идваше сякаш иззад къщата. Той се повтори, но този път примесен и със зловещия звън на нещо счупено.

Първата мисъл на учения беше за Лизи. Той стана и се обърна, но Кристин вече бягаше натам. Де Сейвъри пусна чашата си с лимонада на тревата и се втурна след Кристин и тогава чу нещо още по-лошо. Беше приглушен писък.

Той откри Кристин в къщата, но французойката беше в ръцете на няколко млади мъже, облечени с тъмни дънки и блузи, а лицата им бяха скрити зад скиорски маски. Само един не носеше нищо на главата си. Мъжът беше тъмнокос и красив. Де Сейвъри го разпозна веднага, беше видял снимката от охранителната камера в имейла от Форестър.

Джейми Клонкъри.

Де Сейвъри искаше да извика, не можеше да повярва на абсурдността на ситуацията. Бандата имаше ножове и пистолети. Едно от оръжията беше насочено срещу него. Това беше наистина нелепо. Това беше Кеймбриджшър през един прекрасен майски следобед. Току-що се беше върнал от супермаркета, беше купил ягоди, а по пътя към дома си беше подсвирквал Бах. А сега в къщата му имаше въоръжени психопати!

Кристин се опитваше да вика и се извиваше, за да се освободи, но един от мъжете я удари толкова силно в корема, че тя подви крака и простена. Очите й бяха разширени и подивели. Тя погледна Де Сейвъри и той видя ужаса, който я беше обзел.

Най-високият мъж, Джейми Клонкъри, махна мързеливо с пистолета си към Де Сейвъри.

— Вържете го за стола.

Гласът му беше претенциозен, но и издаваше отлично образование. Беше зловещ. Де Сейвъри чуваше приглушените крясъци от кухнята и разбра, че Лизи е там и плачеше. След това ревът секна.

Двама от бандитите вързаха професора за стола. Запушиха устата му с лента и я стегнаха толкова здраво на тила му, че резците му се забиха в устните и от тях потече кръв. Но тази болка не притесняваше Де Сейвъри. Той се страхуваше от начина, по който го бяха вързали за стола. Беше обърнат на обратно, краката му обхващаха седалката, а гърдите му опираха в облегалката. Беше омотан с въжета, а глезените му бяха здраво вързани под стола. Китките му бяха жестоко стегнати също под стола, а брадичката му се притискаше болезнено към облегалката. Всичко го болеше. Не можеше да мърда. Не можеше да види Кристин или Лизи. Долавяше тихо хленчене, но то идваше от друга стая. Но след това чу гласа на Джейми Клонкъри някъде зад себе си и лапите на ужаса сграбчиха съзнанието му и прогониха всякакви мисли.

— Чували ли сте за кървящия орел, професор Де Сейвъри?

Гърлото на учения се сви от страх, който не можеше да овладее. Той започна да плаче. Сълзите се стичаха по лицето му. Беше разбрал, че ще го убият, но този кървящ орел…

Джейми Клонкъри го заобиколи и го погледна много отблизо. Бледото му и красиво лице беше съвсем леко зачервено.

— Разбира се, че сте чували за кървящия орел, нали? В крайна сметка, вие сте написал тази книга. Това е доста притеснителен образец за популярна история. „Яростта на хората от Севера“ — изкиска се Клонкъри. — Всичко за обичаите и вярванията на викингите. Доста сензационно, ако нямате нищо против да се изразя по този начин. Но това, предполагам, е начинът за повишаване на тиража и продажбите…

Младият мъж отвори книгата, която държеше в ръцете си, и започна да чете:

— А сега стигаме до една от най-отблъскващите практики в летописите на викингската жестокост — така наречения „кървящ орел“. Някои учени оспорват съществуването на този брутален начин за принасяне на жертви, но някои доказателства в сагите и скалдическата поезия пораждат известни съмнения. Методът на „кървящия орел“ наистина е съществувал. Това е била автентична практика на жертвоприношение в Севера. — Клонкъри се усмихна към Де Сейвъри и продължи: — Както сочат доказателствата от преданията на северните народи, зловещият обред на „кървящия орел“ се е прилагал изключително към видни личности, сред които крал Елла от Нортумбрия, Халфдан, сина на крал Харфагри от Норвегия, и крал Едмънд от Англия.

Де Сейвъри усети как червата му се стягат и се зачуди дали няма да се изпусне в панталоните.

