Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (58)

Днес аз съм смърт

Когато обаянието на Йоме се върна, Габорн вече беше подкарал напред. Йоме нямаше представа как точно е загинал векторът на Радж Атън и не изпита голямо облекчение от смъртта на жената. Също като нея, те беше само един инструмент в ръката на Радж Атън, използван безогледно.

Но така или иначе красотата на Йоме се върна. Тя го усети като отпускане на сърцето, като връщане на увереността. Като разцъфващо цвете.

Но това не беше неестествената красота, която бе получила след раждането си, не беше заето от други обаяние. Кожата на ръцете й омекна и загуби бръчките си. Руменината на младостта се върна на бузите й. Поне веднъж в живота си, за първи път, Йоме беше просто самата себе си, без облагите от чужди дарове.

Стигаше й. Искаше й се точно сега Габорн да е тук и да я види, но той беше заминал напред.

Въпреки че вестоносци от Лонгмът й бяха казали какво да очаква, когато стигне замъка — бяха казали, че Радж Атън го е сринал с един вик — нищо от приказките им не беше могло да я подготви за погрома.

Яздеше в челото на колоната от десет хиляди души, събрани от Гроувърман и околните селища. Много от жените вече се бяха върнали назад, към огнищата и домовете си. Бяха изпълнили задачата си.

Но други продължиха с Йоме, особено хора, които бяха живели в Лонгмът — идваха да видят какво е останало от домовете им.

Когато наближиха сринатия замък и видяха пустите поля, по които се промъкваха вълци, много жени и деца заплакаха за това, което бяха изгубили.

Бяха изоставили домовете си преди три дни, но двата дни свиване под парцаливите заслони при Гроувърман им бяха показали колко ще е трудно да се справят, след като паднат снеговете.

Разбира се, повечето от тях се надяваха да се върнат у дома, да възстановят къщите си. Но в тези трудни времена, с бушуващата наблизо война, хората на Йоме не можеха нищо да вдигнат отново, без наблизо да има укрепление.

А замъкът беше почти сринат. Грамадни каменни блокове, поставени на местата им преди дванадесет столетия, сега се търкаляха напукани и поломени.

Почти подсъзнателно Йоме започна да пресмята колко ще струва да се възстанови тази крепост: петстотин каменоделци и строители от Ейремот, защото те бяха най-добрите. Колари да довлекат камъните, главанаци гиганти, наети от Лонгнок, да ги поставят на местата им. Мъже да прокопаят ровове. Секачи да насекат дървета. Готвачи и ковачи, да прибавим и вар за мазилката, длета, триони и шила, брадви… списъкът продължаваше до безкрай.

Но за какво? След като Радж Атън можеше просто да събори замъка с един вик?

Тя погледна нагоре към хълма и видя коленичилия в снега Габорн, на откритото. Габорн беше положил тялото на баща си на хълма над замъка, под един огромен дъб. До тях на земята лежеше грамаден клон.

Беше събрал десетки копия и сега стана и почна да ги забива около трупа на баща си — правеше ограда, която да го опази от вълците.

На дървото над тялото на баща си беше окачил златния му щит. Сега взе шлема на баща си и го положи в снега в нозете му — знак, че баща му е паднал в битка.

Тя обърна коня и подкара към него; водеше и жребеца на баща си. Зад крал Силвареста тръгнаха и тримата Дни: нейната, на баща й и на Габорн. Преди няколко минути крал Силвареста беше заспал дълбоко на седлото, но сега се сепна и се ухили широко на снега със сънените си очи, като изпълнено с възторг дете.

Когато Йоме се приближи, Габорн вдигна глава. Лицето му изглеждаше помръкнало и пусто. Йоме разбираше, че каквито и думи да потърси, няма да може да го утеши. Нямаше какво да му предложи. През последните няколко дни беше изгубила почти всичко — дома си, родителите си, красотата си… и още много, не толкова осезаеми неща.

„Как бих могла изобщо да заспя повече?“ — зачуди се тя. В ума й замъкът винаги бе представлявал образ на върховната сигурност. В свят, изпълнен с опасности, винаги беше изглеждал най-безопасното убежище.

Вече не.

Почувства, че е изгубила детството, невинността си. Покоят на ума беше откъснат от нея.

И не толкова защото майка й лежеше мъртва в гробницата, а един от замъците й лежеше в нозете й в руини. Докато яздеше тази сутрин, тя премисли какво се беше случило. Предния ден се беше уплашила, че Боренсон ще се промъкне в замък Силвареста, ще избие Посветителите й. Представи си, че тайно е знаела какво се кани да извърши, макар че го ненавиждаше.

