Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (61)

Намерено съкровище

В Къщата на Разбирането, в Стаята на сърцето Габорн беше научил, че съществуват толкова тревожни сънища и спомени, че умът не може да ги задържи.

Докато яздеше мълчаливо по пътя на юг към имението Бредсфор, той настигна Боренсон, вгледа се в рицарското му лице и се зачуди дали приятелят му ще се прекърши.

Боренсон все кимаше и кимаше, устните му потрепваха, сякаш се канеше да изрече нещо неизречимо. Всеки път щом вдигнеше глава, очите му бяха малко по-чисти, малко по-светли, погледът му — малко по-съсредоточен.

Габорн подозираше, че Боренсон може да забрави деянията си, след седмица или след месец. Можеше да започне да твърди, че някой друг рицар е убил Силвареста или че кралят е паднал в битка, или е паднал от коня си.

Надяваше се Боренсон да забрави. Яздеха мълчаливо. Дните на Габорн от време на време покашляше, сякаш беше хванал настинка.

След двадесетина такива мъчителни минути Боренсон се обърна към него с привидно безгрижие, сякаш беше преодолял или напълно потиснал болката си. Но тя беше там, виждаше се, макар дълбоко прикривана.

— Милорд, преди малко бях над ловния прислон на херцога и видях следи от хала. Голяма женска. Мога ли да получа позволението ви тази нощ да отида и да я хвана?

Беше явна шега.

— Не без мен — замислено каза Габорн. — Миналата есен дойдох в Дънуд на лов за глигани. Тази година ще ловим хали. Може и Гроувърман да дойде с нас. Как мислиш?

— Едва ли — изсумтя Боренсон. — Не и след това, което направих!

Очите на Боренсон мигновено се изпълниха отново с болка и Габорн побърза да отклони мислите му.

— Да ти кажа, ако убием някоя хала, ще трябва да й изядеш ушите — пошегува се Габорн. Да изядеш ушите на първия убит в лова глиган беше голяма чест. Но халите нямаха уши, а и никоя част от халата не ставаше за ядене. — Или най-малкото ще ти отрежа парче кожа с форма на ухо.

— Ох, колко сте щедър, милорд — изкикоти се Боренсон като някоя селянка на пазара, спечелила си незаслужен комплимент от някой благородник. — Ох, колко сте великодушен. Всички вие, лордовете, сте толкова… ъъ, благородни, ако схващате какво имам предвид.

— Ее, хм… благодаря ви, любезна госпожо — отвърна Габорн, имитирайки блудкавия акцент на Маркий от Фереция, известен позьор. При което вирна нос, точно както щеше да направи Маркий, и приложи цялата мощ на Гласа си, за да уподоби акцента му. — Благословена да сте и вие, и кочинката ви, и всичките ви зурлести дечица, само не се приближавайте повече, че май ще се разкихам.

Боренсон се разсмя искрено, защото прословутият Маркий често се разкихваше, когато мръсни селяци се приближаха твърде близо до изисканата му особа. Заплахите му, че ще ги зарази, държаха селяците настрана, така че на Маркий не му се налагаше да търпи бедняшката им миризма.

Този хумор беше мрачен, но беше най-доброто, което Габорн можеше да измисли за момента, и той донякъде пооправи настроението на Боренсон. Габорн почти се надяваше, че някой ден нещата между тях ще си станат такива, каквито бяха преди.

Само преди седмица Габорн беше влязъл в Хиърдън почти без грижи. Сега имаше чувството, че бремето на целия свят е натежало на раменете му. Дълбоко в сърцето си разбираше, че вече нищо няма да е същото.

Облаците започнаха да се разпръсват и следобедното слънце започна да топи снега. На миля от Лонгмът фермерските къщи все още си стояха покрай пътя, каменни къщи, чиито сламени покриви не бяха изгорени. Но хората и животните ги нямаше и плодовете на земята бяха прибрани, което придаваше на околността мрачно усещане за пустота. Хорските покриви обаче все пак си стояха.

