Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (37)

Змийският кръг

През цялата дълга нощ крал Ордън чакаше вест или знак от сина си. Тежко беше това чакане, най-тежкото нещо, което бе правил в живота си.

Мъжете на Ордън изнесоха всичките двеста хиляди стрели на постовете си по бойниците на замъка. На пасажа под западната кула запалиха огнен маяк — отчаян зов за помощ от всеки, който можеше да види отдалече огъня или дима. Близо до огъня хората му поставиха големи казани с масло, за да заври, и тежката му, задушлива миризма изпълни замъка.

Ордън заповяда на петима души да отидат на три мили на север, за да запалят подобен огън на върха Тор Ломан, така че всеки на двайсет левги околовръст да може да го види. Херцог Гроувърман не беше откликнал на молбите на Ордън. Може би гледката с бойните клади щеше да го засрами и да го накара да се включи.

Малко преди зазоряване от Гроувърман пристигнаха две хиляди рицари и обясниха забавянето си. Гроувърман чул за падането на Лонгмът и помислил да го върне, но най-напред изпратил съобщение на Силвареста. Явно пратениците му не могли да стигнат живи при краля. След един ден чакане той изпратил сто съгледвачи на подсилени коне до Силвареста и те научили, че замъкът е паднал.

Ордън се зачуди по кой ли път са тръгнали съгледвачите — стори му се странно, че неговите хора не ги бяха забелязали. Което означаваше, че рицарите са хванали пътеките през гората.

После съгледвачите се върнали с лошата вест за поражението на Силвареста и Гроувърман решил да изчака още за подкрепления от далечните замъци.

Рицарите, изпратени от Гроувърман бяха добри мъже, стабилни воини. Но въпреки всичките си усилия Ордън не се чувстваше подготвен. Подозираше, че битката ще му поднесе изпитания, за които не можеше да се подготви.

Графът на Дрийс не донесе облекчение на крал Ордън. Беше некомпетентен. Само час след като пристигна в замъка се опита да се наложи. Една от първите му грижи беше да заповяда да върнат катапултите в заслоните на кулите, като по този начин провали цялата свършена от тях работа по настройване на обхвата.

Ордън завари графа да безделничи в покоите на херцога — личният му слуга му разтриваше краката, докато той седеше лениво и отпиваше горещ чай.

— Защо сте заповядали катапултите да се приберат? — попита го Ордън.

Графът като че ли се мъчеше да реши дали да наложи властен тон, или да започне да се оправдава.

— Стратегема, скъпи приятелю, стратегема. Виждате ли, реших, че ако ги задържим скрити, докато боят се разгорещи, можем изведнъж да ги извадим и видът им ще обезкуражи силите на Радж Атън!

Крал Ордън не знаеше да се смее ли, или да плаче на тази глупост.

— Радж Атън е виждал много катапулти. Взел е сто замъка със сила. Хората му няма да се обезкуражат, като видят тези.

— Да, но…

— Всъщност Радж Атън е виждал тези катапулти, защото е бил тук само преди два дни. Той знае, че са тук.

— А, разбира се! Много вярна гледна точка! — каза графът и махна с ръка на масажиста си да напусне, след което тежко се надигна от стола.

— Трябва да върнем катапултите по местата им и хората отново да проверят настройката и обхвата им.

— Ами… добре — измърмори недоволно графът, сякаш имаше наум нещо съвсем друго.

— Освен това — продължи крал Ордън — вие сте заповядали на хората си да бранят портите на замъка, а моите да пазят стените. Има ли някакво сериозно основание за това?

— А, разбира се! — каза Дрийс. — Трябва да си давате сметка, че моите хора воюват за дом и родина. За тях е въпрос на чест да защитават портите.

— Ваше благородие — опита се да обясни търпеливо Ордън, — трябва да разберете, че в разгара на тази битка всички мъже ще се сражават за живота си. Моите хора се бият за своите домове и отечества също като вашите. И аз съм довел най-добрите си подсилени воини, мъже с по десет и двайсет дара всеки. Те ще се бият по-добре от обикновени войници от простолюдието.

Дрийс се заинати.

— А, вашите хора може да се бият с мечове и чукове, но нашите се бият със сърце, и с воля!

— Ваше благородие…

Дрийс вдигна ръка да го спре.

