Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (10)

Градината на чародея

Габорн само дето не полетя по стълбите към цитаделата на Посветителите; промушваше се през претъпкания с вмирисани безумци и сакати двор.

Капитан Олт беше до него и му каза:

— Ваше благородие, моля, влезте в кухнята на Посветителите и изчакайте, докато не изпратя някого. Скоро слънцето ще залезе. Може да измислим начин да ви прехвърлим през някоя стена като падне нощта.

Габорн кимна.

— Благодаря ви, сър Олт.

Вече от няколко часа знаеше, че ще се наложи да бяга от замъка Силвареста, но не вярваше, че това ще се случи толкова скоро. Беше си представял, че защитниците на замъка ще окажат твърда съпротива. Стените бяха достатъчно дебели и високи, за да задържат пълчищата на Радж Атън.

Трябваше да поспи. От три дни почти не беше спал. Всъщност той почти не се нуждаеше от сън. Още като бебе беше получил три дара на жизненост и за щастие двама от дарителите му все още бяха живи. Така че като всички, които притежаваха голяма жизненост, Габорн можеше да отдъхва на гърба на коня си, да оставя мозъка си да отпочине, докато той самият се движи като в сън наяве. Все пак понякога му се приискваше да подремне.

Виж, с храната работата беше друга. Дори един Владетел на руни с голяма жизненост се нуждаеше от храна. Точно сега стомахът на Габорн ръмжеше от глад. Но нямаше почти никакво време за ядене.

Нещо по-лошо — той беше ранен. Нищо сериозно, разбира се, но все пак стрелата беше разкъсала десния му бицепс. Ръката за меча. Беше я промил и превързал, но тя пулсираше и пареше.

А Габорн нямаше време нито за раната, нито за стомаха си. Точно сега трябваше да се предреши.

Беше убил един от външните конни съгледвачи на Радж Атън и трима от неговите главанаци гиганти. Стрелите му бяха поразили шест от бойните му кучета.

Конните съгледвачи на Радж Атън щяха да искат да си отмъстят. Габорн никак не беше сигурен, че ще може да се измъкне, дори да дочака нощния мрак. Притежаваше два дара на мирис, но острото му обоняние беше нищо в сравнение с това на някои от бойците на Радж Атън: мъже с носове по-чувствителни от носа на хрътка. Щяха да го проследят.

Въпреки показната си увереност пред Йоме Габорн изпитваше страх.

Все пак се залови да свърши каквото бе необходимо едно по едно. Замириса му на готвено от кухнята на Посветителите и той забърза по дървения под.

Озова се не в кухнята, а в широкото преддверие към трапезарията. Вдясно от вратата през няколкото тежки греди към кухненските помещения видя готварските огньове. От таванските греди висяха оскубани гъски, буци кашкавал, връзки чесън, пушени змиорки и сушени наденици. В един от големите казани вреше супа. Миришеше на естрагон, босилек и розмарин. Между него и готварското помещение имаше дълга работна маса и на нея сляпо момиче трупаше на огромен метален поднос сварени яйца, ряпа и лук.

В краката й едно проскубано коте подмяташе в лапите си изплашено мишле.

По-нататък помещението се уширяваше към масивните дървени маси за хранене, почернели от старост и от мазнина, с пейки от двете им страни. На всяка маса горяха малки маслени светилници.

Хлебарите и готвачите на замъка Силвареста се трудеха усилно по това време на деня, зареждаха масите със самуни хляб и купи с плодове, пълнеха блюдата с месо. Докато другите слуги се бяха струпали по стените да гледат битката, готвачите знаеха задължението си: да се погрижат за несретниците, отдали своите дарове на дома Силвареста.

Както в повечето трапезарии на Посветители, обслужващият персонал беше съставен от хора, които сами бяха пожертвали дарбите си: грозниците, отказали се от своя чар, редяха масите и надзираваха кухнята. Немите и глухите се трудеха в хлебопекарната. Слепите и онези, които се бяха лишили от мирис и усет за допир, метяха подове и търкаха опушените котли.

Габорн моментално забеляза царящата тук тишина. Въпреки че около него се суетяха няколко души, никой не проговаряше, освен по някоя кратка заповед тук и там. Тези хора бяха изплашени.

Самите кухни предлагаха щедра смесица от миризми: миризмата на прясно насечено месо от закланите рано заранта животни и на току-що извадения от фурните хляб се мъчеше да надделее над миризмите на топено сирене, разлято вино и гранясала мас. Съчетанието не беше приятно, но Габорн усети, че устата му се изпълва със слюнка.

Влезе бързо в трапезарията. Един тесен коридор зад нея водеше към хлебарските пещи и Габорн надуши свежия мирис на току-що опечения хляб.

Грабна един горещ самун от масата и едно хубаво слугинче го изгледа намръщено. Но той все пак взе храната все едно, че си беше негова, и отвърна на момичето с поглед, който казваше: „Това си е мое.“

Слугинчето не можа да разбере неизречения укор, но се отдалечи. Държеше ръцете си плътно прибрани до тялото по онзи предпазлив начин, характерен за хората, отказали се от дарбата си на допир. Габорн взе един добре наточен нож и си отряза кълка от поставената в друго блюдо сварена гъска. Пъхна ножа в колана си и задъвка кълката, отвори и бутилка вино. Качеството на виното го изненада.

Едно от кралските ловни кучета се беше изтегнало под масата. Като видя, че Габорн яде, излезе и се намести в краката му, изгледа го с очакване и замете по пода с опашка.

Габорн му хвърли недооглозганата кълка и продължи с хляба.

Умът му работеше трескаво. Въпреки че някой можеше да дойде и да му помогне да излезе от замъка, той знаеше, че това няма да е никак лесно, а и не можеше много да разчита на чужда помощ. Премисли какви ли не планове. Замък Силвареста имаше ров, река, която течеше покрай източната стена, с една воденица за мелене на зърното.

До воденицата сигурно щеше да има ладия, която членовете на кралската фамилия да използват за разходка по реката. Често в подобни случаи от замъка излизаше подземен тунел до кея с ладията.

Но ладията със сигурност щеше да се наблюдава от войниците на Радж Атън. Вълчия господар водеше върколаци, а те можеха да виждат и в най-големия мрак. Така че едва ли можеше да се измъкне с ладията.

Кухнята можеше да има нещо като канал, свързан с реката. Но едва ли. В кухните не оставаше за изхвърляне почти нищо. Кокалите се даваха на кралските кучета. Обелките от зеленчуците отиваха за свинете. Кожите отиваха при кожарите. Всичко, което останеше, отиваше в градините за тор.

Габорн трябваше да се измъкне през реката. Не можеше да рискува да излезе по суша. Бойните кучета щяха да го намерят.

А и да остане не можеше, не можеше да се скрие в замъка за през нощта. Трябваше да го напусне преди да се мръкне. Веднага щом се стъмнеше съвсем и градът притихнеше, ловците на Радж Атън щяха да започнат да го издирват, дори само за да си отмъстят.

Миловидното слугинче се върна с втора бутилка вино, още хляб и месо, за да замести с тях взетото от Габорн.

Габорн заговори до врата й:

— Извини ме. Аз съм принц Ордън. Трябва да стигна до реката. Знаеш ли някой проход, по който да мога да изляза? — Почти моментално се усети колко е глупав и си помисли: „Не трябваше да си казвам името.“ Все пак беше изпитал необходимостта да я впечатли с характера на затруднението си, а това беше най-бързият начин.

Девойката го погледна и огънчето на светилника се отрази в кафявите й очи. Габорн се зачуди защо се е отказала от сетивото си. Нещастно приключила любовна връзка, желание никога повече да не гали или да бъде галена? Животът й нямаше да е лек. Отдалите дарбата си на допир не можеха да усещат нито студ, нито болка, нито удоволствие. Освен това всичките им други сетива някак помръкваха — слух, зрение, обоняние.

Поради това, за тях животът беше празен като на пристрастените към опиума. Често се случваше да се изгорят или да се порежат, без изобщо да го разберат. В студа на зимата можеха да получат измръзвания и да ги търпят без сълзи.

