Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (23)

Труден избор

Докато Боренсон гледаше как Габорн изведнъж осъзнава, че Радж Атън е дошъл преди всичко, за да убие него и баща му, мрак обгърна ума му — облак на отчаяние.

Видя крал Силвареста и си каза: „Не аз съм смъртта. Не аз съм унищожителят.“

Винаги се беше старал да е добър войник. Въпреки че живееше благодарение на меча си, убиването никога не му беше носило радост. Сражаваше се, защото се стремеше да защити други — за да спаси живота на свои приятели, а не за да отнеме живота на враговете си. Дори другарите му не разбираха това. Въпреки че се усмихваше в битка, усмихваше се не от радост или от жажда за кръв. Правеше го, защото отдавна беше разбрал, че предвещаващата смърт усмивка всява ужас в сърцата на противниците му.

Беше получил задача от своя крал: да убие Посветителите на Радж Атън, макар тези Посветители да можеха да се окажат най-старите и скъпи приятели на господаря му, дори Посветител да се окажеше собственият син на краля.

От пръв поглед Боренсон разбра, че крал Силвареста е отдал дара си. Видиотеният крал вече не знаеше как се седи на седло. Надвесваше се напред с опулени от страх очи, стенеше несвързано, завързан за седлото.

До краля яздеше Йоме или кралицата — Боренсон не можеше да реши коя от двете — цялото й обаяние бе изстъргано от нея, кожата й бе груба като кора на стар дъб. Непознаваема.

„Не аз съм смъртта“ — каза си отново Боренсон, макар да знаеше, че трябва да донесе смърт на тези двамата. От тази мисъл му прилоша.

„Пирувал съм на трапезата на този крал“ — каза си Боренсон и си спомни миналите години, когато Ордън срещаше Хостенфест със Силвареста. Миризмата на печено свинско, на младо вино и ряпа винаги беше силна на тази трапеза — пресен хляб и мед, портокали от Мистария. Силвареста винаги беше щедър с виното, както и с шегите.

Ако Боренсон не смяташе краля за личност твърде високопоставена спрямо собствения му сан, щеше да е горд да го нарече свой приятел.

На остров Твинн, родното място на Боренсон, кодексът на честта беше ясен: да ограбиш или убиеш някой, който те е хранил, е подлост. Онези, които го правеха, не получаваха никаква милост, когато ги убиваха. Веднъж Боренсон беше видял как пребиха един с камъни почти до смърт само защото беше нагрубил своя домакин.

Боренсон беше яздил дотук с надеждата, че няма да му се наложи да изпълни заповедите на своя крал, с надеждата, че цитаделата на Посветителите ще е толкова добре охранявана, че изобщо няма да му се удаде шанс да влезе, с надеждата, че крал Силвареста ще е отказал да отдаде дара си на Радж Атън.

Йоме. Сега Боренсон позна принцесата, не по лицето, а по изящната й стойка. Спомни си за една късна нощ преди седем години, когато беше седял в кралската цитадела до пламтящия огън; пиеше греяно вино, докато Ордън и Силвареста си разправяха смешни ловни истории отпреди години. В един момент малката Йоме, събудена от силните смехове под стаята й, беше дошла да послуша.

За изненада на Боренсон, принцесата седна в неговия скут, където стъпалата й щяха да са по-близо до огъня. Не беше потърсила кралския скут или този на някой от кралските телохранители. Беше избрала него и просто седна до огъня, и сънено се загледа в рижата му брада. Беше красива още като дете и той се почувства някак като закрилник, представи си как някой ден ще има точно толкова красива дъщеря като нея.

Сега Боренсон се усмихваше на Габорн, мъчеше се да прикрие гнева си, самоомерзението си, заради дълга, който трябваше да изпълни. „Не аз съм смъртта.“

Бойният кон на мъртвия враг беше избягал малко по-надолу и сега стоеше с изпънати уши и спокойно наблюдаваше сцената. Йоме се спусна при него, зашепна му тихо и хвана юздите. Конят понечи да я захапе, но Йоме го плесна по бронираната муцуна, за да разбере, че тя командва. После го поведе към Боренсон.

Вървеше сковано; жълтите й очи бяха пълни със страх. Каза:

— Заповядайте, сир Боренсон.