След това прехвърлиха един хълм и видяха имението Бредсфор, закътано в малка долчинка — издължена постройка от сив камък, с две развърнати крила. Зад нея имаше плевници и гълъбарници, навеси за впрягове, пристройки за слуги и оградени със зидове градини. Една алея обикаляше в кръг между цветните лехи и оформените в чудати форми храсти пред имението. Долината се прорязваше от дълбок поток, а над потока малко по-нататък по пътя се издигаше бял мост.

А на стъпалата на имението седеше жена в коприна с облачен цвят и тъмната й коса се спускаше над лявото й рамо като водопад.

Мирима се вторачи в тях и се надигна притеснено. Красотата й си беше останала непокътната. Габорн почти беше забравил колко е мила и привлекателна.

Боренсон пришпори коня си, спусна се по склона и извика:

— Ка… какво правиш тук?

Само след миг вече беше скочил от коня, а Мирима се топеше в прегръдката му.

Габорн спря на стотина крачки от тях.

Мирима се смееше, притискаше Боренсон до себе си и плачеше.

— Ти не успя да стигнеш навреме в Лонгмът. Крал Ордън ми каза да те чакам тук. Ох, толкова се боях. Небето почерня и ужасни писъци разтърсиха земята. Армията на Радж Атън мина оттук… ей по този път, тъй че се скрих, но те толкова бързаха… изобщо не спряха…

Габорн обърна коня и пое назад по хълма със своя Дни, за да могат двамата да поостанат малко насаме. Спря да отдъхне под един бряст, където земята беше останала суха. Изпита отчасти облекчение. Беше вярвал някак, че Мирима е важна за бъдещето му, че ще играе важна роля в предстоящите войни, и изпита благодарност от това, че баща му бе решил да я спаси, пращайки я по-надалече от опасността.

Но в същото време неволно изпита и малко ревност за щастието, което тя и Боренсон можеха да имат.

Йоме беше така ужасно поразена от сблъсъка си с Радж Атън, така съсипана. А и смъртта на баща й със сигурност щеше да ги раздели. Габорн не знаеше дали тя изобщо някога ще пожелае да говори с него.

Може би щеше да е по-добре да я забрави. Но щастието й беше важно за него. Габорн все още се чувстваше изтръпнал; задъхваше се и трепереше.

И двамата вече носеха рани от тази война, а тези дълбоки рани бяха само началото.

„Но ние не можем да се поддаваме на болка“ — помисли Габорн. Дългът на един Владетел на руни бе да се постави между своите васали и опасността, да поеме ударите на врага, така че да не страдат крехките и уязвими хора.

Макар да се чувстваше неизразимо наранен, той не заплака и не си позволи да изпадне в скръб от понесените загуби. Точно както се беше заклел, никога нямаше да трепне пред лицето на опасността.

Но все пак се боеше, че този ден, нещата които се бяха случили в този ден, ще го преследват в сънищата му.

Дните на Габорн стоеше зад него под бряста.

— Липсваше ми, Дни — промълви Габорн. — Не бях помислял за това, но твоето присъствие ми липсваше.

— Също както и вие на мен, ваше благородие. Разбирам, че сте имали малко приключение.

Дните всъщност го молеше да попълни празнините в знанията му. На Габорн му хрумна, че Дните всъщност не знае колко много неща му се бяха случили, как се беше отдал на земята или как бе прочел книгата на емира на Тулистан, или как се беше влюбил.

— Дни, кажи ми — промълви Габорн, — в древни времена мъжете и жените на твоя орден се наричали „Пазители на съня“. Не е ли така?

— Много отдавна, в Юга. Да — отговори Дни.

— И защо?

— Позволете аз да ви задам друг въпрос, ваше благородие. Когато сънувате, случва ли ви се понякога да странствате из познати места, но места несвързани помежду си?

— Да — каза Габорн. — Има една пътека зад бащиния ми дворец в Мистария, и в сънищата ми, когато яздя коня си зад него, понякога се озовавам зад Стаята на сърцето, която е поне на четиридесет мили от двореца, или пък яздя през онези поля и се озовавам край някое езеро в Дънуд. Това важно ли е?

— То е само знак, че имате организиран ум, че се опитвате да придадете смисъл на света — отговори Дните.

— Но това как отговаря на моя въпрос? — попита Габорн.