Габорн не знаеше на кого е отдала своя дар на допира — дали е отишъл при краля, при кралицата или при Йоме. Но беше убеден, че крал Силвареста ще бъде осъден на смърт. Сигурно до няколко часа, още преди да се съмне. Освен ако Радж Атън не пожелаеше най-напред да го подложи на изтезания.

Дали това слугинче щеше да седи тази нощ пред някой огън и да чака първата милувка на топлината по кожата си? Или щеше да стои отвън в студената мъгла и да се радва на играта й по лицето си? Не, животът й не можеше да е лесен.

— Има една пътечка отзад — проговори тя с изненадващо мил глас. — Хлебарската пътека, води до мелницата. Там има няколко ниски брези, клоните им стигат до водата.

— Благодаря ти — каза Габорн.

Обърна се, с мисълта да излезе на двора. Искаше да напусне замъка Силвареста, но трябваше и да нанесе удар на Радж Атън. Беше видял десетки силари да се търкалят по тревата, където доскоро работеха облекчителите.

Силарите, изковани от ценния кръвен метал, извличан от хълмовете на Картиш, представляваха всъщност сплав от метали, за които се вярваше, че се извличат от човешка кръв. Само кръвен метал можеше да се използва за направата на силари. Габорн не можеше да позволи Радж Атън да ги завладее.

Но когато се обърна да тръгне, девойчето го потупа по рамото и попита:

— Ще ме вземете ли с вас?

Габорн видя страха в очите й.

— Бих те взел — отвърна й тихо той. — Ако смятах, че това ще ти помогне. Но ти ще си в по-голяма безопасност тук.

От опит знаеше, че Посветителите рядко са храбри. Не бяха от типа хора, които се вкопчват в живота и са готови да го бранят с цената на всичко. Да, те служеха на своите владетели, но им служеха пасивно. Не знаеше дали това момиче притежава емоционалната сила, толкова необходима, за да може да се измъкне.

— Ако убият кралицата… — каза тя. — Войниците… ще ме използват. Знаете как отмъщават на пленени Посветители.

Тогава Габорн разбра защо се беше отказала от чувството за допир, защо се боеше да бъде докосвана отново, отново да бъде наранена. Беше преживяла насилие.

Тя беше права. Войниците на Радж Атън можеха да я наранят. Тези хора, които бяха твърде слаби, за да могат да стоят на краката си, или чиито метаболизми бяха толкова забавени, че не можеха да примигнат повече от пет пъти на час — всички те бяха част от своя Владетел на руни. Бяха неговите невидими придатъци, изворът на неговата сила. Поддържайки своя владетел, те се опълчваха срещу владетеля на своите врагове.

Ако крал Силвареста бъдеше екзекутиран, тези окаяници нямаше да избягат от възмездието.

Габорн искаше да каже на девойчето да остане, да й каже, че не може да я вземе. Искаше да й каже колко опасно ще е това пътуване. Но за нея може би най-голямата опасност бе, ако останеше тук, в цитаделата на Посветителите.

— Смятам да преплувам през реката — отвърна Габорн. — Можеш ли да плуваш?

Слугинята кимна.

— Малко.

Тялото й се разтърси при мисълта какво се кани да направи. Долната й челюст потрепери. Сълзи изпълниха очите й. Плуването не беше сред високо ценените умения тук в Хиърдън, но в Мистария Габорн беше изучил по-изтънчените методи на това изкуство от водните чародеи. Все още беше обгърнат от защитните им заклинания, които го пазеха да не се удави.

Той стисна ръката й.

— Е, бъди смела. Всичко ще мине добре.

Обърна се да тръгне, а тя се шмугна покрай рамото му и взе един самун хляб. При прага спря да вземе една тояга и стар шал, загърна главата си и излезе навън.

На една кука над мястото, където беше подпряна тоягата, Габорн зърна ризата на някой от хлебарите — много топло за носене около фурните облекло. Хлебарите обикновено се разсъбличаха до препаска около срамотиите си, когато работеха при пещите.

Взе ризата и я навлече — омазнена и миришеща на тесто и на потта на друг човек. На нейно място окачи тънкия син халат на Силвареста.

Сега приличаше на дребен слуга, ако не се брояха сабята и кинжалът му. От тях не можеше да се лиши. Трябваха му.

Бързо излезе на двора да събере силарите. Ясното вечерно небе вече потъмняваше и сенките бяха станали удивително дълбоки. Стражи изнасяха от стражницата запалени факли, за да осветят каменната полоса.

Но щом излезе от вратата Габорн видя, че е сгрешил. Големите дървени порти към цитаделата на Посветителите бяха широко разтворени и бойната гвардия на Радж Атън току-що беше преминала през тях — мъже, които дори случайният наблюдател щеше да забележи, че се движат с усилена скорост, воини с толкова дарове, че в сравнение с тях Габорн беше бледа сянка. Посветителите на крал Силвареста се бяха скупчили и гледаха отчаяно бойците на Радж Атън.

Самият Радж Атън, вече на прага на портите, тъкмо напускаше цитаделата заедно с крал Силвареста и Йоме.

Габорн бързо огледа двора. Силарите, които бе поискал да прибере и скрие, ги нямаше. Бяха ги взели.

Един воин от телохранителите прикова с погледа си Габорн. Сърцето на младежа заблъска в гърдите. Той се сви и се помъчи да си припомни обучението си в Къщата на Разбирането.

Окаяник. „Аз съм окаяник“, искаше да изговори с цялото си тяло. „Поредният нещастен сакат в служба на лорд Силвареста.“ Но сабята му говореше друго.

Ням? Глух? Глупак, който все още се надява, че ще може да се бие?

Присви се още крачка назад, по-надълбоко в сенките, изгърби дясното си рамо и остави лявата си ръка, да провисне надолу, заби поглед в земята и устата му провисна, глупаво отворена.

— Ти! — извика телохранителят и пришпори напред коня си. — Как се казваш?

Габорн се озърна към Посветителите наоколо, все едно че не беше сигурен дали се обръщат към него. Посветителите не бяха въоръжени. Не можеше да се надява, че ще се крие сред тях.

Надяна си идиотска усмивка и остави очите си да блуждаят. Имаше една група хора в цитаделата на Посветителите, които можеше да изиграе — слуга, чиито качества не си е струвало да се вземат, но който все пак обича своя владетел и заради това изпълнява каквато служба му възложат.

Габорн примижа, ухили се към войника, посочи с пръст коня му и рече:

— Ее! Хубав кон!

— Попитах как се казваш? — настоя войникът. Говореше с тайфански акцент.

— Ейлсън — отвърна Габорн. — Ейлсън Предания. — Произнесе го като владетелска титла. Всъщност това име се даваше на човек, комуто е отказано да бъде Посветител, защото са решили, че дарбите му са нищожни. Пръстите му зашариха по дръжката на сабята, сякаш искаше да я извади. — Ми аз… рицар ще ставам.

Габорн успя да извади сабята до средата все едно, че искаше да я покаже, след което отново я натика в ножницата. Ако я видеше, войникът щеше да разпознае фината стомана.

Ето че си беше намерил маскировката. Слабоумен хлапак, който си е намерил отнякъде сабя и си я носи да се перчи с нея.

В този момент през портикула изтрополи тежка кола — открит фургон, пълен с мъже в качулести халати — хора с отпуснати челюсти, празни очи и изцедени мозъци. Мъже толкова изнемощели от това, че са дарили мускулите си, че не можеха да се повдигнат, а само лежаха изтощени с ръце, изпружени над ръба на фургона. Мъже толкова осакатени от това, че са дарили гъвкавостта си, че всички мускули по телата им сякаш се бяха вкочанили — с изкривени гърбове и свити без полза пръсти.

Радж Атън водеше част от собствените си Посветители в цитаделата. Четири едри товарни коня теглеха фургона. Жребците на почетната му стража пъргаво пристъпваха наоколо, цвилеха и ритаха. Нямаше място за толкова много животни тук, в каменния квадрат, при толкова струпали се наоколо и зяпащи нещастници.

