Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (20)

Отсяване

Докато Боренсон се отдалечаваше най-преданият съветник на Радж Атън, Джюрийм, наблюдаваше с присвити очи как господарят му стои на обгорелите стени на замък Силвареста. Лицето на господаря му сияеше от красота и изглеждаше почти прозрачно. Толкова ярко лице, то бе лицето на светлината на света. Радж Атън не изглеждаше развълнуван от мрачните вести.

Но самият Джюрийм усещаше, че трепери. Макар господарят му да го отричаше, той знаеше, че нещо не е наред. Джюрийм можеше само да се чуди, тъй като господарят му рядко споделяше с него нещо или търсеше съвета му.

От години тези северняци бяха като трън в петата на господаря му; пращаха своите свободни рицари да избиват Посветителите му. Обичната сестра на Радж Атън беше издъхнала в ръцете му от рана, нанесена от един свободен рицар. С годините той беше започнал да презира тези светлокожи северняци и досега, когато взе техните дарове и измисли как да ги използва, като че ли не изпитваше нищо към тях. Никакво презрение, никаква жал, никакво човешко чувство.

А сега — това.

В момента Джюрийм беше болезнено наскърбен. Искаше му се да може да прелети до Лонгмът и да разбере дали Боренсон е казал истината. Искаше му се да простреля Боренсон в гърба. Искаше му се Боренсон изобщо да не беше проговарял. Нещо повече, огнетъкачите на Радж Атън бяха видели образи на крал в пламъците си, крал, който можел да го унищожи. Крал Ордън.

Сега и магьосникът Бинесман беше отишъл да се присъедини към врага на Радж Атън.

Джюрийм стискаше юмруци и се мъчеше да не позволи на останалите да видят, че треперят. Беше мислил, че премахването на дома Ордън ще е лесно. Работата се оказваше по-сложна.

Цяла книга не можеше да съдържа толкова думи, които да опишат схемите, които беше замислил Радж Атън. Джюрийм ги разбираше само отчасти. По традиция крал Ордън идваше тук за лова край замък Силвареста със свита от двеста мъже.

Тази година, беше решил Радж Атън, синът му беше на такава възраст, че също щеше да дойде. И така той беше заложил своя капан — да обсади замъка Силвареста с малко мъже, та Ордън да подвие опашка и да избяга на юг, където бойците на Радж Атън, скрити покрай пътищата за Мистария, щяха да убият и него, и сина му. Ако кралят не побегнеше на юг, съгледвачите на Радж Атън пак да го спипат и да го унищожат.

Това беше само една от заложените сто схеми. През същия този ден десетки групи убийци щяха да ударят по своите цели. Войски напредваха в марш срещу укрепления на запад и на юг. По други места войските щяха само да се покажат, а след това да изчезнат в някоя гора или планински проход, било задържайки жизненоважни сили в някое укрепление, било отклонявайки ги от набелязаните цели.

Джюрийм знаеше, че сърцевината на плана на господаря му беше тук. Ядрото на неговия план беше да унищожи едновременно и Ордън, и Силвареста.

Но ето че сега лоши знамения известяваха възможен провал на този план. Пиромантите бяха видели някакъв крал тук, крал, който можел да унищожи Великия светлик на Индопал.

Радж Атън се беше оставил открит за атака. Беше взел в замъка Силвареста по-малко от хиляда силара, а над половината от тях вече бяха използвани предната нощ, погълнати от заклинанията, обвързващи Радж Атън с неговите Посветители. Вярно, беше оставил четиридесет хиляди силара в Лонгмът — бе преценил, че там ще са в безопасност. Лонгмът беше голям замък, с високи стени, обвързани с магически заклинания. И макар силите на Радж Атън в Лонгмът да бяха малки, броят им скоро трябваше да бъде увеличен.

Пролуката към възможността някой да удари Лонгмът беше ужасно тясна. Предвид отбранителните съоръжения на Лонгмът, той трябваше да удържи всяка атака от по-малките цитадели, намиращи се в обхват, позволяващ такъв удар. Замъците Гроувърман и Дрийс се намираха на един ден езда от Лонгмът. Но предните съгледвачи на Радж Атън го бяха уверили, че гарнизоните там са малки. Шпионите на Джюрийм не бяха забелязали сили на Ордън в нито един от замъците.