След като не се беше противопоставила, Йоме се беше съгласила. Ужасът от това бе пропълзял в душата й още по обед предния ден. Сега се чувстваше беззащитна. Не беше спала от две нощи. Чувстваше се замаяна и се боеше, че ще падне от седлото.

Сега й се струваше, че някакъв огромен, невидим звяр, промъкнал се под дълбините на съзнанието й, изведнъж е скочил и я е сграбчил.

Беше смятала да каже няколко утешителни думи на Габорн, но изведнъж усети, че по премръзналите й бузи текат ледени сълзи. Посегна да ги изтрие и затрепери.

Габорн беше приготвил тялото на баща си добре. Косата на краля беше сресана, лицето му беше бледо. Обаянието, което притежаваше, беше умряло заедно с него, така че мъжът, когото тя сега виждаше, не беше онзи крал Ордън, който приживе бе изглеждал толкова царствен и силен.

Приличаше на състарен държавник, с широко лице и обрулена от ветровете кожа. Усмихваше се загадъчно. Беше облечен в бронята си и лежеше върху дебела дъска. Богато извезаната му пелерина от лъскав брокат го покриваше като мантия.

В ръцете си стискаше една синя роза, откъсната може би от градината на херцога.

Габорн се обърна да погледне Йоме, забеляза израза й и се изправи бавно, сякаш го заболя от усилието. Отиде при нея, сграбчи раменете й, след като тя се смъкна от коня, и я притисна до себе си.

Тя помисли, че ще я целуне, и си каза да не плаче.

Но гласът му прозвуча кух и мъртъв, когато прошепна:

— Само скръб за нас. Само скръб.

 

 

Боренсон нахлу в Лонгмът почервенял от гняв. От мига, в който беше прехвърлил рида и бе видял рухналите кули и тълпата, струпала се на ниските хълмове извън замъка, беше разбрал, че новината ще е лоша. Сред тълпата се мяркаха цветовете на много знамена, но нито едно от тях не беше на Радж Атън.

Искаше Радж Атън мъртъв, искаше да го удари с такава изгаряща ярост, каквато не бе изпитвал досега.

Така че все още беше обзет от безсилен гняв, когато нахлу в галоп в Лонгмът и го посрещнаха струпаните хиляди и хиляди селяци. Огледа из тълпата за цветовете на Ордън, но не видя нито един негов войник.

Подкара към двама младоци, които ровеха в снега край замъка и смъкваха доспехите на един от воините на Радж Атън. Единият беше може би четиринайсетгодишен, другият — към осемнайсет. Отначало помисли, че паплачта търси кесии с пари или пръстени, и щеше да ги наругае за това. Но после осъзна, че единият момък се бори с бронята на трупа, докато другият му помага да вдигне тежкото мъртво тяло.

Добре. Искаха да вземат бронята и оръжието, които иначе нямаше да могат да си купят.

— Къде е крал Ордън? — попита Боренсон, като се мъчеше да прикрие гнева в гласа си.

— Мъртъв, като всички скапаняци в замъка — отвърна по-младият. Беше с гръб към Боренсон, не беше видял с кого говори.

От гърлото на Боренсон се изтръгна звук — нещо като ръмжене или сумтене.

— Всички?

В гласа му сигурно беше прозвучала болка, защото момъкът се обърна да го погледне и очите му се облещиха от страх. Той пусна тялото, отстъпи назад и вдигна ръка.

— Да… да, сър — каза официално по-големият му приятел. — Само един е оживял за да каже какво е станало. Всички други са мъртви.

— Един е оцелял? — попита някак отнесено Боренсон, макар да му се искаше да извика името на Мирима и да види дали ще му отговори. Мирима беше в този замък.

— Да, сър — каза по-големият момък и отстъпи, уплашен, че Боренсон ще го удари. — Вие… вашите хора са се били храбро. Крал Ордън е направил змия и се е бил с Вълчия господар… мъж срещу мъж. Те… няма да забравят тази жертва.

— Чия жертва? — попита Боренсон. — На краля ми, или на скапаняците?

Момчетата се обърнаха и побягнаха, сякаш Боренсон щеше да посече и двамата, а и той за малко щеше да го направи, но удържа гнева си.

Огледа обезумял хълмовете наоколо, сякаш Мирима можеше да е застанала на някое било и да му маха, или сякаш щеше да види някой от съгледвачите на Радж Атън да се катери по някоя височина. Но когато вдигна очи нагоре, забеляза Габорн под един дъб.