— Сабята ти е много хубава, момче — изръмжа воинът на Габорн, докато конят му се дърпаше да направи път на фургона. — Гледай само да не се порежеш. — Думите му означаваха, че няма да го задържи; побърза да се дръпне от фургона, без да прегази най-близкия зяпач.

Габорн заситни към него. Знаеше, че най-сигурният начин да се отървеш от някого е като му досадиш.

— Ама тя не е остра. Искаш ли да видиш?

Фургонът спря и Габорн видя Девата на честта на Йоме, Шемоаз, в самия му край, прегърнала главата на един от Посветителите там. „Тате, тате…“, хлипаше тя и Габорн разбра, че тези не са просто кои да е от Посветителите на Радж Атън, а пленени от него рицари, върнати в родината им като трофеи. Човекът, когото прегръщаше Шемоаз, беше тридесет и няколко годишен, с много светлокестенява коса. Габорн погледа девицата и баща й съжали, че не може да ги спаси. Съжали, че не може да спаси цялото това кралство. И в същото време, стъписан, мълчаливо се закле. „Ако зависи от мен, ще спася и вас.“

Откъм сенките до Габорн се приближи едър мъж в мръсен халат и изръмжа:

— Ейлсън, вонлив проклетнико! Недей да ми се пречкаш на пътя. Защо не си изпразнил гърнетата на Посветителите, като ти казах! Я ела да си свършиш работа. Добрите хора ги остави на мира.

За изненада на Габорн, непознатият тикна в ръцете му две ведра пълни с изпражнения и пикоч, след което го тупна по главата. Ведрата воняха. За човек с дарове на обоняние миризмата беше непоносима. Габорн едва преглътна желанието си да повърне, изви врат и изгледа жално мъжа. Беше дебел, с рунтави вежди и къса, наполовина посивяла брада. Сред сенките приличаше на поредния Посветител в оцапан халат, но Габорн го позна: билкаря на Силвареста, могъщия чародей, Земния пазител Бинесман.

— Отнеси ги в градините преди да се е мръкнало — злобно изръмжа билкарят, — да не те напердаша по-лошо от миналия път.

Габорн веднага схвана какво става. Билкарят знаеше, че съгледвачите на Радж Атън са уловили миризмата му. Но никой надарен с дарбата на мириса нямаше да се приближи до тези ведра.

Габорн си пое дъх и ги надигна.

— И да не си оплетеш краката в сенките. На всяка стъпка ли трябва да те гледам? — изсъска Бинесман.

Говореше тихо, сякаш искаше да не го подслушат — знаеше, че всеки от войниците от охраната на Радж Атън има толкова дарове на слуха, че може да отличи дори тупането на сърцето на Габорн от това разстояние.

Бинесман го преведе покрай задните стени на кухните. Там завариха слугинчето.

— Добре, значи го намери! — прошепна то на Бинесман.

Билкарят само кимна, вдигна й пръст да не говори, след което преведе и двамата през желязна врата от задната страна на цитаделата на Посветителите, а после — по утъпкана пътека до една градина. Градината за готварските билки.

По южната стена на градината растяха някакви тъмнозелени лози, виещи се нагоре по каменния зид. Бинесман спря и почна да бере от листата им. Въпреки сумрака дори Габорн успя да познае тесните, с форма на връх на копие листа на тайна.

След като набра една шепа, Бинесман ги разтри между пръстите си. За обикновен човек тайната имаше само малко по-лоша миризма, но за кучета беше истинска отрова. Избягваха я. А Бинесман беше майстор магьосник, способен да усили въздействието на билките.

Това, което Габорн помириса, беше неописуемо — раздираща вътрешностите мазна воня като от кошмар, като от въплътено зло. Всъщност умът му дори се изпълни с един образ — сякаш изведнъж някакъв огромен паяк беше изпънал смъртоносната си паяжина през пътеката. Смъртно опасно. Убийствено. Можеше само да си представи как това вещество ще подейства на едно ловно куче.

Бинесман пръсна от смачканите листа по земята, а с няколко от тях натърка подметките на Габорн.

След като свърши, ги поведе през градината, без да обръща внимание на другите билки. Прескочиха една ниска стена и стигнаха до Кралската стена — втория отбранителен пояс на града.

Бинесман ги преведе по тесен път с Кралската стена от едната страна и задните стени на търговските дюкяни от другата. Стигнаха до една портичка с железни решетки, толкова малка, че човек трябваше да се наведе, за да мине. При портата, взидана в каменната стена, стояха двама стражи. Бинесман махна с ръка и единият извади ключ и отключи.

Габорн остави вонящите ведра на камъните, за да се отърве от товара си, но Бинесман му изсъска:

— Носи ги!

Отвъд стената беше кралската градина — по-красива от всяка градина, която Габорн бе виждал. В това внезапно открило се пред очите му пространство, макар дневната светлина да помръкваше, той виждаше по-добре, отколкото в сенките из тесните улици.

Но думата „градина“ не беше съвсем точна. Растенията, които вирееха тук, не бяха подрязани и подредени в лехи. Растяха в диво изобилие и в невероятна смесица, сякаш почвата беше толкова жива, че не можеше да не ги ражда така щедро.

Странни храсти с цветове като звезди се сплитаха в арки над главите им. Пред тях се беше проснала пълна с цветя ливада, а по-нататък се виждаше нисък склон, обрасъл с борове и причудливи дървета от Юга и Изтока.

В това място се бяха случили странни неща: портокалови и лимонови дръвчета растяха около един горещ извор, дървета, които не можеха да оцелеят зиме. А още по-нататък имаше и други, с чудати, приличащи на коси листа и дълги вейки, и закривени черни клони, които като че ли се бяха устремили да разкъсат небето.

През ливадата ромолеше поток. При един малък вир бяха спрели на водопой няколко сърни. Бледите очертания на цветя и билки бяха пръснати навсякъде, щедро разцъфнали.

На изток и на запад се извисяваха екзотични гори.

Макар че слънцето отдавна се беше скрило, въздухът бе изпълнени с бръмчене на пчели.

Габорн вдиша дълбоко и сякаш горските миризми на целия свят, и уханията на всички градини и всички подправки изпълниха дробовете му наведнъж. Имаше чувството, че би могъл да задържи този мирис за вечни времена, че той е съживил всяка фибра на съществото му.

И цялата умора, всичката болка, която бе преживял през последните пет дни, сякаш се отля от него. Толкова богата бе миризмата на тази градина. Омайваща.

„До този момент — помисли той — просто никога не съм бил истински жив.“ Никакво желание не изпитваше да напусне градината, не бързаше да си иде. Не че времето като че ли бе спряло тук. Не, по-скоро изпитваше… сигурност. Земята сякаш щеше да го опази от враговете му, точно както пазеше растенията на Бинесман от похищенията на зимата.

Бинесман се наведе и свали обущата си. Махна на Габорн и на слугинчето да направят същото.

Това трябваше да е чародейската градина, легендарната градина, която според някои Бинесман никога нямаше да напусне.

Преди четири години, когато старият чародей Яроу беше умрял, няколко схолари в Къщата на Разбирането бяха поискали Бинесман да дойде, за да поеме ролята на учител край камината в Стаята на Земните сили. Постът беше толкова престижен, че малцина чародеи щяха да го откажат. Но тогава се надигна страшен вой. Бинесман няколко години преди това беше публикувал един билкарски наръчник, описвайки треви, които могат да облагодетелстват човечеството. Един Земен пазител, Хеуел, беше нападнал наръчника му — твърдеше, че той съдържал многобройни грешки, че Бинесман грубо объркал няколко редки билки, нарисувал растения, обърнати с главата надолу, твърдял, че шафранът — загадъчна и ценна подправка, внасяна от островите далече на юг — произлиза от особен вид цвят, след като всеки знаел, че той всъщност представлява смес от полени, извличани от клюнчетата на мътещи колибри.

