Том Нокс
Тайната на сътворението (43)

41

Роб тръгна за кабинета на Форестър в Скотланд Ярд веднага след като изгледа видеоклипа. Дори не се обади предварително, не предупреди нито с имейл, нито с есемес, само изтри повърнатото от устата си, изми лицето си със студена вода и се метна на първото такси.

По пътя към „Виктория“ наблюдаваше щастливите хора по улиците. Пазаруваха, вървяха, качваха се и слизаха от автобуси, зяпаха витрините… Беше му трудно да приеме обичайния живот след ужаса, през който току-що беше преминал, гледайки записа.

Опита се да не мисли за него и да овладее гнева си. Все още можеше да върне дъщеря си, дори и за Кристин да беше твърде късно. Роб седеше на задната седалка в таксито и искаше да разбие прозореца му с юмрук, но успя да се овладее. Не биваше да губи контрол над себе си. Поне не сега. Ако някога му се удаде шанс, ще убие Клонкъри. Няма просто да му пререже гърлото с нож или да разцепи главата му с брадва. Ще го удря с ръжен, докато чу счупи черепа и мозъкът му изтече през очите. Не, по-добре да го гори бавно с киселина и да разкапе красивото му лице. Да му причини болка, болка, болка…

Роб искаше отмъщение заради това, което Клонкъри беше направил на Кристин. Искаше кръв. Веднага.

Таксито спря пред модернистичната фасада от стъкло и алуминий на Ню Скотланд Ярд, плати, сумтейки, и влетя през вратите. Някакви момичета на рецепцията се опитаха да го спрат, но той ги изгледа толкова гневно, че те не знаеха как да реагират. Бойер забеляза Роб и бързо отиде до него.

— Има нещо, което трябва да видите — каза журналистът.

Младоликият финландец се опита да се усмихне, но Роб дори не си направи труда да върне приятелския жест. Изражението на Бойер помръкна, а Роб се намръщи в отговор.

В асансьора и двамата мълчаха. После минаха по коридора към кабинета на Форестър. Бойер почука на вратата на шефа си, но Роб направо го изблъска и нахлу вътре. Форестър пиеше чай и разглеждаше някакви папки и подскочи стреснат, когато Роб блъсна вратата и се настани на един от столовете до бюрото.

— Влезте ми в пощата. Вътре има имейл от Клонкъри — каза Роб безизразно.

— Но защо не ни се обади, бихме могли да…

— Виж имейла!

Форестър хвърли притеснен поглед към Бойер, но се наведе към клавиатурата и набра адреса на пощата. Роб му даде паролата.

— Ето го — посочи Роб. — Има линк към видеоклип. Отвори го.

Форестър кликна върху линка и екранът внезапно оживя. Камерата показваше същата стая, а Кристин и Лизи отново бяха завързани на столовете и с качулки върху главите. Бяха със същите дрехи, същите качулки, а в стаята нямаше нищо, което да подскаже къде би могла да се намира.

— Това вече го гледахме — меко каза Форестър. — Работим по записа, Роб. Смятаме, че им слага качулки, за да не могат по някакъв начин да предадат информация къде са. Някои хора умеят да сигнализират чрез мигане, като морзова азбука. Но както и да е, има нещо, което бих искал да отбележа…

— Инспекторе…

— Проучвах рода Клонкъри и предците му от рода Уейли. Има един любопитен нов ъгъл…

— Инспекторе! — Роб кипеше от справедлив гняв и едва удържаше мъката си. — Искам просто да млъкнеш! Да си затвориш устата и да гледаш клипа!

Двамата полицаи отново си размениха притеснени погледи. Бойер заобиколи бюрото, за да може да вижда екрана на монитора. Тримата мъже останаха вторачени в него, докато клипът течеше.

Отляво на екрана се появи фигура. Беше Клонкъри и в ръцете си държеше тенджера. Беше голяма, от сив метал и пълна с гореща вода, от която се вдигаше пара. Той остави тенджерата на земята и отново излезе извън кадър. Кристин и Лизи стояха вързани за столовете със злокобните черни качулки на главите си и явно не разбираха какво се случва около тях. Поне не показваха, че усещат какво прави Клонкъри.