Боренсон не взе веднага юздите. Когато се наведе към него, беше на един удар разстояние. Можеше да я удари с облечения си в металната ръкавица юмрук и да й прекърши врата, без да вади оръжие. Но ето че тя стоеше пред него, предлагаше му услуга, отново като негов домакин. Той я гледаше, неспособен да замахне.

— Днес извършихте голяма услуга на моя народ — каза тя, — като извлякохте Радж Атън от Силвареста.

В душата на Боренсон се породи смътна надежда. Имаше някаква нищожна възможност тя да не служи за вектор на Радж Атън, а само да е отдала дара си и следователно да не представлява сериозна заплаха за Мистария. Това щеше да му даде някакво основание да я пощади.

Боренсон взе юздите на коня с разтуптяно сърце. Жребецът не се възпротиви, нито се дръпна от вида на вражеската броня. Само размаха сплетената си опашка да прогони мухите от задницата си.

— Благодаря ви, принцесо — отвърна с натежало сърце Боренсон. „Заповядано ми е да ви убия“, искаше му се дай каже. „Дано никога да не бях те виждал.“ Но трябваше да помисли и за плана на Габорн. Може би принцът имаше някакво основание да изведе краля и Йоме, някаква причина, за която Боренсон не можеше да се досети.

— Чух още рогове в горите — каза Йоме. — Къде са хората ви? Бих искала да им благодаря.

Боренсон извърна глава.

— Тръгнаха преди час. Тук сме сами. — Не беше време за приказки. Той прибра оръжията си от мъртвия кон, нагласи ги на вражеския и го възседна.

Препуснаха през овъглените дървета до пътя, после излязоха на него; копитата на конете им изтрополиха по един обгорял хълм, после по друг, докато най-сетне не стигнаха живи дървета, обещаващи им подслон.

Край един бълбукащ поток в края на леса Габорн им извика да спрат. Дори един подсилен кон, с жигосани на шията и гърдите му руни, трябваше да си поеме дъх и да се напои.

Освен това в зелената трева до потока лежеше някакъв войник от дома Ордън. Окървавеният му врат беше пронизан от черно копие на върколак. Тъжно напомняне, че макар малката им група скоро да навлезете в леса, все още нямаше да са в безопасност.

Вярно, Боренсон и мъжете му бяха гонили върколаци през цялата сутрин и ги бяха разпръснали. Но върколаците бяха ловки нощни ловци и обикновено се биеха на малки глутници. Тъй че някои от тези глутници щяха да са тук из горите, да се крият и да дебнат.

Габорн слезе от коня, оставиха животните да се напоят, а той отиде при убития войник и вдигна забралото му.

— Горкият Торин — каза Боренсон. — Беше добър войник, с талант при боравенето с боздугана.

Торин носеше обичайното облекло на воин от Мистария — черна плетена ризница върху елек от овча кожа. Тъмносиньото палто върху ризницата беше с емблемата на Мистария, зеления рицар — мъжко лице с дъбови листа в косата и брадата. Габорн огледа извезания зелен рицар върху палтото на Торин.

— Красиви цветове — прошепна принцът. — Най-красивите, които може да носи човек. — Започна да разсъблича Торин. — Това е вторият труп, който ограбвам днес — изпъшка Габорн, недоволен сякаш от предчувствието, че може да не се окаже последен.

— Е, милорд, с това само придавате достойнство на професията — каза Боренсон; не искаше да обсъжда своя проблем. Хвърли кос поглед към Йоме и улови страха в стойката й.

Тя знаеше какво трябва да направи. Дори и тя го знаеше.

Но Габорн като че ли не се досещаше. Полудял ли беше? Или просто недозрял? Какво го беше накарало да си въобрази, че ще може да се измъкне от Радж Атън с една жена и един идиот като негови подопечни? Добрите коне са нищо, ако не можеш да ги яздиш — а Силвареста явно не можеше да язди.

— Къде е баща ми? — попита Габорн, докато разсъбличаше трупа.