Шпионите му съобщаваха само, че Ордън води „свита по-голяма от очакваната“ за отпразнуването на Хостенфест и че са се спрели на лагер извън село Хейзън, при южните граници на Хиърдън. Свитата включваше най-много три хиляди души — в това число рицари, щитоносци, готвачи и обичайните спътници на войската. Силата беше голяма, по-голяма, отколкото Радж Атън беше очаквал да срещне. Обикновено Ордън водеше за лова по-малко от триста души.

Но сега съгледвачите съобщаваха, че предната нощ към замък Силвареста са тръгнали над две хиляди рицари. Как бе възможно това? Нима Ордън беше довел две сили — едната да нападне Лонгмът, а другата да препусне на север?

Два дни. Джюрийм не беше получавал донесение от Лонгмът от два дни. Вече трябваше да е получил редовния доклад за обстановката. Подозираше, че Лонгмът наистина е паднал. Неизвестно как, но крал Ордън беше превзел замъка.

Петдесет хиляди души, беше казал пратеникът. Петдесет хиляди? Този брой изнервяше Джюрийм, защото му се струваше твърде близък до броя рицари, които по негова преценка Ордън можеше да вдигне срещу господаря му следващата пролет — стига Ордън да се измъкнеше от капана. Крал Ордън можеше да вдигне в поход до четвърт милион доблестни и сърцати рицари, но с толкова голяма чет нямаше да нападне. Нямаше да посмее да остави замъците си без защита.

Толкова сложни схеми, и всичко — на ръба да се срине. Радж Атън трябваше да завземе Севера и да го завземе бързо. Вече от години мините за кръвен метал на Картиш бяха на изчерпване. До средата на зимата щяха да се опразнят съвсем.

Само в Инкара можеше той да извлече повече кръвен метал. Казваха, че мините там все още дават добър добив.

Но никой владетел на Роуфхейвън или на Индопал досега не беше успявал да нахлуе в Инкара. Магьосниците там не бяха особено могъщи, но затова пък бяха много. Инкарците бяха усвоили бойни техники, пригодни за техния терен — бързи удари по хълмовете на здрави малки кончета. И освен това инкарците не можеха да бъдат победени, освен ако човек не надвиеше също така и върховните владетели на арр.

Най-лошото беше, че преди много векове някой си майстор облекчител на име Товил беше избягал от Роуфхейвън за Инкара и там бе учредил нова школа за проучване на силарите. В Инкара бяха направили удивителни открития, открития, каквито магьосниците не можеха да повторят никъде другаде. В Инкара бяха създали силари, които не оставяха никакъв белег, така че не можеше да се разбере по формата на белега каква е руната на сила. Тези силари прехвърляха таланти и умения от един човек на друг.

През всичките години на шпионаж владетелите на Роуфхейвън, както и на Индопал, така и не бяха успели да дублират откритията на инкарците.

Всеки път, когато някой северен владетел се опиташе да нахлуе на юг, бързо откриваше, че южняците не само се бият с него — те освен това осигуряваха силари за неговите врагове.

Така нито един владетел не беше успял да превземе Инкара, да пресуши богатствата й и да проникне в тайните й.

Джюрийм знаеше, че Радж Атън трябва да действа бързо. Трябваше да изсмуче северните кралства още сега, да ги покори, след което да продължи. Твърде възможно бе в дни, отдавна изгубени в легендата, Дайлан Чука да е получил дарове на воля и талант и те да са неотменима част от онова, от което Радж Атън се нуждаеше преди той самият да може да се превърне в Дара всечовешки.

Джюрийм се гордееше с това, че не може лесно да бъде подведен. Силно подозираше, че Боренсон е съобщил една заплетена басня, основаваща се на известна доза истина, изкривена обилно с лъжи. Но все пак, докато размисляше над посланието, донесено от Боренсон, му беше адски трудно да разбере къде свършва истината и къде започват лъжите.