— Забравяте мястото си, Ордън — прекъсна го той с яд. — Тук е Хиърдън, не Мистария. Аз командвам тоя замък, докато някой по-голям лорд не заеме мястото ми.

— Разбира се — отвърна Ордън с лек поклон, макар че превиването на гръбнака едва ли някога му се беше струвало по-тежко. — Не бих искал да изглеждам нахален. Просто се надявах, че някои от по-добрите ми гвардейци биха могли да се сражават редом до вашите. Това би показало на Радж Атън… нашето единство.

— Ах, единство! — възкликна Дрийс, захапал стръвта. — Благородно понятие. Великолепен идеал. Да, да, ще се разпоредя веднага.

— Благодаря — каза крал Ордън с нов поклон, след което се обърна да напусне. Имаше чувството че току-що е схванал как точно го работят съветниците на Дрийс.

— А — каза Дрийс, — не си тръгвайте. Ако позволите да ви попитам… разбирам, че събирате хора за змийски кръг?

— Да — отвърна Ордън, опасявайки се от следващия въпрос.

— Аз ще се включа в него, разбира се. Аз ще бъда главата.

— И ще се изложите на такъв риск? — каза Ордън. — Храбър и благороден порив, но ние, разбира се, ще се нуждаем от вас да ръководите битката. — Не можа да се сдържи да не вложи и малко хленч в тона си, както сигурно постъпваха съветниците на Дрийс.

— Аа… Е, аз повече разчитам на обучението на хората в правилни принципи, а след това ги оставям сами да се ръководят — парира Дрийс. — Не се налага да ръководя битката.

— Тогава моля ви, милорд, поне помислете за сигурността на своите земи след битката. Хиърдън понесе достатъчно тежки щети. Ако убият и вас, това ще бъде ужасно бреме. Нека не ви караме да служите като змийска глава, а да ви поставим някъде по-близо до главата, на почетно място.

— О, не, аз настоявам…

— Убивали ли сте в живота си човек, милорд? — попита Ордън.

— Ами, да, как не. Обесих един крадец, няма и преди три години.

Графът, разбира се, не беше обесил човека, знаеше Ордън. Беше оставил на някой от капитаните си в гвардията да свърши работата.

— Тогава знаете колко е трудно — каза Ордън — да спиш нощем след това. Знаете какво е да гледате човека в очите, докато му отнемате живота. Вина. Вината е цената, която заплащаме за това, че предвождаме хората си.

— Първия си човек убих, когато бях на дванадесет години — добави Ордън. — Някакъв побъркан селяк, който посегна да ме напердаши с тоягата си. Оттогава съм убил в битки поне двайсет души… Жена ми… се отчужди от мен заради това… стана студена и престана да откликва на страстта ми. Сигурно мислите, че ще ви заобичат повече за това, но жените си въобразяват, че кръвта по ръцете ти те прави по-груб и жесток. Кръвта опетнява и душата ти, също така. Разбира се, аз не съм Радж Атън… Кой знае колко души е убил той лично. Две хиляди, десет?

— Да, вината… — разсъди графът. — Гадна работа ще да е.

Ордън усети как бавните колела на графския мозък заскърцаха. Изглежда, беше пробудил страховете му. Самия него изобщо не го притесняваше чувството за вина. Трябваше само да напомни на този глупак колко много хора са избити от ръцете на Радж Атън.

— Кръвта наистина петни душата.

Графът вече бе получил начин да се измъкне благоприятно от битката. Можеше да избяга в името на праведността, а не от страх.

— Много добре, силарите все пак са ваши — каза графът. — Може би все пак вие трябва да бъдете главата на змията.

— Благодаря, милорд — каза крал Ордън. — Ще се постарая да изпълня с чест този дълг.

— Но аз съм следващият в редицата.

— Всъщност — продължи Ордън — надявах се да запазя това място за друг човек, капитана на гвардията ми. Много силен боец.

— Аха! — кимна Дрийс. Сега, след като се позамисли, май изобщо не беше сигурен дали иска да участва в тази битка. — Е, може би така ще е най-добре.

— Но можем да запазим следващото място за вас, милорд — каза Ордън.

Знаеше, че не се налага да пази почетно място за този мухльо. След като Дрийс дадеше дара си на капитана, Ордън можеше да го постави където и да е в „змията“. Някъде около средата щеше да е съвсем добре.

