Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (59)

Прекършени мъже

Габорн чу тропота на конските копита и дрънченето на ризницата. Помисли, че е някой местен рицар, препускащ през хълмовете… докато не позна гърления боен смях, който го изпълни с ужас.

До този момент беше гледал крал Силвареста, стъписан и натъжен от начина, по който бедният глупак, макар да не разбираше почти нищо, трябваше да преживее тленността. Беше все едно да гледаш малко дете, разкъсвано от побеснели псета.

Остана му време само колкото да избута Йоме зад себе си, да се завърти, да вдигне ръка и да извика:

— Не!

А сивият жребец изтътна покрай тях с дрънчащата си броня. Огромен. Несъкрушим.

Пиката на Боренсон се бе снишила от другата страна на коня, двайсет стъпки бляскав бял ясен с черен стоманен връх. Габорн помисли да се хвърли напред и да избута върха настрана.

Но Боренсон профуча преди Габорн да успее да реагира.

Габорн беше само на пет-шест крачки от крал Силвареста, но в тази секунда времето сякаш се забави.

Беше виждал Боренсон да напада с пика в турнири и тренировки стотици пъти. Имаше здрава ръка и държеше оръжието умело. Можеше да наниже с пика зряла слива от дървен плет, дори на подсилен кон, препускащ с шейсет мили в час.

Боренсон приближи със снишена пика, сякаш се канеше да нанесе рана в корема — и после Габорн видя как я надига съвсем леко, стиска я здраво и се прицелва в сърцето на Силвареста.

Силвареста, от своя страна, като че ли не разбра какво става. Лицето на краля бе изкривено в гримаса, защото тъкмо си беше спомнил единственото нещо, което Габорн се беше надявал никога да не научи, и крещеше думата „смърт“, макар да не беше възможно да е предвидил собствената си смърт.

Боренсон прибра съвсем леко пиката назад, за да не закачи някое от копията, вдигнати от Габорн като стена.

След това конят удари в стената от копия, отпрати няколко във въздуха, натроши други. И почти в същия миг върхът на пиката на Боренсон порази крал Силвареста малко под гръдната кост.

Дългото острие навлезе плавно в плътта, пиката изтика краля назад и го надигна от земята.

Боренсон остави пиката да се хлъзне десет стъпки през гърдите на краля, за да разтвори широко дървото ребрата му, после пусна дръжката.

Конят продължи още две крачки, прескочи тялото на бащата на Габорн, натресе се в отсрещната стена от копия и продължи покрай дънера на грамадния дъб.

Крал Силвареста остана за миг неподвижен, замига глупаво към огромното копие, което го беше пронизало, и се взря с почуда в собствената си кръв, потекла по лъскавия бял ясен. После коленете му се огънаха. Главата му се отпусна, той залитна наляво и рухна.

Докато издъхваше, гледаше дъщеря си и стенеше.

Габорн нямаше никакво оръжие. Бойния си чук беше оставил окачен на седлото.

Затича напред, грабна едно от копията на земята и извика на Йоме. Не се наложи да я подканя. Конят й се беше дръпнал уплашен настрана при вика му.

Йоме притича зад Габорн. Той помисли, че ще го остави да я защити с тялото си. Но след миг разбра, че тя изобщо не мисли да се крие зад него. Просто искаше да отиде до баща си, който лежеше свит на кълбо.

Боренсон обърна коня, откачи бойната брадва и вдигна рязко забралото на шлема. За половин секунда само огледа сцената пред себе си с гняв.

Гняв и болка имаше в сините му очи, болката на лудостта. Лицето му се беше наляло с кръв от ярост, беше стиснал зъби. Вече не се усмихваше.

Габорн затича напред, грабна бащиния си щит, окачен на клоните на дъба, за да предпази Йоме и Силвареста, и застана на пет стъпки зад студеното тяло на крал Ордън.

