Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (47)

Проклятието

В студените сиви небеса над Лонгмът мракът лъсваше между облаците като преобърната мълния. Тримата останали огнетъкачи на Радж Атън вече бяха в пълния си боен блясък, загърнати само в ярките си пурпурни пламъци. Бяха се присвили зад една стена от струпани камъни — всъщност каменна ограда, оставена от фермер — и мятаха пламъци към замъка. Всеки от огнетъкачите се протягаше поред към небето и улавяше слънчевата светлина, така че за миг цялото небе помръкваше, а после нишките огъната светлина и жар кацаха в шепите им и засияваха като малки слънца преди огнетъкачите да ги хвърлят.

Нямаше голяма полза. Замъкът Лонгмът бе изграден от древен камък и Земните пазители бяха втъкали в него заклинания. Топките от светлина и зной политаха от ръцете на огнетъкачите, разширяваха се, когато доближаваха замъка — защото огнетъкачите не можеха да съсредоточат силата си от такова разстояние — и се пръскаха безвредно в бойниците.

Все пак от усилията им имаше известен ефект. Воините на крал Ордън се бяха свили зад бойниците за укритие, а един огнетъкач беше ударил една от балистите при първото си хвърляне и бе принудил хората на Ордън да издърпат балистите и катапултите в кулите.

Така че за момента битката беше доста упорита — огнетъкачите мятаха огнените си топки без особена полза и се уморяваха, а великаните зареждаха катапултите, за да пратят дъжд от камъни над стените.

Понякога, когато някое огнено кълбо се пръснеше във високите стени малко над зъберите, огненият ад отпращаше гореща вълна нагоре през процепите, където се криеха стрелците. Тогава Радж Атън чуваше радващия ухото му крясък на някой войник, усетил острите зъби на огъня. На някои места вързопи със стрели пламваха като подпалки.

Радж Атън беше накарал хора и гиганти да вдигнат огромна клада. Слънчевата светлина често служеше добре като източник на енергия за неговите огнетъкачи, но следобед небесата посивяваха и работата на тъкачите беше некачествена. Ако можеха да разчитат на по-непосредствен източник на енергия, топките им от огън щяха да са по-здрави — може би дори и по-малки, за да могат да проникнат през амбразурите по двете близначни кули.

Ето защо гигантите сечаха грамадни дъбове и мъкнеха падналите дънери от хълмовете, след което ги трупаха на огромната клада. Когато огнетъкачите започнеха да я използват, щяха многократно да подсилят мощта си.

Половин час след като Бинесман напусна околностите на замъка, от запад в бесен галоп пристигна един от наблюдателите със спешни новини. Конят му профуча през лагера и той скочи на земята пред краката на Радж Атън.

„Аха — помисли Радж Атън, — най-после са забелязали армията на Виштимну.“ В състоянието, в което се намираше, с високия си метаболизъм, му се стори, че изтече цяла вечност, докато мъжът проговори. За щастие не почака за разрешение.

— Моля за извинение, велики кралю — каза той със сведена глава. Очите му се бяха опулили от страх. — Но нося спешна новина. Бях оставен да наблюдавам Опасното ждрело. Трябва да ви докладвам, че един конник стигна до ждрелото и унищожи моста. Само посочи с пръст, изрече някакво заклинание и мостът рухна.

— Какво?! — възкликна Радж Атън.

Възможно ли бе Земният пазител да е отрязал Радж Атън от неговите подкрепления? Чародеят беше заявил, че няма да взима страна в това сражение и Радж Атън му беше повярвал. Но старият вещер явно беше намислил нещо.

— Мостът е унищожен. Ждрелото е непроходимо — повтори съгледвачът.

Съгледвачите на Радж Атън бяха обучени да приемат всякакви въпроси, дори риторичните, като питане. Докладваха само това, което са видели, без разкрасяване.

— Забеляза ли някакви признаци за Виштимну?

— Не, о, Велика светлина. Нищо не видях — никакви съгледвачи, никакви облаци прах по пътя. Гората е тиха.

Радж Атън се замисли. Това, че съгледвачът не беше видял признаци за приближаването на подкрепленията, още не означаваше, че Виштимну не идва. Напълно възможно беше магьосникът да си има свои начини да ги засече. И в усилието си да забави армията, идваща към Лонгмът, чародеят беше унищожил моста. Но това щеше само да забави Виштимну, нямаше да го спре. Войските на Виштимну караха големи фургони, пълни с храна, облекло и оръжие, достатъчно запаси, за да се изкара цялата зима, да стигнат за дълга кампания. Фургоните нямаше да могат да минат през ждрелото и трябваше да заобиколят около сто и двайсет мили.

Това щеше да забави кервана с поне четири дни, вероятно пет или шест. Щеше да забави дори онези рицари, които яздеха подсилени коне, така че днес нямаше да могат да стигнат до Лонгмът.

Унищожаването на моста нямаше да нанесе голяма щета на Радж Атън. Освен ако… вещерът не знаеше, че повече от една армия преминава през тези гори и затова се бе постарал да отреже пътя на Радж Атън за бягство.

Радж Атън изведнъж си даде сметка, че Джюрийм беше избягал само преди няколко часа. Може би се беше побоял да дойде при Лонгмът. Може би самият Джюрийм беше намислил да му устрои клопка!

Радж Атън не се поколеба. На две и половина мили североизточно от Лонгмът, на едно самотно възвишение имаше древна обсерватория, върху скала, издигаща се над дърветата, по-високо от всеки друг хълм на много мили околовръст. Радж Атън я виждаше оттук — кръгла кула с плосък покрив, изградена от кървавочервен камък. Наричаха я Очите на Тор Ломан.

От това самотно място далекогледците на херцога можеха да наблюдават околностите на левги разстояние. Сега Радж Атън нямаше там свой човек. Неговите съгледвачи и далекогледци се бяха пръснали по пътищата на север, юг, изток и запад, за да виждат колкото може повече. Но едва ли точно в този момент някой от тях препускаше насам с още някоя лоша вест.

Радж Атън извика на хората си:

— Поддържайте атаката! Кладата да гори!

Обърна се вихрено и затича по зелените поля на Лонгмът с цялата скорост, на която беше способен.