— Във вашите сънища има пътеки, по които се боите да тръгнете — отвърна Дните. — Вашият ум се бои от спомените, но те също са част от пейзажа на сънищата. Помните ли ги и тях?

Габорн ги помнеше. След като Дните го каза, той си спомни един път преди много години, когато беше пътувал с баща си в планините и баща му го беше накарал да тръгне по една тясна пътека през стръмна и тясна урва с черни скали, покрити с дебели паяжини.

— Помня.

Дните му го погледна с присвити очи и кимна леко.

— Добре. Значи сте човек с кураж, защото само човек с кураж помни такива места. Някой ден, скоро, вие ще тръгнете през сънищата си. Когато го направите, тръгнете точно по тази пътека и вижте къде ще ви отведе. Може би тогава ще намерите отговор на своя въпрос.

Габорн го зяпна зачуден. Беше трик, разбираше той, да кажеш на някого какво да направи в сънищата си. Умът щеше да направи както му е указано, изпълнявайки командата.

— Ти искаш да знаеш какво се случи с мен през изминалите три дни — каза Габорн. — Егоистично ли ще бъде, ако затая това знание за себе си?

— Човек, който си въобразява, че е слуга на всички, не бива да се поддава на егоистични желания — отговори Дни.

Габорн се усмихна.

— След като те оставих — почна той и разказа подробно цялата история, като премълча само за книгата на емира.

Цял дълъг и предълъг час Габорн разказваше историята си, а докато го правеше, премисляше новите си отговорности. Посветителите на баща му си бяха върнали даровете и народът на Мистария бе разбрал, че кралят е мъртъв. Хората щяха да изпаднат в паника при тази новина. Хлапетата вече сигурно бяха яхнали своите грааци и бяха тръгнали към замък Силвареста. Габорн трябваше да отиде там, да изпрати писма вкъщи. Да планира своята война.

Мирима се изкачи по склона и прекъсна грижите му. Бедрата й се полюшваха като кипнали вълни под сивата коприна.

Тя направи нещо, което никоя жена не бе правила с него.

Дойде при него, сложи съчувствено длан върху неговата и само леко я погали, взирайки се дълбоко в очите му. Малко жени някога се бяха осмелявали да го докоснат толкова фамилиарно.

— Милорд — прошепна тя. — Аз… баща ви беше добър човек. Дълбоко обичаше хората. Много ще ми липсва. Винаги… ще пазя спомена за него.

— Благодаря ти — промълви Габорн. — Той го е заслужил.

Мирима дръпна ръката на Габорн и каза:

— Елате долу в имението, в градината. Градината е красива. Ще облекчи душата ви, докато двамата с Боренсон приготвим вечерята. От лозите висят гроздове, има и зеленчуци в лехите. Намерих и шунка.

Габорн не беше хапвал от предната нощ. Кимна уморено, хвана ръката й и поведе коня си надолу към имението. Дните яхна своя кон и мълчаливо ги последва.

Градината зад имението се оказа наистина прекрасна. Снегът почти се беше стопил и всичко беше влажно, а въздухът беше свеж. Каменните стени бяха обрасли с рози и глициния. Наоколо растяха билки и красиви ароматни цветя.

През моравата лъкатушеше широк поток. В дълбоките му бистри каменисти вирове се припичаше на слънцето пъстърва и пляскаше с опашки по пчелите, бръмчащи из цветята до водата.

Габорн дълго се разхожда и разглежда растенията. Градината не беше толкова чудесна като на Бинесман, не беше толкова просторна и дива като неговата. Габорн имаше известно познание за билките — толкова, колкото повечето принцове учеха за тях. Затова докато обикаляше с поолекнало сърце, неволно намираше неща, които щяха да му потрябват: омразната за кучетата тайна при южната стена на имението, малко овчарска торбица за щипещи рани, мак, който да му помогне да поспи. Толкова много билки имаше тук, а Габорн не знаеше какво да прави с тях.

Така се беше увлякъл с ваденето на корен от слез, помагащ при изгаряния, че не забеляза, че Бинесман е пристигнал.

— Здравей — каза Бинесман зад гърба му и го сепна. — Какво, билки ли берем вече?

