Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (44)

Искрата

Облекчителите тъкмо бяха приключили с прехвърлянето на дарове на метаболизъм от деветима от хората на Радж Атън към Салим, когато прозвучаха роговете, призоваващи към преговори.

— Довършете — каза той на главния облекчител. Беше си смъкнал бронята и седеше на една възглавница в очакване на дара.

Заслуша се с нарастваща възбуда, щом облекчителите запяха познатите думи на заклинанията си. Салим заврещя от болка, докато силарът гореше плътта му, усилвайки миризмата на изгоряла тлъстина и опърлени косми, изпълваща павилиона.

Да вземеш дар, да усетиш целувката на силарите носеше дълбока наслада. Беше като да правиш любов с красива жена. Но да вземеш дар от някой, който вече е получил много дарове, да съчетаваш тази еуфория отново и отново — това носеше неизразим екстаз. Докато Салим вземе даровете си от единайсет души — всички от които на свой ред бяха получили дарове, — той бе съчетал близо четиридесет дара на метаболизъм, и всички те чакаха изведнъж да бликнат на воля у Радж Атън.

Радж Атън рядко бе получавал такова огромно удоволствие.

Вече се потеше в очакване, когато облекчителят измъкна силара от Салим, вдигна високо сияещия му връх и затанцува през павилиона, изпълвайки въздуха с ленти серниста светлина.

Когато върхът на силара докосна кожата под гърдата на Радж Атън, Вълчия господар потръпна в екстаз, който едва успя да сдържи. Падна на пода и тялото му се разтърси на вълни от чисто удоволствие, и той закрещя като в оргазъм. Само многото му дарове на жизненост му позволиха да преживее удоволствието. За няколко мига му причерня.

Когато се съвзе, облекчителите се бяха привели боязливо над него. Потната кожа на Радж Атън потръпваше. Той вдигна очи към тях.

— Милорд, добре ли сте? — попита облекчителят Хеполус.

Думите му се размазаха, сякаш говореше много бавно. Целият свят бе станал странен, като в някакъв мудно течащ сън. Хората около Радж Атън се движеха бавно, а въздухът бе надвиснал тежък и гъст.

Вълчия крал изтри потта от тялото си и се постара да не скочи много бързо на крака.

Отдавна беше разбрал, че когато човек взима дарове на метаболизъм, това влияе на слуха му. Хората около него не само се движеха много бавно, но се променяше целият начин, по който се възприемаше звукът. Високите тонове ставаха по-ниски, докато ниските ставаха почти недоловими. Да отговориш на въпрос така, че другите да те разберат, изискваше както търпение, така и голяма концентрация на Глас.

— Добре съм — отговори той внимателно.

Облекчителите се спогледаха многозначително и се раздвижиха толкова предпазливо, че му заприличаха на много стари, стари хора.

Радж Атън махна към Салим, който лежеше на чергите в шатрата.

— Преместете моя вектор във фургона на Посветителите. И поставете още стражи да ги пазят.

В момента Радж Атън притежаваше четиридесет и два дара на метаболизъм. С толкова много, ако се опиташе да върви нормално, щеше да измине сто и четиридесет мили за час. Ако въздухът останеше неподвижен, всяко негово движение щеше да го кара да се чувства все едно, че се бори с ураган.

С принудена бавност той облече бронята си и си надяна шлема. Неволно направи едно бързо движение, докато затягаше шлема, и левият му палец изпука от неочаквания натиск. Изцери се моментално, но остана изкривен.

Радж Атън отново го счупи и го изправи да се излекува.

Излезе много бавно от шатрата, като се стараеше да изглежда естествен, както обикновено.

На бойниците на замък Лонгмът, над портата, мъжете на крал Ордън размахваха зеления флаг за преговори.

Между двама великани, които стояха като стена, единадесет Непобедими вече бяха яхнали конете си, готови да бъдат почетна гвардия на Радж Атън. Един пехотинец държеше за него дванадесетия кон.

Радж Атън се метна на коня си и кимна на огнетъкачите — подаваше им обичайния сигнал.