Някои застанаха на страната на Бинесман, но Хеуел беше не само майстор схолар, а и безскрупулен интригант. Успя някак да настрои срещу Бинесман много от по-незначителните билкари, въпреки че като Земен пазител по образование собствените му магически сили бяха свързани със сътворяването на вълшебни артефакти — област различна от билкарството. На интригите му се хванаха и много изтъкнати схолари.

Така Бинесман не получи поста учител край камината в Стаята на Земните сили. Сега някои говореха, че Бинесман е отказал поста от срам, други — защото назначението бездруго нямало да бъде потвърдено. Но според Габорн това бяха само лъжи и слухове, пускани от самия Хеуел, за да изтъкне превъзходството си.

Но имаше и един слух, по-настоятелен от всички други, и в него Габорн вярваше… В Къщата на Разбирането мнозина шепнеха, че въпреки увещанията на много схолари Бинесман просто не искал да отиде в Мистария, за какъвто и да е престижен пост. Просто нямало да напусне любимата си градина.

При вида на екзотичните дървета, при миризмата на редките подправки и носещия се от вятъра меден аромат на цветята Габорн разбра. Билкарят, разбира се, нямаше да напусне тази градина. Това беше делото на живота му. Това беше шедьовърът му.

Бинесман отново срита ботуша на Габорн с босите си пръсти. Слугинчето вече беше свалило обувките си.

— Простете, ваша милост — каза Бинесман, — но трябва да си свалите обущата. Това не е обикновена земя.

Като в мъгла, Габорн изпълни каквото му наредиха и свали ботушите.

Изправи се с единственото желание цял ден да стъпва по тази земя и да диша, да диша…

Бинесман многозначително кимна към ведрата с изпражнения. Габорн надигна вонящия си товар и закрачиха по килима от розмарин и мента, които изпускаха лек, прочистващ душата мирис, щом стъпалата им смачкваха листата.

Бинесман преведе Габорн през ливадата, покрай сърните, които само изгледаха с копнеж Земния пазител. Стигна до една офика, невероятно високо дърво с форма на съвършен конус, и заяви:

— Тук е.

Изрови дупка в гнилата шума и пръст под дървото и махна на Габорн да донесе мръсотията.

Габорн донесе ведрата. Бинесман ги изля в дупката. Нещо издрънча. Сред изпражненията Габорн видя тъмни метални предмети.

Сепнат, позна в тях силарите на Силвареста.

— Е — каза Бинесман, — не можем да позволим да ги вземе Радж Атън. — Взе силарите и ги сложи в едното ведро, без да го притеснява мръсотията по ръцете му. Отиде на петдесет крачки до потока — пъстървите скачаха за комари и пляскаха във водата.

Бинесман влезе в потока и изми червеникавите метални пръчки една по една. После ги постави на купчина на брега. Петдесет и шест силара. Слънцето беше залязло преди половин час и сега силарите приличаха на тъмни сенки върху земята.

Когато Бинесман приключи, Габорн отпра парче плат от ризата си и уви металните пръчки на вързоп.

Вдигна очи и забеляза, че Бинесман го гледа одобрително, примижал във вечерния здрач. Изглеждаше потънал в мисли. Бичите му челюсти бяха стиснати. Не беше висок човек, но беше широк в раменете, набит.

— Благодаря, че си ги спасил — каза Габорн.

Бинесман не отвърна на думите му. Само гледаше втренчено, сякаш искаше да проникне зад очите му — или да запомни всяка негова черта.

— Е — каза след дълга пауза Бинесман, — кой си ти?

Габорн се изсмя нервно.

— Не знаеш ли?

— Синът на крал Ордън — измърмори Бинесман. — Но кой още си ти? На какво си се посветил? Един човек се определя по задълженията му.

Студени тръпки полазиха Габорн от начина, по който Земния пазител изрече думата „задължения“. Беше убеден, че Бинесман говори за клетвата, която бе дал на принцеса Силвареста. А може би говореше за обещанието, дадено от Габорн на кухненското слугинче, обещанието да я спаси, или дори за мълчаливата му клетва към Шемоаз и нейния баща. И кой знае защо, почувства, че тези негови задължения могат да оскърбят билкаря. Погледна към слугинчето, което стоеше наблизо със скръстени ръце, сякаш се боеше да не би да докосне нещо.

— Аз съм Владетел на руни. Клетвообвързан лорд.

— Хмм… — измърмори Бинесман. — Съвсем добре. Служиш на нещо по-голямо от самия теб. А защо си тук? Защо си в замъка Силвареста точно сега, а не след седмица, когато се канеше да пристигне баща ти?

Габорн отговори с лекота.

— Той ме изпрати напред. Искаше сам да видя това кралство, да обикна земята му, народа му, както е станало с него.

Бинесман кимна замислено и поглади брадата си.

— И харесва ли ти? Харесва ли ти тази земя?

Габорн поиска да отвърне, че не само я харесва, а се възхищава от нея, че кралството му се е сторило красиво, силно и почти без недостатък, но Бинесман го беше попитал с някакъв особен тон, тон съдържащ толкова почит в думата „земя“, че младежът усети, че не говорят за едно и също. А може и да говореха. Тази градина не беше ли също така част от Хиърдън? Всички тези екзотични дървета, събрани от най-далечните краища на света, не бяха ли и те част от Хиърдън?

— Намирам я за възхитителна.

Бинесман изпръхтя и огледа храстите и дърветата.

— Това няма да оцелее до утре. Огнетъкачите, нали разбираш. Тяхната магия опустошава, моята — съхранява. Те служат на огъня и господарят им няма да позволи да си върнат човешката форма, ако не подхранват огъня. А каква по-добра храна от тази градина?

— А ти? Ще те убият ли? — попита Габорн.

— Това… не е в тяхната власт — каза Бинесман. — Стигнали сме до обрата на сезоните. Скоро халатът ми ще стане червен.

Габорн се зачуди дали думите му трябва да се разбират буквално. Халатът на стареца беше тъмнозелен, с цвета на листата в разгара на лятото. Можеше ли сам да си сменя цвета?

— Би могъл да дойдеш с мен — предложи Габорн. — Мога да ти помогна да избягаш.

Бинесман поклати глава.

— Не ми трябва да бягам. Имам някакви умения като лечител. Радж Атън ще поиска да му служа.

— И ти ще му служиш?

— Поел съм други задължения — прошепна Бинесман. Думата „задължения“ изрече със същото натъртване, както когато спомена за „земята“. — Но ти, Габорн Вал Ордън, ти трябва да бягаш.

В този момент Габорн дочу далечния лай и ръмженето на озверели бойни псета.

Очите на Бинесман проблеснаха.

— От тях не се бой. Кучетата не могат да преминат моята преграда. Тези, които се опитат ще умрат.

В гласа на Бинесман се долавяше някаква тъга. Болеше го от това, че ще убие мастифите. Той излезе от потока, с отпуснати като на много угрижен човек рамене. За изненада на Габорн, чародеят навлезе в почти пълния мрак, откъсна няколко листа от една лоза, надвесена над водата, и каза на Габорн:

— Навий си десния ръкав. Надушвам беряща рана.

После постави листата върху раната и ги задържа с дланта си. Листата веднага започнаха да засъхват от топлината й да изсмукват болката. Габорн спусна внимателно ръкава, за да задържи лапата на мястото й.

С много безгрижен тон Бинесман ги попита:

— Е, как се чувствате? Уморени? Тревожни? Гладни ли сте?

После закрачи през ливадата и докато вървеше, спираше в сенките да откъсне тук листо, там — някой цвят. Габорн се чудеше как може да ги намира всички в тъмното, но чародеят явно знаеше къде точно расте всяка билка. Той разтърка едното стъпало на Габорн с бабина душица, а другото — с нещо още по-ароматно. Спря се да откъсне три цвята пореч, чиито сини цветчета леко сияеха в тъмното, хвана ги нежно между пръстите си и после дръпна така, че черните им стръкове останаха с петлистни цветчета. Каза на Габорн да изяде сладките цветове. Той го направи и изведнъж почувства как го обзе спокойствие, а с него — и някакво съвършено безстрашие, каквото нямаше и да помисли, че е възможно да изпитва пред лицето на толкова гибелни опасности.