Клонкъри обърна страницата и продължи да чете:

— Сведенията за „кървящия орел“ се различават в някои подробности, но основните елементи са едни и същи. Първо гърбът на жертвата е бил разрязван близо до гръбнака. Понякога преди това е била одирана кожата. При разрязването на гърба се разкриват ребрата, които са били счупвани близо до гръбначния стълб. Може би за това е бил използван чук или дървена бухалка, възможно е и ребрата да са били прерязвани. След това извивали строшените ребра навън, все едно се разфасова пиле, и отдолу са се показвали белите дробове. Жертвата запазва пълно съзнание, докато белите й дробове са били изтръгвани от гръдния кош и обръщани върху раменете. Така жертвата визуално напомня на орел с разперени крила. Понякога са поръсвали огромните открити рани със сол. Смъртта е настъпвала рано или късно, най-вероятно от задушаване, от загуба на кръв или от най-обикновен сърдечен удар, причинен от агонията и ужаса от невероятно жестоките действия. Ирландският поет Шеймъс Хийни пише за „кървящия орел“ в поемата си „Дъблин на викингите“: „Като касапи умели те вадят дробовете ти. / Разперени са топлите криле на раменете ти“.

Клонкъри затвори рязко книгата и я остави на масата. Де Сейвъри се тресеше от страх. Високият млад мъж се усмихна широко.

— Смъртта е настъпвала по-често бързо, отколкото бавно. Да проверим ли дали това отговаря на истината, професор Де Сейвъри?

Професорът затвори очи. Чуваше мъжете зад себе си, а червата му вече бяха празни. Беше се изпуснал в панталоните от ужас. Острата и неприятна миризма на фекалии нахлу в ноздрите му. Зад гърба му се чу мърморене и след това Де Сейвъри усети първата парализираща болка. Ножът се заби в гърба му и се плъзна надолу. Шокът почти го накара да повърне и той се залюля напред-назад в стола. Някой се изсмя високо.

— Принуден съм да чупя ребрата ви с най-обикновени клещи — заговори Джейми Клонкъри. — Опасявам се, че нямаме специална дървена бухалка.

Още един изблик на смях. Де Сейвъри чу как нещо изпращя и изпита непоносима тъпа болка близо до сърцето. Разбра, че чупят ребрата му едно по едно, усещаше ги как се огъват и трошат. Хрус. Сякаш нещо в него, опънато до краен предел, изведнъж се късаше. Чу още едно пращене, после още едно. Не издържа и повърна въпреки лентата в устата си. Надяваше се да се задави с повърнатото и да умре бързо.

Но смъртта не идваше. Де Сейвъри буквално почувства как ръцете на Клонкъри бъркат в гръдния му кош и изпита нереалното усещане как някой издърпва белите му дробове навън. Нова непоносима болка го прониза, когато дробовете бяха извадени навън и изложени на въздуха. След това собствените му дробове полегнаха меко върху раменете му. Бяха горещи и мазни. Собствените му бели дробове… Въздухът се изпълни със странна миризма, наполовина на риба, наполовина металическа. Това беше миризмата на дробовете му. Де Сейвъри почти припадна.

Но забравата не идваше. Бандата си беше свършила работата добре, бяха го оставили жив и в съзнание. За да страда.

Де Сейвъри видя в огледалото как момиченцето и Кристин са избутани от стаята и изведени навън. Бандата бързаше и се готвеше да тръгва. Щяха да оставят Де Сейвъри тук да умре сам. Ребрата му бяха строшени и разчекнати настрани, а белите му дробове бяха извадени върху раменете.

Вратата се затръшна и всички изчезнаха.

Здраво вързан за стола, Де Сейвъри се опита да не обръща внимание на пристъпите на болка и на агонията. Щеше да предупреди Кристин, но не остана време. А сега умираше. Нямаше кой да го спаси.

Тогава забеляза, че съвсем близо до него върху масата има молив. Беше точно до книгата му за викингите. Платът в устата му вече беше станал на парцал, беше се поотпуснал от дърпането, а стомашните сокове от повръщането го бяха намокрили и размекнали. Може би щеше да успее да го прегризе, а след това да захапе молива със зъби. Тогава би могъл да напише нещо, да направи нещо полезно в последните мигове на живота си.

В очите на Де Сейвъри избиха сълзи на болка, но професорът не спираше да се дърпа и бори. Пред лицето му беше корицата на книгата.

„Яростта на хората от Севера“, от Хюго де Сейвъри.