След това се насили да седи много спокойно в седлото, докато конят препускаше в галоп към портите на Лонгмът.

Беше много непривично. Докато конят тичаше, Радж Атън често се оказваше за миг изхвърлен във въздуха, но тези мигове се разтягаха и сливаха, така че през половината езда той сякаш се бе превърнал във въздушно същество и просто летеше над земята.

Не беше стигнал далече, когато над главата му се оформи блестящ ореол — учтив жест на огнетъкачите: яркозлатиста светлина, която мяташе искри.

Сред тази сияйна светлина той се вгледа съсредоточено в широко отворените очи на защитниците по стените на замъка.

Рицарите бяха мрачни хора, скептични. Не като мекушавите градски хорица, които бе видял при замъка Силвареста. Много от тях стискаха свирепо оръжията си и като че ли хиляда стрелци на стените бяха изпънали лъковете си, готови за стрелба. Очите им бляскаха пресметливо.

— Хора на Лонгмът — призова Радж Атън, модулирайки тоновете така, че да звучи бавно, прокрадвайки цялата мощ на Гласа си в думите така, че да прилича на изпълнен с мир и разум човек.

На стените на замъка Ордън стисна юмруци и извика:

— Огън!

Като в забавено движение, пороят се спусна надолу — черна стена от стрели и железни пръчки от дългите лъкове и балисти.

Радж Атън се постара да остане неподвижен в седлото си, помъчи се да не реагира преждевременно, докато стрелите и прътите летяха към него. Можеше да ги избегне или да ги избута встрани, ако се наложеше.

Стрелите летяха към него като гибелен дъжд и Радж Атън се заозърта. Рицарите от почетната му гвардия надигаха щитовете си, отчаяни от този преждевременно враждебен акт.

Нямаше време да ги спасява.

Когато първата стрела го доближи, той посегна да я отбие във въздуха. Но когато облечения му в желязна ръкавица юмрук я удари, скоростта и инерцията на движение както на ръката му, така и на стрелата се оказаха такива, че дървената пръчка се пръсна. Острието на стрелата полетя към гърдите му и Радж Атън трябваше отново да посегне бързо към него и да го улови.

В този момент гибелният порой от стрели се заби в рицарите му и в конете им.

Грамаден железен прът на балиста изхвърли рицаря до него от седлото, а Вълчия господар се принуди да надигне малкия си щит, за да избие няколкото стрели, забръмчали право към него.

Една стрела се заби между плочите на бронята на коня му, плъзна се между ребрата му и конят залитна и краката му поддадоха.

Изведнъж Радж Атън усети, че лети във въздуха като в забавено движение, без кон — улавяше и избиваше стрели, дори се изви така, че една стрела да се пръсне в подраменника му, вместо да разкъса бронята.

Беше силен мъж, но дори той не можеше да наруши основните закони на движението.

Инерцията от падането на коня го бе изхвърлила и той се превъртя с главата напред през рамото на животното.

Знаеше, че ако силата на удара не разбие черепа му, бронираният му кон, който щеше да рухне върху него след това, щеше да го премаже.

Успя да изпъне ръце, бавно да се изхвърли от земята докато я докосваше, да се преобърне и да се превърти върху тревата, далече от падащия кон.

Но тази маневра му струваше скъпо, защото докато се окопити, една яркочервено боядисана стрела се заби в ключицата над ръба на ризницата му, а друга захапа бедрото му.

Радж Атън изпълзя надалече от падащия си кон и вдигна поглед към навъсените бойци по стените на замъка.

Сграбчи забитата в бедрото му стрела, изтръгна я и я запокити към нападателите си.

Но когато дръпна червената пръчка, забита в ключицата му, тя се счупи на две.

Той я вдигна към очите си смаян, защото я беше подхванал много предпазливо. Не трябваше да се счупи при толкова лек натиск.

Стрелата се беше скършила, защото беше направена куха и набраздена. Беше направена така, че да се чупи. Радж Атън се досети защо още преди да усети силната отрова, запълзяла към сърцето му.