Билкарят даде няколко цвята пореч и на слугинчето, даде й и малко розмарин, да й помогне да преодолее умората.

После Бинесман се изкачи на един тревист склон, посегна към земята и откърши стръка на нисък разцъфтял храст. „Яснооче“, прошепна той и вдигна стръка. От него капеше гъста ароматна мъзга и с нея Бинесман начерта една линия над веждите на Габорн и друга надолу по бузата му.

Изведнъж нощните сенки престанаха да изглеждат толкова дълбоки и Габорн се удиви. Той си имаше дарове на зрение и можеше да вижда доста добре в тъмното, но такова нещо никога не беше си представял… сякаш само за миг билкарят му беше добавил още половин дузина дарове. Все пак Габорн прецени, че всъщност не вижда повече светлина. По-скоро сякаш като погледнеше към нещо, което иначе щеше да може да различи след няколко минути взиране и примижаване в тъмното, сега не изпитваше напрегнатост и в същото време моментално различаваше контурите и цветовете.

Погледна встрани към дърветата и видя там нечий тъмен силует — мъж, който се криеше. Висок мъж, в пълно снаряжение. И силен. Ако не беше ясноочето, нямаше изобщо да го види. Зачуди се какво ли прави мъжът там, но в същото време… знаеше, че фигурата си е съвсем на място.

Бинесман приключи с билката по лицето на слугинчето и й каза тихо:

— Този стрък го пази в джоба си. Може да потрябва да го скършиш преди съмване и да добавиш прясна мъзга.

Габорн разбра, че билкарят не им бърбори за дреболии, когато ги попита как се чувстват, и че може би никога не бърбори за дреболии. Подготвяше Габорн и момичето да избягат в тъмното. Разтърканите по кожата му листа щяха да променят миризмата му и да отвлекат преследвачите му. Други билки щяха да увеличат способностите му.

Всичко това продължи не повече от три минути, след което билкарят започна да им задава по-задълбочени въпроси. На момичето каза:

— Сега колко си уморена? Поречът да не ти усили пулса? Можех черепниче да ти дам, но не исках да те претоваря.

А понякога заговаряше бързо, даваше заповеди на Габорн.

— Това маково семе го пази в джоба си. Ако си ранен, дъвчи от него. Ще притъпи болката.

После ги отведе до края на гората, където три тъмни дървета с извити клони се издигаха като грамадни зверове с криви пръсти и мъхести крайници, оформяйки тъмна кухина, която затваряше малка поляна. Тук Габорн се почувства притиснат, задушен. Нещо в тези дървета му създаваше чувството, че е наблюдаван, преценяват го, но че скоро ще бъде освободен. Тук като че ли беше обгърнат от земята отвсякъде — в почвата под краката му, в дърветата, които го обкръжаваха и почти го покриваха. Надушваше го в почвата, в мокротата на листата и в живите дървета.

Сред многото дребни храсти, скупчени на малката пръстена могилка близо до средата на поляната, Бинесман спря.

— Тук имаме седефче — каза той. — Бере се призори, има известни медицински и кулинарни качества, но ако го береш през деня, в най-големия пек, е ужасно дразнещо. Габорн, ако ловците те приближат срещу вятъра, хвърли това в очите им или в огън — пушекът от такъв огън е много опасен.

Габорн не посмя да го пипне. Само от стъпването в храстите дробовете му се стегнаха, а очите му се насълзиха. Но Бинесман отиде до един нисък храст с повехнали жълти цветове и скъса няколко листа, без да му стане нищо.

Кухненското слугинче също не посмя да приближи. Макар да не можеше да усети нищо, беше станала предпазлива.

Билкарят погледна Габорн и прошепна:

— Няма защо да се боиш от това.

„На друг ги разправяй“ — помисли си Габорн.

Бинесман се наведе и гребна с ръка.

— Вземи.

Вдигна шепата си, напълнена с богата, тлъста почва и я сипа в дланта на Габорн.

— Искам да поемеш задължение — каза Бинесман по онзи особен начин, внушаващ на Габорн, че това е много важно, че много неща ще зависят от неговия отговор. Всяка дума изрече с тежест, като на церемония, почти заклинателно.

До този момент Габорн се беше чувствал зашеметен и ужасѐн от всичко, което се беше случило. Когато задържа пръстта в шепата си, му се стори, че земята под краката му едва ли не се разтваря да го погълне. Пръстта му се стори невероятно тежка.

„Чародеят е прав — помисли Габорн. — Тази земя не е обикновена.“

— Повтаряй след мен: Аз, Габорн Вал Ордън, се заклевам на земята, че никога няма да нараня земята, че посвещавам себе си на опазването на семето човешко в тъмното време, което иде.

Бинесман се взря в очите на Габорн, без да мига, и зачака Габорн да изрече клетвата.

Нещо вътре в Габорн потръпна. Усети пръстта в шепата си, усети… гъдел в дъното на съзнанието си, присъствие някакво… властно присъствие.

Същото онова могъщо присъствие, което беше изпитал предния ден в Банисфер, когато почувства импулса да прикани своя телохранител Боренсон да се ожени за красивата Мирима.

Само че сега това присъствие се появи неимоверно силно. Като усещане за раздвижващи се скали, за дишащи дървета. Странна сила запулсира под нозете му, все едно че земята затръпна в очакване. Да, усещаше го — земята под босите му стъпала се надигаше.

И Габорн разбра, че от много дни е пътувал насам само за да се озове тук. Не беше ли казал баща му да дойде тук, за да се научи да обича земята? Дали някаква Сила не беше вдъхновила баща му да каже точно тези думи?

А и в хана в Банисфер, когато пи от онова вино, „луда ягода“, най-доброто вино, което беше вкусвал, виното с инициала „Б“ на восъчния печат, беше почувствал тази сила. Сега Габорн знаеше, знаеше и без да пита, че Бинесман е приготвил онази бутилка вино. Как иначе можеше да има такъв удивителен ефект? Виното беше ускорило ума му. И го беше довело тук.

Габорн се страхуваше да поеме клетвата на чародея, да стане слуга на земята. Какво щеше да изисква това? Дали трябваше да стане Земен пазител като Бинесман? Той вече бе положил други клетви, клетви, които смяташе за святи. И както беше казала Мирима, той не поемаше клетви току-така.

И същевременно някак се страхуваше и да не поеме тази клетва. Ловците на Радж Атън със сигурност го търсеха. Трябваше му помощ, за да се спаси. Трябваше му помощта на Бинесман.

— Заклевам се — каза Габорн на Бинесман.

Бинесман се изсмя.

— Не на мен, глупак такъв. Не се кълни на мен, закълни се на земята, на това, дето е в ръката ти и под краката ти. Кажи цялата клетва.

Габорн отвори уста. Съзнаваше болезнено колко държи на думите си билкарят, болезнено съзнаваше, че тази клетва е много по-важна, отколкото може да си представи. Зачуди се дали ще може да спази клетвите си както към земята, така и към Йоме.

— Аз… — заговори Габорн и земята под краката му потрепери. Навсякъде около него — през поля, гори и градина — земята се затаи. Никакъв полъх на вятър, никаква птича песен или зов на горски звяр. Тъмните дървета около него сякаш станаха още по-големи и скриха цялата светлина.

„Тъмно. Тъмно. Аз съм под земята“ — помисли Габорн.

Огледа се с безпокойство, защото досега само си беше мислил, че вечерта е тиха. Сега се беше възцарило абсолютно безмълвие и Габорн усети, че странното и властно присъствие се втурва към него.

Бинесман рязко се отдръпна от храста седефче, закова се на място стъписан и започна да се озърта налудничаво. Земята близо до краката му се загърчи, тревата се раздвои, като разкъсващо се огромно було.

А от храстите в края на гората се появи човек, тъмен силует, излизащ от сенките. Преди няколко мига Габорн беше зърнал този силует, видял беше сянката му веднага щом билкарят го намаза със сока на ясноочето, но не беше и предположил каква е истинската външност на съществото.

