Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (40)

Зеленият мъж

Крал Силвареста се събуди и тръгна през един свят на сънища. Дверите на ума му бяха затворени. Не помнеше много. Нито думи, нито имена — нито дори своето. Но много неща от този свят му се струваха смътно познати. Конете, дърветата.

Събуди се и видя в небето голяма светлина, с цвета на злато и на рози. Беше сигурен, че я е виждал преди.

Яздеха бавно по някакъв тесен път, със сива земна стена от лявата му страна и огромна пропаст от дясната. Той нямаше думи, с които да нарече нещата, нито имаше думи за ляво и дясно. Всяко нещо носеше със себе си усещане за откритие. Далече, далече долу можеше да види само някаква мъглива сивота. Далече долу се издигаха борове, залепени за скалните ръбове.

После стигнаха до един тесен мост, издялан от един-единствен камък, който се протягаше над бездната. Мостът се извиваше в дъга към небето, а Силвареста погледна надолу в бездната и се почувства все едно, че виси във въздуха.

Не помнеше да е бил тук преди, нито да се е чувствал така.

На моста имаше няколко десетки войници, стражи в тъмносини палта, носещи лика на зеления мъж на щитовете си — рицар, чието лице беше обрамчено от зелени листа. Младежът и жената, с които яздеше крал Силвареста, ги поздравиха с възторг. Войниците поговориха малко с младежа как смятат да пазят моста; после младежът се сбогува с тях и ги оставиха зад гърба си.

Крал Силвареста, младият мъж и младата жена прехвърлиха моста и продължиха нагоре през боровите гори към планинския връх. После конете затичаха под дърветата.

Над главата му прелитаха грамадни птици с небесен цвят, а вятърът беше свеж и прохладен. Стигнаха върха, спуснаха се надолу, излязоха от боровите гори и се озоваха в една земя, където плодните нивя бяха изпъстрили ниските хълмове като шарена черга.

Сред полята се издигаше някакъв замък — високо здание от сив камък. При появата на Силвареста на бойниците му засвириха рогове и се развя едно смътно познато му знаме — черно, със сребърен глиган.

По стените на замъка стояха стотици мъже — мъже с лъкове и шлемове с широки периферии, мъже с копия и чукове. Други пък носеха палта с лика на зеления мъж и държаха щитове, които светеха сребристи като вода.

Всички мъже завикаха възторжено и замахаха, щом го видяха, а крал Силвареста на свой ред също им замаха и завика възторжено, докато не спуснаха подвижния мост, за да влязат вътре.

Конете се заизкачваха по къса стръмна улица и копитата им зачаткаха по камъните. Хората викаха радостно и пляскаха с ръце, а после го загледаха слисано.

Някои взеха да го сочат с пръст, пребледнели от чувства, непознати за Силвареста — ужас, шок, отчаяние. И завикаха:

— Посветител! Той е Посветител!

Тогава конят му спря пред една сива сграда — малка цитадела. Крал Силвареста поседя малко, загледан в един червеникавокафяв гущер, голям колкото пръста му, излязъл да се сгрее на камъните до вратата. Не можеше да си спомни да е виждал някога такова нещо и се зачуди.

После, при цялата врява, гущерът се втурна по стената на сградата и чак до сивия покрив. Кралят разбра, че е живо същество, и започна да вика и да го сочи.

Младият мъж зад крал Силвареста беше слязъл от коня си и сега му помогна и той да слезе.

Заедно с младия мъж и грозната жена Силвареста мина под стрехите на сградата и се заизкачва по някакви стъпала. Беше много уморен. От вървенето по стъпалата го заболяха краката, изпъваха се толкова неудобно. Искаше да си почине, но младият мъж все го подбутваше напред и накрая влязоха в една стая, пълна с хубави миризми на сготвена храна; гореше и топъл огън.

Когато крал Силвареста приближи, две кучета затупаха с опашки по пода, така че отначало той не забеляза двайсетината мъже, които седяха около една маса и ядяха неща, които миришеха добре.

После погледна през масата и ахна. Там седеше един висок мъж, с тъмна коса, красив, с раздалечени светлосини очи и квадратна челюст.

Силвареста познаваше мъжа, познаваше го по-добре от всичко друго. Зелен мъж. В зелена туника, с бляскава пелерина от зелен брокат.

Топлина изпълни сърцето на крал Силвареста и го обля неизразима радост. Той си спомни името на мъжа.

— Ордън!

Младият мъж до крал Силвареста извика:

— Татко, ако искаш смъртта на този нещастен човек, имай поне доблестта да го убиеш лично!

Крал Ордън се надигна от масата и колебливо пристъпи напред. Очите му зашариха от Силвареста към младежа и обратно. Изглеждаха пълни с болка и с гняв. Ръката му посегна към дръжката на късия му меч. Засуети се с него сякаш не можеше да го извади, измъкна го наполовина.

После с гняв тикна оръжието обратно в ножницата и залитна напред, разпери ръце, прегърна Силвареста и се разплака.

— Приятелю мой, приятелю скъпи, какво направихме? — изхлипа крал Ордън. — Прости ми. Прости ми!

Силвареста остави крал Ордън да го прегръща — чудеше се какво не е наред.