Том Нокс
Тайната на сътворението (12)

10

Детектив Форестър се отпусна на дивана. Намираше се в уютна стая току до Мъзуел Хил в северните предградия на Лондон. Беше на сеанс с терапевта си.

Ситуацията му се виждаше леко клиширана — полицаят с неврозите, прецаканото ченге — но не му пукаше. Тези сесии му помагаха.

— Как мина седмицата ти? — Доктор Джанис Едуардс беше прехвърлила шейсетте, стилна и леко консервативна, но по приятен начин.

Възрастта й му действаше добре, предразполагаше го да си сподели болката, да изплюе камъчето, да постигне катарзис и да говори, без да се отвлича емоционално. А имаше нужда да говори. Беше му добре и искаше да говори дори и при цена от 50 лири на час — да говори и да не млъква.

Понякога идваше тук и обсъждаха работата му, друг път ставаше дума за жена му или за съвсем странични неща. За по-неприятни и сериозни теми. Но никога не стигна до сърцевината на проблема. Никога не спомена дъщеря си. Може би един ден щеше да го направи. Все някога…

— И така… — Д-р Едуардс се обади някъде зад главата му, — разкажи ми за седмицата си.

Форестър нямаше и идея какво да каже. Не искаше да зачеква неща, които бяха тежки и много лични. Седмицата така и така беше достатъчно натоварена със случая с човека без език. Може би трябваше да разкаже точно за него.

Отпусна ръце върху корема си, остави погледа си да блуждае някъде навън през прозореца и започна да говори за случая на „Крейвън стрийт“. За портиера, за мъченията и осакатяването и за непонятната жестокост.

— Нямаме свидетели, измъкнали са се чисто. Използвали са кожени ръкавици, криминалистите не могат да открият никаква чужда ДНК. Раната от ножа… не води наникъде. Съвсем обикновено острие. Няма и нито един отпечатък. — Форестър разтри главата си.

Терапевтът промърмори нещо в знак на интерес и той продължи.

— Въодушевих се, когато сам попаднах на нещо. Мазето, където са копали… преди няколко години там са открити стари кости. Но се оказа, че не е следа, а просто съвпадение, поне така мисля. Все още нямам идея какво са търсили. Може и да е било просто идиотска шега. Може някакви студенти да са се правили на мъже, но всичко да се е объркало, може да са били дрогирани… — Форестър осъзна, че сигурно говори глупости, но не се спря.

— Това е, доникъде съм. Имам мъж без език в болницата, улики липсват и… ами, беше доста скапана седмица. Общо взето… знаете как е…

Той млъкна. В терапевтичните сеанси понякога ставаше така — не казваш нищо съществено, но изведнъж разбираш, че няма и какво повече да споделиш.

Внезапно Форестър усети остър пристъп на тъга и гняв. Дойде сякаш от нищото. Може би беше провокиран от падащия навън мрак или пък от тишината в стаята. Или от спомена за онзи беден, измъчван и осакатен човечец. Но сега вече наистина искаше да говори за нещо по-дълбоко, много по-тежко. Беше време да разкрие истината, да разкаже за Сара.

Вместо това стаята сякаш притихна.

Форестър се замисли за дъщеря си. Затвори очи и се облегна.

Видя отново пронизващо сините й очи, чу лудешкия й смях, първите й думи. Ябълка. А-бъу-ка. Първото им дете. Прекрасна дъщеря. И след това… след това… Сара… О, Сара.

Форестър потри очите си с пръсти. Доктор Едуардс просто седеше и го чакаше да каже нещо. Но той мълчеше, не можеше да говори. Мислеше за дъщеря си, постоянно мислеше за нея, но не можеше да говори за нея. Поне все още.

Тя беше на пет и през една ветровита нощ излязла навън. Просто отворила вратата, без никой да забележи, и излязла. След това я търсиха, всички я търсиха, полицията я издирваше, съседите също се включиха.

Най-накрая я намериха. Насред шосето, под моста на детелината. Не можеха да установят дали е било убийство, или детето просто е паднало от моста. Тялото й беше премазано, прегазено в тъмнината от толкова много коли. Шофьорите на камионите и на бусовете сигурно са мислили, че минават върху гума.

Форестър се потеше. Не беше мислил толкова отдадено за Сара от месеци, може би от години. Знаеше, че трябва да се освободи от тази мъка, да я изкара от себе си. Но не можеше.

