Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (13)

Предложения

Шемоаз Солет беше замаяна. Гледката как най-добрата й приятелка, Йоме, губи обаянието си я ужаси до дъното на душата й.

Когато Радж Атън приключи с принцесата, се обърна и се вгледа в очите на Шемоаз. Ноздрите му бяха настръхнали, докато я преценяваше.

— Ти си едно красиво младо същество — прошепна той. — Служи ми.

Шемоаз не можа да скрие отвращението, което изпита от тези думи. Йоме още лежеше на пода, почти в безсъзнание. Бащата на Шемоаз все още лежеше във фургона долу, в цитаделата на Посветителите.

Не каза нищо. Радж Атън се усмихна вяло.

Не можеше да вземе дар от жена, която го мразеше толкова силно, а Гласът му не можеше да я склони. Но можеше да вземе други неща. Погледът му бавно се спусна към бедрата й, сякаш тя стоеше гола пред него.

— Тази засега я оставете в цитаделата на Посветителите. Да се грижи за краля и принцесата.

Тръпки на ужас полазиха по тялото й, но Шемоаз си позволи да се надява, че поне докато е в цитаделата, Радж Атън ще забрави за нея.

Един от телохранителите я хвана за лакътя, задърпа я по тесните стъпала извън Голямата зала, после я преведе по улицата до цитаделата на Посветителите, тикна я през портикула и каза няколко думи на индопалски на току-що застаналите на смяна стражи. Стражите се захилиха и закимаха разбиращо.

Шемоаз изтича при баща си — бяха го довлекли в Залата на Посветителите и сега лежеше на един чист нар.

Гледката беше болезнена, защото тази рана беше стара и беше гноясвала прекалено дълго.

Бащата на Шемоаз, Иърмън Вотания Солет, беше свободен рицар, положил клетва да съкруши Вълчия господар Радж Атън. Клетва, която бе положил не на шега преди седем години, когато се отрече от службата си на Силвареста, за да препусне през зелените пролетни поля към далечното кралство на Ейвън.

Клетва, която му беше струвала всичко. Шемоаз помнеше колко висок беше, седнал на седлото, и колко горда с него беше тя. Беше велик воин и в очите на деветгодишното момиче изглеждаше непобедим.

Сега облеклото му вонеше на изгнила слама и вкиснала пот. Мускулите му се бяха стегнали безполезно, брадичката се беше забила в гърдите. Тя взе парцал и вода и започна да го почиства. Той заплака от болка, докато чистеше глезена му. Тя го огледа и видя, че цялото му тяло е покрито с ужасни белези. Кожата около глезените му беше зачервена и с оскубани косми.

През тези шест години Радж Атън беше държал баща й окован във вериги. Подобно отношение към Посветители беше нещо нечувано. След толкова години подложен на това изтезание беше цяло чудо, че още е жив. Тук, в Севера, Посветителите ги почистваха, подсушаваха, преобличаха, зачитаха ги и се грижеха за тях с обич. Мълвата твърдеше, че Радж Атън започнал да взима роби, за да подхранва потребността си за Посветители.

Докато Шемоаз чакаше готвачите да донесат бульона от кухнята, само държеше главата на баща си и не спираше да го целува. Той я гледаше с празни очи, неспособен да мигне.

Откъм кралската цитадела се чу вик. Някой отдаваше дарбата си. За да отвлече ума си от това, тя започна да шепне:

— О, татко, колко се радвам, че си тук. Толкова дълго чаках това.

Очите му се присвиха в тъжна усмивка и той въздъхна тежко.

Не знаеше как да му каже, че носи дете в утробата си. Искаше й се да го направи щастлив, да повярва, че всичко в живота й върви добре. Но не искаше да му признае как е унизила честта на принцесата. Надяваше се, че баща й никога няма да разбере истината, че големите илюзии може да му дадат малко покой.

— Татко, аз вече съм омъжена — зашепна тя. — За сержант Дрейс, от дворцовата гвардия. Той беше едва момче, когато ти тръгна. Помниш ли го?

Баща й изви глава настрани — почти в конвулсия.

— Той е добър човек, много мил. Кралят му дари земи тук, близо до града. — Шемоаз си помисли дали не прекалява. Сержантите рядко получаваха земи. — Живеем там с майка му и сестрите му. Ще си имаме дете. Сега то расте в мен.