— Мои съветници, да се поразходим — каза Радж Атън.

Вълчия господар вече рядко търсеше съвети от Джюрийм или от Фейкаалд. Явно господарят беше разтревожен.

Слязоха от градската стена и поеха към конюшните.

— Фейкаалд — попита Вълчия господар най-стария от съветниците си. — Ти какво мислиш… синът на крал Ордън при него ли е?

— Разбира се, че не — изсъска Фейкаалд. — Пратеникът беше много стреснат, много уплашен, когато му споменахте за откупа. Това бяха само лъжи. Една дума вярна не каза.

— Съгласен съм, че синът на Ордън все още не е при него, но макар поведението на пратеника да показваше, че е лъжец, той каза и верни неща.

— Синът му не е при него — съгласи се Джюрийм, превъртайки в ума си всеки нюанс в гласа на пратеника, всяко изражение.

— Добре — каза Радж Атън. — А за Лонгмът?

— Не е възможно да го е завзел — бързо изломоти Фейкаалд.

— Направил го е — каза Радж Атън, без гласът му да издаде тревогата, която трябваше да предизвика този факт. Сърцето на Джюрийм едва не замръзна от тази мисъл.

— О, Най-велика от Светлините — каза Джюрийм, — длъжен съм да ви възразя. Държането на пратеника ясно показваше, че и това е лъжа. Ордън трябва да е глупак да прати такъв окаян лъжец на толкова важна задача!

— Убеди ме не поведението на пратеника — каза Радж Атън. — Призори почувствах едно замайване. Напусна ме благодат. Стотици Посветители са мъртви и техните дарове са изгубени. В това съм сигурен.

Да се загубят толкова много дарове беше жесток удар, дълбока рана. Но не това ужаси толкова Джюрийм. В далечните земи на юг облекчителите на Радж Атън усърдно се трудеха да намерят за него нови Посветители. Това бяха хора с огромно обаяние и сили на Глас, които можеха да подмамват други да служат на Радж Атън. Той беше в едно непрестанно състояние на приток, придобиваше сила, ум, обаяние и жизненост със смайваща скорост. Джюрийм вече не знаеше колко хиляди души служат като Посветители на неговия господар. Знаеше само, че мощта на господаря му нараства ден след ден. Джюрийм все още не можеше да проумее на какво ще заприлича неговият господар, когато се превърне в Дара всечовешки.

Но тази сутрин беше понесъл удар.

След ден или след два окупационните войски на Радж Атън щяха да пристигнат, сила от сто хиляди души, и да наложат обсада. Невъзможно беше Ордън да е очаквал толкова голяма окупационна сила.

В същото време три армии щяха да навлязат в кралството на Оруин на запад и след като разбереше, че е заклещен в менгеме, крал Терос Вал Оруин нямаше да има избор, освен или да се предаде, или да се окопае за обсада. Нямаше да може да изпрати помощ на Ордън в Лонгмът.

Междувременно саботьорите във Флийдс бяха започнали да отравят зърнохранилищата за конюшните на Върховния крал Конел и по този начин щяха да попречат на конните кланове да предприемат свирепите си атаки.

Не, Ордън трябваше да е изплашен. Точно затова беше изпратил кресливия си пратеник да джафка срещу Радж Атън.

— Може би — каза Джюрийм — Ордън е завзел Лонгмът, но не може да го задържи. — Но все пак ако Радж Атън беше прав, ако Лонгмът беше паднал, възможно ли беше все пак всичко, което бе казал пратеникът, да е истина?

Сега Радж Атън изрече онова, от което Джюрийм най-много се страхуваше.

— Има ли между нас шпионин?

Джюрийм се замисли, но не можа да намери друго обяснение как Ордън е разбрал, че Радж Атън се кани да нападне Хиърдън. Нито пък беше възможно Ордън по друг начин да е узнал за силарите, скрити в Лонгмът, или че гарнизонът там е малочислен.

