Том Нокс
Тайната на сътворението (14)

12

В езерцата в градините на Аврам шараните пляскаха по водата и се боричкаха за късчетата хляб, които Роб им подхвърляше. Журналистът ги гледаше като хипнотизиран. Дивото бутане на рибите беше отблъскваща гледка.

Беше дошъл тук да се поуспокои — това беше единственото тихо и зелено място в претъпкания град, което знаеше. Но тишината не му въздействаше. Докато наблюдаваше шараните, Роб прехвърляше през ума си събитията от предишния ден. Ужасната гледка на Франц, нанизан на жалона. Истеричните обаждания по телефона. И накрая съдбоносното решение да прережат стоманения прът на две и да откарат Франц, все още пронизан с пиката в гърдите, с колата на Кристин до Шанлъурфа.

Роб ги последва с Радеван. Разнебитената тойота не изостана от ленд ровъра през хълмовете и равнината до болницата на университета „Харан“ в новия квартал на града. Там, в сумрачните коридори Роб изчака заедно с Кристин, Иван и разплаканата жена на Франц. Беше все още там, когато лекарите излязоха с неизбежната новина — Франц Брайтнер беше издъхнал.

Шараните се биеха за последната хапка и се удряха един друг. Роб се извърна и видя въоръжен с автомат турски войник, който се шляеше около джип, спрян на края на зелената площ. Войникът го изгледа смръщено.

Градът се намираше в извънредно положение, но това нямаше нищо общо със смъртта на Брайтнер. Атентатор самоубиец се беше взривил в Диарбекир, град с турско и кюрдско население и център на кюрдския сепаратизъм на около 320 прашни километра на изток. Нямаше убити, но десет души бяха ранени и това за пореден път беше повишило напрежението в района. Този следобед полицията и армията бяха излезли на показ и бяха навсякъде.

Роб въздъхна тежко. Понякога му се струваше, че насилието е вездесъщо. Не можеш да избягаш от него, а Роб искаше точно да избяга.

Той мина по дървено мостче над тесен канал и седна на дървена масичка. Сервитьорът на чайната пристигна, бършейки ръцете си в кърпа, запасана на кръста му. Роб си поръча вода, чай и малко маслини. Наистина му се щеше да опита за момент да не мисли за Франц. Нито пък за кръвта по седалките на колата на Кристин и за металния прът, стърчащ противно от тялото на Франц…

— Сър?

Сервитьорът донесе чая на Роб, лъжичката потракваше в чашата, а бучката захар се разтваряше в тъмночервената течност. Слънцето просветваше през дърветата в малкия парк. На ливадата малко момче с тениска на „Манчестър Юнайтед“ риташе топка. Майка му беше забулена в черно.

Роб допи чая си. Трябваше да започне да действа — провери колко е часът в Лондон, извади телефона си и набра номер.

— Да! — Стив беше неучтив както винаги.

— Здрасти, обажда се…

— Роби! Моят археологически кореспондент. Как са камънаците?

Веселият кокни акцент повиши малко настроението на Роб. Зачуди се дали въобще да разваля всичко, като каже на Стив какво се е случило. Преди да вземе решение, редакторът го прекъсна.

— Бележките, които прати, ми харесаха. Очаквам с нетърпение цялата статия. Кога е крайният ти срок?

— Ами, беше утре, но…

— Добро момче! Файлът да е при мен до 5 следобед.

— Да, но…

— И прати малко снимки. Хубави кадри на…

— Стив, има проблем.

От другата страна на връзката се възцари мълчание. Най-после. Роб улови възможността и се хвърли с главата напред. Разказа му всичко — за странната тайнственост и трудностите при разкопките, за неприязънта на работниците, за зловещото смъртно заклинание, за напрежението в областта и необяснимите нощни експедиции на Франц. Обясни, че досега не е споменавал нищо от това, тъй като не е бил сигурен дали въобще има отношение към материала.

— А сега вече има отношение, така ли? — засече го Стив.