— Не се ли сещаш? — отвърна Боренсон, неподготвен за въпроса. — Точно сега, бих казал, че е на петдесет мили от Лонгмът и се надява да стигне там преди мръкнало. Радж Атън има там четиридесет хиляди силара, заровени в градините с ряпа зад имението Бредсфор. Знаеш къде е това имение, нали?

Габорн поклати отрицателно глава.

— На пътя, три мили южно от замъка — каза Боренсон. — Сива сграда с две крила и оловен покрив. Прихванахме съобщение от херцогиня Ларън, което гласи, че Радж Атън очаква неговата армия да стигне до Лонгмът до ден-два. Баща ти се надява да ги изпревари за съкровището.

— И Радж Атън знае това? — попита Габорн, докато отвързваше ризницата. — Значи затова напуска замък Силвареста? Да си върне силарите?

Габорн явно сметна това за безсмислена дързост. Започна ядосано да развързва кожения елек на мъртвия. Боренсон се зачуди какво занимава ума на принца. Не разбираше ли, че Силвареста трябва да бъде убит? Какво си мислеше това момче?

— Баща ти се надява да убеди Вълчия господар, че Лонгмът е завзет преди няколко дни — обясни Боренсон — и че оттогава той взима дарове ден и нощ.

— Отчаян блъф — каза Габорн, докато оглеждаше елека за бълхи или въшки. Но дори Торин да го бяха мъчили бълхи приживе, те се бяха разбягали веднага щом тялото му бе изстинало.

Габорн навлече елека, сложи и ризницата и палтото — малко големи му бяха. До дясната ръка на Торин на земята лежеше малък щит — дървен и покрит с тънък слой месинг, а след това боядисан в тъмносиньо. Долният ръб на щита беше изострен, тъй че ако човек удареше с него, можеше да среже нечий врат като с нож. Обикновено човек, надарен с дара на метаболизма, носеше такъв малък щит. При бърз удар служеше като оръжие. Габорн го взе.

— А Радж Атън? — попита Боренсон. — Разбирам, че тръгва, но дали ще тръгне към Лонгмът?

— Точно както се е надявал баща ми. Ще тръгне след час — каза Габорн.

Боренсон кимна. Слънцето светеше в сините му очи. Усмихна се.

— Кажи ми — почти прошепна Боренсон, — къде ги водиш? — Кимна към Йоме и видиотения й баща.

— В Лонгмът — отвърна Габорн. — Взех най-добрите коне в кралските конюшни. До довечера можем да стигнем до замъка.

„Сигурно, ако подопечните ти знаеха да яздят“ — понечи да отвърне Боренсон. Облиза устни и пак прошепна:

— Пътят е дълъг и труден. Може би ще е по-добре да оставим Силвареста тук, милорд. — Каза го като приятелски съвет, опитвайки се да прикрие напрежението в гласа си.

— След всички неприятности, през които минах, за да ги измъкна от Радж Атън? — попита Габорн.

— Не ми се прави на глупак — заговори Боренсон ядосано. Лицето му беше пламнало; той целият настръхна. — Силвареста е наш стар приятел, но сега служи на Вълчия господар. Колко дара на ум е прехвърлил Силвареста като вектор за Радж Атън? Колко дара на обаяние му е прехвърлила принцесата?

— Все едно — каза Габорн. — Приятели няма да убия.

Боренсон замълча за миг; мъчеше се да овладее надигащия се у него гняв. „Може ли дори един принц да си позволи подобна милост?“ — искаше му се да извика. Но не посмя да изрече подобно оскърбление. Вместо това се опита да го убеди.

— Те вече не са наши приятели. Те служат на Радж Атън.

— Може да служат като вектори, но избраха да останат живи, и като живи да служат на своя народ — отвърна Габорн.

— Като позволят на Радж Атън да унищожи Мистария? Не се заблуждавайте. Те служат на вашия враг, милорд. На вашия враг, и на врага на баща ви, и на Мистария — и на моите врагове! Да, тази служба е пасивна — но все едно те служат на тях, все едно че са воини.

О, Боренсон им завиждаше понякога — на Посветителите, които живееха като добитък от богатството на своя господар, хранени и повивани.