Взря се навъсено към стената на замъка и видя един воин на сто стъпки над себе си — висок тип с мършаво лице и жълти зъби, с риза от свинска кожа. Мъжът вдигна високо дългия си лък във въздуха и извика победоносно, че е убил Вълчия господар на Индопал.

След като стрелите престанаха да се сипят, последва кратък миг, през който небесата останаха чисти.

Радж Атън измъкна камата си от канията. Раната в ключицата му болеше жестоко. Отровата се стичаше в кръвоносните му съдове толкова бързо, че той не знаеше дали хилядите му дарове на жизненост ще могат да го спасят.

Кожата над ключицата вече се беше изцерила над раната, запечатвайки върха на стрелата отдолу. С бърз замах Радж Атън заби камата си в ключицата, разпра я и измъкна острието на стрелата.

След това с гибелна точност метна камата си към тържествуващия на стената стрелец.

Обърна се и бавно затича, преди да западат още стрели, без дори да си направи труд да погледне как камата му се заби в челото на стрелеца на стената и той рухна назад от силата на удара.

Стигаше му, че чу смъртния му писък.

Радж Атън пробяга сто разкрача през тревата. Отровата го изтощаваше, затрудняваше го да вдигне единия си крак, после другия. Дишането му се забави и затрудни. Боеше се, че отровата ще му причини задух. Стрелата беше попаднала близо до белите му дробове, дълбоко в гръдния кош, а отровата не можеше да бъде отточена преди кожата над раната да се изцери.

Бореше се за всяка своя стъпка, съсипан от умора. Раната в рамото му болеше до смърт и той усещаше как отровата пълзи към сърцето му, как го стиска в железния си юмрук.

Добра се до хората си и замоли за помощ, за лечители. Имаше лекари, които да се погрижат за него, билкари и хирурзи. Но животът му течеше толкова бързо, че една минута му се струваше равна на цял час. Боеше се, че ще рухне дълго преди да успее да дотича билкарят.

Сърцето му биеше на пресекулки и все по-трудно изтласкваше кръвта. Радж Атън се задъхваше при всяко вдишване. Със своите дарове на слух чуваше всеки напън и всяко изхъркване на гаснещото си сърце. Притиснал глава в земята, Радж Атън чуваше червеите, ровещи в земята под него.

После сърцето му спря.

В тази внезапна тишина звукът на червеите под земята стана по-силен, сякаш това беше единственият звук на света.

Радж Атън насили сърцето си да забие отново, насили го да започне. „Бий, проклето да си. Бий…“

Помъчи са да глътне въздух, задъхан. Безсилен, заблъска с юмруци облечената си в броня гръд.

Сърцето му удари слабо, веднъж. След това запелтечи, затрепери в спазми.

Радж Атън се съсредоточи. Усети как сърцето му удари още веднъж, силно. След секунда се чу отново. Той вдиша с усилие и усети чернилка в дробовете си.

Проплака в ума си, помоли се мълчаливо всичките му облекчители в света да му влеят миг по-скоро още жизненост, за да може да преживее това. „Идва един крал — чу той думите, отекващи в паметта му. — Крал, който може да те убие!“

„Не така — замоли се той на силите. — Не толкова жалка смърт.“

Изведнъж биенето на сърцето му се улесни. То започна да помпи по-силно и Радж Атън се напика в бронята си като старец, неспособен да удържи мехура си. Изпита някакво облекчение, щом тялото му изхвърли част от отровата.

Докато лежеше на тревата, болката отслабна. Беше лежал върху земята дълги минути, макар че за стрелците по стената сигурно бяха изтекли едва няколко секунди.

Отново с мъка се изправи и започна да залита към първата редица на войската си, смъкна се на колене зад един от великаните, използвайки го като щит.

Озърна се назад и видя как няколко души от почетната му гвардия се мъчат да се надигнат под пороя стрели, вдигнали над себе си щитовете. Но мъжете по стените продължаваха да ги засипват със стрели.

Обзе го изгарящ гняв. Той го потисна. Унищожаването на тези мъже нямаше да му спечели нищо.