— Съжалявам, докторе. Не се получава. Все още ми е непосилно. Мисля за това постоянно, всеки божи ден, знаете ли…? Но… — Детективът преглътна тежко и отново изтри очите си. Думите просто не излизаха от устата му.

В главата му беше хаос. Всеки ден, дори сега, се питаше как се беше случило всичко? Дали някой маниак не я беше отвлякъл, изнасилил и след това хвърлил от моста? Ако просто е паднала — как е станало? Понякога си мислеше, че знае. Понякога дълбоко в сърцето си беше убеден, че е била убита. Той беше ченге, знаеше как стават тези неща. Но нямаше свидетели, нямаше доказателства. Сигурно никога нямаше да разберат истината.

Той въздъхна и погледна доктор Едуардс. Тя беше спокойна. Беше на 65 години, с прошарена коса, усмихваше се кротко.

— Няма значение. Някой ден…

Форестър кимна и се усмихна на ключовата фраза Може би някой ден…

— Трудно ми е. Жена ми изпада в депресия и се отвръща от мен през нощта. Не правим секс с месеци, но поне сме живи.

— И имате син.

— Да. — Форестър се усмихна наум. — Имаме син. Предполагам, че би трябвало да сме благодарни за нещата, които имаме, а не да страдаме за тези, които сме изгубили. Какво казват в клубовете на анонимните алкохолици — трябва да се преструваш, за да повярваш и да успееш. Всякакви такива глупости. Сигурно и ние трябва да правим така. Да се правим, че всичко е наред.

Детективът млъкна и тишината отекна из топлата стая. Форестър сви рамене и се изправи. Часът му беше свършил. Двамата продължаваха да мълчат. Чуваше се само шумът от трафика, приглушен от затворените прозорци и завесите.

— Благодаря, доктор Едуардс — тръсна глава полицаят.

— Моля. И както ти казах, наричай ме Джанис. Идваш тук вече шест месеца.

— Благодаря, Джанис.

— Ще се видим следващата седмица, може би? — усмихна се тя.

Стиснаха си ръцете и Форестър се усети пречистен и с малко по-бодър дух. Беше доволен, че се беше разкрил, макар и съвсем мъничко. Беше му помогнало и се чувстваше по-добре.

Детективът се сбогува и излезе в дъждовната вечер в Мъзуел Хил. Докато караше до дома си в Хендън, беше в умиротворено и леко тъжно настроение. Беше минал още един ден. Още ден без пиене или викане.

Къщата го посрещна със звуците от играта на сина му, а жена му беше в кухнята и гледаше новините по телевизията. Носеше се миризма на спагети и песто. Всичко беше наред. Жена му го целуна, той й каза, че е бил на сеанс при терапевта си, и тя сякаш беше доволна.

Преди вечерята Форестър излезе в градината и си сви тънка цигара с трева. Не чувстваше вина, че го прави. Стоеше в дворчето, пушеше, издухваше дима към осеяното със звезди небе и усещаше как мускулите на врата му се отпускат под въздействието на марихуаната. След това се върна в къщата, легна на пода на дневната и помогна на сина си да нареди един пъзел. Точно тогава телефонът звънна.

Форестър влезе в кухнята, където жена му тъкмо отцеждаше спагетите. Над мивката се кълбеше гореща пара и миришеше на песто.

— Да, моля.

— Инспекторе?

Форестър веднага разпозна финландския акцент на младшия си помощник.

— Бойер, тъкмо се канех да ям.

— Съжалявам, сър, но… получих странно обаждане.

— Да?

— Звънна ми моят приятел Скелдинг, знаете го, нали? Найъл.

Форестър се замисли за секунда, след това се сети. Въпросният приятел работеше в полицията и се занимаваше с базите данни по случаите с убийства. Веднъж тримата бяха излезли на по питие.

— Да, знам го. Работи в информационната система.

— Точно той — потвърди Бойер. — Ами, обади се, че има ново убийство. На остров Ман.

— И?

— Убили са някакъв човек. Много жестоко. В някаква голяма къща.

— Остров Ман е доста далече…

Бойер се съгласи, но Форестър почти не го слушаше. Гледаше как съпругата му полива спагетите с яркозеленото песто. Малко приличаше на сок от жлъчка, но миришеше чудесно. Детективът се изкашля нетърпеливо.

— Бойер, както вече ти казах, жена ми току-що приготви чудесна вечеря и…

— Да, сър, съжалявам, но проблемът е, че преди да убият онзи човек, нападателите са изрязали символ върху гърдите му.

— Имаш предвид…

— Да, сър. Точно така. Звездата на Давид.