Принцът беше положил тялото на крал Ордън на снега и го беше обградил с копия от падналите стражи, какъвто беше обичаят в Мистария. И сега стоеше над мъртвия си баща, прегърнал Йоме. Принцесата беше с гръб към Боренсон и беше с качулка, но той не можеше да сбърка фигурата й. Трима Дни се бяха присвили на няколко крачки встрани и гледаха сцената с приучена сдържаност.

Видиотеният крал Силвареста беше слязъл от коня си, беше влязъл в кръга от копия, суетеше се над крал Ордън и се озърташе тъпо, сякаш търсеше помощ.

Чувство на потрес и пустота помете Боренсон и той заплака, стъписан и отчаян.

Падналият замък, падналият крал.

„Може аз да съм го убил — помисли обезумял Боренсон, — моя крал.“ Ордън се беше сразил с Радж Атън мъж срещу мъж, и беше загубил. „Можех да изпълня заповедите на моя крал, да избия всички Посветители. Ако му се бях подчинил до най-малката подробност, може би нещо щеше да се промени. Може би Радж Атън щеше да загине в двубоя.

Позволих моят крал да загине.“

Вината, която го заля, беше дива, беше буря, която връхлетя отвсякъде и сякаш изтръгна от корен всяка фибра на разума му.

Древен закон в Мистария гласеше, че последната заповед на един крал трябва да бъде изпълнена дори когато кралят падне в битка. Заповедта трябва да се изпълни.

Въздухът около Боренсон сякаш се сгъсти. Дълбоко от гърлото му се изтръгна бойният смях и той сниши пиката си, свали забралото на шлема си и пришпори коня в галоп.

Побелелите му устни се изпънаха над зъбите.

 

 

Преди това от сивите облаци беше паднало бяло. Меко и студено. Замръзнала красота, която покри всичко, и бляскаше, щом я докоснеше слънчев лъч.

Крал Силвареста зяпваше в почуда и понякога стенеше от възторг, щом видеше нова красота — преспата сняг, покрила локвата на пътя, или купчинките топящ се сняг, смъкнали се от някое дърво. Той нямаше дума за „сняг“, не можеше да си я спомни.

Всичко му се струваше ново, изпълнено с чудо. Чувстваше се много уморен, но не можеше да заспи, след като беше стигнал до замъка.

Твърде много странности имаше тук; и всички плачеха. Той погледна към замъка, видя рухнали кули. Можа само да се удиви как ли са паднали.

Някаква жена поведе коня му нагоре по някакъв хълм, към някакво голямо дърво, където в кръг стояха някакви копия.

Силвареста заслуша младия мъж, който говореше на младата жена, после зяпна нагоре в дървото. На един клон седеше оранжева котка, като тия, дето ловят мишки по фермите, и го гледаше отгоре. Изправи се, изви гръб на дъга, после запристъпва по друг клон над крал Силвареста и опашката й се изви във въздуха. Измяука гладно и се взря в нещо долу на земята.

Крал Силвареста проследи погледа й и забеляза някакъв мъж, който лежеше на земята, загърнат в лъскава зелена пелерина. Позна кралската пелерина, същата, която беше приковала погледа му тази сутрин. Позна и човека под нея.

Крал Ордън. Приятелят му.

В същия миг разбра, че тук има нещо много сбъркано. Ордън не се движеше. Гръдта му нито се вдигаше, нито се смъкваше. Само беше стиснал ръце около някакво синьо цвете.

За миг светът на Силвареста се срина. Той си спомни какво е това, изтръгна го от някакво дълбоко място, където лежаха скрити всички ужасни неща.

Той извика безмълвно, без да знае името на това нещо, и скочи от коня. Падна на земята, залитна на снега, подхлъзна се в калта и накрая мина през оградата от копия, които стърчаха от земята, и се добра до ръката на Ордън.

Студените пръсти на Ордън държаха едно цвете, синьо като небето. Силвареста стисна студените пръсти, вдигна ги и се опита да ги накара да се раздвижат. Посегна към бузата на Ордън, погали я, но откри, че е също толкова студена като всичко останало от него.

Силвареста извика и се обърна, за да разбере дали другите знаят тази голяма и тъмна тайна, дали знаят за този звяр, който се бе промъкнал между всички тях.

Когато улови погледа на младия мъж и на жената, видя там ужас.

— Да — каза тихо младият мъж. — Смърт. Той е мъртъв.

Да, те знаеха тайната.

Жената промълви с тъжен и укоряващ тон:

— Татко… о, моля те, дръпни се оттам!

Долу в полята някакъв рицар препускаше на голям боен кон, бързаше към тях като стрела, със спуснато забрало и приведена пика. Толкова бързо идеше. Толкова бързо.

Силвареста изкрещя голямата тайна:

— Смърт!