Излязъл извън обсега на лъковете и балистите, Радж Атън се изправи и извика към замъка:

— Храбри рицари, безчестни лордове! Идвам като ваш приятел и съюзник в тези тежки времена. Не като ваш враг!

Усети пълната сила на Гласа си. Тези мъже, разбира се, виждаха, че той е уязвената и онеправдана страна. Единайсет от най-добрите му воини лежаха смъртно ранени на бойното поле.

Въпреки че беше много далече, твърде далече, за да донесе обаянието му очаквания ефект, само Гласът му можеше да разколебае хората.

— Хайде, крал Ордън — извика той с настойчиво благоразумие. — Нека се съберем и обсъдим нещата. Вие знаете, разбира се, че имам огромна армия, която лети насам. Сигурно дори я виждате от толкова високо.

Надяваше се, че Виштимну най-после идва. Може би точно тази гледка бе подтикнала Ордън към това безчестно деяние. С цялата благост, която можа да вложи, той добави утешително:

— Не можете да ме победите, а аз не ви нося зло. Хвърлете оръжията си. Отворете портите. Служете ми. Аз ще бъда вашият крал, а вие — моят народ! — И зачака търпеливо, както бе направил при замък Силвареста.

Като че ли чака цяла дълга минута за каквато и да било реакция. Но когато тя последва, не беше каквато очакваше.

Двадесетина от по-младите мъже хвърлиха оръжията си от стените. Копията и лъковете издрънчаха по бойниците и пльоснаха във водата на рова.

Но също така бързо като оръжията западаха и младежите — защото по-коравите войници на стената хвърлиха от нея по-малодушните си съратници. Телата заотскачаха по скосените стени на замъка.

Един едър брадат мъж с вид на мечка стръвница, който стоеше точно над портите, се изхрачи колкото може по-надалече, така че храчката му отхвърча чак до умиращите рицари на Радж Атън. Мъжете на Ордън избухнаха в смях и размахаха оръжията си.

Радж Атън седеше на хладния вятър и скърцаше със зъби. Не беше говорил по-хубаво при замък Силвареста, но там ефектът беше съвсем различен.

Възможно беше заради увеличения си метаболизъм да не е изрекъл думите толкова бавно, колкото искаше, да не е вмъкнал в тях подходящата интонация. Всеки път, когато човек вземеше дарове на метаболизъм, трябваше отново и отново да се учи на изкуството на словото.

Или може би беше заради даровете на обаяние. Бе загубил от обаянието си след замъка Силвареста. Беше го усетил, когато умря херцогинята на Лонгмът, отнасяйки със себе си своите дарове.

— Добре! — изрева Радж Атън. — Тогава ще обърнем дебелия край!

Ако Ордън беше търсил искра, с която да разпали гнева на Радж Атън, беше я намерил.

Радж Атън усети, че кипи отвътре, и се помъчи да се овладее. Знаеше, че ще е тежко за тези мъже в замъка. Колко по-лесно щеше да свърши за всички, ако се бяха предали. Той беше завзел сто замъка, много от които далеч по-добри от този, и за войската му това се бе превърнало в обичаен занаят.

„Ще дам добър урок на наглия крал Ордън“ — закле се той.

Застана пред бойните редици, вдигна грамадния си чук и го спусна с рязко движение.

Първият залп камъни изхвърча от катапултите. Няколко по-малки камъка изчезнаха зад стените, а по-тежките удариха по-ниско от бойниците. Двама от главорезите на Ордън се сринаха от стените.

Ордън отвърна със залп от шест катапулта и четири балисти. Катапултите изхвърлиха малки железни стрели, които полетяха като носещ гибел порой… и западаха на пет разкрача от войниците му. Ордън трябваше да е по-точен с по-леките заряди.

Балистите бяха друго нещо. В целия юг Радж Атън не беше виждал балиста, направена от хиърдънска стомана. В градове като Банисфер и Аърънтън изобретатели — земни чародеи, усвоили тайните изкуства на металургията и хитри нововъведения — дълго се бяха трудили над изработването на тази стомана. Радж Атън се оказа неподготвен, когато металните пръти полетяха от стените като тъмна мъгла и удариха по редиците на войската му.