Знаеше, че Боренсон няма да рискува конят му да прегази тялото на крал Ордън.

Но не беше толкова сигурен, че Боренсон няма да нападне него…

Боренсон бе принуден да извърши кърваво убийство, избивайки Посветителите в замъка Силвареста. Беше принуден да избира между това да убие крал Силвареста и неговите хора — все приятели — или да остави Посветителите да живеят и да служат на Радж Атън.

Зъл избор, чийто отговор не беше честен. Отговор като този човек не можеше да се надява, че ще преживее.

— Дай ми я! — изрева Боренсон.

— Не! — извика Габорн. — Тя вече не е Посветителка!

В този момент Боренсон погледна под качулката на Йоме и видя лицето й. По него вече нямаше бръчки. Очите й бяха ясни. Той се смая.

Покрай Габорн профуча тъмна фурия. Някакъв рицар на Силвареста с огромен метаболизъм се беше понесъл с цялата си мощ срещу Боренсон. Той скочи, а Боренсон бързо се отдръпна, замахна с брадвата и удари воина право в лицето. Във въздуха швирна кръв, а умиращият рицар прелетя над коня на Боренсон и се свлече на земята.

Стотици хора бяха станали свидетели на убийството на крал Силвареста. Габорн бе съсредоточил цялото си внимание върху Боренсон, но сега забеляза и тях.

Херцог Гроувърман и поне сто рицари препускаха нагоре по хълма с извадени оръжия. Зад тях тичаха пешаци. Някои изглеждаха побеснели, други — отчаяни. Габорн чу виковете им: „Убийство, подло убийство!“ и „Убийте го!“, и още, и още — викове на неизразима скръб за смъртта на краля.

Млади момчета тичаха нагоре по хълма, стиснали коси и прътове, с пребледнели от отчаяние лица.

Йоме падна на колене и взе в скута си главата на своя баща. Залюля го и заплака. Кръвта на баща й бликаше на бързи тласъци през огромната рана, като на биче, оставено от касапина да му изтече кръвта. Сбираше се на локва и се смесваше с топящия се сняг.

Нещата се бяха развили толкова бързо, че Габорн само стоеше слисан и изтръпнал. Личният му телохранител беше убил бащата на жената, която обичаше. Собственият му живот сега беше изложен на смъртна опасност.

Някои щяха да решат, че е техен дълг да отмъстят за крал Силвареста. Вълна от мъже се носеше към Боренсон. Някои от младежите вече изопваха дългите си лъкове.

Габорн извика, влагайки в Гласа си цялата сила, която можеше да извлече от себе си:

— Спрете! Оставете го на мен!

Конят на Боренсон запристъпва назад от вика и той се помъчи да го удържи. Хората, озовали се най-близо до Габорн, спряха в очакване. Други продължаваха да напират към билото, разколебани.

Йоме погледна надолу към поданиците си и вдигна ръка да спрат. Габорн подозираше, че само нейната команда нямаше да може да спре тълпата, ако Боренсон не беше толкова убийствено опасен противник. Но къде от страх, къде от почит към принцесата, тълпата приближи съвсем колебливо, а някои по-стари и по-благоразумни благородници разпериха ръце да задържат по-разпалените.

Боренсон изгледа тълпата с презрение, после размаха брадвата си към Йоме и се взря в очите на Габорн.

— Тя трябваше да умре с останалите! По заповед на собствения ти баща!

— Той отмени тази заповед — спокойно отвърна Габорн, като приложи цялото си обучение в контрол над Гласа си, повтаряше точно всяко заучено ударение, за да убеди Боренсон, че говори истината.

Боренсон зяпна от ужас. Беше изпълнен с вина, а с тези думи Габорн само я направи още по-непростима. Габорн почти си представи злобните съскания, които щяха да придружават Боренсон през остатъка от живота му: „Касапин. Убиец. Кралеубиец!“

Но не можеше да изрече нищо друго, освен истината, колкото и ужасна да беше, колкото и да можеше да съсипе приятеля му.