Габорн кимна, уплашен, че пред майстор билкар като Бинесман усилията му ще изглеждат смешни. Коленичи пред ароматните назъбени листа над земята и изведнъж се почувства несигурен, зачуди се дали тези тъмнорозови цветчета наистина са слез, или е сбъркал.

Бинесман кимна добродушно и се усмихна, след което приклекна до Габорн и му помогна да копае.

— Коренът на слеза е най-добър за изгаряния, когато още е пресен — рече той, — макар че на пазара го продават сушен. Това, което ти трябва, е хладният му сок, а не някакъв си изсъхнал стрък. Но и сухият корен от слез, като го накиснеш във вода, дава известно облекчение.

Габорн престана да рови, но Бинесман го подкани да продължи.

— Гледай горната част на корените, най-дебелата. Добре е да правиш това, да се учиш кои части да използваш.

Той издърпа слеза, после отчупи тъмночервения му корен, за да види Габорн. Сокът покапа между пръстите му и старият чародей допря влажните си пръсти до челото на Габорн.

— Виждаш ли?

— Да, виждам — отвърна Габорн.

Настъпи неловко мълчание. Магьосникът се взря в очите му. Габорн виждаше зеленикавите петънца по кожата на стареца, но халатът му беше станал ръждивочервен, беше придобил ръждивоогнения цвят на листата на клен в есента.

— Ти мислиш, че владея някакви големи сили — проговори Бинесман, — но това е само силата, идваща от служенето на Земята.

— Твоите билки са много по-силни от всичко, което съм виждал в Мистария — каза Габорн.

— А искаш ли да научиш тайната за това? — попита чародеят.

Габорн кимна сковано, почти невярващ, че магьосникът ще му я каже.

— Засади семената сам, кралю — каза Бинесман, — в почва, наторена и обръщана от собствените ти ръце. Поливай ги със собствената си пот. Служи им… всяка тяхна нужда задоволи, и те ще ти се отплатят в замяна. Малцина, дори най-мъдрите хора, разбират великата сила, която може да спечели човек от служенето.

— И няма нищо друго? — попита Габорн.

— Моите билки растяха, за да служат на хората на тази страна. Ти сам видя как ги торях с човешка тор. Използвах тор от много хора, от много поколения. Затова растенията служат на тези хора. Ние всички сме… свързани. Човек, растение, земя, огън, вода. Не сме много неща, а само едно. И когато разберем, че всички ние сме само едно нещо, тогава започваме да проникваме в тази единствена, по-велика Сила — общението.

Бинесман замълча и го загледа напрегнато.

— Разбираш ли?

Замислен над думите му, Габорн реши, че започва да схваща какво иска да му каже Бинесман, но не беше сигурен дали го е разбрал напълно.

— В Мистария има градини — заговори Габорн, поради липса на друг отговор. — Ще поговоря с моите градинари, ще се науча какви семена трябва да засаждам. Ви трябвало да мога да намеря много семена в Къщата на Разбирането.

— Мога ли да видя градините ти? — попита Бинесман. — Сигурно ще мога да ти дам някой съвет.

— С удоволствие — каза Габорн. — Но целият ти живот е преминал тук. Няма ли да останеш в Дънуд?

— Че за какво? — попита Бинесман. — Седемте камъка паднаха. Последният обалин е мъртъв. Няма какво повече да науча от него, а и не мога да му служа повече. Градината ми е унищожена.

— Твоят вайлд. А той?

— Търсих го това същество цял следобед, слушах дървета и треви. Броди някъде по земята, но е далече оттук. Ще го потърся във Флийдс и още по̀ на юг. Може да е в Мистария.

— А горите?

— Мда, красиви са — каза Бинесман. — Ще ми липсват. Но сега ти си моят крал. Ще следвам теб.

Толкова странно прозвуча този негов израз на преданост. Доколкото Габорн знаеше, никой Земен пазител не беше изричал някога слова на вярност към някой крал. Чародеите бяха самотни същества, живееха необвързани с обикновените хора.

— Ще бъде ужасно, нали? — попита Габорн. — Войната. Чувствам, че наближава. Чувствам… земята отдолу се размества. Пробуждат се енергии.

