Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (33)

Висока цена за гостоприемство

Армията на Радж Атън пристигна малко след полунощ, точно както крал Ордън беше казал, че ще стане.

Ханджията Стийвдор Харк се събуди в леглото си до жена си от тропота на конските копита от другата страна на реката. Тук на носа над реката се получаваше един странен трик със звуците. Стръмните канари на хълмистия склон над пътя ги улавяха и отпращаха ехото им по речното русло.

С годините Стийвдор Харк се беше научил да се буди при тропот на копита, защото най-често ако нощем дойдеше конник, това означаваше, че Харк ще трябва да му намери легло.

Ханът му беше малък, само с две стаи, тъй че гостите му често се принуждаваха да спят по четирима-петима на сламена постеля. Един дошъл посред нощ странник означаваше, че Харк може би ще трябва да разбужда гостите си и да ги укротява, докато намества новия си клиент в постелята им — все главоболия от този род.

Тъй че щом чу тропота на копитата, Стийвдор Харк остана да лежи в леглото си; мъчеше се да прецени броя на ездачите. „Хиляда, две хиляди? — зачуди се задрямалият му ум. — Е, в коя постеля да ги натикам сега?“

После си спомни, че мостът е вдигнат и че бе обещал на крал Ордън да отпрати тези мъже на юг към Глигански брод.

Скочи, все още по нощна риза, и заопипва в тъмното да си обуе някакви чорапи, че тук, толкова близо до планините, навън нощем ставаше студено. После изхвърча от хана и се загледа над реката. Беше окачил един фенер на стрехата специално за такива моменти, но сега нямаше нужда от светлината му.

Войниците стояха неподвижно отвъд реката. Рицари в пълно снаряжение, четирима отпред държаха запалени факли да им осветяват пътя. Светлината на факлите се отразяваше от месинговите щитове и от водата. Видът на воините го уплаши — белите криле, гравирани на шлемовете на Непобедимите, пурпурните вълци на връхните им палта. Виждаха се също така мастифи, великани и някакви още по-мрачни същества.

— Ей! Какво искате? — подвикна Харк. — Моста го няма. Не можете да минете. Най-близкото място е нагоре по течението, при Глигански брод. На двайсет мили! Хванете по пътеката.

Кимна им окуражително и им посочи. Една рядко използвана пътека водеше нагоре по реката към брода. Нощният въздух бе натежал от проливния дъжд, а вятърът се вихреше около главата на Харк, понесъл мирис на бор. Тъмните води на реката тихо припляскваха в брега.

Войниците го гледаха и мълчаха. Уморени, сякаш. Или пък не говореха езика му. Стийвдор Харк знаеше няколко думи на мъятински.

— Чота! Чота! — завика им той и засочи нагоре към брода.

Една тъмна фигура си проби път напред. Дребен тъмнокож мъж, с проблясващи очи и без коса. Той се втренчи през реката към Харк и се усмихна широко, все едно че двамата бяха споделили някоя тяхна си шега.

Смъкна халата си и остана гол. В един кратък миг очите му сякаш засияха; след това синкав пламък облиза едната страна на лицето му и се издигна в нощта.

— Мракът на измамата… виждам го у теб! — извика дребният мъж.

Вдигна юмрук и синият пламък се изстреля по ръката му и изсвистя като запокитен камък над реката право към Стийвдор Харк.

Харк извика от ужас, щом огненият прът докосна едната страна на хана. Старите греди изкрещяха болезнено и лумнаха в пламъци. Маслото във фенера, окачен на стрехата, се пръсна по стената.

Малката синя светлина се понесе обратно през реката и се прибра в очите на дребния мъж.

Стийвдор извика и се втурна в хана си, за да измъкне жена си и гостите преди цялата сграда да бъде обхваната от огнената стихия.

Докато извлече жена си и гостите от постелите, покривът на хана беше пламнал.

Стийвдор Харк изхвърча от хана, задавен от пушека, и погледна през реката. Тъмнокожият стоеше неподвижно, гледаше и се усмихваше широко.

После махна с престорено дружески жест на Харк и тръгна по пътя — надолу по течението, към моста на Силата, на около трийсет мили на изток. Това щеше доста да удължи пътя на армията на Радж Атън, но войниците на Вълчия господар щяха да избегнат засадата на Ордън.

Стийвдор Харк усети, че сърцето му бие лудо. Дълъг беше пътят за един стар и дебел ханджия да яхне коня и да стигне до Лонгмът, а и в градчето нямаше подсилени коне. Не можеше да предупреди Ордън, че засадата му се е провалила. Никога не се беше оправял нощем през горите.

Харк безмълвно пожела на Ордън късмет.