— Да. Защото… — Роб погледна към старата крепост на отсрещното възвишение и към червеното турско знаме върху нея. След това си пое дълбоко дъх и разказа на Стив за ужасната смърт на Франц.

— Боже господи. Що за човек си ти? — попита Стив.

— Моля?

— Пращам те на тези разкопки, защото си мислех, че имаш нужда от почивка. Да идеш някъде на тишина и спокойствие. Сред купчина камънаци, да му се не види. Без драми. Без да се буташ между шамарите.

— Да, предполагам… но…

— Но се озоваваш насред гражданска война, заобиколен от пеещи дяволски свещеници, а след това някакъв хун става на шишче. — Стив се захили. — Съжалявам, приятел, не биваше да се шегувам. Сигурно е било отвратително. Сега какво ще правиш?

Роб се замисли. Не знаеше какво иска да прави.

— Не съм сигурен. Май имам нужда от малко редакторски напътствия. — Роб се изправи с телефона до ухото си. — Стив, ти си шефът. Объркан съм. Кажи ми какво да направя и ще го направя.

— Вслушай се в инстинктите си.

— Какво имаш предвид?

— Довери се на себе си. Ти имаш страхотен нюх за статии. Същинска хрътка си, да му се не види. — Стив звучеше твърдо. — Затова ми кажи: има ли материал за статия?

Роб нямаше никакво съмнение по този въпрос. Обърна се към сервитьора и направи знак за сметката.

— Да, смятам, че има.

— Действай тогава. Разрови се. Остани още най-малко две седмици.

Роб кимна. Усети прилив на професионално вдъхновение, но зад него се криеше тъга. Смъртта на Брайтнер беше толкова ужасна, а и вече жадуваше да се върне и да види дъщеря си. Затова реши да си признае.

— Но, Стив, искам да видя Лизи.

— Дъщеричката ти?

— Да.

— Мекушав си. — Стив се засмя. — На колко години е?

— Пет.

Редакторът замълча. Роб се загледа в старата джамия зад блестящата повърхност на рибните езерца. Кристин му беше разказала, че някога сградата е била църква, църква на кръстоносците.

— Добре, Роб. Ако свършиш тази работа, те връщам у дома веднага след това. С бизнес класа, разбрахме ли се?

— Мерси.

— Ние в „Таймс“ насърчаваме добрите родители. Но междувременно искам нещо от теб.

— Какво?

— Прати ми основната статия за камъните. Трябва ми за четвъртък. Но ще пусна в нея и малко стръв, ще подскажа, че ще има още. Можем да направим поредица. Специално от „нашия човек в каменната ера“. С демоните в пустинята.

На Роб не му беше смешно, но въпреки това прихна. Стив винаги успяваше да го развесели с неприкрития си цинизъм от „Флийт стрийт“ и с безпощадния си хумор.

— Уговори ме, Стив.

Роб пусна телефона в джоба си. Вече се чувстваше много по-добре. Имаше работа за вършене, трябваше да пише, а имаше и следа, която да разследва. И след това щеше да си тръгне и да отиде да види дъщеря си.

Роб напусна тихия оазис на парка и излезе на шумната кюрдска улица. Шофьорите на таксита викаха един срещу друг, а някакъв човек дърпаше за оглавника магаре, впрегнато в натоварена с дини каруца. Насред цялата суетня и шум Роб не чу звъна на телефона си, но долови вибрацията му.

— Да?

— Робърт?

Беше Кристин. Роб се спря на средата на прашния тротоар. Бедната Кристин. Тя трябваше да закара Франц до болницата. Не позволи на никого другиго да го направи. Роб видя, че цялата й кола е в кръв, кръвта на приятеля й. Беше жестоко и тежко изпитание.

— Добре ли си? Кристин?

— Да, да, благодаря ти. Добре съм…

Но не звучеше добре. Роб се опита да изрази съчувствие, да поддържа неангажиращ разговор, не знаеше какво друго да направи. Кристин беше разсеяна. Отговорите й бяха накъсани, едносрични, сякаш потискаше емоциите си.

— Все още ли смяташ да хванеш полета тази вечер?