Разбира се, Габорн трябваше да си дава сметка, че Боренсон служи на своя владетел не по-малко всеотдайно, че се отдава напълно, ден и нощ. Боренсон се потеше, получаваше рани и страдаше. Беше взел дар на метаболизъм, така че остаряваше по две години срещу всяка една при един простосмъртен човек. Макар да беше само на двайсет години от деня на раждането си, малко по-голям от Габорн, косата му вече окапваше и сребристи косми вече шареха брадата му. За него животът се носеше бързо, все едно че седеше в лодка и бурното течение го влечеше, и той гледаше как брегът се отнася завинаги зад него, неспособен да улови нищо, неспособен нищо да задържи.

Между другото, хората се възхищаваха на Посветителите заради тяхната „саможертва“. Собственият баща на Боренсон беше отдал дар на метаболизъм на един от кралските войници преди Боренсон да се роди и така си лежеше в благословена дрямка през последните двайсет години. За Боренсон това приличаше на измама, с това, че баща му си оставаше млад, с това, че не преживяваше никакви изпитания, докато „одареният“ от него човек се състаряваше и чезнеше. Какво толкова беше „пожертвал“ баща му?

Не, тъкмо хора като Боренсон най-много страдаха за своите владетели, а не някакви си проклети Посветители, които ги е страх да изживеят собствения си живот.

— Трябва да ги убиете — подкани Боренсон.

— Не мога — отвърна Габорн.

— Тогава, кълна се във всички ужасни Сили, ще трябва да ме оставите да го направя аз! — изръмжа Боренсон и посегна да извади брадвата си от клупа. Йоме чу стърженето на дръжката в кожата, трепна и се втренчи в него.

— Стой — тиха каза Габорн. — Аз ти заповядвам. Те са под моя закрила. Под моя клетвена закрила.

Лъхна вятър и понесе пепел по земята.

— А на мен е заповядано да убия Посветителите на Радж Атън.

— Отменям тази заповед — твърдо каза Габорн.

— Не можете! — настоя Боренсон. — Това са заповеди на баща ви, вашите не могат да ги превишат! Баща ви ми даде заповед — толкова тежка, че никой не би ми завидял. Но аз трябва да я изпълня. Аз ще служа на крал Ордън дори вие да не искате!

Боренсон не искаше да спори. Обичаше Габорн като свой брат. Но не можеше да разбере как да опази верността си към дома Ордън, щом като принцът и кралят са в разногласие по този въпрос.

В далечината откъм замъка Силвареста прозвуча тънкият зов на бойните тръби на Юга — Радж Атън повеждаше войските си в поход. Сърцето на Боренсон заблъска в гърдите. Неговите хора уж трябваше да забавят армията, но в този момент те препускаха към Глиганския брод, където нямаше да са от полза.

Боренсон закачи брадвата на клупа, извади рога си и го наду: две дълги изсвирвания и две къси. Сигнал „На оръжие“. Войските на Радж Атън нямаше да бързат към Лонгмът, ако им се налагаше на всяка крачка да оглеждат за засада. Боренсон почти съжали, че неговите бойци не са все още тук, че няма хора, които да поведе в бой.

Габорн взе шлема от мъртвия Торин, сложи си го и каза:

— Слушай, Боренсон… ако имаме четиридесет хиляди силара, на баща ми няма да му се наложи да убива своите приятели. Той може просто да убие Радж Атън, а след това да върне Силвареста на трона, където му е мястото.

— Това „ако“ е плашещо — каза Габорн. — Можем ли да рискуваме! А ако Радж Атън убие баща ви? Пощадявайки Силвареста, вие може да осъдите баща си на смърт.

Лицето на Габорн пребледня. Момчето явно не беше мислило за тази опасност. Със сигурност съзнаваше величината на залога при тази битка. Но не, осъзна Боренсон, момчето беше прекалено невинно.

— Няма да позволя това да се случи — заяви Габорн.

Боренсон завъртя очи в досада и стисна зъби.

— Аз също — обади се Йоме от седлото си до потока. — По-скоро ще се самоубия, отколкото да видя, че някой ще пострада заради мен.

Боренсон се беше старал да говори тихо, за да не го чуе тя, но гласът му, разбира се, се бе повишил заради гнева. Той размисли. В този момент крал Ордън препускаше към Лонгмът с хиляда и петстотин воини. Беше изпратил вестители до други замъци с молба за помощ. Може би три или четири хиляди души щяха да се съберат при Лонгмът преди зазоряване.