Джюрийм моментално се притесни да не би самият той да се окаже проблемът. Дали не беше споделил тези неща с любовниците си? Дали не се беше изпуснал пред някой слуга или непознат? Небрежна дума, изтървана пред неподходяща личност?

„Възможно е да съм и аз“ — помисли Джюрийм. Беше споделил опасенията си от това, че тръгва от Лонгмът без охрана пред един от любовниците си, коневъдец, който отглеждаше чудесни жребци. Но беше ли споменал, че силарите ще бъдат оставени там? Не. За тях не беше казал нито дума.

Фейкаалд беше с Радж Атън от много години и Джюрийм му вярваше. Колкото до огнетъкачите, те изобщо не се интересуваха от Радж Атън. Те служеха на първичните пламъци и щяха да следват Радж Атън само докато той им обещаваше война, обещаваше им да подхранва техния господар.

Така че Джюрийм не можеше да се тревожи, че тези хора са шпиони. Вярно, някой от капитаните можеше да е шпионин. Но как? Как можеше дори един шпионин толкова бързо да уведоми Ордън за възможността при Лонгмът?

Не, трябваше да е Дните, високият мъж с посивяла коса и изсечени, властни черти, който най-много безпокоеше Джюрийм. Той можеше да е помогнал на Ордън в тази битка. Само той.

Джюрийм се ужасяваше от този миг. Отдавна беше подозирал, че той ще дойде. Дните твърдяха, че са неутрални, че никога не помагат на никой владетел срещу друг. Да направят това щеше да означава да се намесят в хорските дела, действие, което според Дните Господарите на Времето нямаше да търпят. Затова те само записваха събитията — но Джюрийм беше чувал и много слухове, много намеци за безскрупулни сделки в миналото. От години могъществото на Радж Атън беше нараствало, докато не стигна точката, от която Джюрийм се страхуваше, че Дните могат да се съюзят срещу него.

Джюрийм вярваше, че посвоему Дните са много по-голяма заплаха от неконтролируемите свободни рицари.

Дните, разбира се, знаеха за действията на Радж Атън. Дните знаеха още предварително, че Радж Атън е замислил да нападне Лонгмът, знаеха, че е оставил там недостатъчен гарнизон. Близнакът на Дни, мъжът или жената, с който беше съединил своя ум в манастира на север, разбира се, знаеше какво предстои. И всичко, което Дните беше научил, можеше бързо да се предаде на мнозина.

Единственото, което Джюрийм можеше да направи сега, беше да не се обърне и да изкорми Дните на място.

— Мисля, че сме предадени, милорд — каза Джюрийм и хвърли поглед към Дните. — Макар че не знам как. — Господарят му го гледаше и забеляза скритото обвинение.

Но какво можеше да направи господарят? Ако Джюрийм обвинеше Дните несправедливо и го убиеше, нещата щяха да се влошат още повече. Тогава всички Дни щяха открито да се противопоставят на Радж Атън и да зашушнат тайните му във всякое ухо.

От друга страна, ако Джюрийм не убиеше Дните, в лагера им щеше да остане шпионин.

Радж Атън се спря.

— Какво ще правим сега? — попита Фейкаалд; кършеше малките си ръчички. Стърчаха от копринения му тюркоазен халат като криви сухи клони.

— А според теб какво да правим? — попита Радж Атън. — Ти си мой съветник, Фейкаалд. Така че съветвай ме.

— Трябва да пратим съобщение до генерал Сюх и да отклоним армиите му към нас за подкрепление, вместо да го караме да напада Оруин — изсъска Фейкаалд.

Фейкаалд беше стар, жилав и опитен. Беше живял дълго благодарение на това, че беше предпазлив. Но Джюрийм знаеше, че Радж Атън често предпочита да слуша не толкова предпазливи съвети. Мощта на Вълчия господар беше нараснала, защото се вслушваше в съветите на Джюрийм.

Той се обърна към Джюрийм.

— А ти какво би направил?

Джюрийм сведе глава.