Защото това не беше смъртен човек. По-скоро беше създание от пръст, оформено от тлъста черна почва. Слепени бучици пръст и камъчета оформяха чертите му.

Габорн го позна. Към него крачеше Радж Атън. Или по-точно, същество от пръст с формата на Радж Атън излизаше от дърветата и идваше към него, в пълно снаряжение, властно навъсено, чак до високия шлем с разперените криле на бухал, черни като оникс.

Габорн замръзна от ужас. Не можеше да проумее какво означава това. Погледна към Бинесман; чародеят беше отстъпил назад и гледаше слисан.

Съществото изгледа Габорн отвисоко, с насмешливо презрение. В мрачината на леса случаен наблюдател щеше да го вземе за човешко същество, само че лишено от цветове. Всяка мигла, всеки нокът на пръстите, всяка черта и всяка нишка в тъканта на дрехите му изглеждаха изваяни до съвършенство.

Тогава земята проговори.

Съществото от пръст не мърдаше устните си. Но думите му сякаш заприиждаха от всички посоки. Гласът му бе въздишка на вятъра през ливада или съсък през планински зъбери. Гласът му бе шумолене на речни камъни или трополене, когато се отронят надолу по склон.

Габорн не можеше да разбере и думичка. Бинесман до него се заслуша напрегнато и запревежда:

— Казва ти, Габорн: „Би ли изрекъл клетва на мен, о, сине човешки?“

Странните звуци продължиха, а Бинесман помисли малко, преди да добави:

— Ти твърдиш, че обичаш земята. Но би ли посветил клетвите си на мен, дори ако нося лицето на враг?

Габорн погледна Бинесман за отговор и чародеят кимна; приканяше го да говори направо на Земята.

Габорн никога не беше виждал нещо подобно на това същество. Нито беше чувал. Земята бе дошла при него, избрала форма, каквато Габорн можеше да види и възприеме. Някои хора твърдяха, че като гледат в огъня, виждат зад него лика на Силата, а на Габорн често му се беше струвало, че огънят е най-досегаемият за сетивата от елементите, а въздухът — най-малко. Но никога не беше чувал земята да изразява себе си по този начин.

— Аз наистина обичам земята — каза най-сетне Габорн.

Странната смесица от далечни шумове се надигна отново.

— Как можеш да обичаш нещо, което не можеш да възприемеш? — преведе Бинесман.

— Обичам онова, което възприемам, и предполагам, че един ден ще мога да възприема и останалото — постара се да отговори искрено Габорн.

Земята се изсмя с насмешка. Грохот на скали. Бинесман каза:

— Ще ме възприемеш някой ден, когато тялото ти се смеси с моето. Боиш ли се от този ден?

Смърт. Земята искаше да знае дали се бои от смъртта.

— Да. — Габорн не посмя да излъже.

— Тогава не можеш да ме обикнеш напълно — прошепна Земята. — Ще подкрепиш ли каузата ми, въпреки това?

Радж Атън. Съществото толкова приличаше на Радж Атън. Габорн осъзна какво иска от него Земята. Нещо повече от това да прегърне живота. Нещо повече от това да служи някому. Да прегърне смъртта, развалата и целостта, каквото беше Земята.

По тъмното лице на Земята се изписаха странни, нечовешки чувства. Габорн се вгледа в тези очи и в ума му изплуваха образи: пасище далече на юг от Банисфер, където от зелената трева се показваха бели камъни, като зъби; живописните пурпурни висини на Алкаир, гледани от далечния му южен дом. Но имаше и много още — просторни кухини, дълбоки пещери и каньони, места, които никога не беше виждал. Почви с пъстри цветове и тъмна, безформена скална твърд, толкова надълбоко в земята, че никой не би могъл да я обхване цялата, никой не би могъл да си я представи дори. Скъпоценни камъни, кал и листа, гниещи в горските подножия наред с човешки кости. Миризми на сяра и пепел, на трева и на кръв. Реки, ревящи и бучащи в най-тъмните кътове на света, и безкрайни морета, проснали се по земния лик като чисти сълзи.

„Не можеш да ме познаеш — казваше Земята. — Не можеш да ме възприемеш. Ти виждаш само повърхността. Макар да ме искаш за свой съюзник, аз трябва също да бъда и твой враг.“

Габорн болезнено премисли всяка дума на клетвата, зачуден дали ще може да я спази.

— Защо искаш да поема тази клетва? — попита той. — Какво значи това, никога да не нараня земята? Какво значи да съхраня семето човешко?

Този път Бинесман не се поколеба, когато преведе отговора на Земята, дошъл не толкова като тътен, колкото като въздишка на вятър.

— Няма да ми пречиш — каза Земята и се облегна небрежно на ствола на едно от притъмнелите дървета, което сякаш се огъна да я обхване като шепа. — Ще се стремиш да научиш волята ми, да отличиш как най-добре да служиш на земята.

— Като какъв? — попита Габорн в желанието си по-точно да разбере какво иска Земята от него.

Шумотевица. Бинесман се намръщи умислено, търсейки подходящите думи…

— Както ти не можеш да ме възприемеш — каза Земята, — така и аз не мога теб. Но това поне знам: ти обичаш хората си, желаеш добруването им. Искаш да ги спасиш. Беше време, когато Огънят обичаше Земята и слънцето бе по-близо до мен. Няма го онова време. Така че, в този сезон на мрака, трябва да призова други, които да отстояват каузата ми. Моля те да спасиш останка от човечеството.

Сърцето на Габорн затуптя.

— Да ги спася от какво?

От дърветата се надигна съсък.

— Огън. Цялата природа е в неравновесие. Онова, което наричате „Първата сила“, отдавна се е отдръпнало, но сега то ще се пробуди и ще помете света, носейки смърт. В природата на Огъня е да се стреми непрестанно да поглъща и да расте. Ще унищожи много неща.

Габорн беше учил достатъчно по чародейство, за да знае, че макар всички Сили да се съчетават, за да създават живот, съюзът между Силите не е лесен и различните Сили благоприятстват различни видове живот. Въздухът обичаше птици, докато Водата обичаше риби, а Земята обичаше растения и всички създания, които пъплят по повърхността й. Огънят май обичаше само влечуги и същества от долния свят. Земята и Водата бяха сили на стабилността. Въздухът и Огънят бяха нестабилни. Земята сама по себе си беше закрилник и се съчетаваше с Водата, за да закриля природата.

Габорн осъзна моментално. „Аз съм Владетел на руни, принц на Мистария — народ силен във водните магии, — който обича земята. Затова Земята се стреми да ме направи свой съюзник.“

— Искаш да ти служа — каза Габорн, — а само един глупак би отказал да премисли предложението ти. Искаш от мен да спася някого и това ще направя с радост. Но какво ми предлагаш в замяна?

Изтътнаха канари и наблизо блъвна пара — Земята се изсмя. Но Бинесман не се усмихна, когато преведе:

— Искам от теб само едно: да спасиш семе от човечеството. Ако успееш, самото деяние ще бъде твоята награда. Ще спасиш онези, които смяташ, че си струва да живеят.

— Ако успея? — попита Габорн.

Самотен вятър, съскащ в дърветата.

— Някога имаше тот по земята. Някога имаше мътни… В края на това тъмно време човечеството също може да се превърне само в спомен.

Габорн усети как сърцето му почти се смрази. Беше си представял, че Земята ще поиска от него да спаси народа на Хиърдън от Радж Атън. Но предстоеше нещо по-опасно от война между две държави… нещо много по опустошително.

— Какво ще стане? — попита Габорн.

Вятърът засъска, щом Земята заговори тихо. Бинесман се намръщи, после каза:

— Габорн, не мога да ти предам какво казва Земята. Много е сложно за превеждане. Самата Земя не знае пълния отговор. Само Господарите на Времето виждат бъдещето, но дори за Земята отговорът е неясен. Земята предусеща повсеместна разруха. Небесата ще почернеят от пушеци и всичко ще гори. Слънцето по пладне ще свети смътно и червено като кръв. Моретата ще се задавят с пепел… аз… твърде много е за мен, за да го разплета, твърде много, за да отговоря.