Но Радж Атън щеше да предвожда внушителна армия, след като пристигнеха подкрепленията му от Юга.

Крал Ордън трябваше да прибере силарите, а след като ги вземеше, трябваше да се окопае в замъка Лонгмът. Никой друг замък в кралството нямаше да удържи по-добре на обсада.

Отчаяните моменти изискват отчаяни мерки. По всяка вероятност Радж Атън притежаваше толкова много дарове от своите хора в Юга, че и да убиеше Боренсон Силвареста и Йоме, това едва ли щеше да донесе голямо преимущество за крал Ордън. Тъкмо в това беше убеден Габорн.

От друга страна, времената бяха несигурни. Ордън и други крале бяха изпращали на юг платени убийци. Възможно беше дори някои изменници във владенията на самия Радж Атън да видят в неговото отсъствие чудесна възможност да се устремят към властта. Човек не можеше да изключи възможността във всеки момент даровете, които Радж Атън бе придобил в Хиърдън, да се окажат от жизнено значение за него.

Не, Боренсон трябваше да убие тези два вектора. Той въздъхна. С натежало сърце издърпа отново брадвата и подкара коня си напред.

Габорн хвана коня за юздите.

— Не се приближавай до тях — изръмжа той с тон, какъвто Боренсон никога досега не беше чувал от принца.

— Длъжен съм — заяви със съжаление Боренсон. Не искаше да го прави, но беше отстоявал позицията си толкова убедително, че сега сам беше убеден в правотата й.

— А аз съм длъжен да закрилям Йоме и баща й — заяви Габорн. — Като Клетвообвързан владетел.

— Клетвообвързан? — ахна Боренсон. — Не! Ти си глупак! — Сега го разбра. Габорн се беше държал отчуждено през двете седмици, докато пътуваха за Хиърдън. За пръв път в живота си беше толкова мълчалив.

— Вярно е — каза Габорн. — Изрекох клетва пред Йоме.

— Кой е свидетел? — зададе Боренсон първия въпрос, който му хрумна.

— Йоме и нейната Дева на честта.

Боренсон се замисли дали вестта за тази клетва може да бъде скрита. Ако убиеше свидетелите, белята можеше да се поправи.

— И нейната Дни.

Боренсон отпусна брадвата и погледна навъсено крал Силвареста. Кой знаеше докъде се е пръснала тази новина? От девите на Йоме до кралския съветник, от него — из цял Хиърдън. Не можеше да скрие стореното от Габорн.

Очите на Габорн блестяха свирепо. „Каква дързост! Малкият му задник! — помисли Боренсон. — Кани се да се бие с мен. Наистина ли ще се бие с мен заради това?“

Но знаеше, че е така. Да положиш клетва за закрила беше сериозна работа. Свята работа.

Боренсон не смееше да вдигне ръка срещу принца. Това беше измяна. Дори във всяко друго отношение да изпълнеше заповедите на Ордън, щяха да го обезглавят, че е посегнал на принца.

Габорн го гледаше право в очите. Накрая каза:

— Щом не ми позволяваш да отменя заповедта на баща ми, тогава ти заповядвам следното: Изчакай с изпълнението й. Изчакай, докато стигнем Лонгмът, и говоря с баща ми.

Габорн като нищо можеше да стигне до замъка преди Боренсон. Там кралят щеше да разплете този заплетен възел.

Боренсон затвори очи и сведе глава в знак на примирение.

— Както заповядате, милорд.

Но го обзе ужасно чувство за вина. Бяха му заповядали да избие Посветителите в замък Силвареста и ако посечеше краля и Йоме сега, по този начин щеше да пощади живота на други; щеше да пощади всички онези, които прехвърляха дарбите си през тези двамата.

Но да убие Силвареста беше жестоко. Боренсон не искаше да убива приятел, независимо от цената. И не смееше да вдигне ръка срещу собствения си принц.

В главата му нахлуха противоречиви, откъслечни доводи. Той вдигна очи към крал Силвареста, който беше престанал да хленчи от страх и гледаше една сойка, която прелетя като синя нишка над главата му.