Той се върна, като този път държеше нещо като метална стойка на три крака и преносим газов котлон с бутилка. Котлонът беше запален и гореше със син пламък. Клонкъри постави стойката пред Кристин и бутна бутилката с котлона между краката й. След това взе тенджерата с водата и я сложи отгоре. На силния огън водата веднага започна да ври.

Клонкъри изглеждаше доволен и се обърна към камерата.

— Тези шведи са странна сбирщина, не смяташ ли, Роб? Имам предвид, погледни само какво ядат и как готвят! Сандвичи без горна филия, гравадлакс и всичките онези рецепти с херинга. А сега и това! Както и да е, вече сме готови. Роб, надявам се да оцениш разходите, които направих. Тази тенджера струва 50 лири, но после мога да я върна и да я заменя за скара за печене.

Клонкъри погледна някъде встрани извън кадър.

— Добре. Така. Момчета, някой да има нож? Ало, да имате голям нож за рязане на хора? Да, точно този, благодаря. Много благодаря.

Клонкъри пое ножа от невидимия си помощник, наклони го настрани и прокара палец по острието.

— Перфектно.

После отново се обърна и погледна право в обектива на камерата.

— Разбира се, Роб, не говоря за съвременните шведи. Не, нямам предвид кухненските мебели от „Икеа“. Нито пък „Волво“, „Сааб“ или тенис центровете на закрито — засмя се Клонкъри. — Имам предвид шведите, преди да се превърнат в гейове. Истинските, средновековните шведи. Дългокосите варвари, които наистина са знаели как да се разправят с враговете си и как се принасят жертви на Один. И на Тор. Сещаш се. Защото сега ще направим точно това, по много специален начин. Тази сутрин сме на шведска вълна. Ще се заемем с едно старовремско шведско жертвоприношение. Врящите вътрешности.

Ножът проблесна във въздуха.

— Ще срежем едно от твоите момичета и докато е още живо, ще сварим вътрешностите и червата й в тази голяма тенджера ето тук. Но кого да пожертваме? Ти кого предпочиташ? — намигна Клонкъри. — Кого? Малкото момиче или голямото момиче? А? Според мен може би трябва да запазим най-доброто за най-накрая, ти не мислиш ли така? Но колкото и да обичаш красавицата Кристин с очарователния родилен белег точно до зърното на гърдата — да, на ето тази, все пак ми се струва, че си по-привързан към дъщеря си. Затова смятам да запазя дъщеря ти за някой друг ритуал. Ще го проведем по-късно, може би утре. А сега ще разпорим французойката. В крайна сметка, коремчето й е толкова хубаво! Да разрежем ли приятелката ти? Да, предлагам да направим точно това.

Убиецът се наведе към скритата под качулката фигура на Кристин. Тя се извиваше и опъваше въжетата, но това беше напълно безсмислено. Роб виждаше как качулката се издува и спада пред устата на задъханата от ужас Кристин.

Клонкъри повдигна пуловера й с няколко сантиметра и Кристин потрепери от докосването му.

— Майчице! Не изглежда много ентусиазирана от нашата идея, нали? А всичко, което ще направя, е да извадя червата, стомаха и може би пикочния й мехур, и да ги сваря на бавен огън в тенджерата. Така тя ще умре за около половин час. Може би малко повече. Всеки би си помислил, че е отскочила до зъболекаря. Какво му е лошото на това, Кристин?

Напрежението в офиса беше огромно. Форестър посегна да изключи клипа.

— Не! Гледай го! — прекъсна го рязко Роб. — Искам да го гледаш! Аз трябваше да го изгледам! Гледай!

Форестър се облегна назад. Роб видя, че в очите на полицая проблесна сълза, но не обърна никакво внимание. Той беше изгледал клипа, сега трябваше да го изгледат и те.

И те го гледаха.

Първият разрез на Клонкъри беше бърз. С професионална лекота, сякаш беше практикувал в кланица, Клонкъри заби ножа в оголения стомах на Кристин и натисна настрани. По острието на ножа и по скута на Кристин рукна кръв. Превръзката на устата и качулката заглушаваха гласа на Кристин, но въпреки това се дочу ясен стон. Кръвта течеше бавно, а розовите и червени вътрешни органи започнаха да се подават от раната като странни бебета с оцапани розови главички.