Магьосникът замълча и Габорн видя, че лицето му е станало пепеляво, сякаш опитът да осмисли думите на Земята бе непосилно бреме дори за него. Или навярно нещата, които бе разбрал, го бяха ужасили толкова, че не можеше да говори.

Габорн не разбра как ще трябва да спази клетвата, но каквото и да изискваше тя, трябваше да я положи. Падна на колене и се закле:

— Аз, Габорн Вал Ордън, се заклевам, че никога няма да нараня земята, че ще посветя себе си на съхранението на семе от човечеството в тъмното време, което иде.

Цялото му тяло се разтрепери. Мъжът от пръст се наведе над него и шлемът му почти докосна Габорн по челото. Вятър изшепна в ушите на Габорн и земята изтътна злокобно. Бинесман изграчи думите:

— Ще държа да опазиш думата си, макар че един ден ще ме прокълнеш.

Земята вдигна два пръста от засъхнала кал, показалеца и средния пръст на лявата си ръка, към челото на Габорн, и изписа руна.

Когато свърши, удари с двата пръста устните на Габорн.

Той отвори уста. Земята пъхна пръстите си вътре. Габорн захапа и вкуси чистата пръст на езика си.

В този момент фино изваяните косми по главата на съществото се разпаднаха, мускулите на тялото се размиха и на земята се изсипа купчина пръст.

Всепоглъщащото присъствие на земята изчезна мигновено. През дърветата все още се процеждаше светлина. Габорн вдиша дълбоко.

Бинесман се раздвижи. Лицето му беше пребледняло и той с благоговение се взря в купчината. Пресегна се, почтително мушна пръста си и вкуси.

Гребна с шепа, пръсна по лявото рамо на Габорн, после на дясното, след това посипа главата му и заговори напевно:

— Земята те цери, земята те крие, земята те прави свой! — Сложи ръце на раменете на Габорн. — Габорн Вал Ордън, провъзгласявам те за истински Земероден. Както ти служиш на Земята, така тя ти служи в отплата.

Габорн все още надушваше седефчето на поляната, но сега от силния мирис само носът го засърбя. Отиде до храста, погали един залинял жълт цвят и отскубна няколко листа от клоните.

После се обърна и видя, че Бинесман го гледа с нещо близо до възхита.

Когато Габорн си откъсна още десетина листа, Бинесман избоботи:

— Е, стига де, цяло село ли се каниш да задушиш с тях? Хайде, че нямаме време.

Чародеят разтърка листата от седефче между шепите си и когато разтвори длан, те бяха станали на прах. Бинесман свали от врата си една кесия, сипа в нея разтритите листа и я надяна на шията на Габорн.

Габорн искаше да зададе поне сто въпроса. Но когато бе влязъл в тази градина, беше изпитал чувство за сигурност чувство, че е защитен. Сега осъзна, че времето изтича, и изпита припряност. Сега нямаше време за въпроси.

Кухненското слугинче беше стояло през цялото време в края на поляната и ги бе гледало с ужас. Сега Бинесман поведе двамата надолу по склона към южната стена на градината. Габорн стискаше вързопа със силарите в едната ръка и дръжката на сабята с другата.

Чувстваше се много странно. Някак изтръпнал. Искаше му се да отдъхне, да има време да премисли нещата и да ги подреди в ума си.

Когато стигнаха другия край на ливадата, под сянката на екзотичните дървета, Габорн чу отзад вик и се обърна.

Нощта почти беше настъпила. Вече се мяркаха светлини от наблюдателните кули на цитаделата на Посветителите, долу откъм Войнишката цитадела, както и от кралските покои. В небето бяха светнали няколко самотни звезди. Това го изненада, защото ясноочето така беше усилило взора му, че не му приличаше на нощ.

Но на високото, по пътеката зад тях, много по-ярък от всяка друга светлина, насам крачеше страховит мъж с проблясващи по раменете му зеленикави пламъци — ближеха гладката кожа на обезкосмения му череп като змийски езици.

Огнетъкачът все още беше зад портата, същата порта, през която бяха влезли и те. Стражите се бяха отдръпнали при появата на магьосника и сега той изпъна ръка. Лъч слънчева светлина сякаш лумна жадно от дланта му и желязната порта се стопи и се огъна. Огнетъкачът мина през рухналата врата и влезе в градината.

Зад него вървяха съгледвачи на Радж Атън. Мъже в черни халати, които душеха за миризмата на Габорн.

— Бързо! — прошепна Бинесман.

Ако това бяха обикновени хора, Габорн нямаше да се уплаши. Но сега той усети че това, в което се е замесил, не е просто битка между простосмъртни. Беше Огънят и го търсеше.

Тримата затичаха през гората, по блатистата земя край потока. Малко по-надолу, след неколкостотин разкрача, потокът щеше да се влее в река Вий, а там Габорн се надяваше, че ще намери начин да се измъкне. Девойчето и чародеят едва издържаха на неговата скорост. Прескочиха някакви ниски храсти и след няколко мига стигнаха до малка къща с белосана ограда и сламен покрив.

— Аз трябва да ида да си спася семената — изсъска Бинесман. — Роуан, ти знаеш пътя до воденицата. Заведи Габорн. Дано Земята е с двама ви!

— Хайде — подкани го девойчето, Роуан. — Насам.

Хвана го за ръкава и го задърпа по някакъв застлан с тухли път. Габорн забърза след нея, облян от нова вълна припряност. Ясно чуваше виковете зад тях. Все още държеше ботушите си в едната ръка, с всяка стъпка болезнено си даваше сметка, че трябва да спре и да ги обуе, но Роуан тичаше неуморно по камънаците, без да усеща нищо.

Тичаше и в същото време се чувстваше… изумен, изпълнен с почуда, неспособен да схване всичко, което се беше случило преди малко. Искаше да спре, да си даде време да го премисли. Но знаеше, че в този момент е твърде опасно да го направи.

В края на градината Габорн подвикна на Роуан:

— Спри, спри. Обуй си обувките преди да си потрошила всички кости на краката си!

Роуан спря и се обу, а Габорн си надяна ботушите; след това продължиха още по-бързо.

Тя изхвърча през градинската порта и се понесе по улицата към кралските конюшни — грамадна нова постройка от дърво. Дръпна една от вратите и я отвори.

Спящото в сеното зад вратата конярче извика уплашено, но Габорн и Роуан профучаха покрай него по дългия коридор между яслите. Тук, овързани с кожени ремъци през коремите и окачени на куки на тавана, висяха десетки коне-Посветители на краля — коне, лишени от ум и мускул, от жизненост или метаболизъм, за да бъдат още по-силни усилените коне на кралската войска. Роуан затича покрай дългите редици ясли към задната врата. Тук един поток, същият поток, който течеше и през градината на чародея, минаваше през разкалян стобор, в който тъпчеха и уплашено цвилеха коне. Потокът преминаваше под голяма каменна стена, Външната стена на градската отбрана.

Габорн не можеше да изкатери високата близо петдесет стъпки стена. Но Роуан се пъхна под зида, където камъните се бяха разкъртили през вековете. Проходът беше тесен, не можеше да пропусне мъж в броня, но слабичкото момиче и Габорн се промушиха, като шляпаха в ледената вода.

Излязоха. Потокът течеше надолу по стръмна зелена морава. По двата му бряга растяха високи върби.

Габорн погледна нагоре. Точно над тях на стената стоеше на пост лъкометец. Той погледна надолу, видя ги да се измъкват и преднамерено извърна поглед встрани.

Теренът близо до стените беше открит, за да могат лъкометците по стените да стрелят отгоре. Оттук Габорн изобщо нямаше да може да се измъкне незабелязан.

Малко под върбите склонът стана по-стръмен. Отвеждаше до гора от бреза и елша, толкова тъмна, че Габорн едва виждаше. Но гората беше малка, просто триъгълник от дървета, едва ли по-дълъг от двеста разкрача и сто на ширина.