Бинесман мълчаливо кимна. Габорн погледна надолу и забеляза, че старият чародей е бос, въпреки че между листата в градината все още имаше сняг.

Сега Габорн изрече онова, което го беше измъчвало целия следобед.

— Поисках го с цялото си сърце. Поисках баща си. Опитах се да го защитя и се опитах да му служа — също както поисках Силвареста, и бащата на Шемоаз, и Роуан. Провалих всички. Всички те са мъртви — семето на човечеството, което избрах да спася. Кажи ми, Бинесман, какво още трябва да направя?

Чародеят го изгледа откровено, после заговори официално:

— Нима не разбирате, милорд? Не е достатъчно просто да ги поискате. Трябва да им служите с целия си ум, с цялата си воля.

Габорн се зачуди дълбоко в сърцето си и в отговор изпита ужасно чувство на отчаяние, чувството, че целият свят се разтърсва, че се размърдва под краката му и че той няма за какво да се хване. Разбира се, че бе обичал баща си и Силвареста, беше се борил да опази и двамата крале живи.

— Моя е вината, че Радж Атън още живее — каза Габорн. — Твърде тънка паяжина изпредох за толкова голяма муха. — Усмихна се на сравнението.

Но все пак трябваше да направи нещо повече, нещо, което все още не можеше да долови или да назове. Беше нов в силите си. Не познаваше собствената си мярка, отговорностите си.

И тогава Бинесман каза нещо, думи, които щяха да повлияят на Габорн завинаги. И след като Бинесман изрече тайната, Габорн усети, че умът му помръква:

— Милорд, нима не сте разбрали? Избирането на един човек за земята не е достатъчно. Силите на Земята отслабват, докато тези на Огъня растат. Всеки човек, когото се мъчите да спасите, Огънят само ще се стреми да унищожи по-пълно. А над всичко ще се стреми да унищожи вас.

Габорн зяпна и сърцето му се смрази от това просветление, защото със сигурност го беше чувствал през цялото време — това тайно, натрапчиво подозрение. Новите сили, които бе усетил да се пробуждат в него, носеха неимоверна цена. С избора си да обича някого, с решението си да го спаси, той го бележеше, превръщаше го в жертва.

— Как тогава? Как изобщо мога да направя нещо? — попита Габорн. — Каква е изгодата, ако човек бъде избран?

— След време ще се научите да използвате силите си — каза Бинесман. — Мислите, че изгодата е нищожна, и може би е така. Но дали изгодата за един човек е нищожна, ако тя означава разликата между живот и смърт?

Габорн осъзна, че някои неща беше извършил правилно. Беше спасил Йоме, когато ги гонеше Радж Атън. Беше успял да спаси Боренсон при Лонгмът. Беше успял да привлече тук Мирима по причини, които той самият все още не разбираше, и изведнъж се почувства уверен до мозъка на костите си, че ако не беше пратил Боренсон да предупреди Мирима за нашествениците в горите, цялото семейство щеше да бъде избито.

Без помощта на неговите новопокълнали сили сега щяха да са мъртви много повече хора.

„Да, нещо съм направил. Но трябва да направя много, много повече.“

— Сега с какво ще продължите, милорд? — попита Бинесман, сякаш отгатнал мислите му.

— Ти какво би ме посъветвал?

— Вие сте кралят; аз съм само един слуга и не съм ви съветник — каза Бинесман. — Земята ще ви служи по начин, по който никога не е служила на мен. Представа нямам какво трябва да правите.

Габорн помисли.

— Тук в градината има скрити силари — въздъхна той. — Ще ги изровя. Радж Атън вярва, че вече ги имам, че вече съм ги използвал. Докато се върне, ще трябва да съм го направил. Той може да стане Дара всечовешки, но аз ще бъда дарът на всичките му кошмари.

— Ти знаеш много за древната мъдрост — продължи Габорн. — Може ли да го постигне? Може ли да стане Дарът всечовешки?

— Не — отвърна Бинесман. — Той се стреми към мощ, за да си осигури вечно съществуване. Не зная много за изкуствата на Владетелите на руни, но знам това: ако се стреми да се превърне в Дара всечовешки, може би трябва да отиде при извора, да научи как е станало.