— Не — отвърна Роб, — имам още да пиша. Ще остана още седмица-две.

— Добре. Може ли да се видим? На кервансарая.

— Добре, но… — Роб се обърка.

— Можеш ли да дойдеш веднага?

Все още озадачен, той се съгласи. Връзката прекъсна. Роб тръгна наляво, изкачи хълма и хлътна в блъсканицата на покрития пазар.

Това беше класически арабски пазар от изчезващия в Близкия изток тип. Беше пълен със затънтени улички, входове към малки джамии, навъсени ковачи и продавачи на килими, хвалещи стоката си. Светлината проникваше на снопове през отвори в покрива от гофрирана ламарина. По тъмните, древни ъгли точилари въртяха брусове и ножовете хвърляха шепи златни искри в наситения с аромати на подправки въздух. А насред всичко това имаше истински старомоден кервансарай — хладен и просторен вътрешен двор с масички за кафе и красиви каменни арки. Място за търговия и клюки, където сигурно от хиляда години насам продавачите се пазаряха за цената на топовете коприна, а мъжете женеха синовете си.

Роб влезе в двора и огледа масичките и хората около тях. Не беше трудно да забележи Кристин, тя беше единствената жена там.

Роб седна срещу нея и видя, че лицето й е изпито. Тя се вгледа дълбоко в очите му, сякаш търсеше нещо, но той нямаше и идея какво. Кристин не продумваше и мълчанието ставаше неудобно.

— Виж, Кристин, толкова… съжалявам за Франц. Знам колко близки бяхте и…

— Не. Моля те. — Кристин гледаше надолу и се опитваше да възпре сълзите или гнева си. — Стига толкова. Много мило от твоя страна, но стига.

Тя вдигна поглед и Роб се почувства притеснен от големите й тъжни очи, кафяви като топаз. Красиви и пълни със сълзи. Тя се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Мисля, че Франц беше убит — рече.

— Какво?

— Бях там, Роб. Видях. Имаше спор.

Плясъкът на крилете на излитащите гълъби отекна от стените на двора. Мъжете сърбаха турско кафе и седяха върху яркочервени черги.

— Спор не значи убийство — погледна я той.

— Видях го, Роб. Те го бутнаха.

— Господи!

— Точно така. И не беше случайно, че го бутнаха нарочно точно върху онзи жалон.

— Ходи ли до полицията? — намръщи се Роб.

Кристин махна с ръка в отговор, сякаш пъдеше досадна муха.

— Ходих. Не искат и да знаят.

— Сигурна ли си?

— На практика бях изхвърлена от полицейския участък. Все пак съм просто жена.

— Глупаци.

— Може би. — Кристин се усмихна насила. — И на тях не им е лесно. Работниците на разкопките са кюрди, а полицаите са турци. Положението в момента изключва всякаква политическа намеса. А вчера имаше и бомба в Диарбекир.

— Видях по новините.

— Е — продължи Кристин, — лесна работа. Колко му е да нахлуят и да арестуват цяла група кюрди за убийство… Точно сега това не е толкова просто. О, боже…

Кристин облегна глава върху сгънатите си на масата ръце.

Роб се зачуди дали тя ще се разплаче. Зад нея над арките на кервансарая се издигаше минаре с голям черен високоговорител най-отгоре. Сега обаче той беше тих.

Кристин се съвзе и се облегна.

— Искам да разбера. Да проведа… разследване.

— Какво имаш предвид?

— Искам да знам всичко. Защо Франц копаеше посред нощ, защо са искали да го убият? Франц ми беше приятел и искам да разбера защо умря. Ще дойдеш ли с мен? Искам да ида до Гьобекли и да разгледам записките му, материалите му, разработките му…

— Не са ли иззели всичко? Турските полицаи…

— Той пазеше много от нещата си в тайна — прекъсна го Кристин. — Но аз знам къде ги криеше — в едно малко шкафче във фургона си на разкопките.

Кристин се приведе напред към Роб, сякаш искаше да му довери тайна.

— Трябва да влезем с взлом. И да ги откраднем.