„Но ако не убия тези двамата, колко други трябва да убия в проклетата цитадела на Посветителите? Колко дара е взел Силвареста? Животът на тия двамата по-ценен ли е от живота на техните Посветители?“

Какво лошо бе направил който и да било от тях? Но със самото си съществуване те вливаха сила у Радж Атън.

Боренсон стисна зъби. Очите му се насълзиха.

„Ще ме накараш да избия всички, прехвърлили даровете си през тези двамата“ — помисли Боренсон. Това беше единственият избор. Обичаше своя принц, винаги му беше служил вярно.

„Ще го направя — зарече се Боренсон, — макар че след това ще се намразя завинаги. Ще го направя заради теб.“

„Не!“ — извика някаква дълбока частица от ума му.

Габорн пусна юздите на коня му и остана пред него настръхнал, сякаш все още беше готов да го смъкне от седлото му, ако потрябва.

— Водете ги в мир, милорд — каза Боренсон. Опитваше се да скрие тъгата в гласа си. Габорн въздъхна облекчено.

— Ще ми трябва оръжие — каза той. Можеш ли да ми заемеш едно от твоите? — Освен черното копие в гърлото на Торин нямаше нищо подръка.

Бойният кон, яхнат от Боренсон, имаше един боен чук. Не беше особено елегантно оръжие. Боренсон знаеше, че Габорн предпочита сабя, защото обичаше да сече и забива бързо. Но чукът си имаше и предимства: човек лесно можеше да пробие ризницата на брониран противник или да счупи шлема му. Сабята в такъв двубой по-вероятно щеше да се прекърши, отколкото да пробие бронята.

Боренсон извади чука и го подхвърли на Габорн. Не му беше лесно да приеме решението на проблема. Все още едва се сдържаше да не заколи Силвареста. „Не аз съм смъртта — каза си той. — Не аз съм смъртта. Не е мой дълг да се бия с принца си и да убивам крале.“

— Бързо тръгни за Лонгмът — каза с въздишка Боренсон. — Подушвам, че иде буря. Ще скрие миризмата ти, ще те проследят по-трудно. Хвани отначало главния път на юг, но не язди по него през целия път — мостът при Хейуорт е изгорен. По-добре тръгни през горите, докато стигнеш рида Ардамом, после отцепи право на юг към Глигански брод. Знаеш ли го къде е?

Габорн поклати глава. Разбира се, че не го знаеше.

— Аз го знам — каза Йоме. Боренсон я изгледа. Хладна, уверена въпреки грозотата си. Принцесата вече не показваше страх. А и тя поне знаеше да язди.

Боренсон подкара бойния кон крачка напред, издърпа дългото копие от врата на бедния Торин, прекърши го и хвърли края с острието на принцесата. Тя го хвана с една ръка.

— Няма ли да ни придружиш? — попита Габорн.

„Не разбира ли какво съм длъжен да направя?“ — зачуди се Боренсон. Все още не му беше доверил, че трябва да избие всеки Посветител в замъка.

„Не — реши Боренсон. — Откъде да знае какво се каня да направя?“ Момъкът беше невинен. Всъщност ако принцът имаше и най-слаба представа какво възнамерява Боренсон, щеше да се опита да го спре.

Но Боренсон не можеше да позволи това. „Това ще го направя сам — помисли той. — Ще поема това зло върху себе си, ще оцапам ръцете си с кръв, за да не ти се наложи на теб.“

— Имам други задължения — отвърна Боренсон и поклати глава. И се постара да успокои принца с една лъжа. — Ще вървя по стъпките на армията на Радж Атън.

Честно казано, отчасти му се искаше да придружи Габорн, да се увери, че ще премине безопасно през леса. Знаеше, че принцът ще се нуждае от помощ. Но не можеше да се довери на самия себе си, че ще води Габорн дори за час. Всеки момент можеше да изпита нуждата да се нахвърли върху принца и да убие крал Силвареста.

— Ако така ще ти е по-леко — каза Габорн, — когато стигна Лонгмът, ще кажа на баща ми, че изобщо не съм те виждал. Не е необходимо да го знае.

Боренсон кимна и изтръпна.