Габорн видя реката през дърветата, широка и тъмна. Дочу тихия й плисък.

Спря и хвана Роуан за лакътя. Беше забелязал движения на отсрещния бряг: върколаци и главанаци гиганти разпъваха биваците си в тъмното. Върколаците бяха като черни сенки сред житните поля, присвити на четирите си крайника. Габорн знаеше, че върколаците, които предпочитат да скачат върху плячката си от дървета на звездна светлина, могат да виждат добре през нощта, но не знаеше колко точно добре.

Въпреки че върколаците бяха нападали откъм морето преди хиляда години, Владетелите на руни бяха свели четта им до една десета, стигнали бяха дори дотам, че да отплават до тъмните им земи отвъд Каролско море, за да ги изтрият от лицето на света. Задълго бяха заглъхнали бойните им викове. Не бяха кой знае колко страшни воини, но в тъмното бяха ловки бойци. В днешно време върколаците бяха почти легенда. Но според мълвата върколаци обитаваха планините Хест отвъд Инкара и понякога крадели деца, за да ги ядат. Инкарците, изглежда, така и не бяха могли да изчистят и последната от тези твари от дъждовните си лесове. Габорн не знаеше колко да вярва на тези приказки. Може би сега и върколаците го виждаха.

Но вляво гората се сгъстяваше и там Габорн видя малък изкуствен ръкав, направен от камъни. Воденицата. Грамадното й колело вдигаше голям шум — скърцаше и пляскаше във водата.

— Дай аз да водя — прошепна той.

Запълзя бавно по корем под върбите, за да не привлече вниманието на върколаците на отсрещния бряг, докато не стигна заслона на гората.

Вече бяха извън градската стена, на стръмния бряг с река Вий откъм изток и крепостния ров откъм юг. Габорн се надяваше, че Радж Атън не е поставил войници на пост тук.

Поведе бавно Роуан навътре в гората, като внимаваше да не скърши някой клон.

Зад тях, откъм замъка се чуваха далечни отчаяни викове и крясъци. Сигурно беше избухнала битка.

Други викове по-отблизо се смесиха с шума — викове на ловци, — говореха на тайфански:

— Тръгни натам! Виж там!

Следотърсачите на Радж Атън търсеха от другата страна на крепостната стена.

Габорн и Роуан запълзяха надолу по стръмния склон покрай дърветата. Накрая стигнаха почти до реката.

На хълма зад тях забушува пожар. Гореше градината на Бинесман. Пламъците хвърляха огнено зарево.

На другия бряг на реката Габорн забеляза гиганти — древни същества с космати гриви. Заревото се отразяваше в сребристите им очи. Между тях подскачаха голи върколаци — засланяха очите си да ги предпазят от светлината на пламъците.

Реката беше спокойна. Макар есента да настъпваше, през последните няколко седмици беше валяло малко дъжд. Габорн се опасяваше, че колкото и надалече да преплува под водата, върколаците ще го видят. Но пък отзад сякаш целият град бе лумнал в пламъци, защото тварите изглеждаха донякъде заслепени.

Чу как един клон изпращя. Обърна се рязко и извади сабята си. Горе на склона стоеше един от ловците на Радж Атън, обкръжен от огнената светлина на горящата градина на чародея.

Мъжът не се втурна към Габорн и Роуан, само стоеше тихо, сигурен, че нощта го скрива. Роуан също погледна там, но явно не можеше да го види.

Мъжът беше облечен в черен халат и държеше оголен меч; вместо броня беше облякъл дебел кожен елек. Само ясноочето, което Бинесман бе дал на Габорн, му помогна да види ловеца.

Габорн не знаеше какви дарове може да притежава мъжът, колко силен или пъргав ще е. Но пък и ловецът беше също толкова нащрек заради възможните качества на Габорн.

Погледът му се плъзна вдясно от ловеца и зашари из дърветата, все едно че не го е забелязал. След това Габорн му обърна гръб и загледа към другия бряг.

Остави вързопа със силарите на земята и след това, преструвайки се, че се почесва, извади с лявата ръка камата от колана си. Стисна дръжката, а острието положи плоско на китката така, че да остане скрито.

След това се заслуша. Воденичното колело вдигаше доста шум и почти заглушаваше виковете на хората, борещи се с пожара в града.

— Да изчакаме тук — прошепна той на Роуан. — Не мърдай.

Ловецът започна да се приближава и той затаи дъх.

Безшумен, безшумен и коварен. Но и бърз. Имаше дар на метаболизъм. Габорн нямаше дарове на метаболизъм. Движеше се с бързината на младостта, но не можеше да се сравни с подсилен воин.

Не можеше да рискува да остави мъжа да извика за тревога и да привлече вниманието на върколаците отвъд реката.

Изчака ловецът да се приближи още, на двайсет стъпки. Един клон тихо изпращя. Габорн се престори, че не е чул. Изчака още половин секунда.

Изчака, докато не прецени, че ловецът гледа в краката си, съсредоточен да не направи друг звук; и тогава се превъртя рязко и тихо отскочи от Роуан.

Ловецът надигна меча си толкова бързо, че той блесна в дъга. Застана в готовност — присвити колене, върхът на меча — напред. Превъзхождаше го в скоростта. Но не и в хитрината.

Габорн метна камата от десет стъпки и дръжката й удари ловеца по носа. В същата част от мига, докато ловецът се стресна, Габорн се хвърли напред и нанесе убийствен удар към коляното му, като преряза капачката му.

Ловецът контрира и сниши меча. Габорн извъртя оръжието си нагоре и го посече през гърлото.

Ловецът се хвърли напред, още не разбрал, че е мъртъв. Габорн се извъртя, но усети как мечът захапа лявата страна на гръдния му кош и как в него лумна огън. Отметна меча на воина със сабята си и пъргаво отстъпи назад.

От гърлото на ловеца излезе къркорене и той залитна крачка напред. От раната му бликна кръв — фонтан, извиращ в такт с ударите на сърцето му.

Габорн разбра, че мъжът няма да живее много дълго, и се опита да се отдръпне, за да избегне нова рана. Но се препъна в някакъв корен и падна на земята, вдигнал все пак сабята нагоре, за да парира възможна атака.

Ловецът за миг се огледа замаяно. Посегна да се хване за едно дръвче, не успя, изтърва меча и рухна по очи.

Габорн погледна към билото, но не видя други ловци. Мълчаливо благодари на Бинесман за билките, прикрили миризмата му.

После опипа ребрата си. Кървяха, но не беше толкова страшно, колкото бе помислил. Спря кръвта, след което прибра силарите.

Роуан дишаше задъхано от страх. Изгледа го в тъмното, докато отиваше при нея, сякаш ужасена, че раната му може да го убие.

Той се поизправи, за да я успокои, после я поведе по стръмния бряг към реката. Навлязоха в плачещите върби. Пожарите вече горяха по-ярко.

Върколаците бяха наклякали по другия бряг и се взираха с безпокойство в мрака. Бяха чули дрънченето на оръжията, но докато огънят ги заслепяваше, а Габорн и Роуан се криеха в сенките, върколаците търсеха напразно. Навярно тракането на воденичното колело малко по-нагоре по течението ги объркваше; може би не бяха сигурни, че наистина са чули бой в гората. Като че ли никой от тях не изглеждаше преизпълнен от желание да премине реката и да се бие полузаслепен. Габорн си спомни, че върколаците се боят от вода.

Нагази във водата под плачещите върби. И точно тогава Роуан уплашено ахна.

Нагазили до колене във водата, при речния завой стояха трима главанаци. Единият държеше факла, а другите двама бяха насочили грамадните си дървени пръти като копия. Надничаха като рибари във водата — очакваха, че някой ще се опита да се измъкне по реката.

Светлината, която заслепяваше върколаците, само помагаше на гигантите да виждат по-добре. Габорн ги огледа за миг. Водата надолу по течението едва ли щеше да е по-дълбока от три стъпки. Нямаше начин двамата с Роуан да се промъкнат покрай исполините.

Изведнъж Роуан изохка от болка, преви се и се стисна за корема.