— Простете ми, о, Благословена Светлина, ако по този въпрос не изглеждам толкова разтревожен. — Хвърли недоверчив поглед към Фейкаалд. — Може и да е вярно, че крал Ордън е пленил вашите силари, но над кого ще ги използва? Вие вече изтръгнахте дарове от всеки по-надарен в Лонгмът. Ордън не може да използва местното население. Което означава, че ще трябва да вземе дарове само от своите воини — лош вариант, защото с всеки дар, който вземе за себе си, той ще отслаби собствената си войска.

— И ти предлагаш?

— Отиваме в Лонгмът и си връщаме силарите! — Това, разбира се, беше единственият възможен отговор. Радж Атън трудно щеше да си позволи да чака подкрепленията. Това щеше да позволи на Ордън или да се измъкне със съкровището, или да събере подкрепления.

Радж Атън се усмихна при този отговор. Джюрийм знаеше, че е рисковано. Навярно Ордън искаше да ги изкара от замъка Силвареста и да им направи засада. Но целият живот беше риск. А Радж Атън трудно щеше да си позволи да седи тук и да не предприема нищо.

Господарят му беше взел шест дара на метаболизъм. Благодарение на това беше способен да се справя с убийците, които го навестяваха от време на време.

Но взимането на такива дарове носеше голяма опасност и обещаваше ранна смърт. Метаболизмът можеше да служи като оръжие срещу притежателя му. Действително, в един такъв случай, според легендата, някакъв Посветител, който дал метаболизма си на един велик крал, бил отвлечен от враговете на краля. Тогава враговете дали на Посветителя стотици дарове на метаболизъм, превръщайки го във вектор, така че кралят умрял от старост за няколко седмици. По тази причина Радж Атън беше прелял всичкия си метаболизъм през един-единствен Посветител, когото винаги държеше край себе си в случай, че се наложи да го убие и да прекъсне връзката.

Малцина крале смееха да поемат повече от един или два дара на метаболизъм. С неговите шест Радж Атън можеше да тича шест пъти по-бързо от всеки обикновен човек. Но също така старееше шест пъти по-бързо. И макар господарят на Джюрийм да притежаваше много хиляди дарове на жизненост и да старееше незабелязано, Джюрийм знаеше, че човешкото тяло е устроено да се износва с времето. Господарят му беше живял вече тридесет и две години, но поради многото си дарове на метаболизъм беше остарял много повече. Физически той вече навлизаше в деветдесетте.

Радж Атън не можеше да се надява, че ще живее повече от биологичната възраст до сто и десет години, нито пък можеше да оцелее без своите дарове.

Само преди няколко години той беше допуснал нещастната грешка да избие някои от своите Посветители, за да може да забави състаряването си. Но след седмица един северняшки убиец за малко щеше да го заколи. Оттогава Радж Атън се беше принудил да носи самотното си бреме на висок метаболизъм.

Три години. Трябваше до три години да обедини света, да се превърне в Дара всечовешки, или щеше да умре. Една година да консолидира Севера. Две да завземе. Юга. Ако господарят на Джюрийм умреше, беше напълно възможно надеждата на цялото човечество да умре с него. Толкова силни бяха халите.

— Значи тръгваме за Лонгмът — каза Радж Атън. — А армията на Ордън в Дънуд?

— Каква армия? — попита Джюрийм, убеден от многото дребни податки, че заплахата не е голяма. — Да сте видели армия? Аз лично чух само бойни рогове в гората, но да съм чул цвиленето на хиляда коня? Не! Мъглите на Ордън бяха там само за да скрият слабостта му.

Джюрийм примижа към господаря си. Тлъстото му туловище и плешивата глава му придаваха тъпашки вид, но Радж Атън отдавна се беше уверил, че Джюрийм е коварен и опасен като кобра. Съветникът продължи:

— Имате двайсет легиона, които приближават към Лонгмът — армия, на която Ордън не може да устои, особено ако вие се биете в челото. Трябва да отидем и да превземем Лонгмът.

Радж Атън кимна. Четиридесетте хиляди силара представляваха труда на хиляди миньори и занаятчии в последните три години. Голям залеж от кървава руда — вече изчерпан. Бяха незаменими.