— Баща ми отмени тази заповед, когато му доведох крал Силвареста. Той го прегърна като приятел, по-скъп от роден брат, и го помоли за прошка!

Габорн посочи с копието си крал Силвареста, за да усили въздействието на жестоките си думи.

Ако до този момент беше мислил, че Боренсон е обзет от лудост, то сега беше сигурен.

— Нееее! — изрева Боренсон и сълзи изпълниха очите му — очи, които гледаха някъде надалече, оттатък Габорн, към някоя само негова, неизразима мъка. — Нееее!

Той заклати глава като обезумял. Не можеше да понесе това да е вярно, не можеше да го преживее, ако беше вярно.

Боренсон пусна брадвата на земята и се свлече тромаво от коня.

— Не, моля те, не! — заповтаря и заклати глава. Сграбчи шлема си, смъкна го и оголи главата си. Сведе се към земята с изпънат врат и докато крачеше напред, запелтечи, забил поглед в земята.

Крачеше странно, с изпънат назад гръб, сведена глава и колене, които почти допираха земята на всяка стъпка.

Габорн разбра, че Боренсон е разкъсан, че не знае дали да приближи до него, или да падне на колене. Главата си държеше сведена, не смееше да я вдигне.

— Милорд, милорд, ох, вземете ме, милорд. Вземете ме! — повтаряше Боренсон и влачеше крака.

Някакъв младеж се втурна напред от тълпата с чук в ръцете, сякаш искаше сам да нанесе смъртния удар, но викът на Габорн го спря. Настроението на тълпата ставаше все по-отвратително. Хората бяха жадни за кръв.

— Да те взема? — попита Габорн.

— Вземете ме — замоли Боренсон. — Вземете ми ума. Вземете го. Моля ви! Не искам да знам повече. Не искам да виждам повече. Вземете ми ума!

Габорн не искаше Боренсон да стане като крал Силвареста приживе. Не искаше да види празни тези очи, които се смееха толкова често. Но в този момент се зачуди дали с това няма да му направи добро.

„Двамата с баща ми сме тези, които го доведоха до ръба на лудостта — осъзна Габорн. — Да взема дара му би било жестоко — като някой крал, който облага бедняците, докато не могат повече да плащат, а после им казва, че като ги лишава от дарбите, им върши благодеяние.

Аз го насилих. Аз насилих Невидимото му владение, отнех му свободната воля.“ Боренсон винаги се беше старал да бъде добър войник. Сега никога вече нямаше да види в себе си добър войник.

— Не — тихо каза Габорн. — Няма да взема ума ти.

Но още докато го изричаше, се замисли за собствените си основания. Боренсон беше голям воин, най-добрият в Мистария. Да се вземе умът му щеше да е непростимо прахосничество, все едно някой селянин да убие хубав кон, за да напълни корема си, след като някое пиле може да свърши същата работа. „Дали му отказвам само защото така е по-прагматично?“ — зачуди се Габорн.

— Моля ви — отново извика Боренсон. Вече беше стигнал до Габорн, на не повече от ръка разстояние. Главата му се тресеше, той скубеше косата си с треперещите си ръце. Не смееше да вдигне очи. — Моля ви… ах, не разбирате! Мирима беше в този замък! — Посочи към Лонгмът и зави: — Мирима дойде тук. Вземете… метаболизма ми вземете тогава. Нека нищо да не знам, докато тази война не свърши!

Габорн отстъпи крачка назад, в ужас.

— Сигурен ли си? — попита той; мъчеше се да запази спокойствие, мъчеше се да говори разумно, след като целият разум го беше оставил. Беше усетил смъртта на други — на баща си, на бащата на Шемоаз, дори на крал Силвареста. Но смъртта на Мирима не бе усетил. — Ти видя ли я? Тялото й видя ли?