— Добре — отвърна с небрежен тон Дрийс. След което даде ясно да се разбере, че не желае да го безпокоят до съмване, защото трябвало да се наспи добре — каза го все пак на слугите си, но пред Ордън.

Така крал Ордън се върна на бойниците и с безпокойство започна да наблюдава за някакви признаци, че идва помощ, или беда. Постави своите далекогледци, мъже с много дарове на зрение, на най-високия участък на гнездото на грааците, след това изпрати съгледвачи извън цитаделата да следят по хълмовете и пътищата и на изток, и на запад за признаци, че окупационната армия на Радж Атън се приближава.

Но тя не се появяваше.

Вместо това през цялата нощ прииждаха хора да предложат помощта си — още триста селяни от областта около замъка Дрийс, всички с дълги копия; нямаха броня, но си бяха навлекли дебели вълнени дрехи, които можеха да ги предпазят от някоя стрела. Полкът на Боренсон пристигна на галоп преди съмване — осемдесет воини, с много рани от битката предния ден.

Те съобщиха, че войските на Радж Атън така и не са се появили при засадата край Глигански брод. Казаха също, че нямат никаква вест за Габорн.

От запад пристигна отряд от двеста копиеносци на подсилени коне, от замъка Джоник. Бяха тръгнали на бой, след като бяха чули за падането на замък Силвареста, но чак когато го приближили, разбрали, че битката ще е при Лонгмът.

От изток се стекоха свободни рицари от своите малки владения — тук десетима, там — петдесет. Бяха предимно престарели мъже, които нямаха какво да губят, или младежи, все още толкова наивни, че да вярват, че войната ще им донесе слава. Всички те се включиха към хиляда и петстотинте рицари и стрелци, доведени от граф Дрийс, и към двете хиляди на Гроувърман.

После започнаха да прииждат синовете на фермери и търговци от селищата край горите. Хлапаци с навъсени лица, някои въоръжени само с брадви или коси. Младежи от градовете, облечени твърде изтънчено и понесли леки мечове с прекалено много злато по предпазителите на дръжките.

Ордън не се зарадва на появата на тези хора от простолюдието. Трудно можеше да разчита на тях като бранители. Но не посмя да им откаже правото да се бият. Тази земя беше тяхна за бран, а не негова.

Докато всеки отряд преминаваше между двата огъня, запалени на пътя пред портите на замъка, мъжете на стените крещяха триумфално и надуваха бойни рогове с възгласите: „Да живее сър Фрийман!“ или „Да живее храбрият Бароуз!“

Ордън познаваше гербовете им и можеше да назове имената на повечето рицари само като погледнеше щитовете им. Но един ездач, който пристигна малко преди съмване, едновременно го озадачи и окуражи.

Почти последен пред замъка се появи един грамаден тип, едър като мечка. Препускаше с все сила на черно магаре. Не носеше никакво снаряжение и никакви отличителни знаци, а само един кръгъл щит с грамаден шип в средата и плосък шлем с един извит волски рог отгоре. Нямаше ризница, а само дебело палто от свинска кожа, и единственото му оръжие, освен камата на колана му, беше грамадна брадва с желязна дръжка, дълга около шест стъпки. С него яздеха петдесетина души — мръсни и опърпани като него, с дълги копия и брадви. Разбойници.

Рицарите по стените на Лонгмът се поколебаха да извикат името на воина и четата му, въпреки че не можеше да не са го познали. Шостаг Брадваря. От двайсет години Шостаг и неговите разбойници бяха като трън в петата на всеки Владетел на руни около Планините на утешението.

Разправяха, че бил Вълчи господар от старата школа и че бил взел много дарове от псета. Докато Шостаг се приближаваше към портите на замъка, крал Ордън се загледа към тревистите хълмове зад него и видя бягащите сиви сенки на вълчи глутници, наплашени под звездната светлина, прескачащи живи плетове и каменни огради.

Шостаг спря на сто разкрача от портите с верните си спътници, сред руините на опожарения град. Макар и в почти пълния мрак, светлината от огньовете освети лицето му — мръсно и небръснато, навъсено и зло. Той се изхрачи в пепелта, вдигна глава към бойниците и погледна Ордън право в очите.

После извика:

— Видях сигналните ти огньове. Чувам, че искаш живота на един Владетел на руни. Поканени ли сме на това празненство?