— Подгответе хората за поход — каза Радж Атън. — Ще опразним съкровищницата на Силвареста, необходимата ни храна ще прибираме от селата по пътя. Тръгваме след един час.

— Милорд, а конете? — попита Фейкаалд. — Ще ни трябват коне.

— Нашите войници имат достатъчно дарове и на повечето не им трябват коне — каза Радж Атън. — А обикновените коне искат храна и почивка, повече от човека. Моите воини ще бягат до Лонгмът. Ще използваме колкото коне има. Ще опразним конюшните на Силвареста.

Сто и шестдесет мили. Джюрийм знаеше, че Радж Атън може да премине пеш това разстояние за няколко часа, но повечето от стрелците му нямаше да понесат бремето на повече от един дар на метаболизъм. Такива войници не можеха да пробягат до Лонгмът за по-малко от ден.

Радж Атън трябваше да остави върколаците тук. Те само щяха да забавят похода. Гигантите и бойните кучета обаче можеха да понесат това изтезание.

— Но… — продължи с колебанията си Фейкаалд, — какво ще правим с вашите Посветители тук? Имате две хиляди в цитаделата на Посветителите. Нямаме коне, с които да ги караме, нито имаме достатъчно стражи, които да ги пазят. — Неговото внимание също се насочи към транспорта.

Отговорът на Радж Атън беше вледеняващ.

— Не е необходимо да оставяме войници, за да пазят цитаделата на Посветителите.

— Какво? — удиви се Фейкаалд. — Вие на практика каните Ордън да нападне. Посветителите ви ще бъдат избити!

— Разбира се — каза Радж Атън. — Но поне смъртта им ще послужи за по-висша цел.

— Висша цел? На каква по-висша цел може да послужи смъртта им? — попита объркано Фейкаалд и пак закърши ръце.

Но Джюрийм изведнъж схвана замисъла в цялата му жестокост и величие.

— Избиването им ще подхрани разногласията — разсъди на глас Джюрийм. — От много години северните държави са се обединявали срещу нас. Но ако Ордън избие Посветителите на Силвареста, както е длъжен, ако унищожи своя най-стар и най-скъп приятел, какво ще спечели? Може да ни отслаби за няколко дни, но себе си ще отслаби завинаги. Дори да избяга със силарите, владетелите на Севера ще се боят от него. Някои тук, в Хиърдън, ще възнегодуват срещу него, може би дори ще потърсят възмездие. Всичко това ще работи против дома Ордън, а унищожението на Ордън е ключът към взимането на Севера.

— Вие сте изключително мъдър — каза Фейкаалд с глас, изпълнен с възхищение, като погледна първо Радж Атън, а после Джюрийм.

Все пак такова разхищение не можеше да не натъжи Джюрийм. Толкова много хора преживяват живота си доволни да не вършат нищо, да не бъдат нищо. Беше мъдро от такива хора да се събират дарования, за да влязат в полезна употреба. Но да се похабява по този начин животът на Посветители — какъв срам.

 

 

Джюрийм и Фейкаалд извикаха няколко къси команди и след няколко мига стените на замъка оживяха от приготовленията за поход. Навсякъде се разтичаха хора.

Радж Атън тръгна по тесните, настлани с камък улици. Искаше да остане сам с мислите си. Мина край кралските конюшни — спретнати нови дървени постройки, издигащи се на два етажа. В горния етаж се държеше сено и зърно. Долният подслоняваше конете.

Хората му се суетяха навсякъде, взимаха първите коне, които им попаднеха, крещяха заповеди на ратаите.

Радж Атън надникна през няколко отворени врати. В няколко ясли се държаха коне Посветители, много от които висяха от ремъци, окачени на тавана, и конярите почистваха и подсушаваха окаяните животни. През отворените врати прелитаха лястовици и чуруликаха уплашено.

Суматохата в конюшните беше пълна. Тук бяха подслонени не само конете на Силвареста, но и някои от по-добрите животни на Радж Атън, прибрани предната нощ, за да се погрижат за тях собствените му конемайстори.