Един прът на балиста — огромна стрела, изсечена от желязо — профуча към него. Той мигновено се наведе встрани от пътя й и чу как прътът прикова някого към земята с болезнен тътен.

Обърна се и видя как един от огнетъкачите му се срива на земята с дупка колкото голям портокал в корема.

Шафрановият халат на младежа изведнъж лумна в бели пламъци и магическата му сила изригна, останала извън контрол.

— Оттегляй се! — викна Радж Атън. Хората му не се нуждаеха от повече подкана.

Радж Атън затича нагоре по хълма, а огнетъкачът изригна… масивната фигура на огнения дух, увил се като червей в недрата на душата му, се измъкна на воля.

Придоби очертанията на слаб плешив мъж, висок сто стъпки и седнал на земята. Пламъците облизваха черепа му и се вихреха от върховете на пръстите му. Той с тревога се взря към Лонгмът.

Радж Атън спря и загледа. Такъв елементал — дух на огнената стихия — можеше изливайки злобата си, да предизвика пълен хаос, да срине стените, да изгори портата, да изпържи като яйца в тиган обитателите на замъка. Също като онова, което бе направил огненият дух при замък Силвареста.

Но Радж Атън изпита разочарование. Толкова години беше хранил тези огнетъкачи. Вече двама от тях бяха убити в тази кампания. Какво ужасно пилеене на сили.

Нямаше какво друго да направи, освен да чака и да гледа, докато елементалът си свърши работата, а след това — да разчисти.

Елементалът се превърна в бушуващ адски огън, от който тревата в нозете му пламна. Въздухът зарева като в пещ и зноят помете Радж Атън, разкъса дробовете му с всеки дъх.

Балонът с нагорещения въздух все още висеше на петстотин стъпки над бойното поле. Издърпаха го надолу преди горещината от огнения дух да обгори коприната му и да го пръсне на огнено кълбо.

Елементалът се обърна към града и закрачи през бойното поле.

Мъжете по стените на Лонгмът замятаха стрели в ужас. Малките стрели летяха към чудовището като звезди, които лумваха в пламъци в нощното небе, преди да бъдат погълнати. Стрелите не можеха да надвият елементала, само го подхранваха.

Елементалът вдигна ръка и пръстите му изригнаха зеленикав пламък, който погали подвижния мост на Лонгмът. Звук на цепещо се дърво и пръскащи се дъски изпълни въздуха. Войниците отгоре се разтичаха за прикритие, щом огнената вълна се натресе в замъка.

От гърлата на воините на Радж Атън се надигнаха радостни възгласи. Самият той остана мрачно усмихнат.

Изведнъж от стените над арката на портата рукна вода и потече на тъмни вади от устата на водоливниците над портата, заизлива се на вълни от всеки камък на замъка, така че сивите стени лъснаха.

Водата в рова започна да се издига нагоре към каменните бойници, оформяйки стена. При докосването й огромният елементал се превърна в пара, започна да се свива и да се разпада.

Радж Атън гледаше удивено.

Един от огнетъкачите му извика:

— Преграда на воден чародей!

Замъкът, изглежда, притежаваше някаква непредвидена магическа закрила. Но Радж Атън не беше чувал тук, в Хиърдън, да има водни чародеи.

Зачуди се. Такива прегради не можеха да траят повече от година и за тях на портата на замъка трябваше да се постави магически знак. Преди четири дни не беше видял такъв знак или руна.

После вдигна очи над портата… Ордън стоеше на арката, опрял златния си щит в стената на замъка. Преградата беше вградена в щита и опирайки го в стената, той я разпростираше над целия замък.

Лицето на Радж Атън се сгърчи от гняв, докато гледаше как неговият елементал се свива и гасне под водния напор. Създанието трепереше и се свиваше като изоставено дете, после се превърна в най-обикновен огън по тревата. След малко дори и той изтля.

Радж Атън се чувстваше безсилен, обезумял.

И тогава се появи чародеят Бинесман, на личния кон на Радж Атън — препускаше от горските хълмове на запад, за да се озове между армията на Вълчия господар и замъка.