— Тръгнала е вчера от Банисфер, за да е тук по време на битката, да е с мен. Била е в замъка. — Гласът на Боренсон се скърши и той падна на колене и захлипа.

Габорн се бе почувствал толкова прав, когато събра Боренсон и Мирима. Беше му се сторило, че го е насочила някоя Сила, че в духа му текат силите на Земята. Нима беше възможно да е подтикнат да ги събере само за да стигнат до такъв трагичен край?

— Не — заяви още по-твърдо Габорн. Нямаше никакъв дар да вземе от Боренсон, дори вината му да заплашваше да го унищожи. В тази война бяха заложени кралства. Не можеше да си позволи подобна милост, колкото и да го мъчеше това.

Боренсон опря длани на земята — традиционната поза на военнопленниците, предлагащи се за обезглавяване. После проплака:

— Щом няма да вземете дара ми, главата ми вземете тогава!

— Няма да те убия — отговори Габорн. — Ако ми дадеш живота си, ще го приема — доволен от сделката. Избирам те. Служи ми. Помогни ми да победя Радж Атън.

Боренсон заклати глава и захлипа — накъсани мъжки хлипове, които го оставиха без дъх. Габорн никога не беше чувал такова нещо от един воин и се стъписа, разбрал, че този мъж е способен да изпита такава болка.

Габорн постави ръце на раменете на Боренсон и му каза да стане, но той остана на колене и продължи да плаче.

— Милейди? — извика някой.

Бе се възцарила пълна тишина. Гроувърман и стоте други рицари гледаха втрещени, втренчени с ужас в Боренсон. Зачудени как да постъпят. Един от тях бе извикал на Йоме, но тя само държеше главата на баща си и я поклащаше, без да обръща внимание на нищо около себе си.

Накрая вдигна очи. Бяха пълни със сълзи. Наведе се да целуне баща си за сбогом по челото.

Баща й дори не беше я познал, до края. Или беше забравил, че съществува, или не можеше да я познае, лишена от обаяние. И това като че ли беше най-тежкият удар.

Йоме се надигна и се обърна към рицарите.

— Оставете ни — каза тя с най-твърдия тон, на който беше способна.

Последва дълга и неловка тишина. Някой се окашля. Херцог Гроувърман я гледаше с немигащи очи.

— Кралице…

— Нищо не можете да направите. Никой нищо не може да направи! — каза Йоме. Габорн разбра, че не говори за убийството, нито за търсенето на правосъдие, а за всичко — за Радж Атън, за цялата тази безсмислена война. И най-вече говореше за смъртта.

— Тези мъже… това е убийство — настоя Гроувърман. — Домът Ордън трябва да плати за това кощунство!

Според древния закон владетелят бе отговорен за поведението на своите васали, точно както един селянин е отговорен за щетите, нанесени от кравата му в чужда нива. По закон Габорн беше също толкова виновен за убийството, колкото и Боренсон.

— Бащата на Габорн лежи мъртъв заедно с две хиляди от най-добрите си рицари — отговори Йоме. — Какво повече искате от дома Ордън?

— Не той е убиецът… искаме рицаря, който е в нозете ви! Това е въпрос на чест! — извика един от рицарите, след като лично бе отсъдил, че Габорн е невинен. Габорн не познаваше герба му с двете врани и дъб над глигана на Силвареста.

Йоме каза:

— Твърдите, че тук е заложена чест? Рицарят в краката на Габорн вчера спаси живота ми и живота на моя баща. Заради нас уби един Непобедим край Лонгмът. Той надхитри самия Радж Атън и помогна да извадим ножа от плътта на нашето кралство…

— Но това е убийство! — извика рицарят и размаха секирата си. Но Гроувърман протегна ръка да го усмири.

