Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (24)

Ловът започва

Радж Атън стоеше, стиснал юмруци, над своя мъртъв Непобедим. Долу по склона армията му се придвижваше към Лонгмът, лъкометците тичаха по криволичещия път и цветните им туники придаваха на колоната отдалече вид на златна змия, виеща се през черния лес.

Съветникът Джюрийм се наведе над падналия боец, надигна краищата на оцапания си халат и заоглежда следите в пепелищата. Не беше нужно кой знае какво умение, за да се види какво е станало. Един мъж. Един мъж беше убил Непобедимия на господаря му, след това беше откраднал коня му и беше препускал с Габорн, крал Силвареста и дъщеря му. Джюрийм позна лежащия наблизо мъртъв кон. Беше го яздил наглият пратеник на Ордън.

От гледката му прилоша. Ако в преследването бяха издържали още няколко бойци, Габорн със сигурност щеше да попадне в ръцете им.

— Само петима са — заяви Фейкаалд. — Отцепили са напряко, вместо да хванат по пътя. Можем да пратим следотърсачи… десетина, да речем, но като се имат предвид войниците на Ордън в леса, може би трябва просто да ги оставим…

Радж Атън облиза устни. Джюрийм си даде сметка, че Фейкаалд не може дори да брои. Следата показваше, че са само четирима. Господарят му вече беше загубил двама съгледвачи от Габорн, а освен тях — бойни кучета, великани, една пиромантка… сега и един Непобедим. Принц Ордън може и да приличаше на момче, но Джюрийм започна да се чуди дали тайно не е взел доста дарове.

Хората на Радж Атън вече доста пъти бяха подценили издънката на крал Ордън. Ако се съдеше по избраните от него коне, Габорн щеше да навлезе дълбоко в леса и да отбягва главния път.

Но защо? Защото искаше да вкара Радж Атън в капан? Дали момчето не беше скрило войници в гората?

Или просто се страхуваше да пътува по пътя? Радж Атън беше оставил в свитата си няколко подсилени коня. Чудесни коне, специално отгледана порода за равнините и пустинята, всеки с родословие отпреди хиляда години. Може би момъкът знаеше, че неговите няма да надбягат конете на Вълчия господар на равен терен.

Но тук щеше да е почти невъзможно да се догонят планинските ловни коне на Габорн, които тичаха без броня, с техните здрави кости и силни крака. Джюрийм подозираше, че Габорн и Йоме познават тези лесове по-добре и от най-осведомения шпионин.

Пое си дъх, пресмятайки колко души да изпрати. От Габорн щеше да се получи чудесен заложник, ако Вълчия господар завареше нещата в Лонгмът такива, каквито подозираше.

Макар лесовете да бяха безмълвни, преди по-малко от час Джюрийм бе чул бойните рогове на Ордън да свирят из Дънуд.

Най-вероятно Габорн вече се беше добрал до войниците на Ордън и сега беше обкръжен от стотици телохранители. Но все пак… не можеше просто да го остави да си иде. Само при мисълта, че Габорн може да се измъкне, той кипна от гняв.

— Трябва да пратим хора да намерят момчето — каза Джюрийм. — Сто от най-добрите ни съгледвачи може би?

— Не — каза Радж Атън. — Заделете двайсет от най-добрите ми Непобедими и им наредете да свалят бронята от конете. Искам също двайсет мастифа да проследят принца.

— Както желаете, милорд — отвърна Джюрийм и се обърна, за да предаде заповедта на преминаващата долу войнишка колона. Но се сети за нещо. — Кой от командирите ще ги води?

— Аз ще водя — каза Радж Атън. — Преследването на принца май ще се окаже интересно развлечение.

Джюрийм вдигна тъмната си вежда. После се поклони в знак на примирение.

— Смятате ли, че ще е разумно, милорд? Други могат да го хванат. Даже и аз мога да отида. — Мисълта за тази езда, за болката, която щеше да изтърпи задникът му, го накара да млъкне.

— Други могат и да го хванат — отвърна Радж Атън, — но не толкова здраво като мен.