Ордън не беше сигурен дали може да се довери на този човек. Брадваря като нищо можеше да се обърне срещу него и да предизвика хаос в замъка в разгара на битката.

— За мен ще бъде чест да се сражавам редом до мъже с вашето… прочуто умение — отговори крал Ордън. Не можеше да си позволи да върне каквато и да е помощ, дори от Брадваря.

Шостаг се окашля и се изхрачи на земята.

— Ако ние с момчетата ми го утрепем, ще искам прошка.

Ордън кимна.

— И ще поискам титла и земи, като на всеки друг лорд.

Ордън помисли. Имаше едно имение в тъмните гори по границите с Лонък. Мрачно блато, гъмжащо от разбойници и комари. Имението стоеше празно вече от три години, в очакване на подходящия владетел. Шостаг щеше или да прочисти разбойниците от горите, или да ги вземе в бандата си.

— Мога да ти обещая едно имение в Мистария, стига крал Силвареста да не предложи нещо по-добро.

— Ще го взема — изръмжа Шостаг и махна на хората си да влизат.

 

 

Два часа преди разсъмване Ордън все още нямаше никаква вест нито за Габорн, нито за Боренсон. Друг вестоносец донесе новината, че херцог Гроувърман щял да предложи помощ от съседните замъци, но не можел да стигне до Лонгмът преди здрач.

Радж Атън, разбира се, щеше да дойде много преди него.

Гроувърман беше постъпил правилно, като бе осигурил първо своята защита, независимо от обещаното съкровище.

Така че повече помощ, изглежда, нямаше да дойде. Въпреки че съгледвачите му все още не бяха предупредили за приближаването на Радж Атън, Ордън го очакваше до един-два часа.

Самият факт, че все още не беше получил нито дума от Габорн, го безпокоеше. Час по час надеждата му, че синът му е жив и здрав, гаснеше и накрая той реши, че е безполезно да се надява. Явно Радж Атън го беше пленил.

А Вълчия господар щеше или да го убие, или да вземе даровете на момчето.

Така че Ордън взе силарите, подреди доброволците си и остави облекчителя на граф Дрийс да запее древните заклинания, от които силарите засилваха, сътворявайки ленти от светлина, докато мъжете един след друг отдаваха своя метаболизъм.

Ордън даде своя дар най-последен и затвори змийския кръг. Актът беше отчаян.

 

 

С натежало сърце и с по-малко от шест хиляди души, на разсъмване Ордън затвори портите и зачака надвисващата буря. Беше оставил няколко съгледвачи извън стените, за да го предупредят при първия знак за появата на вражеските войски, но не се надяваше повече на подкрепления.

Изрече едно последно слово, призовавайки пълната мощ на своя Глас, за да отекне колкото може по-надалече, да проникне във всеки камък на замъка. Рицари, простолюдие и разбойници го загледаха в очакване, всеки стиснал здраво оръжието си и стегнат в бойните си доспехи.

— Мъже — заговори той, — всички вие сте чули, че Радж Атън е завзел замък Силвареста, без да прибягва до оръжие. Не е използвал нищо друго, освен своето обаяние и Глас, за да обезоръжи бойците на Силвареста. И вие знаете какво сполетя след това рицарите в замъка. Е, това тук няма да го позволим. Ако Радж Атън се опита да си използва Гласа, ще очаквам всеки от вас, който се окаже в огневи обхват, да стреля по него като срещу щурмуваща армия.

— Когато той напусне това поле, или той ще бъде мъртъв, или ние — продължи Ордън. — Ако някой от вас, младежи, се поддаде на силата на неговия Глас, моите рицари ще го хвърлят от стените на замъка… Няма да допуснем деца да провалят една мъжка битка. И нека Силите да бъдат с нас!

Когато завърши словото си, шест хиляди мъже вдигнаха ръце и зареваха:

— Ордън! Ордън! Ордън!

Крал Ордън отправи поглед отвъд стените. Знаеше, че това предупреждение, направено с пълната мощ на неговия Глас, ще упражни огромно влияние върху тези хора. Надяваше се само Радж Атън да не може да разкъса заклинанието, изтъкано от думите му.

На хоризонта, над Дънуд, полъхна хладен вятър.

Но къде беше Габорн?