Все още разполагаше с достатъчно добри бойни коне, за да вдигне прилична конница.

Радж Атън се приведе и влезе в последната конюшня. Миришеше на тор и конска пот. Тази воня дразнеше Радж Атън, с неговото свръхразвито обоняние. Личният му конемайстор миеше конете два пъти на ден с ухаеща на лавандула и магданоз вода, за да потисне колкото е възможно неприятните миризми.

В предната част на конюшнята до една от яслите стоеше някакво тъмнокосо момче. Беше сложило юздите на един подсилен кон — при това добър, ако се съдеше по броя на руните по тялото му — и го решеше, подготвяйки го за седлото. Наблизо стояха още няколко коня от същото качество. Момъкът беше твърде бледолик, за да е някое от конярчетата на Радж Атън, сигурно беше от хората на Силвареста.

При влизането на Радж Атън младежът нервно погледна през рамо.

— Излез — каза Радж Атън на момчето. — Отведи конете при портите и ги дръж там. Запази най-добрите за съветник Фейкаалд и съветник Джюрийм. За никой друг. Ясно? — Радж Атън посочи Джюрийм, току-що застанал на прага, и Джюрийм кимна на момчето.

Младежът също кимна смутено, метна малко ловджийско седло на гърба на коня и се забърза изплашен и треперещ покрай Радж Атън и съветниците му.

Радж Атън понякога имаше това въздействие върху хората. Това го накара да се усмихне. Отзад момчето му се стори някак познато. Но когато Радж Атън се опита да си спомни, изведнъж усети в главата си някаква мътилка, мисълта му сякаш се забули в облак. После се сети — беше го мернал на улицата тази сутрин.

Но не, спомни си сега той, онова не беше момчето. Само някаква статуя, която приличаше на него. Младежът изведе коня от конюшнята, започна да връзва и затяга седлото, да пробва дисагите — на достатъчно разстояние, за да не може да чува.

Останал сам със своя Дни в сенчестата конюшня, Радж Атън бързо се извъртя и стисна Дните за гърлото. Беше го последвал на цели две крачки по-назад от обичайното. Знак за гузна съвест сигурно, или за страх.

— Какво знаеш за атаката ми при Лонгмът? — попита го Радж Атън и го надигна във въздуха. — Кой ме предаде?

— Не съм… аз! — отвърна Дните, сграбчи с две ръце китката на Радж Атън и зарита. Мъчеше се да си поеме дъх. На лицето му се изписа страх. На челото му изби пот.

— Не ти вярвам — изсъска Радж Атън. — Само ти си могъл да ме предадеш… ти или някой от твоите.

— Не! — изохка Дните. — Ние… ние не взимаме страна в държавните дела. Това си е… ваша работа.

Радж Атън се вгледа в лицето му. Беше ужасно изплашен.

Радж Атън го задържа във въздуха — мускулите му бяха яки като северняшката стомана — и помисли дали да не му скърши врата. Може би Дните казваше истината, но все пак беше опасен. Радж Атън жадуваше да го смачка и да се отърве от тази напаст. Но ако го направеше, всички Дни по света щяха да се съюзят и да разкрият всичките му тайни на враговете му — броя на армиите му, местоположението на скритите му Посветители.

Радж Атън пусна Дните на пода и изръмжа:

— Наблюдавам те.

— И аз теб — отвърна Дните и разтърка посиняващия си врат.

Радж Атън се обърна и излезе от конюшнята. Командирите на гвардията му бяха казали, че Габорн Вал Ордън е убил един от съгледвачите му някъде, наблизо. Принцът трябваше да е оставил след себе си миризма.

А Радж Атън притежаваше дарове на мирис от хиляди души.

— Милорд, къде отивате? — попита Джюрийм.

— Да хвана принц Ордън — реши импулсивно Радж Атън. Хората му се бяха улисали в подготовката за похода. С даровете си на метаболизъм той можеше да използва това време за нещо по-ценно, докато останалите работят. — Все още може да е в града. Някои работи не бива да се оставят на по-нищожни от теб.