— Какво искаш да кажеш? — попита Габорн.

— Ние Земните пазители живеем дълго. Животът, отдаден в служба, обикновено е дълъг, а животът, отдаден на служба на Земята, може да е най-дълъг от всички. Когато бях млад, преди четиристотин години, веднъж в Юга срещнах един човек. Запознах се с него в един стар хан край пристана Денвърс. Приличаше само на млад Владетел на руни, на някой пътуващ благородник. Но преди сто и осемдесет години той дойде и посети замък Силвареста за лятото. Поне вярвам, че беше той. Същата година на север си имахме неприятности с хали и с разбойници. Той сложи край и на двете. После отново замина на юг.

— Дайлан Чука? Казваш ми, че Дайлан Чука все още е жив? Дарът всечовешки? След хиляда и шестстотин години?

— Казвам, че може би е жив — отвърна Бинесман и замислено поклати глава. — Може и да греша. Никога не съм разправял това на никого. Може би не беше разумно да го казвам и сега.

— Защо?

— Той не изглеждаше щастлив човек. Ако си има тайни, би трябвало да ги запази за себе си.

— А щастието всичко ли е? — попита Габорн.

— Да, в края на краищата мисля, че да — отвърна Бинесман. — То трябва да бъде целта на съществуването, да живееш живот в мир и радост.

Габорн помисли.

— Греша ли, като мисля да се бия с Радж Атън, използвайки неговата тактика? Като изобщо воювам с него?

— Да се воюва с него е опасно — рече Бинесман. — Не само за вас, опасно е за целия свят. Бих се радвал, ако той се присъедини към вашата кауза, бих се радвал. Но той ще се опълчи срещу вас и не е моя работа да казвам дали да воювате с него. Вашата задача ще е да съберете семената на човечеството. Вие трябва да решите кое да спасите, кое да оставите настрана.

— И вие вече започнахте тази задача. — Старецът махна към къщата на имението, където Боренсон и Мирима приготвяха вечерята в трапезарията.

Габорн потръпна при мисълта, че от него се очаква да подбере най-ценните хора, да спаси едни и да изостави други. Това щеше да се превърне в делото на душата му, на всяка негова будна мисъл. Но дори тогава нямаше гаранция, че ще успее.

— А Йоме?

— Добра жена, според мен — каза Бинесман. — Много е близка със силите, може да почувства и най-неуловимото влияние по-добре от вас… или от мен. Ще бъде ценна придобивка.

— Аз я обичам — каза Габорн.

— Тогава какво правите тук? — попита Бинесман.

— Оставям й време да остане насаме, да потъгува. Боя се, че ако тя ме приеме, хората й ще се разбунтуват. Те не ме искат.

— Аз на ваше място не бих се безпокоил за хората, а само за нея. Мислите ли, че тя иска да я оставите сама? Мислите ли, че не ви обича?

— Обича ме — каза Габорн.

— Тогава идете при нея. Ако тя скърби, скърбете с нея. Споделянето на болката заздравява раните ни по-бързо.

— Аз… мисля, че не бива. Не сега. Не толкова скоро… по-късно.

— Говорих с нея няма и преди час — каза Бинесман. — Тя попита за вас. Иска да ви види по някакъв много спешен въпрос… още тази вечер.

Габорн се вгледа зачуден в лицето на чародея. Струваше му се пълна лудост да отиде при нея още сега, след като знаеше какво изпитват поданиците й към него. Но ако Йоме наистина бе помолила да отиде, може би имаше сериозно основание. Може би трябваше да обсъдят договора между двете кралства. Щяха да й трябват пари, за да възстанови замъка. Домът Силвареста може би имаше нужда от заеми, от войски…

Щеше да й даде всичко, което му поискаше, разбира се.

— Е, добре — каза Габорн. — Ще я видя.

— По залез-слънце — каза Бинесман. — Не я оставяйте сама след залез-слънце.

Думите на Бинесман окуражиха Габорн. Каква полза да си имаш за съветник един чародей, ако не се вслушваш в неговата мъдрост?