Истината не можеше да каже, не можеше да каже как бащата е загинал от ръцете на Радж Атън, да му каже как е отишла да призове духа му на мястото, където беше правила любов с него толкова нощи, носейки позор на семейството си и на своята принцеса. Не смееше да му каже как духът на Дрейс бе дошъл при нея същата вечер, една студена сянка, която сега обитаваше в нея.

И все пак същата нощ, когато за първи път усети пърхането на бебето в себе си, това й се беше сторило чудо.

Шемоаз взе ръката на баща си, стегнала се неизменно в юмрук, и полека оправи пръстите му, разтвори ги, след толкова години стиснати безполезно. Баща й стисна ръката й в знак на обич и благодарност, но я стисна твърде силно. С даровете на сила хватката му беше като менгеме.

Отначало Шемоаз се постара да не й обърне внимание. Но стискането ставаше все по-силно и тя прошепна:

— Татко, не толкова силно…

Ръката му се стегна от страх и той понечи да я пусне. Но отдалите дара на гъвкавостта не можеха да се отпускат, не можеха лесно да изпъват мускулите си. Той стегна ръката й още по-болезнено, толкова, че Шемоаз прехапа устна.

— Моля те — проплака тя; чудеше се дали баща й не е разбрал някак, че го е излъгала, дали не се опитва да я накаже.

Иърмън Солет направи извинителна гримаса и се помъчи с всички сили да отпусне, да изпъне мускулите си, да я освободи. В първия миг успя само да я стисне по-здраво; после Шемоаз усети, че хватката му отслабва.

Готвачите все още не бяха донесли редкия бульон за онези, които бяха отдали даровете си на метаболизъм и гъвкавост. Бащата на Шемоаз нямаше да може да хапне нищо по-твърдо. Гладките мускули на стомаха му нямаше да работят както трябва.

— Татко! — изплака Шемоаз. — Толкова дълго чаках! Толкова дълго исках да се върнеш… Иска ми се да можеш да говориш, иска ми се да можеш да разкажеш какво се е случило.

Иърмън Вотания Солет беше пленен при Ейвън, при зимния крайморски дворец на Радж Атън. Беше се изкатерил по бялата кула, където вятърът развяваше прозирни завеси с цвета на лавандула, и се озова в стая, пълна с жасмин и благовонни свещи, където по възглавници спяха много тъмнокоси жени, голи и само с тънки воали, покриващи плътта им. Харемът на Радж Атън.

Върху маса от сандалово дърво лежеше месингова тръба с осем излизащи от нея криви като пипала на октопод разклонения с устия. Топчетата тъмнозелен опиум в купата на тръбата бяха изгорели на пепел. В първия миг той си позволи да постои на място, възхитен от лежащите красавици.

В златни мангали около ложетата тлееше жарава, изпълваща стаята с приятна топлина. Сладкият аромат на мускус от жените щеше да придава на тази стая аромата на рай, ако не беше горчивият мирис на опиума.

От съседната стая се чу несдържан, писклив женски смях, звуци от весела любовна игра. Изведнъж го обзе надеждата, че може би ще хване Радж Атън, докато Владетелят на руни е гол и вниманието му е отвлечено.

Но докато тихо изваждаше от ножницата дългия си меч, една от жените се пробуди, видя го, скрит зад прозирните пердета и изпищя.

Писъкът събуди някакъв евнух, който изскочи от една ниша и удари Иърмън с кривака си.

Евнухът се казваше Салим ал Дауб, едър мъж, със закръглено като на жена тяло, женствен глас, обичаен за евнусите, и мекокафяви очи на сърна.

За награда, че е пленил убиец, Радж Атън удостои Салим с щедър подарък. Предложи на Салим дара на гъвкавостта от самия Иърмън.

Иърмън си помисли, че по-скоро ще умре, отколкото да отдаде дар на един телохранител на Радж Атън, но таеше две надежди. Първата му голяма надежда беше, че някой ден ще се върне в Хиърдън и отново ще види дъщеря си.

Сега се взираше в нея, виждаше колко красива е пораснала, също като майка си, и не можеше да направи нищо, освен да поплаче, разбрал, че най-голямата му надежда се е сбъднала.

Шемоаз гледаше как очите на баща й се изпълват със сълзи. Той вдиша болезнено, мъчейки се от миг на миг да остане жив, неспособен да се отпусне достатъчно, за да се изпълнят дробовете му. И тя се зачуди как е успял да оцелее така шест дълги години.

— Добре ли си? — попита тя. — Какво мога да направя за теб?

Дълго време той се мъчеше да изговори думите си:

— Убий… ни.