— Казвате — колебливо продължи Йоме, — че е въпрос на чест, и може би е така. Крал Ордън, най-добрият приятел на баща ми, първо заповяда да бъдем убити. И кой между вас ще твърди, че не е бил прав? Двамата с баща ми бяхме Посветители на нашия заклет враг. Кой от вас не би се подчинил на такава заповед, ако ролите ни бяха разменени? Моят баща отдаде дарове на Радж Атън, мислейки, че това е нещо дребно, също като мен. Но многото малки грешки могат да причинят голямо зло. Убийство ли е рицарят на един крал да избива неговите врагове, да изпълнява заповедите му? Или е достойнство?

Йоме вече се беше изправила, с окървавени ръце; сълзите се стичаха по лицето й. Настояваше за оправдаването на Боренсон с цялото си сърце и Габорн се зачуди дали той самият щеше да намери присъствие на духа, за да направи същото при такива обстоятелства.

От своя страна, Боренсон само гледаше равнодушно рицарите, сякаш му беше все едно как ще го осъдят. Убийте ме, говореха очите му, или ме оставете да живея. Все ми е едно, само да се свърши.

Гроувърман и хората му нито напредваха, нито отстъпваха. Стояха на място, все още не решили.

Йоме прехапа устна и брадичката й потрепери от болката. Толкова ярост и скръб зрееше в очите й. Не можеше да се справи с това, не можеше да спори. Хората й бяха разгневени; чувстваше се уязвена и предадена до дъното на душата си — да загуби най-близките си само за два дни.

Габорн беше изпитал същото, когато убиха майка му, а сега — и баща му. Знаеше колко сама и отчуждена от всичко се чувства сега Йоме, съзнаваше колко голяма е скръбта й.

Тя се обърна към него и заговори с ирония:

— Милорд крал Ордън, сър Боренсон… след всичката голяма доброта, която проявихте през тези два дни, моля ви да се отдалечите оттук, за да не ви убият моите поданици. Земята ни е бедна и гостоприемството ни страда от това. Идете си оттук. Заради вашата доблестна служба ви дарявам живота, въпреки че васалите ми искат от мен да бъда по-сурова.

Изрече го с подигравателен към поданиците си тон, но Габорн разбра, че го казва сериозно, че повече не може да се справи.

— Тръгвай — прошепна Габорн на Боренсон. — Ще се видим в имението Бредсфор. — За негово облекчение Боренсон стана и закрачи към коня си, изпълнявайки заповедта, без да възрази.

Габорн отиде при Йоме, смъкна дясната си метална ръкавица и ръката му се отпусна на рамото й. Стори му се толкова слаба, толкова крехка под тънкия памук на роклята. Стори му се невъобразимо, че успява да се владее при натиска, на който е подложена.

Вече не изглеждаше толкова красива, колкото през онази първа звездна вечер. Но вече не изглеждаше и окаяна. Сега единственото й обаяние беше нейното собствено и Габорн едва ли можеше да я обича повече, отколкото я обичаше в този момент, едва ли можеше да закопнее повече да я държи в прегръдката си, отколкото сега.

— Знаете, че ви обичам — каза той. Йоме кимна, съвсем леко. — Дойдох в Хиърдън, за да поискам ръката ви. Все още я искам. Искам да бъдете моя жена. — Каза го не за да потвърди чувствата си пред Йоме. Каза го заради тези хора, за да знаят.

Сред тълпата няколко души изсъскаха при това предложение. Някой извика високо:

— Не!

Габорн разбираше, че в този момент не може да разчита, че ще го приемат. Тези хора не знаеха какви планове беше кроил и как се беше сражавал за свободата им. Бяха свидетели само на последното мерзко деяние. В този ден той нямаше да спечели сърцата им, макар да се надяваше, че и това ще стане. С времето.

Йоме посегна и погали ръката му, но не му предложи думи за утеха.

Габорн отиде до коня си, който ровеше с копито в снега, за да открие сладката трева отдолу, след което пое на юг след Боренсон.

Зад него, неговият Дни се откъсна от тълпата и последва сянката му.