— О, я погледнете тук! — възкликна Клонкъри и разтвори раната насила с ръце, за да надникне в тялото. — Кой се бута напред? Госпожа Матка? Стига, моето момиче, дай шанс и на някой друг.

Убиецът пусна ножа и бръкна с длани дълбоко в хоризонталния разрез в корема на Кристин. Роб забеляза колко бледа е кожата й. Слънчевият тен беше изчезнал през дните, откакто беше в плен, и кожата й беше почти бяла. Но белотата се оцветяваше от капките кръв. Когато Клонкъри внимателно измъкна вътрешностите навън, стоновете се извиха в писъци на болка. Червата бяха пастелносиви и маслено сини, навити като пружини, като някакви отвратителни сурови наденици.

Клонкъри извади повечето от органите почти нежно. Те все още бяха свързани с тялото с вени, артерии и мускули и със сиво-белите влакна на ганглиите. Той дръпна цяла шепа вътрешности и ги пусна с цопване във врящата вода. Кристин се изви като дъга и се замята на стола.

— Виждате колко умни са били онези шведи. Може да извадите всички органи от долната част на корема, но жертвата ще остане жива, тъй като най-важните й органи все още работят и не са наранени. Тоест метаболизмът все още действа, човекът е в съзнание и идеално осъзнава, че го варят жив до смърт. — Клонкъри се изхили. — Хей, дали да не добавим малко пипер? Да направим гозбата пикантна. Ще стане чуден гювеч от гадже.

Приглушените викове на Кристин се бяха слели в един непрекъснат хълцащ вой от болка. Потиснат от превръзката върху устата и качулката, той се превръщаше в странен звук, който Роб никога не беше предполагал, че ще чуе от човешко същество.

Клонкъри беше взел отнякъде голяма дървена лъжица и разбъркваше вътрешностите на Кристин в тенджерата. Това продължи няколко непоносими минути, прекъсвани от отчаяните стонове на жертвата.

— Господи! — въздъхна разстроено Клонкъри. — Тя е такова мрънкало. Никога не охкаше така, когато я чуках. Смяташ ли, че й харесва, Роб? А? Сетих се, нека отпразнуваме случая с подходяща шведска песен!

Клонкъри започна да си тананика, а след това изведнъж запя по мелодията на известната песен на АББА, като грубо промени текста:

— Mamma Mia, don’t you let me go, my, my, how could I forget you! Yes, I was broken-hearted, blue since the day we parted, but now you’ve put me in a pressure cooker!^[1]

Той спря да пее. Стенанията бяха притихнали и едва се чуваха, след това почти престанаха. Клонкъри отново бръкна с лъжицата в тенджерата.

— Горе главата, Кристин, почти е готово. Сосът вече се сгъстява. — Той се усмихна. — А! Вижте, какво ли е това тук? Погледнете само! Господин Бъбрек!

Клонкъри се обърна към камерата и вдигна дървената лъжица високо пред обектива, като балансираше един от бъбреците на Кристин. Той беше тъмнокафяв и обвит с вени и артерии като кървавочервени спагети.

Форестър заби поглед в пода.

— Това е — каза Роб. — Видеото свършва тук някъде. Кристин се отпуска и се привежда в стола. Тя просто… просто умира.

Бойер се пресегна, затвори имейла и се обърна към Роб. Не каза нищо, но в очите му се виждаше издайническа влага.

Известно време тримата мъже просто седяха в кабинета. Едва можеха да говорят. Роб сви безутешно рамене, кимна на полицаите и стана да си ходи.

Тогава телефонът звънна.

Форестър го вдигна и докато говореше тихо, следеше Роб с поглед. Най-накрая детективът затвори.

— Може би… е твърде късно за Кристин. Но все още можем да спасим дъщеря ти.

Роб се вторачи в него от прага на кабинета. Форестър кимна.

— Обадиха се от „Гарда“. Ирландската полиция. Открили са бандата!